Стефани Майър
Новолуние (22)

21. ПРИСЪДА

Бяхме в ярко осветен, незабележителен хол. Стените бяха занемарено бели, подът покрит с килим в индустриално сиво. Обикновени, правоъгълни флуоресцентни лампи бяха разположени по равно на тавана. Беше по-топло тук, за което бях благодарна. Холът изглеждаше доста приветлив след мрака на призрачните каменни канали.

Едуард не изглеждаше съгласен с моята оценка. Той се вгледа мрачно през дългият коридор към тънката, заметната с черно фигура в края, застанала до асансьора.

Той ме издърпа напред, а Алис застана от другата ми страна. Тежката врата скръцна затворена зад нас, след което прозвуча дръпването на резе.

Джейн чакаше до асансьора, като с една ръка държеше вратите отворени за нас. Изражението й беше безразлично.

Веднъж стъпили в асансьора, тримата вампира, които принадлежаха към Волтури, се отпуснаха още по-повече. Те отметнаха назад мантиите си, като оставиха качулките да паднат върху раменете им. Феликс и Деметри имаха леко мургав цвят на кожата — изглеждаше странно в комбинация с бледността им. Черната коса на Феликс бе късо остригана, но тази на Деметри се виеше до раменете. Ирисите им бяха тъмно червени по краищата, като ставаха по-тъмни, почти черни около зеницата. Изпод наметалата, дрехите им бяха модерни, светли и неопределени. Свих се в ъгъла, притисната до Едуард. Дланта му продължаваше да се движи нагоре-надолу по ръката ми. Той не свали очи от Джейн.

Пътуването с асансьорът беше кратко — пристъпихме към място, което приличаше на елегантна, подобна на офис, приемна. Стените бяха облицовани от дърво, подът бе покрит с дебел тъмнозелен килим. Нямаше прозорци, но имаше големи, ярко осветени картини на тосканският пейзаж, които бяха закачени навсякъде като заместители. Светли кожени кресла бяха аранжирани в уютни групички, а лъскавите маси съдържаха кристални вази, пълни с наситено оцветени букети. Мирисът на цветята ми напомни за погребален дом.

В средата на стаята имаше висока, полирана махагонова рецепция. Зазяпах се възхитено в жената зад нея.

Беше висока, с тъмна кожа и зелени очи. Би била хубава във всяка друга компания — но не и тук. Защото бе точно толкова човек, колкото и мен. Не можех да разбера какво прави тази човешка жена тук, напълно спокойна, заобиколена от вампири.

Тя се усмихна учтиво.

— Добър ден, Джейн — каза тя. Нямаше изненада на лицето й, докато оглеждаше компанията на Джейн. Нито Едуард, голите му гърди, които блестяха смътно на белите светлини, нито дори аз, раздърпана и сравнително отвратителна.

Джейн кимна.

— Джианна. — Тя продължи към комплект двойни врати в задната част на стаята и ние я последвахме.

Докато Феликс минаваше покрай бюрото, той смигна на Джианна, а тя се изкикоти.

От другата страна на дървените врати имаше различен вид приемна. Бледото момче в перлено сивият костюм можеше да бъде близнакът на Джейн. Косата му бе по-тъмна, устните му не толкова пълни, но бе също толкова прекрасен. Той се понесе напред, за да ни посрещне. Той се усмихна, пресягайки се към нея.

— Джейн.

— Алек — отвърна тя, като прегърна момчето. Те целунаха бузите си и от двете страни. След което той погледна към нас.

— Пращат те за един, а ти се връщаш с двама… и половина — отбеляза той, като ме погледна. — Добра работа.

Тя се засмя — звукът сияеше от удоволствие, като гукането на бебе.

— Добре дошъл отново, Едуард — поздрави го Алек. — Изглеждаш в по-добро настроение.

— Крайно — отвърна Едуард с равен глас. Погледнах към суровото лице на Едуард и се зачудих как е възможно настроението му да е било по-лошо преди.

Алек се засмя тихо, и ме огледа, докато стоях притисната към Едуард.

— И това е причината за всички проблеми? — попита скептично той.

Едуард само се усмихна, изражението му презрително. След което замръзна.

— Пу за мене първи — обади се небрежно Феликс изотзад.

Едуард се обърна, като в гърдите му се зараждаше ниско ръмжене. Феликс се усмихна — ръката му бе вдигната, дланта нагоре — той сви два пъти пръстите си, като подканваше Едуард да върви напред.

