Стефани Майър
Новолуние (16)

15. НАТИСК

Отново беше пролетната ваканция във Форкс. Когато се събудих в понеделник сутрин, полежах няколко секунди в леглото си, за да асимилирам това. Миналата пролетна ваканция също бях преследвана от вампир. Надявам се, че не се зараждаше някаква традиция.

Вече свиквах с рутината на нещата, които правех в Ла Пуш. Прекарвах неделите най-вече на плажа, докато Чарли се мотаеше с Били в къщата му. Предполагаше се, че съм с Джейкъб, но Джейкъб имаше други неща за правене, така че се скитах сама, като пазех тайната от Чарли.

Когато Джейкъб наминаваше, за да ме провери, се извиняваше, че ме оставя сама за толкова време. Каза ми, че програмата му не е винаги толкова луда, но докато Виктория не бъде спряна, вълците бяха били червена аларма.

Когато вървяхме по плажът сега, винаги държеше ръката ми.

Това ме накара да се замисля върху думите на Джаред, че Джейкъб намесвал „гаджето си“. Предполагам, че нещата изглеждаха точно по този начин отстрани. Докато аз и Джейк знаехме как наистина стоят нещата, не трябваше да се оставям такива догадки да ме притесняват. И може би нямаше, ако не знаех, че Джейкъб би се радвал нещата да са такива, каквито изглеждат. Но ръката му бе топла срещу моята и чувството бе приятно, така че не протестирах.

Вторник следобед бях на работа — Джейкъб ме последва с колелото си, за да се убеди, че ще пристигна безпроблемно — и Майк забеляза.

— Да не би да се срещаш с онова хлапе от Ла Пуш? Десетокласникът? — Попита той, като слабо прикриваше възмущението в гласът си.

Свих рамене.

— Не в техническият смисъл на думата. Обаче наистина прекарвам повечето си време с Джейкъб. Той е най-добрият ми приятел.

Очите на Майк се присвиха проницателно.

— Не се залъгвай, Бела. Момчето е влюбено до уши в теб.

— Знам — въздъхнах аз. — Животът е сложен.

— А момичетата са жестоки — каза Майк изпод дъха си.

Предполагам, че и това беше лесно заключение.

Същата вечер, Сам и Емили се присъединиха към Чарли и мен за десерт в къщата на Били. Емили донесе торта, с която щеше да спечели и по-корав мъж от Чарли. Можех да видя, по начина по който разговорът течеше естествено през всякакви небрежни теми, как всички тревоги на Чарли, които може да са се насъбрали за бандите в Ла Пуш, бяха разсеяни.

Джейк и аз се измъкнахме по-рано, за да останем насаме. Отидохме в гаражът му и седнахме в Заека. Джейкъб облегна назад главата си, като лицето му бе измъчено от изтощение.

— Имаш нужда от сън, Джейк.

— И до това ще се стигне.

Той се пресегна и улови ръката ми. Кожата му гореше върху моята.

— И това ли е едно от онези вълчи неща? — попитах го. — Горещината, имам предвид.

— Аха. Малко по-топли сме от нормалните хора. Някъде към 42 градуса температура. Вече никога не ми става студено. Мога да стоя така — той посочи към голата горна част на тялото си, — в снежна буря и изобщо няма да ми пречи. Снежинките ще се превърнат в дъжд там, където съм аз.

— И всички оздравявате бързо — това също е вълчо нещо, така ли?

— Да, искаш ли да видиш? Доста е яко. — Очите му се отвориха и той се ухили. Пресегна се през мен към жабката, където се порови за около минута. Ръката му излезе с джобно ножче.

— Не, не искам да гледам! — извиках аз веднага щом осъзнах какво си мисли. — Остави го!

Джейкъб се изсмя, но върна обратно ножът на мястото му.

— Добре, де. Обаче е хубаво, че е сами се лекуваме. Не можеш да отидеш да видиш, който и да е доктор, когато имаш температура, която би трябвало да означава, че си мъртъв.

