Спас Карафезов
Сърцето вижда (35)

С въже през Ню Йорк

През май 1992 година в сградата на Съюза на военноинвалидите на ул. „Солунска“ основахме Бегови клуб „Ахил“. Той е част от веригата спортни клубове за хора с увреждания с централа в Ню Йорк. Ръководителят й бе г-н Ричард Траум. Той е инженер-химик, работил е в голям концерн. При катастрофа е счупил краката си, единият от които беше с голяма протеза. Волята му да спортува го е довела до идеята да изгради тази организация за Америка. По-късно се основават клубове в Европа и в Азия. През 1991 година Ричард Траум е посетил България. Разяснил е целите и задачите на клуба. Поел е разходите на двама представители от София за своя сметка.

Седалището на българския клуб „Ахил“ беше в Съюза на инвалидите. Постепенно той придоби популярност. Възможността човек с увреждания да участва в международния нюйоркски маратон беше невероятен шанс. Централата поемаше престоя там. Участниците само трябваше да потърсят свой спонсор, който да покрие пътните до САЩ. През 1992 и 1993 година клубът изпрати 15 души. Получихме покана за Двадесет и петия международен маратон през 1994 година. Имаше кандидати, които вече бяха ходили по един-два пъти и ръководството прие принципа, че трябва да се даде възможност на нови участници. Така аз попаднах сред тях. За да бъда искрен, е нужно да поясня, че бях председател на клуба. Тази ми позиция вероятно е облагодетелствала колективното решение. Благодарен съм на ръководството на клуба, на федерацията за спорт на инвалидите, понастоящем с наименование Национален параолимпийски комитет. От федерацията заплатиха билета ми за самолета. Клуб „Ахил“ имаше участие в различни спортни прояви. Някои от тях бяха организирани от федерацията по лека атлетика, от Олимпийския комитет, от БСФС. До нашето заминаване в Ню Йорк бяхме участвали в маратона на София, на „Олимпийските надежди“ в Банкя. Клубът организираше свои годишни бягания. Членовете му бяха на колички, с двигателни и ментални увреждания, с нарушения на зрението. В него членуваха и напълно здрави лица, спортисти или родители. Обикновено те ни помагаха. На по-голямата част от тези прояви аз съм бягал с придружител. Водеха ме с въженце. Придружавали са ме доц. Каранешев от Спортната академия, инж. Сашо Христов, Златка Скендерска, треньори и други мои приятели от клуба. Заради увредения ми слух моята позиция беше отдясно на водача. Не съм изминавал повече от 10 км. Целият или половината маратон се пробягваше от младите и от участниците с инвалидни колички. Нашите състезания се превръщаха в малък празник на духа. Сърдечно поздравявахме тези, които преодоляваха дългите разстояния. Клуб „Ахил“ е единствената спортна организация, която е изпратила повече от 100 души с увреждания в САЩ, Канада, Испания, Швейцария и на други места.

Настъпи денят, в който групата се събра на софийското летище. Това бяха Веска Младенова, на инвалидна количка от Пловдив, Красимир Иванов от Силистра, Станко Кралев от Бургас. От София бяхме още Златка Скендерска, Стоян Манолов, Николай Няголов и аз. Николай беше единственият здрав сред нас. Той владееше английски. Беше моят придружител. Сред тях само аз бях без зрение.

Самолетът Боинг излетя по обед. Летеше пряко за Ню Йорк. Разстоянието взе за около 8 часа. Кацнахме на летище Кенеди към 15 часа. Няма да се спра на вълненията ни по време на продължителното летене. То изобщо не беше скучно. Не усетихме как минаха часовете. Освен яденето там се предлагаха различни забавления. Самолетът е прелетял Атлантическия океан през Ирландия към Бостън, откъдето се спусна на юг и кацна на огромното летище. Всъщност то представлява сбор от летища. Не си спомням на кой терминал слязохме. Имахме американска виза за една година. Дори не разбрах кога сме преминали граничния контрол. Обикновено Ники ни събираше паспортите и ги представяше. Наземните стюардеси са били предупредени за нас. За първи път в моя живот осъзнах каква грижа се полага за инвалидите в тази страна. От самото начало ни поеха. Изживях нещо комично. Въпреки нежеланието ми ме накараха да седна в една инвалидна количка. Висока американка започна да ме вози по коридорите. По пътя разговаряше непрекъснато по закачения на врата й апарат. Бяхме отделени от другите потоци хора. С широк асансьор се изкачихме на по-горен етаж. Там изчакахме, докато ни донесат багажа. Отправихме се с две таксита към хотела, който предварително знаехме от кореспонденцията ни с г-н Ричард Траум. Намираше се между Пето авеню и Сентръл парк на Ню Йорк. Не беше от най-новите и модерни. В него бяха настанени всички чуждестранни гости от клубовете „Ахил“. На другия ден трябваше да се регистрираме. Мястото беше близо до кулите-близнаци. Всичко шеметно се въртеше около мен. Невъобразимо беше движението по улиците, но в него имаше ред и търпение. Независимо от безкрайния поток на колите въздухът в Ню Йорк е по-чист, отколкото в София. Може би за това допринася непрестанният морски ветрец. Направихме малка разходка по Бродуей и посетихме централата на клуб „Ахил“. Там се запознах с Ричард Траум — спокоен, тих мъж. Аз говорех на руски, а на английски превеждаше един емигрант руснак. Групата получи своите екипи — зелени панталонки и тениска с емблемата на клуба — ябълката на Ню Йорк и откъм гърба — надписа на основния спонсор.