Алис докосна ръката на Едуард.

— Търпение — предупреди го тя.

Те си размениха дълъг поглед и ми се искаше да знаех какво му казва. Реших, че е нещо свързано с това да не напада Феликс, защото Едуард си пое дълбоко дъх и се извърна обратно към Алек.

— Аро ще се радва да те види отново — каза Алек, сякаш нищо не бе станало.

— Да не го караме да чака — предложи Джейн.

Едуард кимна веднъж.

Алек и Джейн, държейки се за ръце, поведоха пътя надолу към още един широк, украсен хол — щеше ли да има някога край?

Те игнорираха вратите в края на стаята — врати изцяло покрити със злато — като спряха в средата на хола и плъзнаха настрани парче от панела, за да разкрият обикновена дървена врата. Не беше заключена. Алек я отвори за Джейн.

Искаше ми се да изстена, когато Едуард ме издърпа от другата страна на вратата. Беше същият античен камък, както площада, алеята и каналите. И отново бе тъмно и студено. Каменното предверие не бе голямо. Той водеше веднага към ярка, пълна с пещери стая, съвършено кръгла, като огромна оръдейна кула в замък… каквато и вероятно беше.

Два етажа по-нагоре, продълговати и тесни прозорци хвърляха правоъгълни ивици слънчева светлина на каменният под. Нямаше изкуствено осветление. Единствените мебели в стаята бяха няколко масивни дървени стола, като тронове, които бяха разпръснати наоколо, наравно с извивките на каменните стени. В самият център на кръга, в малка падина, имаше още една шахта. Зачудих се дали я използват като изход, като дупката на улицата.

Стаята не бе празна. Шепа хора бяха погълнати от очевидно спокоен разговор. Шепотите на ниски, плавни гласове беше като нежно тананикане във въздуха. Докато гледах, две бледи жени в летни рокли се спряха на парче светлина и, подобно на призми, кожата им проблесна с цветовете на дъгата срещу охрените стени.

Изящните лица на всички се извърнаха към нашата група, когато влязохме в стаята. По-голямата част от безсмъртните бяха облечени в ненабиващи се на очи панталони и блузи — неща, които не биха изпъкнали на улиците отдолу. Но мъжът, който заговори първи, носеше една от дългите роби. Бе дълбоко черна и докосваше пода. За момент си помислих, че дългата му, катранено черна коса е качулката на мантията му.

— Джейн, скъпа, ти се завърна! — извика той с очевидна наслада. Гласът му бе като мека въздишка.

Той се придвижи напред и движението протече с такава сюрреалистична грация, че се опулих, като ченето ми увисна. Дори Алис, чийто движения приличаха на танц, не можеха да се сравнят с това.

Бях още по-удивена, когато той се приближи и успях да видя лицето му. Не беше като на неестествено привлекателните лица, които го заобикаляха (защото той не дойде при нас сам — цялата група се струпа около него, някои го следваха, а други вървяха пред него с маниерите на бодигардове). Не можех да реша дали лицето му е красиво или не. Предполагам, че чертите му бяха съвършени. Но той бе толкова различен от вампирите, колкото и аз от тях. Кожата му бе прозрачно бяла, като пласт на лук, и изглеждаше почти толкова деликатна — стоеше като шокиращ контраст срещу дългата черна коса, която обграждаше лицето му. Почувствах странното, ужасяващо желание да докосна бузата му, за да видя дали е по-мека от тази на Едуард или на Алис, или беше като напудрена. Очите му бяха червени, като на останалите около него, но неговият цвят бе замъглен, млечен — зачудих се дали погледът му не е замъглен от мъглата.

Той се плъзна към Джейн, пое лицето й в хартиените си ръце, целуна я леко по пълните устни, след което се плъзна крачка назад.

— Да, Господарю. — Джейн се усмихна — изражението я накара да заприлича на дете-ангел. — Доведох го обратно жив, точно както пожелахте.

— Ах, Джейн. — Той също се усмихна. — Ти си такава утеха за мен.

Той извърна замъглените си очи към нас, като усмивката му стана по-лъчезарна — почти ентусиазирана.

— И Алис и Бела също! — зарадва се той, като пляскаше с ръце. — Това е щастлива изненада! Прекрасно!

Загледах се в него шокирано, когато каза имената ни непринудено, сякаш бяхме стари приятели, които са наминали на неочаквано посещение.