— Не, предполагам, че не. — Замислих се за минута. — … И това, че сте толкова големи — това също ли е част от това? Затова ли всички се тревожите за Куил?

— Това и фактът, че дядото на Куил казва, че може да изпържиш яйце на челото на хлапето. — Лицето на Джейкъб отново стана безнадеждно. — Няма да отнеме много време. Няма конкретна възраст… просто се натрупва и натрупва и по едно време внезапно… — Гласът му заглъхна и отне момент, преди да заговори отново. — Понякога, ако много се разстроиш или нещо такова, това го задейства по-рано. Но аз не бях разстроен за нищо — аз бях щастлив. — Той се засмя горчиво. — Най-вече заради теб. Ето защо не ми се случи по-рано. Вместо това продължи да се натрупва в мен — бях като бомба със закъснител. Знаеш ли какво ме включи? Върнах се от онзи филм и Били каза, че изглеждам странно. Беше само това, но превъртях. И тогава аз избухнах. Едва не му разкъсах лицето — на собственият ми баща! — Той потрепера и лицето му пребледня.

— Толкова ли е лошо, Джейк? — попитах разтревожено, като ми се искаше да можех да му помогна някакси. — Нещастен ли си?

— Не, не съм нещастен — каза ми той. — Повече не. Не и сега, когато знаеш. Беше трудно преди. — Той се наведе, така че бузата му опираше върхът на главата ми.

За момент бяхме тихи и се зачудих за какво ли си мисли. Може би не исках да зная.

— Коя е най-трудната част? — прошепнах аз, като ми се искаше да помогна.

— Най-трудната част е да чувстваш… че губиш контрол — каза бавно той. — Да се чувствам неуверен в себе си — като например че не би трябвало да си около мен, може би никой не трябва да е. Сякаш съм чудовище, което може да нарани някого. Виждала си Емили. Сам изгубил контрол над себе си за една секунда… а тя е стояла прекалено близо. И сега няма какво да направи, за да нареди нещата. Чувам мислите му — знам как се чувства… Кой иска да е кошмар, да е чудовище? И после начинът, по който се преобразявам толкова лесно, начинът, по който съм по-добър от останалите — това прави ли ме по-малко човек от Ембри или Сам? Понякога се страхувам, че сам се губя.

— Трудно ли е? Да откриеш себе си отново?

— Отначало — каза той. — Отнема малко практика да се превръщаш обратно. Но за мен е по-лесно.

— Защо? — зачудих се аз.

— Защото Ефраим Блек е бил бащата на дядо ми, а Куил Атеара е бил дядото на майка ми.

— Куил? — попитах объркана.

— Неговият прапрадядо — уточни Джейкъб. — Куил, когото познаваш, е мой втори братовчед.

— Но защо има значение кои са били прапрадядовците ви?

— Защото Ефраим и Куил са били в последната глутница. Леви Ълий е бил третият. В кръвта ми е и от двете страни. Никога не съм имал шанс. Както и Куил няма шанс.

Лицето му беше мрачно.

— Коя е най-добрата част? — попитах го аз, като се надявах да го разведря.

— Най-добрата част — каза той, внезапно усмихнат отново, — е скоростта.

— По-хубаво от мотоциклетите?

Той кимна ентусиазирано.

— Няма място за сравнение.

— Колко бързо можеш да…?

— Да бягам? — довърши въпросът ми той. — Достатъчно бързо. Как да ти обясня? Настигнахме… как му беше името? Лорън? Предполагам, че това означава повече за теб, отколкото за някой друг.

Наистина означаваше нещо за мен. Не можех да си представя, това че вълците можеха да бягат по-бързо от един вампир. Когато Кълънови бягаха, те ставаха невидими от скоростта.

— Та, разкажи ми нещо, което аз не знам — каза той. — Нещо за вампирите. Как успя да понесеш да бъдеш около тях? Не те ли побиваха тръпки от тях?

— Не — казах рязко аз.

Тонът ми го накара да се замисли за момент.

— Ей, защо твоят кръвопиец е убил онзи Джеймс? — попита той внезапно.