Вечерта хиляди маратонци от Америка и света бяха обкръжили две огромни палатки в района на Сентръл парк. Това беше коктейл с бира и безалкохолни напитки и пълни чинии с месо и макарони. По-гладните отново се нареждаха за допълнителна порция. Не това беше най-важното. Красивото се състоеше в атмосферата. На трибуната излизаха представители от всички щати — от Аляска до Флорида. Свиреше оркестър. Разговорите, смехът, гъмжилото, всичко това наподобяваше шумът на огромен водопад.

Дойде 6 ноември 1994 година — денят на маратона. Тази нощ почти не спах. Стаите бяха с по едно легло. Моята се оказа вътрешна. През цялото време бучаха вентилатори, нахлуваше цигарен дим. Около два часа през нощта отидох да се бръсна. Бастунът ме ориентираше по коридорите. Баните и тоалетните бяха общи за етажа. Докато се къпех, мислех. Предстоеше ми тежко изпитание. Моята подготовка се състоеше само в две бягания на стадион „Славия“. Тичахме по пистата със сина на Манолов, Кирчо. Благодарен съм му. Възможно ли е да преодолея цялото разстояние? Тази мисъл се беше загнездила в мен. Измъчваше ме. В четири часа сутринта се събрахме във фоайето на хотела. Аз носех малка раничка на гърба си. В нея сложих шоколад и тънко яке. Бяхме възбудени, макар и сънливи. Имаше някакво предзнаменование. Сигналната уредба на хотела зазвъня неочаквано. Това е било предупреждение за възможен пожар в една от инсталациите. Разтичаха се служители. Отвън пристигнаха две пожарни. Мислех си — те няма да угасят пламъците на моите съмнения.

През пусти и тихи улици вървяхме до автобусите. В Ню Йорк няма тъмнина. Отвсякъде струи светлина, греят реклами. Превозиха ни до района на старта. От всички автобуси шумно слизаха участници. Когато споменавам за тези автобуси, силно впечатление у нас оставиха платформите, които се спускаха и по тях изкачваха количките. По нюйоркските линии пътуват такива коли и ние бяхме свидетели как автобусът на два пъти спира, за да качи инвалиди на количка. Шофьорът слизаше и ги подпомагаше. На една от следващите спирки имаше отново инвалид в количка. Тогава водачът съобщи, че местата му са заети и трябва да се изчака следващия автобус. В тези превозни средства нямаше гърмяща музика. Когато ни виждаха, пътниците скачаха, помагаха ни, настаняваха ни.

Стартът за хората с увреждания беше от 6 часа, а официалният — от 10. Скупчвахме се по групички. Разговаряхме с инвалиди от други страни. Раздадоха ни нещо топло за хапване. Намирахме се в малък парк. Неволно докоснах ниска декоративна елха. По нея имаше шишарки. Откъснах си една, сложих я в раничката си с пожелание да ми носи успех. Подредиха ни на улицата. Отпред инвалидите с колички, зад тях — тези, които имаха регистрация с по-добро време. Върволицата продължаваше. Мисля, че нашата група беше между последните. Вълнувахме се. Очаквахме сигнала. Той дойде от кораб. Началото на всеки маратон се дава от флотата и морските пехотинци. Хората с увреждания и техните придружители бяха около 400 души. До нас имаше линейки, полицейски коли. Сирената звучеше продължително с нисък регистър. Масата участници се раздвижи и разтегли. Поехме по широка улица. Постепенно пътят се изкачваше нагоре. Навлязохме по Веразано бридж. Той минаваше над Ийст ривър. В началото му се промушваше крайбрежен булевард. Под нас бучеше поток от коли. Мостът беше дълъг, изкачваше се. Отминавахме инвалиди, които вървяха бавно. Към върха настигнахме колички. Маратонците ги движеха с мускулестите си ръце. Сред тях беше Веска. От върха тя бързо полетя надолу. Изгубихме я от погледа си. Срещнахме се след финала.

