Стефани Майър
Новолуние (19)

18. ПОГРЕБЕНИЕТО

Спринтирах надолу по стълбите и отворих рязко вратата.

Беше Джейкъб, разбира се. Дори сляпа, Алис не беше бавна.

Стоеше на около шест крачки от вратата, като носът му беше сбърчен от отвращение, но лицето му иначе бе гладко — подобно на маска. Не ме заблуди — можех да видя лекото треперене на ръцете му.

Враждебността се носеше от него на вълни. Това ми припомни ужасният следобед, когато бе избрал Сам пред мен и почувствах как брадичката ми се вирва отбранително в отговор.

Заекът на Джейкъб бездействаше на завоя с Джаред зад кормилото и Ембри на мястото до него. Разбрах какво означава това — страхуваха се да го пуснат да дойде тук сам. Това ме натъжи, но и ме подразни малко. Кълънови не бяха такива.

— Хей — казах накрая аз, когато той не проговори.

Джейк стисна устни, като все още стоеше далеч от вратата. Очите му претърсваха предната част на къщата.

Скръцнах със зъби.

— Не е тук. Трябва ли ти нещо?

Той се поколеба.

— Сама ли си?

— Да — въздъхнах аз.

— Мога ли да поговоря с теб за минутка?

— Разбира се, че можеш, Джейкъб. Влизай вътре.

Джейкъб хвърли поглед през рамо към приятелите си в колата. Видях Ембри да поклаща леко глава. Поради някаква причина, това много ме издразни.

Зъбите ми отново скръцнаха.

— Страхливец — промърморих изпод дъхът си.

Очите на Джейк проблеснаха към мен, като гъстите му, черни вежди се наклониха в гневна черта над дълбоко разположените му очи. Челюстта му бе стисната, докато маршируваше — нямаше друга дума, с която да опиша начинът, по който се движеше — нагоре по стъпалата и мина покрай мен вътре в къщата.

Улових погледа първо на Джаред, а след това на Ембри — не ми харесваше строгият начин, по който ме наблюдаваха — наистина ли си мислеха, че ще позволя нещо да се случи на Джейкъб? — преди да им затръшна вратата.

Джейкъб беше в коридорът зад мен, като гледаше безпорядъкът от одеяла във всекидневната.

— Парти с преспиване? — попита той със саркастичен тон.

— Аха — отговорих аз със същото ниво на киселина. Не харесвах Джейкъб, когато се държеше така. — На теб какво ти пука?

Той отново сбърчи нос, сякаш бе намирисал нещо неприятно.

— Къде е „приятелката“ ти? — можех да чуя кавичките в тонът му.

— Има да изпълнява едни поръчки. Виж, Джейкъб, какво искаш?

Нещо в стаята го правеше да изглежда на ръба — дългите му ръце вибрираха. Не отговори на въпросът ми. Вместо това отиде в кухнята, като немирните му очи се стрелкаха навсякъде.

Последвах го. Той крачеше напред-назад в малката стая.

— Хей — казах аз, като застанах на пътят му. Той спря да крачи и погледна надолу към мен. — Какъв ти е проблемът?

— Не ми харесва, че ми се налага да съм тук.

Това заболя. Трепнах, а очите му се присвиха.

— Тогава съжалявам, че ти се наложи да дойдеш — промърморих аз. — Защо не ми кажеш от какво имаш нужда, за да можеш да си тръгнеш?

— Само трябва да ти задам няколко въпроса. Не би трябвало да отнеме много. Трябва да се връщаме за погребението.

— Добре. Да приключваме с това тогава. — Вероятно прекалявах с враждебността, но не исках да види колко много ме боли от това. Знаех, че не съм справедлива. Все пак, бях избрала кръвопиецът пред него миналата вечер. Бях го наранила първа.

Той си пое дълбоко дъх и треперещите му пръсти внезапно бяха мирни. Лицето му се изглади в спокойна маска.

— Един от семейство Кълън е останал тук при теб — уточни той.

— Да. Алис Кълън.

Той кимна замислено.

— За колко време ще е тук?

— За колкото иска да остане. — Войнствеността все още бе в тонът ми. — Поканата е отворена.

— Мислиш ли, че можеш… ако обичаш… да й обясниш за другата — Виктория?

Пребледнях.

— Казах й за това.

Той кимна.

— Трябва да знаеш, че можем да наблюдаваме само собствените си земи, когато има Кълън наоколо. Ще бъдеш в безопасност само в Ла Пуш. Не мога да те защитавам тук повече.

— Добре — казах аз с тънък глас.

Той погледна настрани тогава, през задните прозорци. Не продължи.

— Това всичко ли е?

Той задържа очите си на стъклото, докато отговаряше.

— Само още едно нещо.

Изчаках, но той не продължи.

— Да? — подсказах му аз накрая.

— Останалите ще се връщат ли сега? — попита той с хладен, тих глас. Напомни ми за вечно спокойният маниер на Сам. Джейкъб заприличваше все повече на Сам… зачудих се защо това ме тревожи толкова.

Сега аз мълчах. Той върна поглед към лицето ми с пронизващи очи.

— Е? — попита той. Бореше се да скрие напрежението зад спокойното си изражение.

— Не — казах накрая. Неохотно. — Няма да се върнат.