Той се обърна към едрият ни придружител.

— Феликс, бъди така добър да уведомиш братята ми за нашата компания. Убеден съм, че не биха искали да изпуснат това.

— Да, Господарю — кимна Феликс и изчезна обратно през пътя, от който бяхме дошли.

— Виждаш ли, Едуард? — Странният вампир се извърна и се усмихна на Едуард като любим дядо, който го смъмря. — Какво ти казах? Не се ли радваш, че не ти дадох това, което пожела вчера?

— Да, Аро, радвам се — съгласи се той, като обви по-здраво ръката си около кръста ми.

— Обичам щастливият край — въздъхна Аро. — Толкова са редки. Но искам цялата история. Как се случи това? Алис? — Той се обърна към Алис с любопитни, замъглени очи. — Брат ти очевидно те намира за безпогрешна, но очевидно е имало някаква грешка.

— О, аз съм далеч от безпогрешна. — Тя се усмихна ослепително. Тя изглеждаше напълно безгрижна, като изключим ръцете й, които бяха свити в здрави малки юмруци. — Както можеш да видиш днес, причинявам толкова често проблеми, колкото и ги поправям.

— Прекалено си скромна — смъмри я Аро. — Виждал съм някои от твоите най-невероятните ти подвизи и смея да призная, че никога не съм виждал нещо подобно на талантът ти. Прекрасно!

Алис стрелна с поглед Едуард. Аро не го пропусна.

— Съжалявам, не бяхме представени един на друг както трябва, нали? Просто имам чувството, че вече ви познавам и имам склонността да се изхвърлям. Брат ти ни запозна вчера, по един особен начин. Виждаш ли, споделям част от таланта на брат ти, само че аз съм ограничен по начин, по който той не е. — Аро поклати глава — тонът му бе завистлив.

— И също така изразително по-могъщ — добави сухо Едуард. Той погледна Алис, докато обясняваше бързо. — Аро се нуждае от физически контакт, за да чуе мислите ти, но той чува много повече от мен. Знаеш, че мога да чуя само минаващите ти в момента през главата мисли. Аро чува всяка мисъл, която някога е минавала през умът ти.

Алис повдигна деликатните си вежди, а Едуард наклони глава.

Аро също не пропусна това.

— Но да можеш да чуваш от разстояние… — Аро въздъхна, като посочи размяната между двама им, която току-що се бе случила. — Това би било толкова удобно.

Аро погледна над рамената ни. Всички останали глави се обърнаха в същата посока, включително и Джейн, Алек и Деметри, които стояха мълчаливо зад нас.

Аз се обърнах най-бавно. Феликс се беше върнал, като зад него се носеха още две фигури с черни роби. И двамата много приличаха на Аро, единият дори имаше вълнистата му черна коса. Другият имаше рошава снежнобяла коса — същият оттенък като лицето му — която докосваше раменете му. Лицата им имаха идентичната, подобни на тънка хартия, кожа.

Триото от картината на Карлайл бе завършено, непроменено от последните три хиляди години, откакто бе нарисувано.

— Маркус, Кай, вижте! — каза напевно Аро. — Бела е жива все пак, и Алис е с нея! Не е ли това прекрасно?

Нито един от тях не изглеждаше така, сякаш „прекрасно“ би бил първият им избор на дума. Тъмнокосият мъж изглеждаше напълно отегчен, сякаш бе видял прекалено много хилядолетия от ентусиазмът на Аро. Лицето на другият бе вкиснато изпод снежната му коса.

Тяхната липса на интерес не обузда радостта на Аро.

— Нека да чуем историята — почти изпя Аро с лекият си глас.

Белокосият античен вампир се отдалечи, като се плъзгаше към единият от дървените тронове. Другият спря до Аро и протегна ръка, за да поеме ръката му, както отначало си помислих. Но той само докосна дланта му леко, след което отпусна ръката си. Аро повдигна една черна вежда. Зачудих се как хартиената му кожа не се напука от усилието.

Едуард изсумтя много тихо и Алис го изгледа любопитно.

— Благодаря ти, Маркус — каза Аро. — Това е доста интересно.

Чак секунда по-късно осъзнах, че Маркус показваше мислите си на Аро.