— Джеймс се опитваше да ме убие — за него беше нещо като игра. Той изгуби. Спомняш ли си миналата пролет, когато бях в болницата във Финикс?

Джейкъб си пое рязко въздух.

— Толкова близо ли е стигнал?

— Стигна доста, доста близо. — Погалих белегът си. Джейкъб забеляза, защото държеше ръката, която помръднах.

— Какво е това? — Той размени ръцете си, като започна да изучава дясната ми. — Това е странният ти белег, онзи студеният. — Той го огледа по-отблизо, с нови очи и ахна.

— Да, точно каквото си мислиш, че е — казах аз. — Джеймс ме ухапа.

Очите му се ококориха и лицето му стана в странен, жълтеникав цвят изпод червената кожа. Изглеждаше така, сякаш ще повърне.

— Но ако те е ухапал…? Не трябва ли да бъдеш… — Той се задави.

— Едуард ме спаси два пъти — прошепнах аз. — Той изсмука отровата — нали знаеш, като при гърмящите змии. — Сгърчих се, когато болката ме заля по краищата на дупката.

Но не бях единствената сгърчена. Можех да усетя тялото на Джейкъб да трепери до моето. Дори колата се тресеше.

— Внимателно, Джейк. Леко. Успокой се.

— Аха — задъха се той. — Да се успокоя. — Той поклати бързо глава. След секунда само ръцете му трепереха.

— Добре ли си?

— Да, почти. Кажи ми нещо друго. Дай ми нещо друго за обмисляне.

— Какво искаш да знаеш?

— Не знам. — Очите му се затвориха, като се опитваше да се концентрира. — Допълнителни неща, предполагам. Някой от останалите от семейство Кълън има ли… допълнителни таланти? Като онова с четенето на мисли?

Поколебах се за секунда. Имах чувството, че задава въпрос на шпионинът си, не на приятелят си. Но какъв беше смисълът да крия това, което знам? Нямаше значение сега и щеше да му помогне да се овладее.

Така че заговорих бързо, като си представих унищоженото лице на Емили в главата си и космите по ръцете ми настръхнаха. Не можех да си представя как ръждивокафявия вълк щеше да се побере в Заекът — Джейкъб щеше да разруши целият гараж, ако се промени сега.

— Джаспър можеше… един вид да контролира емоциите на хората около него. Не по лош начин, просто за да ги успокои или нещо такова. Вероятно доста ще помогне на Пол — добавих аз, като го дразнех леко. — И Алис, която можеше да види неща, които ще се случат. Бъдещето, нали знаеш, но не абсолютно. Нещата, които виждаше, могат да се променят, когато някой промени пътят на който е…

Както ме бе видяла да умирам… и ме бе видяла да ставам една от тях. Две неща, които не се бяха случили. И които никога нямаше да се случат. Главата ми започна да се върти — като че ли не можех да вдишам достатъчно кислород от въздуха. Нямах дробове.

Джейкъб бе поел контрол над себе си сега, застанал неподвижен до мен.

— Защо правиш това? — попита той. Той хвана леко една от ръцете ми, която беше обвита около гърдите ми и после се отказа, когато не я дръпнах толкова лесно. Дори не бях осъзнала, че съм ги вдигнала. — Правиш това, когато си разстроена. Защо?

— Боли ме да си мисля за тях — прошепнах аз. — Все едно не мога да дишам… сякаш се разбивам на парченца… — Беше откачено колко много можех да кажа на Джейкъб сега. Нямахме повече тайни.

Той погали косата ми.

— Всичко е наред, Бела, наред е. Няма да повдигам повече темата. Съжалявам.

— Добре съм — задъхах се аз. — Случва се през цялото време. Не е твоя вината.

— Доста откачена двойка сме, а? — каза Джейкъб. — Нито един от нас не може да задържи тялото си така, както трябва.

— Покъртително — съгласих се аз, все още без дъх.

— Поне се имаме един друг — каза той, очевидно утешен от мисълта.

Аз също бях успокоена.

— Поне имаме това — съгласих се аз.

