Айзък Азимов
Марсианският начин (11)

11

Санков направи каквото можеше, за да изглежда спокоен, но това му беше трудно, като се има предвид колко скоро щяха да пристигнат момчетата. Но се получи добре.

Преди няколко дни той не знаеше със сигурност, че те са оцелели. Изглеждаше по-вероятно — почти неминуемо, те да са се превърнали в заледени трупове някъде там, в девственото пространство между Марс и Сатурн, нови астероиди, които преди са били живи.

Комисията се пазареше с него седмици преди да дойде новината. Те настояваха да подпише документите от приличие. Това би изглеждало като споразумение, че при поява на упорство от негова страна, те ще действат самостоятелно и приличието ще отиде по дяволите. Изглеждаше абсолютно сигурно, че Хилдър ще бъде избран и те не биха поели риска да покажат симпатии към Марс.

Така че той протакаше преговорите, залъгвайки ги с възможността да отстъпи.

Тогава той се свърза с Лонг и набързо приключи споразумението.

Документите лежаха пред него и Санков направи последно изявление, заради репортерите, които присъстваха.

— Общият внос на вода от Земята е двадесет милиона тона на година. Това е унизително, тъй като ние разработваме наша собствена водопроводна система. Ако подпиша този документ, съгласявайки се със забраната, индустрията ни ще бъде парализирана и възможностите за разширяване ще пропаднат. Струва ми се, че не това иска Земята, нали?

Очите им срещнаха неговите и в тях имаше само студен блясък. Съветник Дигби вече беше сменен и те бяха единодушно срещу него.

Председателят на комисията отбеляза нетърпеливо:

— Всичко това сте го казвали и преди.

— Знам, но точно сега съм почти готов да подпиша и искам всичко да е ясно в главата ми. Твърдо ли е решила Земята да ни довърши тук?

— Разбира се, че не. Земята е заинтересована да съхрани своите незаменими водни запаси, нищо повече.

— Там имате един и половина квинтилиона тона вода.

— Не можем да отделяме вода — каза председателят на комисията и Санков подписа.

Това беше последното обяснение, което искаше. Земята имаше един и половина квинтилиона тона вода и не можеше да отдели нищо от нея.

Сега, ден и половина по-късно, комисията и репортерите чакаха в купола на космодрума. През дебелите и извити прозорци можеха да видят голите и пусти пространства на марсианския космодрум.

— Колко още ще чакаме? И, ако нямате нищо против, какво чакаме? — попита председателят на комисията с раздразнение.

— Някои от нашите момчета бяха в Космоса, далеч отвъд астероидите — отговори Санков.

Председателят на комисията свали чифт очила и ги почисти със снежнобяла кърпичка.

— И те се връщат?

— Да.

Председателят сви рамене и повдигна вежди към репортерите.

В по-малката съседна стая, група жени и деца се тълпяха пред друг прозорец. Санков отстъпи малко назад, за да хвърли поглед към тях. Той много повече би предпочел да бъде с тях, да бъде част от тяхното вълнение и напрежение. Той, също като тях, чакаше повече от година. И той също като тях беше мислил отново и отново, че мъжете трябва да са загинали.

— Виждате ли това? — попита Санков, сочейки.

— Хей — извика един репортер, — това е кораб!

От съседната стая се чуха объркани викове.

Не беше толкова кораб, колкото светла точка, засенчена от един бял облак. Облакът ставаше все по-голям и започваше да добива очертания. Той беше като двойна линия на фона на небето, чиито по-ниски краища се отпускаха и вдигаха отново. Колкото по-ниско се спускаше облакът, толкова светлата точка в горния край приемаше груба цилиндрична форма.

Беше грапав и ръбест, но там, където слънцето го огряваше, хиляди светлинки светваха в отговор.

Цилиндърът се спускаше към повърхността бавно и тежко като космически кораб. Държеше се на тези шумни двигатели и се спускаше върху отскачащите тонове материя, отпускайки се надолу така, както уморен човек се отпуска в креслото си.