Маркус не изглеждаше заинтересован. Той се плъзна от Аро, за да се присъедини към този, който трябваше да е Кай, седнал срещу стената. Двама от присъстващите вампири ги последваха мълчаливо — бодигарди, както си бях помислила и преди. Можех да видя че двете жени в летните рокли бяха отишли да застанат до Кай по същият начин. Идеята, че който и да е вампир може да има нужда от пазач ми се стори нелепа, но може би античните бяха толкова крехки, колкото предполагаше кожата им.

Аро клатеше глава.

— Невероятно — каза той. — Абсолютно невероятно.

Изражението на Алис беше безсилно. Едуард се обърна към нея и обясни с бърз, нисък глас.

— Маркус вижда връзките. Изненадан е от силата на нашата връзка.

Аро се усмихна.

— Толкова удобно — повтори си той. След което се обърна към нас. — Доста е трудно да изненадате Маркус, мога да ви уверя в това.

Погледнах убитото лице на Маркус и му повярвах.

— Просто е толкова трудно за разбиране, дори сега — замисли се Едуард, докато наблюдаваше ръцете на Едуард около мен. Беше ми трудно да го следвам хаотичната нишка на мислите на Аро. Опитах се да наваксам. — Как можеш да издържаш толкова близо до нея по този начин?

— Не е като да е без усилие — отговори спокойно Едуард.

— И все пак — la tua cantante! Каква загуба!

Едуард се засмя безрадостно.

— Гледам на това по-скоро като на награда.

Аро бе скептичен.

— Прекалено висока цена.

— Струва си.

Аро се засмя.

— Ако не я бях усетил чрез спомените ти, нямаше да повярвам, че повикът на нечия кръв може да е толкова силен. Никога не съм почувствал сам нещо подобно. Много от нас биха разменили много за подобен дар, докато ти…

— Го прахосваш — довърши Едуард, като сега гласът му беше саркастичен.

Аро се засмя отново.

— Ах, колко ми липсва моят приятел Карлайл! Напомняш ми за него — само дето той не беше толкова гневен.

— Карлайл ме превъзхожда и по много други начини.

— Определено никога не съм си мислел, че от всичко възможно ще видя Карлайл надхитрен от самоконтролът си, но ти го засенчваш.

— Едва ли. — Едуард звучеше нетърпеливо. Сякаш бе изморен от мероприятията. Това ме плашеше още повече — не можех да не си представя какво ли очакваше да последва.

— Доволен съм от неговият успех — замисли се той. — Спомените ти за него са голям дар за мен, въпреки че ме удивляват неимоверно много. И съм изненадан колко… ми е приятно от успехът му в необичайният път, който е избрал. Очаквах, че ще отслабне и залинее с времето. Бях се присмивал на плановете му да открие други, които споделят особените му виждания. И все пак, някак си, се радвам, че съм грешал.

Едуард не отговори.

— Но вашите ограничения! — въздъхна Аро. — Не знаех, че подобна сила е възможна. Да издържиш срещу такъв сиренски повик, и то не само веднъж, ами отново и отново — ако сам не го бях почувствал, нямаше да го повярвам.

Едуард се вгледа безизразно във възхищението на Аро. Познавах достатъчно добре лицето му — изминалото време не бе променило това — за да позная, че нещо кипеше под повърхността. Опитах се да запазя дишането си равномерно.

— Само като си припомня как те привлича… — Аро се засмя тихо. — Ожаднявам.

Едуард се напрегна.

— Не се тревожи — увери го Аро. — Нямам нищо лошо в предвид. Но съм толкова любопитен за едно конкретно нещо. — Той ме изгледа с ярък интерес. — Може ли? — попита енергично той, като повдигна една ръка.

— Попитай нея — предложи Едуард равен глас.

— Разбира се, колко грубо от моя страна! — възкликна Аро. — Бела — той се обърна директно към мен сега. — Смаян съм от това, че си единственото изключение на впечатляващият талант на Едуард — толкова е интересно, че подобно нещо е възможно! И се чудех, понеже талантите ни си приличат по много начини, ако бъдеш така добра да ми позволиш да опитам — да видя дали и си изключение и за мен?

Очите ми се стрелнаха ужасено към Едуард. Въпреки прекомерната учтивост на Аро, не вярвах наистина да имам право на избор. Бях ужасена от мисълта да му позволя да ме докосне и все пак извратено заинтригувана от възможността да почувствам странната му кожа.

Едуард кимна насърчително — дали защото бе убеден, че Аро няма да ме нарани или защото нямаше друг избор, не можех да кажа.