И когато бяхме заедно, всичко беше наред. Но Джейкъб имаше ужасна, опасна работа, за която се чувстваше длъжен да върши, така че често бях сама, заседнала в Ла Пуш поради предпазните мерки, с нищо за правене, за да държа умът си далеч от тревогите.

Чувствах се неудобно винаги да заемам място в къщата на Били. Имах да уча по друг тест по математика, който предстоеше другата седмица, но можех да понеса математиката само до известна степен. Когато нямах нищо очевидно за правене, се чувствах така, че трябва да водя някакъв разговор с Били — натискът от нормалните обществени правила. Но Били не беше този, който запълваше дългите мълчания, така че неудобството продължаваше.

Опитах се да се помотая в къщата на Емили в сряда следобед за разнообразие. Отначало беше един вид приятно. Емили бе весел човек, който никога не стоеше на едно място. Носех се след нея, докато тя хвърчеше около малката си къща и градинка, като търкаше безупречният под, дърпаше миниатюрни бурени, поправяше счупени панти, прокарваше парчета вълна през античен тъкачен стан и също така непрекъснато готвеше. Тя се оплакваше леко от покачването на апетита на момчетата след допълнителното им тичане, но беше лесно да видя, че тя нямаше нищо против да се грижи за тях. Не беше трудно да съм с нея — все пак, сега и двете бяхме момичета-вълци сега.

Но Сам се върна след като бях там няколко часа. Останах достатъчно дълго, за да се уверя, че Джейкъб е добре и че няма някакви новини, след което трябваше да избягам. Аурата на любов и щастие, която ги заобикаляше бе по-трудна за възприемане в по-концентрирани дози, като нямаше никой наоколо, който да ги разводни.

Така че ми оставаше да се скитам по плажа, като крача по скалистата линия напред и назад, отново и отново.

Времето насаме не беше добро за мен. Благодарение на новата откровеност с Джейкъб, говорех и мислех прекалено много за Кълънови. Без значение колко се опитвах да се разсея — а аз имах доста за мислене: бях искрено и отчаяно разтревожена за Джейкъб и братята му вълци, бях ужасена заради Чарли и останалите, които си мислеха, че са на лов за животни, навлизах все по-надълбоко и по-надълбоко с Джейкъб без дори да бях съзнателно решила да прогресирам в тази посока и не знаех какво да правя по този въпрос — нито една от тези много истински, много заслужаващи размисъл, много стресиращи тревоги не можеха да отвлекат умът ми от болката в гърдите за достатъчно дълго време. Впоследствие не можех дори да вървя повече, защото не можех да дишам. Седнах на една ивица от почти сухи камъни и се свих на топка.

Джейкъб ме откри така и можех да позная по изражението му, че разбираше.

— Съжалявам — каза веднага той. Издърпа ме от земята и обви и двете си ръце около рамената ми. До този момент не бях осъзнала, че ми е студено. Топлината му ме накара да се разтреперя, но поне можех да дишам с него наоколо. — Развалям ти пролетната ваканция — самообвини се Джейкъб, докато вървяхме по плажа.

— Не, напротив. Нямах никакви планове. И без това не мисля, че харесвам пролетните ваканции.

— Ще си освободя сутринта утре. Другите могат да бягат и без мен. Ще направим нещо забавно.

Думата не изглеждаше на място в живота ми точно сега, бе едва разбираема, странна.

— Забавно?

— Точно от нещо забавно се нуждаеш. Хмм… — той се загледа през тежките сиви вълни, докато обмисляше. Когато очите му претърсиха хоризонта, получи вдъхновение.

— Сетих се! — извика той. — Още едно обещание за спазване.

— За какво говориш?

Той пусна ръката ми и посочи към южният край на плажа, където на брега на морето бяха плоските, опасни скали във формата на полумесец. Вгледах се неразбиращо.

— Не ти ли обещах да гмуркаме от скалите?

Потреперах.

— Да, ще е доста студено — не толкова студено, колкото днес. Можеш ли да усетиш как се променя времето? Напрежението? Ще е по-топло утре. Навита ли си?