Последва тишина, която изпълни целия купол. Жените и децата в едната стая и политиците и репортерите в другата, останаха на местата си с недоверчиво повдигнати нагоре глави.

Уредите за приземяване на цилиндъра, разгънати под двата крайни двигателя, докоснаха повърхността и потънаха в покритото с камъчета тресавище. Тогава корабът спря да се движи и двигателите спряха.

Но тишината в купола не беше нарушена. Тя продължи още дълго време.

Мъжете започнаха да се спускат надолу по стените на огромния кораб, движейки се бавно по високата около три километра стена до повърхността, с шипове на обувките си и брадвички в ръце. Те бяха като мушици на фона на заслепяващата повърхност.

Един от репортерите каза с дрезгав глас:

— Какво е това?

— Това — отговори Санков спокойно — е част от нещо, което е прекарвало времето си в обикаляне около Сатурн като част от неговите пръстени. Нашите момчета го снабдиха с двигатели и го пренесоха вкъщи. Оказа се, че отломъците от пръстените на Сатурн са образувани от лед.

Той говореше и навсякъде цареше мъртвешка тишина.

— Това нещо, което изглежда като космически кораб, е просто планина от втвърдена вода. Ако стои в такъв вид на Земята, ще се превърне във вода и може би ще се разбие под собствената си тежест. Марс е по-студен и има по-малко притегляне, затова тук няма такава опасност. Разбира се, когато организираме всичко, можем да имаме водни станции на луните на Сатурн и Юпитер и на астероидите. Можем да изтегляме отломъци от пръстените на Сатурн и Юпитер и на астероидите. Можем да изтегляме отломъци от пръстените на Сатурн и да ги изпращаме към различните станции. Нашите боклукчии са доста опитни в това. Ще имаме всичката вода, която ни е необходима. Това парче, което виждате, е около един и половина кубически километър или почти толкова, колкото Земята би ни изпратила за двеста години. Момчетата са изразходвали една част, връщайки се от Сатурн. Това е станало за пет седмици, както ми казаха, и са изразходвали около сто милиона тона. Но от това не се е получила дори вдлъбнатина върху планината. Записвате ли всичко това, момчета?

Той се обърна към репортерите. Нямаше съмнение, че го записват.

— Тогава ето ви и това. Земята се тревожеше за запасите си от вода. Тя има само един и половина квинтилиона тона. Не може да отдели за нас и един тон. Запишете, че ние, жителите на Марс, се тревожим за Земята и не искаме нещо да се случи на земните хора. Запишете, че ние ще продаваме вода на Земята. Запишете, че ще й отпуснем количество от един милион тона срещу приемлива такса. Запишете, че след десет години, според изчисленията, ще можем да продаваме количества в кубически километри. Запишете, че Земята може да престане да се тревожи, защото Марс може да й даде всичката вода, от която се нуждае и иска.

Представителят на комисията не слушаше. Той чувстваше как бъдещето го връхлита. Той смътно можеше да види хиленето на репортерите, докато пишеха забързано.

Хилене.

Той можеше да чуе как това хилене се превръща в смях на Земята, след като Марс така спретнато извъртя нещата срещу анти-Прахосниците. Той можеше да чуе смеха, гърмящ от всеки континент, когато мълвата за фиаското се разчуе. И той можеше да види бездната, дълбока и тъмна като Космоса, в която завинаги ще потънат политическите надежди на Джон Хилдър и на всеки опонент на космическите кораби, останал на Земята — в това число и самия той, разбира се.

В съседната стая Дора Свенсън радостно крещеше, а Питър, пораснал с пет сантиметра, скачаше нагоре-надолу, крещейки: „Татко! Татко!“

Ричард Свенсън слезе от края на рампата с лице, виждащо се ясно през прозрачния силикон на скафандъра и се отправи към купола.

— Виждал ли си някога друг човек, който да изглежда толкова щастлив? — попита Тед Лонг. — Може би бракът не е чак толкова лошо нещо.

— О, явно прекалено дълго си бил в Космоса — отговори Риос.