Обърнах се към Аро и вдигнах бавно ръката си пред мен. Трепереше.

Той се плъзна по-близо и ми се струва, че изражението му трябваше да мине за уверително. Но хартиените му черти бяха прекалено странни, прекалено неземни и плашещи, за да ме уверяват. Изражението на лицето му бе по-самоуверено, отколкото бяха думите му.

Аро се пресегна, сякаш за да се здрависа с мен, и притисна незначително изглеждащата си кожа срещу моята. Беше твърда, но чуплива — по-скоро шист, отколкото гранит — и дори по-студена отколкото очаквах.

Помътнелите му очи ми се усмихнаха и бе невъзможно да извърна глава. Бяха хипнотизиращи по един странен, неприятен начин.

Лицето на Аро се промени, докато го наблюдавах. Самоувереността му трепна и стана първо съмнение, после скептичност преди да се успокои в дружелюбна маска.

— Толкова интересно — каза той, като пусна ръката ми и се отдръпна назад.

Очите ми се стрелнаха към Едуард и въпреки че лицето му бе сдържано, ми се стори, че изглежда малко самодоволен.

Аро продължи да се движи със замислено изражение. Беше тих за момент, като очите му проблясваха между трима ни. След което рязко поклати глава.

— За пръв път ми е — каза си той на себе си. — Чудя се дали има имунитет и срещу другите ни таланти… Джейн, скъпа?

— Не! — Едуард изръмжа думата.

Алис улови ръката му, за да го възпре. Той се отскубна.

Малката Джейн се усмихна щастливо на Аро.

— Да, Господарю?

Едуард наистина ръмжеше сега, звукът плющеше и се дереше от него, като гледаше Аро с опасни очи. Стаята бе станала неподвижна, всички го наблюдаваха с удивено недоверие, сякаш се излагаше като нарушаваше някаква норма на общоприето социално поведение. Видях Феликс да се ухилва обнадеждено и да пристъпва напред. Аро го погледна веднъж и той замръзна на място, като ухилването му се превърна в намръщено изражение.

След което заговори на Джейн.

— Чудех се, скъпа моя, дали Бела ще е имунизирана срещу теб.

Едва можех да чуя Аро над разяреното ръмжене на Едуард. Той ме пусна, като се придвижи, за да ме скрие от погледа им. Кай се плъзна в нашата посока с антуражът си, за да гледа.

Джейн се обърна към нас с усмивка на светица.

— Недей! — извика Алис, когато Едуард скочи към малкото момиче.

Преди да мога да реагирам, преди някой да успее да скочи между тях, преди бодигардовете на Аро да напрегнат, Едуард беше на земята.

Никой не го бе докоснал, но той бе на каменният под, като се гърчеше от очевидна агония, докато аз наблюдавах ужасено.

Джейн се усмихваше само на него сега и тогава всичко си дойде на мястото — това, което Алис бе казала за страховитите дарби, защо всички се държаха с Джейн толкова отбранително и защо Едуард се бе хвърлил пред нея, преди да може да стори това на мен.

— Спри! — изпищях аз, като гласът ми отекна в тишината, и скочих напред, за да застана между тях. Но Алис хвърли ръцете си около мен в неуязвима хватка и не обърна внимание на опитите ми за измъкване. Нито звук не излезе от устните на Едуард, докато се гърчеше срещу камъните. Имах чувството, че главата ми ще експлодира от болка, докато гледам това.

— Джейн — повика я отново Аро с тих глас. Тя бързо вдигна поглед, все още усмихвайки се от удоволствие, очите й бяха въпросителни. Веднага щом Джейн отмести поглед, Едуард застана мирно.

Аро насочи главата си към мен.

Джейн извърна усмивката си в моя посока.

Дори не срещнах погледа й. Наблюдавах Едуард от затворът на ръцете на Алис, като все още се борех безсмислено.

— Той е добре — прошепна Алис със стегнат глас. Докато говореше, той стана, след което скочи леко на крака. Очите му срещнаха моите и те бяха ужасени. Отначало си помислих, че ужасът е от това, което току-що бе изживял. Но тогава погледна бързо към Джейн и обратно към мен — и лицето му се успокои в облекчение.

Погледнах и аз към Джейн, която вече не се усмихваше. Тя ме гледаше гневно, със стисната челюст от силата на концентрацията й. Свих се назад, като очаквах болката.

Нищо не се случи.