Тъмната вода не изглеждаше приветлива, и от този ъгъл скалите изглеждаха дори по-високи от преди.

Но бяха изминали дни, откакто чух за последно гласът на Едуард. Вероятно това беше част от проблема. Бях пристрастена към звукът на илюзията ми. Правеше нещата още по-зле, ако прекарвах повече време без тях. Скачането от скала определено щеше да поправи тази ситуация.

— Разбира се, че съм навита. Забавно.

— Значи е среща — каза той, като обви ръката си около раменете ми.

— Добре — а сега да отидем да се наспиш. — Не ми харесваше начинът, по който кръговете под очите му започваха да изглеждат трайно гравирани в кожата му.

 

 

На другата сутрин се събудих рано и вмъкнах тайно един чифт дрехи в пикапът. Имах чувството, че Чарли ще одобри плановете ми за деня точно толкова, колкото би одобрил и мотоциклетът.

Идеята за отвличане от тревогите ми почти ме бе развълнувала. Може би наистина щеше да е забавно. Среща с Джейкъб, среща с Едуард… Засмях се мрачно. Джейк можеше да говори каквото си иска за това, че сме били откачена двойка — аз бях тази, която бе истински откачена. Карах нещото с върколаците да изглежда нещо нормално в сравнение с мен.

Очаквах Джейкъб да ме посрещне през къщата, както обикновено правеше, когато шумният ми пикап обяви пристигането ми. Когато не го направи, предположих, че навярно още спи. Щях да почакам — да му дам колкото се може повече почивка. Нуждаеше се от сънят си, а това щеше да ми даде достатъчно време, за да загрея малко. Обаче Джейк се оказа прав за времето — беше се променило за една нощ. Гъст слой от облаци притискаше тежко атмосферата сега, като я правеше почти знойна — беше топло и задушно изпод сивото одеяло. Оставих пуловерът си в пикапа.

Почуках тихо на вратата.

— Влизай вътре, Бела — каза Били.

Той стоеше покрай кухненската маса и ядеше студен корнфлейкс.

— Джейк спи ли?

— Ъ, не. — Той остави лъжицата си и веждите му се свъсиха.

— Какво се е случило? — попитах аз. Можех да позная по изражението му, че наистина нещо бе станало.

— Ембри, Джаред и Пол попаднали на свежа следа рано тази сутрин. Сам и Джейк потеглиха, за да помогнат. Сам е изпълнен с надежда — скрила се е някъде около планините. Мисли, че имат добра възможност да приключат с това.

— О, не, Били — прошепнах аз. — О, не.

Той се засмя, дълбоко и ниско.

— Наистина ли толкова ти харесва Ла Пуш, че искаш присъдата ти тук да се удължи.

— Не си прави шеги, Били. Прекалено страшно е за това.

— Права си — съгласи се той, все още безучастен. Древните му очи бяха невъзможни за разчитане. — Това тук е сложно.

Прехапах устни.

— Не е толкова страшно за тях, колкото си мислиш, че е. Сам знае какво прави. Ти си тази, за която трябва да се тревожиш. Вампирката не иска да се бие с тях. Тя просто се опитва да намери начин, за да ги заобиколи… и да стигне до теб.

— Откъде Сам знае какво прави? — настоях за узная аз, като не обърнах внимание на загрижеността му за мен. — Досега са убили само единият вампир — може да им е било на късмет.

— Ние приемаме много на сериозно това, което правим, Бела. Нищо не е забравено. Всичко, което трябва да знаят е предавано от баща на син с поколения.

Това не ме успокои така, както вероятно е възнамерявал. Споменът за Виктория, дива, подобна на котка, смъртоносна, беше прекалено силен в главата ми. Ако не можеше да заобиколи вълците, накрая щеше да се опита да мине направо през тях.

Били се върна обратно към закуската си — аз седнах на канапето и започнах да превключвам безцелно телевизионните канали. Това не продължи много време. Започнах да имам чувството, че се задушавам в малката стая, клаустрофобична, разстроена от факта, че не можех да видя нищо през завесите на прозорците.