До 6-ти-7-ми километър всички българи бяхме все още заедно. Стоян вървеше трудно със своята протеза, а Красимир не се отделяше от Златка. Тя имаше увреждане на краката от полиомиелит. Преминавахме Бруклин. Районът се събуждаше. На кръстовищата срещахме служебни лица, подготвящи големия маратон. Това бяха първите зрители, които ни ръкопляскаха. Към десетия километър нашата група вече се беше разтеглила. Ники ми описваше сградите, улиците. Държеше ме за въженцето, а от лявата му страна вървеше Станко. Той беше без една ръка, която е била строшена от комбайн. Тримата бързахме. Небето просветляваше. Около нас не се виждаха участници. Голямото ехо на града се усилваше. Все по-често срещахме хора, които минаваха или заставаха край тротоарите. Тъкмо това е най-силният ми спомен. Където и да сме минавали, сме срещали усмивки, поздравления, ръкопляскания. Така беше от отделните наблюдатели до стотиците хиляди хора в Манхатън. Маратонът се наблюдаваше от близо милион жители на града. Маршрутът му се предаваше по телевизията за целия свят. Ние бяхме сгорещени. По пътя от първите пунктове пиехме вода с витамини. Наливаха я в големи картонени чаши. Ники ме оставяше за момент и ги хвърляше в предназначените за смет кофи. Някъде преди двадесетия километър предстоеше спускане. Беше вече светло. Слънцето прозираше изпод облаците, но беше все още хладно. По-нататък на три пъти ни валя дъжд и аз се покривах с моето тънко яке. Преди Грийн пойнт авеню булевардът стръмно слизаше надолу. На това място започнахме да тичаме. За мой ужас аз рязко се спънах и полетях. Заедно с мен се сгромолясаха Ники и защо ли пък Станко, който бягаше самостоятелно. Трябваше да направим 90-градусов завой. Ники и Станко се били загледали в полицейски коли, които пресичали кръстовището и не са обърнали внимание кога сме налетели на тротоара. С лявата ръка държах въжето здраво. Ники не го е изпускал. Затова моят плонж на тротоара не беше толкова дълъг. Нараних коляното и лакътя си. Потече кръв. За наш късмет на мястото имаше няколко линейки. Потърсихме медицинска помощ. Лекарят поиска да ме закара в болница. Разколебах се. А може би нямаше да ме пуснат по-нататък. Опипвах ръката и крака си. Те бяха изтръпнали, но се движеха. Отказах. Решихме да продължим. Тогава ми обясниха, че след моста има здравен пункт, където могат да ме превържат. Леко накуцвайки, тръгнах. Докато се обяснявахме, Станко беше изчезнал. След един километър преминахме малък мост. Озовахме се пред здравния пункт. Румънска лекарка ми превърза раните. Бяхме достигнали тринадесетата миля. Целият маршрут беше маркиран с отбелязване на милите. „Ники, значи сме на половината, ще успеем.“ Ходехме, бързо ходехме… Бяхме сами по улиците. Вдясно пред нас се появи голям пункт с маси. Изскочиха две дами и ни поканиха да седнем. Едната беше от Виена. Това ми позволи да общувам на немски. Бяхме адски гладни. Чувах около себе си много хора. Принасяха ни сладкиши, банани, малки сандвичи, напитки. Задържахме се повече от 40 минути. Бяхме спокойни. Зад гърба ни беше половината път. Трябваше да наберем сили. От време на време минаваха маратонци с увреждания. Учудвах се защо ги нямаше още нашите. Ободрени и сити, с Ники потеглихме отново. Пак бяхме сами. На някакъв наклон ни догониха четирима колоездачи, между тях беше млад мъж на количка. Имаше мощни мускули на ръцете. Количката и велосипедите летяха със скорост, по-голяма от 50 км. По-късно ни обясниха, че този мъж е минал целия маратон за час и двадесет минути!…