Едуард отново застана до мен. Той докосна ръката на Алис и тя ме предаде на него.

Аро започна да се смее.

— Ха, ха, ха — кикотеше се той. — Това е прекрасно!

Джейн изсъска безпомощно, като се приведе напред, сякаш бе готова да нападне.

— Не се натъжавай, скъпа моя — каза Аро с утешителен глас, като постави леко ръка на рамото й. — Тя осуети всички ни.

Горната устна на Джейн се изви над зъбите й, докато продължаваше да ме гледа свирепо.

— Ха, ха, ха — сподави смехът си Аро. — Много си смел, Едуард, да търпиш мълчаливо. Помолих Джейн да го направи на мен веднъж — просто от любопитство. — Той поклати възхитено глава.

Едуард го изгледа отвратено.

— Та какво да правим сега с теб? — въздъхна Аро.

Едуард и Алис замръзнаха. Това бе частта, която бяха очаквали. Започнах да треперя.

— Не мисля, че има някаква вероятност да си си променил решението? — попита Аро обнадеждено Едуард. — Твоят талант би бил отлично допълнение към нашата малка компания.

Едуард се поколеба. С периферното си зрение забелязах Феликс и Джейн да правят физиономия.

Едуард сякаш претегляше тежестта на всяка дума преди да я изговори.

— По-скоро… не.

— Алис? — попита Аро, все още с надежда. — Проявяваш ли интерес да се присъединиш към нас?

— Не, благодаря — каза Алис.

— Ами ти, Бела? — Аро повдигна вежди.

Едуард изсъска ниско в ушите ми. Загледах се безучастно в Аро. Той шегуваше ли се? Или всъщност ме питаше дали искам да остана за вечеря?

Белокосият Кай наруши мълчанието.

— Какво? — попита той Аро — гласът му, макар и не по-висок от шепот, бе глух.

— Кай, нима не виждаш потенциалът — упрекна го нежно Аро. — Не съм виждал толкова многообещаващ далновиден талант откакто открихме Джейн и Алек. Можеш ли да си представиш възможностите, когато тя стане една от нас?

Кай извърна поглед с язвително изражение. Очите на Джейн заблестяха възмутено от сравнението.

Едуард се стягаше до мен. Можех да чуя звука в гърдите му, който клонеше към ръмжене. Не можех да оставя темпераментът му да му навлече беди.

— Не, благодаря ви — проговорих аз малко по-силно от шепот, като гласът ми трепереше от страх.

Аро въздъхна.

— Колко жалко. Такава загуба.

Едуард изсъска.

— Присъедини се или умри, това ли е? Това и очаквах, когато ни доведоха в тази стая. Толкова за законите ви.

Тона на гласът му ме изненада. Звучеше разсърден, но имаше нещо преднамерено в изказването си — сякаш бе подбрал думите си с голяма грижа.

— Разбира се, че не — премигна слисано Аро. Вече бяхме събрани тук, Едуард, очаквахме завръщането на Хайди. Не вас.

— Аро — изсъска Кай. — Законът го изисква.

Едуард изгледа Кай.

— Заради какво? — настоя той. Вероятно е знаел какво си мисли Кай, но изглеждаше решен да го накара да се изкаже гласно.

Кай посочи с кокалестият си пръст към мен.

— Тя знае прекалено много. Разкрили сте тайната ни. — Гласът му бе тънък като хартия, точно като кожата му.

— Има няколко хора и във вашата шарада — напомни му Едуард и аз се сетих за хубавата рецепционистка долу.

Лицето на Кай се изви в ново изражение. Това усмивка ли трябваше да представлява?

— Да — съгласи се той. — Но когато нямаме повече нужда от тях, те ще подкрепят нашето решение. Това не са твоите планове за тази тук. Ако тя предаде тайните ни, готов ли си да я унищожиш? Не мисля така — присмя му се той.

— Никога не бих… — започнах, все още шепнейки. Кай ме накара да замълча с един леден поглед.

— Нито имаш намерение да я направиш една от нас — продължи Кай. — Именно поради това, тя е уязвимост. Макар че за това е истина, че само тя ще бъде лишена от живота си. Вие може да си тръгнете, ако желаете.

Едуард оголи зъби.

— Така и си помислих — каза Кай, с нещо сродно на удоволствие. Феликс се наведе нетърпеливо напред.