— Ще бъда на плажът — казах рязко на Били и побързах да изляза през вратата.

Да бъда навън също не ми помогна така, както се надявах. Облаците притискаха с невидима тежест, която държеше клаустрофобията да не избяга. Гората изглеждаше странно празна, докато вървях към плажа. Не видях нито едно животно — нито птици, нито катерици. Не можех дори да чуя птичките. Тишината беше зловеща — дори звукът от вятърът в дърветата отсъстваше.

Знаех, че всичко е резултат от времето, но все още се чувствах изправена на нокти. Тежкият, топъл натиск на атмосферата беше осезаем дори за моите слаби човешки сетива и намекваше за нещо голямо в отделът на бурите. Един поглед към небето подкрепи това — облаците пълзяха бавно, въпреки липсата на бриз по земята. Най-близките облаци бяха опушено сиви, но измежду пукнатините можех да видя друг слой, който беше в мрачен тъмнолилав цвят. Небесата имаха замислен жесток план за днес. Животните сигурно се бяха изпокрили.

Веднага щом стигнах до плажа, ми се прииска да не бях идвала — вече ми бе писнало от това място. Идвах тук почти всеки ден, скитайки се сама. Беше ли по-различно от кошмарите ми? Но къде другаде да отида? Тръгнах надолу към изхвърленият от морето дънер, и седнах на краят му, така че да мога да се облегна на заплетените му корени. Взрях се безцелно в разяреното небе, като очаквах първите капки да нарушат тишината.

Опитвах се да не мисля за опасността, в която бяха Джейкъб и приятелите му. Защото нищо не можеше да се случи на Джейкъб. Мисълта беше непоносима. Бях изгубила прекалено много вече — нима Съдбата щеше да отнеме и последните късче покой, която бе оставила след себе си? Това ми се струваше несправедливо, нарушаващо балансът. Но може би бях нарушила някое незнайно правило, бях пресякла някаква линия, която ме бе обрекла. Може би беше нередно да бъдеш така въвлечен в митовете и легендите, да обърнеш гръб на човешкият свят. Може би…

Не. Нищо нямаше да се случи на Джейкъб. Трябваше да вярвам в това, или нямаше да мога да функционирам.

— Аргх! — простенах аз като скочих от дънерът. Не можех да стоя на едно място — беше по-ужасно от това да се скитам.

Наистина се бях надявала, че ще чуя Едуард тази сутрин. Струваше ми се като единственото нещо, което ще ми помогне да преживея този ден. Дупката беше започнала да гние напоследък, сякаш ми отмъщаваше за времето, когато присъствието Джейкъб я обуздаваше. Краищата горяха.

Вълните се усилиха, докато крачех, като започваха да се удрят срещу скалите, но все още нямаше вятър. Чувствах се закована от натискът на бурята. Всичко се въртеше около мен, но бе напълно неподвижно, на мястото, което стоях. Въздухът бе силно зареден — можех да усетя електричеството в косата си.

По-надалеч вълните бяха по-гневни, отколкото тук около брега. Можех да ги видя как препускат към скалите, като разпръскваха големи бели облаци от пяна във въздуха. Все още нямаше движение във въздуха, въпреки че облаците се търкаляха по-бързо сега. Беше страховито — все едно облаците се движат от самосебеси. Потреперах, въпреки че знаех, че е само илюзия от налягането.

Скалите бяха черен назъбен нож срещу разяреното небе. Докато ги гледах, се сетих за денят, когато Джейкъб ми беше разказал за Сам и неговата „банда“. Замислих се за момчетата — върколаците — които се хвърлят в празният въздух. Картината на падането, въртящите се фигури, бе все още ярка в умът ми. Представих си пълната свобода от падането… представих си начинът, по който гласът на Едуард ще звучи в главата ми — разгневен, кадифен, идеален… Изгарянето в гърдите ми бе мъчително.

Трябваше да има някакъв начин, по който да го изгася. Болката ставаше все по-непоносима с всяка изминала секунда. Загледах се в скалите и разбиващите се вълни.

Ами, защо пък не? Защо да не го изгася още сега?