Бяхме вече в района на Куинс. Стъпихме на най-забележителния нюйоркски мост — Куинс Бъроу Бридж. Той е метална конструкция. Ние вървяхме по гумена пътека, а под нас гъмжеше потокът на колите. Почти на върха му Ники ме спря. Доведе ме до парапета. Направи ми снимка. Зад гърба ми се виждаха небостъргачите на Манхатън. Продължихме. Участъкът беше пуст. По едно време млад човек дойде и ни попита за имената. Ние направихме голям завой от 180 градуса. Изненадаха ни високоговорители, споменаващи нашите имена и стотици ученици високо ги повтаряха. За нас свиреха два духови оркестъра. Такива поздравления получавахме и на други места. „Hi, Bulgarian“. Вече бяхме в Манхатън. Поехме на север по Първо авеню. По тротоарите се стичаха хора. Глезените ме боляха. Отидохме до тоалетните. Пишкането мина, но не можех да стана. Ники ме измъкна от клетката. Чувствах краката си вдървени. Малко по-късно спряхме. Идваха полицейски коли. Пристигаше челото на големия маратон. Кметът Джулиани беше в една от колите. В началото на кортежа бягаха двама кенийци. Дрехите им бяха пъстри и ярки. Заедно със стотиците около нас и ние ги приветствахме. Отминаха, а ние отново тръгнахме. Държахме дясната страна. На върволица пристигаха бегачи. Темпото им беше бързо. Отвсякъде се сипеха поздравления и акламации.

Иска ми се да спомена за софийския маратон. Когато участниците бягаха по софийските улици, никой не ги поздравяваше. Това стана едва при пристигането им на стадион „Васил Левски“ и то за първите десетина души. Дори си спомням един куриоз. Минавахме с доц. Каранешев по бул. „България“ край НДК. Участвахме в късото разстояние. От тротоара ни се подиграваха. Нищо общо нямаше нюйоркската публика с това безразличие и сарказъм. Хората се радваха искрено на всеки участник. Още по-забележително беше, че хиляди наблюдатели държаха в ръце шишета с напитки, чинии с нарязани плодове. Понякога си вземахме от тях, а не само от пунктовете. Стъпвахме по хвърлени чаши, кори от банани, дори на два пъти се хлъзнахме с Ники и щяхме да се изтърсим. Няма да забравя как една възрастна негърка ни поднесе парчета банан. Бяхме сити и препили с Ники. Аз се усмихвах и отказвах, а той ме подкани: „Не, ще я обидиш, вземи.“ Целунах й ръка и взех банана. Тя се усмихна щастливо. В края на Първо авеню преминахме през Уилис авеню бридж. Влязохме в Бронкс. Зад нас беше деветнадесетата миля. Оставаха по-малко от 12 км. Не след дълго отново се върнахме в Манхатън през Медисън авеню бридж. Поехме на юг по Пето авеню. Бяхме минали през латинския квартал. От десетки балкони високоговорители излъчваха музика на различни състави. Звучаха латино ритми. Ники ми описваше: „Ето, минаваме през еврейския квартал.“ На столове седяха стари евреи с типичното им черно облекло, на главите на мъжете стърчаха високи шапки. Пред тях стояха внуците им със същото облекло и със същите шапки. Те спокойно наблюдаваха атракцията. Вече не си спомням колко духови оркестри свиреха. Те гърмяха ту от едната, ту от другата страна. Незабравими мигове имаме от Харлем. Наоколо танцуваха негърки и негри. Хвърляха ни цветенца. Хващаха ни за ръце и ние играехме с тях под ритъма на джаза. На едно място от тълпата се провикнаха красиви млади момчета: „Гледайте, гледайте, той е сляп.“ Ние вече се бяхме смесили със здравите маратонци. Сега се сещам как на много места сме скъсявали въжето до юмруците си. На опасни участъци Ники ме държеше за ръката. „Идва краят“ — се провикна той. „Държим ли се още?“ Краката ми бяха вдървени, но казах, че се държа. Не можех повече да тичам. Боляха ме бутовете високо. От едната страна на авенюто беше паркът. На 59 улица завихме надясно край южната му страна. След като заобиколихме тази част от парка, навлязохме в него. Предстоеше финалната права. Тъй като нашето преминаване през Ню Йорк траеше часове, аз често си мислех за моето детство, за близките ми, за живота ми. Дори си говорех с Христо Банковски и си обещах, когато се завърна, да посетя гроба му. Сторих го по-късно.