— Освен… — прекъсна го Аро. Той не изглеждаше щастлив от пътя, който бе поел разговорът. — Освен, ако не възнамеряваш да и дадеш безсмъртие?

Едуард стисна устни, като се поколеба за момент преди да отговори.

— И ако това е така?

Аро се усмихна, отново щастлив.

— Ами, тогава ще сте свободни да си отидете вкъщи и да отнесете поздравите ми на моят приятел Карлайл. — Изражението му стана по-колебливо. — Но се опасявам, че трябва наистина да го имате в предвид.

Аро вдигна ръце пред себе си.

Кай, който бе започнал да се мръщи разярено, се успокои.

Устните на Едуард се свиха в жестока линия. Той се вгледа в очите ми и обърна глава.

— Кажи го — прошепнах аз. — Моля те.

Наистина ли идеята бе толкова отвратителна? Да не би да предпочита да умре, отколкото да ме промени? Имах чувството, че някой ме е ритнал в стомахът.

Едуард гледаше надолу към мен с измъчено изражение.

И тогава Алис се отдръпна от нас, като се отправи към Аро. Обърнахме се да я погледнем. Ръцете й бяха вдигнати като неговите.

Тя не каза нищо, а Аро отпрати разтревоженият си бодигард, когато те застанаха на пътя й. Аро я пресрещна на половината път и пое ръката й с нетърпелив, алчен блясък в очите си.

Той наведе глава над допиращите им се ръце, като очите му се затвориха, докато се концентрираше. Алис бе неподвижна, лицето й бе безизразно. Чух зъбите на Едуард да щракват.

Никой не помръдна. Аро изглеждаше като замръзнал над ръката на Алис. Секундите минаваха и аз ставах все повече и повече стресирана, като се чудех колко ли време ще мине преди да е станало прекалено късно. Преди да се окаже, че нещо не е както трябва — по-зле, отколкото вече беше.

Мина още един мъчителен момент и гласът на Аро наруши тишината.

— Ха, ха, ха — засмя се той, като главата му все още бе приведена напред. Той вдигна бавно поглед, очите му светли от възбуда. — Това беше зашеметяващо!

Алис се усмихна сухо.

— Радвам се, че ти хареса.

— Да видя нещата, които ти си виждала — особено тези, които още не са се случили! — Той поклати учудено глава.

— Но това ще се случи — напомни му тя със спокоен глас.

— Да, да, доста ясно изразено е. Определено няма проблем.

Кай изглеждаше горчиво разочарован — чувство, което очевидно споделяше с Феликс и Джейн.

— Аро — оплака се Кай.

— Скъпи Кай — усмихна се Аро. — Не се ядосвай. Помисли си за възможностите! Няма да се присъединят към нас днес, но винаги можем да се надяваме на бъдещето. Представи си радостта, която малката Алис би донесла на малкият ни дом… Освен това съм ужасно любопитен да видя какво ще стане от Бела!

Аро изглеждаше убеден. Не осъзнаваше ли колко субективни са виденията на Алис? Че може да реши да ме промени днес, но да си промени мнението утре? Милион малки решения, нейните решения и решенията на толкова много други също — на Едуард — можеха да променят пътеката й, и заедно с това, и бъдещето.

И щеше ли да има наистина значение, че Алис проявяваше желание, щеше ли да има някаква разлика, ако аз наистина стана вампир, когато идеята бе толкова отблъскваща за Едуард? Ако смъртта за него бе по-добра алтернатива, отколкото да ме държи наблизо завинаги, една безсмъртна досада? Колкото и да бях ужасена, почувствах как потъвам в депресия, давя се в нея…

— Тогава свободни ли сме да си вървим сега? — попита Едуард с равен глас.

— Да, да — каза Аро приветливо. — Но, моля, посетете ни отново. Беше изключително вълнуващо!

— И ние също ще ви посетим — обеща Кай, очите му внезапно притворени като тежкият поглед на гущер. — За да се уверим, че спазвате уговорката. На ваше място не бих отлагал дълго. Не даваме втори шансове.

Челюстта на Едуард се стисна и той кимна веднъж.

Кай изсумтя и се върна обратно при Маркус, който седеше неподвижно и незаинтересовано.

Феликс простена.

— Ах, Феликс — усмихна се развеселено Аро. — Хайди ще бъде тук всеки момент. Търпение.

— Хмм — в гласът на Едуард имаше нова нотка. — В този случай, вероятно ще е по-добре да си тръгнем по-рано, отколкото по-късно.