Джейкъб ми беше обещал да се гмуркаме от скалата, нали? Само защото той не беше свободен, трябваше ли да се откажа от разсейването, от което се нуждаех толкова много — от което имах нужда още повече, защото Джейкъб е някъде там и рискува животът си? Рискува го, общо взето, заради мен. Ако не бях аз, Виктория нямаше да избива хората тук… щеше да е някъде другаде, далеч от тук. Ако нещо се случеше с Джейкъб, вината щеше да е моя. Това осъзнаване ме прободе дълбоко и ме накара да изтичам обратно към къщата на Били, където пикапът ми ме очакваше.

Знаех пътя, който минаваше най-близо покрай скалите, но ще трябваше да издиря малката пътека, която щеше да ме отведе до ръба. Докато го следвах, търсех завои или разклонения, като знаех, че Джейк бе имал намерението да ме заведе в по-ниската част, отколкото на върха, но пътеката се виеше в една права линия право към пропастта без други възможности. Нямах време да намеря друг път за надолу — бурята се придвижваше бързо сега. Вятърът започна да ме докосва, облаците се притиснаха по-близо към земята. Точно когато стигнах до мястото, където пътеката се превръщаше в камениста урва, първите капки паднаха и се удариха в лицето ми.

Не беше трудно да се самоубеждавам, че нямам време да търся друга пътека — аз исках да скоча от върха. Това беше образът, който имах в главата си. Исках дългото падане, което щеше да бъде като летене.

Знаех, че това е най-глупавото, най-безразсъдното нещо, което съм правила досега. Тази мисъл ме накара да се усмихна. Болката вече отслабваше, сякаш тялото ми знаеше, че гласът на Едуард е само на секунди разстояние…

Океанът звучеше много далечно, някак си по-надалеч от преди, когато бях на пътеката между дърветата. Направих гримаса, когато се замислих за вероятната температура на водата. Но нямаше да се оставя това да ме спре.

Вятърът духаше по-силно сега, като превръщаше дъждът във водовъртеж около мен.

Пристъпих на ръбът, като държах очите си на празното пространство пред мен. Пръстите на краката ми се отправиха сляпо напред, като докосваха краят на ръба на скалата, когато стигнаха до него. Поех си дълбоко въздух и го задържах… чакайки.

— Бела.

Усмихнах се и издишах.

Да? Не отговорих на глас, защото се страхувах, че звука на гласът ми ще разбие прекрасната илюзия. Звучеше толкова истински, толкова близо. Само когато звучеше толкова неодобрително както сега, можех да чуя истинският спомен за гласът му — кадифената структура и музикалната интонация, която го правеше най-идеален от всички останали гласове.

— Не прави това — помоли ме той.

Ти искаше да съм човек, напомних му аз. Е, гледай ме.

— Моля те. Заради мен.

Но ти няма да останеш с мен по друг начин.

— Моля те. — Беше просто шепот във виещият дъжд, който разрошваше косата ми и подгизваше дрехите ми — като ме правеше толкова мокра, сякаш това бе вторият ми скок за деня.

Издигнах се на пръсти.

— Не, Бела! — Беше ядосан сега и гневът му беше така прекрасен.

Усмихнах се изпънах ръце, сякаш щях да се гмуркам, като повдигнах лицето си към дъжда. Но беше прекалено вродено от годините на плуване в общественият басейн. Наведох се напред, като се приготвях за скока…

И полетях от скалата.

Изкрещях, докато падах през откритият въздух като метеор, но беше вик на живот, а не на страх. Вятърът се съпротивляваше, като се опитваше безполезно да се бори с непобедимата гравитация, като ме притискаше и въртеше в спирали, като ракета, която щеше да се разбие в земята.

Да! Думата отекна през главата ми, докато се врязвах в повърхността на черната вода. Нямах нито миг на ужас — само чист адреналин. Сериозно, падането не бе изобщо толкова страшно. Къде беше предизвикателството?

Точно тогава ме сполетя.