Не вярвах, че съм тук. Имах чувството, че сънувам. Ники подръпваше понякога въженцето и ме събуждаше от моите мисли. Алеите в парка се стесняваха от мнозинството. Вървяхме и се пазехме от притичващите към финала. Той беше на една височина. Оркестри и поощрителни гласове ни заливаха.

Истина ли е това, че бях изминал 42 км и 195 м? През юли бях навършил 60 години, а само преди 3 години — отслабнал повече от 20 кг. Моята съпруга и приятелят ми Георги Бойчев ме придържаха по стълбите към кожната клиника на Александровската болница. На всеки две стъпала спирах, за да си почина. Трябваше да постъпя за лечение от страшна хроническа болест — пемфигус вулгарис.

Аха, оставаха последните 200 метра. Ники ме подкани: „Хайде сега да ги бягаме.“ Трудно ми беше, задъхвах се. Ударих го на лек тръс. Отвсякъде се сипеха викове. Главата ми шумеше. Още малко, още малко, пред нас е финалът. От очите ми капеха сълзи. Значи минах маратона. Не си спомням в кой миг прекрачихме линията. Някаква дама ме прегърна и през главата ми сложиха лентата с медала. Окачиха медал и на Ники. Двамата се прегърнахме. Бях безкрайно благодарен на Ники. Имах чувството, че залитнах и той ме задържа. Прииждаха финалисти и отминаваха. Ние се изтеглихме встрани. В една палатка ни дадоха храна и напитки. Пипнах глезените си. Бяха подути. Мускулите ми трепереха. Бях щастлив, много щастлив. Не вярвах, че и такова чудо съм преживял в моя живот. Половин час по-късно се срещнахме с другите участници от нашата група. След моето падане и намаляване на темпото сме били на разстояние 15–20 минути пред Златка и Красимир. Станко и Веска ни намериха. Те бяха финиширали далеч преди нас. Едва в хотела се срещнахме и със Стоян. Всички си легнахме в стаите.

На сутринта едва успях да вкарам краката си в обувките. Вървях, куцайки. Смених стаята си. Дадоха ми удобна, голяма. В нея се събирахме. На следващия ден цялата група отидохме в българската църква „Св.Св. Кирил и Методий“. Седнали на банки, изслушахме службата. Пееше малък хор от българи, които живеят в Ню Йорк. Негов диригент беше Николай Колев. Там се запознахме със свещеника и митрополит Йосиф. В помещението за празници разговаряхме с мнозина българи. Те милееха за България, разпитваха ни и се отнесоха с голямо уважение към нас.

През дните до нашето отпътуване посетихме Статуята на свободата, Емпайър стейт билдинг. Със Стоян се разходихме по Сентръл парк и разгледахме Националния природонаучен музей. В една от залите му беше сглобен прочутият скелет на огромен динозавър. Пак в Сентръл парк бягахме в памет на Фред Тери. Когато той осакатява от рак в костите, прави голяма кампания в Канада за събиране на средства за изследователски фонд. Тръгва от Атлантическия към Тихия океан. Най-напред се движеше с протеза, а после продължи с количка. Мисля, че пробягахме 6 км. С нас беше и Ричард Траум. На финала говориха майката на Фреди и канадският посланик. Те подчертаха неговия пример и хуманен подвиг да бъде призовано човечеството в борбата срещу коварната болест. От върха на Емпайър билдинг чувствах диханието на града. Отвсякъде прииждаха звуци и характерни шумове. Описваха ми пристанището. Виждаха се съседните небостъргачи; кулите-близнаци, които на 11 септември 2001 бяха сринати от терористичен акт.

На черно-бял филм съм виждал картини от Ню Йорк. Кадрите бяха правени откъм океана. Виждаше се Статуята на свободата на фона на високите здания. В друг филм съм гледал нощния Ню Йорк. По небостъргачите пълзяха светещи реклами. Спускаха се като светкавици. Сега аз бях в реалността. Разхождахме се по Бродуей. Светлините бяха многоцветни. Това е улицата на театрите, на художниците, на хората на изкуството. Групата гледаше часовника на Таймс скуеър. В навечерието на новата година площадът се изпълва от десетки хиляди хора, които гласно отброяват последните секунди на годината. Ню Йорк беше моята мечта и тя се сбъдна. Шишарката и медалът стоят при сувенирите ни.

Летяхме за България. Описваха ми изгряващия ден. Помъчих се да си представя многоцветната палитра на зората. Очите ми не я виждаха, но сърцето ми я възприемаше. Зад мен остана преживяване, което никога няма да забравя.