— Да — съгласи се Аро. — Това е добра идея, защото наистина се случват и инциденти. Моля ви все пак да изчакате долу до след залез, ако нямате нищо против.

— Разбира се — съгласи се Едуард, докато аз се свих от мисълта, че трябва да изчакаме до края на деня, преди да можем да избягаме.

— И ето — добави Аро, като махна към Феликс с един пръст. Феликс веднага се приближи и Аро свали сивото наметало, което огромният вампир носеше, като го дръпна от раменете му. Той го хвърли към Едуард. — Вземи това. Малко се набиваш на очи.

Едуард си сложи дългата мантия, като остави качулката спусната.

Аро въздъхна.

— Отива ти.

Едуард се засмя, но внезапно се спря, като погледна през рамо.

— Благодаря ти, Аро. Ще чакаме долу.

— Довиждане, млади приятели — каза Аро със светнали очи, като гледаше в същата посока.

— Да тръгваме — каза Едуард, сега припряно.

Деметри посочи, че трябва да го следваме и се отправи към пътя, от който бяхме дошли, единственият изход, както ми се струваше.

Едуард ме дръпна бързо до себе си. Алис беше от другата ми страна, лицето й сурово.

— Не достатъчно бързо — промърмори тя.

Погледнах я изплашено, но тя само изглеждаше огорчена. Чак тогава чух бълбукането на гласове — високи, груби гласове — които идваха от предверието.

— Е, това е необичайно — избоботи грубият глас на един мъж.

— Толкова е средновековно — изквича неприятно писклив женски глас.

Голяма тълпа прииждаше през малката врата, като изпълваше малката каменна стая. Деметри замахна към нас да направим място. Притиснахме се към студената стена, за да им дадем път.

Двойката най-отпред, звучаха като американци, се огледаха наоколо с оценяващи очи.

— Добре дошли, гости! Добре дошли във Волтера! — Можех да чуя напевният глас на Аро в голямата кръгла стая.

Останалите от тях, може би около четиридесет или повече, минаха след двойката. Някои изучаваха обстановката като туристи. Други дори взеха снимки. Трети изглеждаха объркани, сякаш приказката, която ги бе довела тук нямаше никакъв смисъл вече. Забелязах конкретно една малка тъмна жена. Около вратът си имаше броеница и тя бе сграбчила здраво кръста си в едната ръка. Тя вървеше по-бавно от другите, като докосваше някой от време на време и задаваше въпроси на непознат език. Изглежда никой не я разбра и гласът й стана по-паникьосан.

Едуард придърпа лицето ми към гърдите си, но бе прекалено късно. Вече бях разбрала.

Веднага щом се появи и най-малката пролука, Едуард ме избута бързо към вратата. Можех да усетя ужасеното изражение на лицето си и сълзите започнаха да се наливат в очите ми.

Украсеният златен коридор бе тих и празен, като изключим една великолепна и величествена жена. Тя се загледа любопитно в нас, най-вече в мен.

— Добре дошла у дома, Хайди — поздрави я Деметри иззад нас.

Хайди се усмихна разсеяно. Напомняше ми за Розали, въпреки че изобщо не си приличаха — просто красотата й също бе изключителна, незабравима. Не можех да откъсна погледа си от нея.

Беше облечена така, че да подчертае красотата си. Удивително дългите й крака, потъмнени с чорапогащник, бяха разголени от възможно най-късата пола. Блузата й бе с дълги ръкави и поло, но екстремно прилепнала и бродирана с червен винил. Дългата й махагонено червена коса бе лъскава а очите й бяха най-странният нюанс на виолетовото — цвят, който вероятно е постигнат със сини лещи върху червени ириси.

— Деметри — отвърна тя с копринен глас, като очите й се стрелкаха между лицето ми и сивата мантия на Едуард.

— Добър улов — похвали я Деметри и внезапно разбрах тоалетът й, който приковаваше вниманието… тя не бе само рибарят, тя бе и стръвта.

— Благодаря. — Тя се усмихна зашеметяващо. — Ти идваш ли?

— След минута. Запази няколко и за мен.

Хайди кимна й се наведе през вратата като хвърли един последен, любопитен поглед към мен.

Едуард закрачи така, че трябваше да тичам, за да не изоставам. Но все още не бяхме стигнали до украсената врата в края на коридора преди да са започнали писъците.