Бях толкова погълната от размера на скалите, от очевидната опасност от височината им, че не се бях разтревожила изобщо за черната вода, която ме очакваше. Изобщо не си представях, че истинската заплаха е точно под мен, изпод разбиващите се вълни.

Сякаш вълните се биеха над мен, като ме мятаха напред и назад между себе си, като че ли решени да ме поделят, като ме дръпнат на две половини. Знаех правилният начин, за да избегна насрещното течение — трябваше да плувам паралелно от плажа, вместо да се боря да стигна до брега. Но това познание не ми помогна никак, след като не знаех в коя посока е брега.

Не можех дори да кажа в коя посока е повърхността.

Разярената вода беше черна отвсякъде — нямаше светлина, която да ме насочи нагоре. Гравитацията беше всемогъща, когато се състезаваше с въздуха, но не можеше да стори нищо на вълните — не можех да усетя дръпване надолу, потъване в която и да е посока. Само блъскането на насрещното течение, което ме подмяташе наоколо като парцалена кукла.

Борих се, за да запазя дъхът си, да задържа устните си заключени, около последната ми глътка кислород.

Не се изненадах, че илюзията ми за Едуард беше тук. Поне това ми дължеше, като се имаше предвид, че щях да умра. Бях изненадана все пак колко сигурно бе това знание. Щях да се удавя. Давех се.

— Продължавай да плуваш! — молеше ме настоятелно Едуард в главата ми.

Накъде? Нямаше нищо друго освен тъмнината. Нямаше накъде да плувам.

— Престани с това! — заповяда ми той. — Да не си посмяла да се предадеш!

Студът на водата вкочаняваше краката и ръцете ми. Вече не чувствах блъскането толкова много, колкото преди. Беше по-скоро замайване сега, безпомощно въртене на водата.

Но го послушах. Накарах ръцете си да продължат да се протягат, краката ми да ритат по-силно, въпреки че всяка секунда се понасях в нова посока. Нищо нямаше да се получи. Какъв е смисълът?

— Бори се! — крещеше той. — По дяволите, Бела, продължавай да се бориш.

Защо?

Не исках да се боря повече. И не беше заради замайването, или студа, или провалът на ръцете ми, когато мускулите ми отказаха от изтощение, което ме накара да остана там, където съм. Бях почти щастлива, че е свършило. Това бе по-лесна смърт от останалите, пред които се бях изправяла. Странно спокойна.

Помислих си бързо за клишетата, как трябва да видиш живота си като на лента пред очите ти. Бях такава късметлийка. И без това кой искаше повторение?

Виждах него и нямах никакво желание за борба. Беше толкова ясно, толкова по-изразена от който и да е друг спомен. Подсъзнанието ми бе складирало Едуард във всеки безупречен детайл, като го бе запазило за този последен момент. Можех да видя перфектното му лице, сякаш беше наистина там — точният нюанс на ледената му кожа, формата на устните му, линията на челюстта му, блестящото злато в разярените му очи. Той беше ядосан, естествено, защото се предавах. Зъбите му бяха стиснати и ноздрите му бяха разширени от ярост.

— Не! Бела, не!

Ушите ми се напълниха с ледената вода, но гласът му бе по-ясен от всякога. Не обърнах внимание на думите му и се концентрирах върху звука на гласът му. Защо да се боря, когато бях така щастлива там, където съм? Дори и когато дробовете ми започнаха да горят от липсата на въздух и краката ми се свиваха от леденият студ, аз бях доволна. Бях забравила какво е да изпитваш истинско щастие.

Щастие. Правеше цялата тази работа с умирането много по-поносима.

Течението побеждаваше за момента, като ме тикаше грубо срещу нещо твърдо, камък, който бе невидим в тъмнината. Удари ме силно срещу гърдите, като ме блъскаше като железен лост и дъхът ми излезе от дробовете, изчезвайки в облак от сребърни мехурчета. Гърлото ми се напълни с вода, като се давех и горях. Железният лост сякаш ме влачеше, дърпаше ме надалеч от Едуард, по-надълбоко в тъмнината, към океанското дъно.

Сбогом, обичам те, беше последната ми мисъл.