Айзък Азимов
Марсианският начин (10)

10

Флотилията, свързана в едно цяло, се връщаше от дългия си път от Сатурн до Марс. Всеки ден тя изминаваше разстояние в Космоса, което на повърхността би й отнело девет дена.

Тед Лонг беше вдигнал по тревога целия екипаж. С двадесет и пет кораба, закрепени върху астероида, взет от пръстените на Сатурн, който не беше в състояние да се движи или маневрира самостоятелно, координацията на енергийните им източници беше голям проблем. Разтърсването от напрежението през първия ден на пътуването ги извади от шока.

Това поне отшумя, когато скоростта се увеличи при постоянния тласък отзад.

Те преминаха границата от сто и петдесет хиляди километра в час в края на втория ден и непрекъснато се изкачваха към границата от един милион и нагоре.

Корабът на Лонг, който представляваше най-предната точка на ледената флотилия, беше единственият, който имаше видимост към Космоса от пет страни. При дадените условия това не беше удобна позиция. Лонг се усети, че наблюдава напрегнато, представяйки си, че по такъв начин звездите ще започнат бавно да се плъзгат назад и ще префучат покрай тях, повлияни от огромната скорост на мултикораба.

Те, разбира се, не помръдваха. Останаха приковани към черния екран и със своята отдалеченост презираха с търпелива неподвижност всяка скорост, която и обикновен човек би могъл да достигне.

Хората започнаха да се оплакват след първите няколко дена. Не беше само заради това, че са лишени от възможността да се носят в открития Космос. Бяха подтиснати много повече от обичайното псевдогравитационно поле на кораба, от ефектите на жестокото ускорение, при което живееха. Самият Лонг беше изморен до смърт от безмилостния натиск на хидравличните възглавници.

Трябваше да спират двигателните тласъци за един от всеки четири часа и Лонг много се измъчваше.

Беше изминало малко повече от година, откакто за последен път беше видял Марс, смаляващ се в илюминатора за наблюдение на този кораб, който тогава беше самостоятелен обект. Какво ли се е случило оттогава? Колонията все още ли си стоеше там?

С нарастваща паника Лонг ежедневно изпращаше радиосигнали към Марс, обединявайки енергията на всичките двадесет и пет кораба. Отговор нямаше. Той и не очакваше да получи. Марс и Сатурн сега бяха от противоположните страни на Слънцето и докато не се изкачи достатъчно високо над еклиптиката, за да може Слънцето да се намира под линията, свързваща кораба му с Марс, соларната интерференция нямаше да пропусне никакъв сигнал.

Високо над външния ръб на Астероидния пояс, те достигнаха максимална скорост. С кратки изблици на енергия първо от един двигател, после от друг, огромният кораб се обръщаше. Сглобеният двигател отзад започна отново силно да бучи, но този път резултатът беше намаляване на скоростта.

Те преминаха сто и петдесет милиона километра над Слънцето, завивайки, за да пресекат орбитата на Марс.

На разстояние една седмица от Марс, за пръв път се чу отговор на сигналите — частични, неразбираеми, но идваха от Марс. В това нямаше съмнение, защото Земята и Венера се намираха под абсолютно различен ъгъл.

Лонг си пое дъх. Както изглеждаше, на Марс все още имаше хора.

На разстояние два дни от Марс сигналът беше силен и ясен и Санков беше в другия край на линията.

— Здравей, синко — каза Санков. — Тук е три сутринта. Някои хора не мислят за стария човек. Изритаха ме направо от леглото.

— Съжалявам, господине.

— Недей. Те следваха заповеди. Страх ме е да попитам, синко. Има ли ранени? Мъртви?

— Няма мъртви, господине. Нито един.

— А водата? Останало ли е нещо?

Лонг каза, опитвайки се да бъде равнодушен:

— Достатъчно.

— В такъв случай се прибирайте колкото се може по-бързо. Не рискувайте, разбира се.

— Има ли проблем?

— Горе-долу. Кога ще кацнете?

— След два дни. Ще можете ли да издържите дотогава?

— Ще мога.

Четиридесет часа по-късно Марс беше нараснал до червено-оранжева топка, която изпълваше страничните прозорчета и те бяха в последната спирала преди да се приземят на планетата.

— Бавно — казваше си Лонг. — Бавно.

При тези условия дори тънката атмосфера на Марс можеше да причини сериозни щети на огромния леден къс. Той просто можеше да се разтопи, ако се движат през нея прекалено бързо.

Когато се появиха от сянката над еклиптиката, спиралата им се насочи от север на юг. Една полярна шапка се белееше под тях, след това друга, много по-малка на лятното полукълбо, отново голямата, малката, на все по-големи и по-големи интервали. Планетата се приближаваше все повече, започнаха да се появяват чертите на пейзажа.

— Пригответе се за кацане! — извика Лонг.