Изражението му не се промени.

— Добре. Това е всичко.

Изгледах го гневно, като раздразнението ми се възвърна.

— Е, тичкай сега. Отиди да кажеш на Сам, че страшните чудовища няма да те хванат.

— Добре — повтори той, все още спокоен.

И това беше. Джейкъб излезе бързо от кухнята. Изчаках предната врата да се затвори, но не чух нищо. Можех да чуя часовникът над печката, който тиктакаше и се удивих отново колко тих бе станал.

Какво бедствие. Как можех да се отчуждя от него толкова напълно за толкова кратко време?

Щеше ли да ми прости, когато Алис си тръгне? Ами ако не го стореше?

Строполих се срещу шкафовете и зарових лицето си в ръце. Как бях объркала до такава степен нещата? Но какво можех да направя по-различно? Дори със закъсняла оценка над събитията, не можех да измисля по-добър начин, някакъв перфектен път на действие.

— Бела…? — попита Джейкъб с разтревожен глас.

Вдигнах лице от ръцете си, за да видя Джейкъб, който се колебаеше на кухненският праг — не си беше тръгнал, когато си помислих. Едва тогава видях ясните капки, които блестяха в ръцете ми и осъзнах, че плача.

Спокойното изражение на Джейкъб беше изчезнало — лицето му бе разтревожено и несигурно. Той вървеше бавно, за да застане пред мен, само наведе глава, така че очите му да застанат на едно ниво с моите.

— Направих го отново, нали?

— Какво? — попитах с неравен глас.

— Наруших обещанието си. Съжалявам.

— Няма нищо — промълвих аз. — Аз започнах този път.

Лицето му се сгърчи.

— Знаех как се чувстваш спрямо тях. Не трябваше да се изненадвам така.

Можех да видя отвращението в очите му. Исках да му обясня каква е наистина Алис, да я защитя срещу преценките, които бе направил, но нещо ме предупреди, че сега не му е времето.

Така че просто казах „Съжалявам“ отново.

— Да не се тревожим за това, става ли? Тя е просто на гости, нали? Ще си тръгне и нещата ще се върнат по старому.

— Не мога ли да бъда приятелка и с двама ви едновременно? — попитах, като гласът ми изобщо не скриваше колко наранена се чувствах.

Той поклати бавно глава.

— Не, не мисля, че можеш.

Подсмръкнах и се загледах в големите му крака.

— Но ще почакаш, нали? Ще си останеш мой приятел, въпреки че обичам и Алис?

Не вдигнах поглед, като се страхувах да видя какво мисли за последната част. Отне му минута да отговори, така че вероятно постъпих правилно, като не погледнах.

— Да, винаги ще ти бъда приятел — каза той дрезгаво. — Без значение какво обичаш.

— Обещаваш?

— Обещавам.

Почувствах ръцете му около себе си и се облегнах на гърдите му, все още подсмърчаща.

— Това е гадно.

— Аха. — Той помириса косата ми и каза — Гадост.

— Какво? — попитах аз. Вдигнах поглед, за да видя сбръчканият му нос отново. — Защо всички правят така с мен? Не мириша?

Той се усмихна леко.

— Напротив — миришеш на тях. Блях. Прекалено сладникаво — чак да ти прилошее. И… ледено. Изгаря ми носът.

— Сериозно? — Това беше странно. Алис миришеше невероятно прекрасно. Поне за един човек, де. — Но Алис защо мисли, че и аз мириша тогава?

Това му изтри усмивката.

— Хъх. Може би и аз не мириша хубаво за нея. Хъх.

— Е, и двамата ми миришете добре на мен. — Отново облегнах глава срещу него. Ужасно щеше да ми липсва, когато излезе през вратата ми. Беше нож с две остриета — от една страна, исках Алис да остане завинаги. Щях да умра — метафорично — когато ме напуснеше. Но как щях да оцелея без да виждам Джейк за каквото и да е определено време? Каква бъркотия, помислих си отново.

— Ще ми липсваш — прошепна Джейкъб, като отвърна на мислите ми. — Всяка минута. Надявам се скоро да си тръгне.

— Не е задължително да е така, Джейк.

Той въздъхна.

— Напротив, трябва, Бела. Ти… я обичаш. Така че по-добре да не се вясвам никъде около нея. Не съм сигурен, че съм достатъчно контролиран, за да се справя с това. Сам ще се ядоса, ако наруша договорът и — гласът му стана саркастичен, — вероятно няма да ти е приятно, ако убия приятелката ти.

Отдръпнах се от него, когато той каза това, но той само затегна ръцете си, като отказваше да ме пусне.

— Няма смисъл да избягваме истината. Така стоят нещата, Бела.

— Не ми харесва как стоят нещата.

Джейкъб освободи едната си ръка, така че да може да я сложи под брадичката ми и да ме накара да го погледна.

— Да. Нещата бяха много по-лесни, когато и двамата бяхме хора, нали?

Въздъхнах.

Гледахме се един друг за един дълъг момент. Ръката му пареше срещу кожата ми. На лицето ми знаех, че няма нищо друго освен изпълнена с копнеж тъга — не исках да му казвам довиждане сега, без значение за колко кратко време. Отначало лицето му отразяваше моето, но тогава, когато никой от нас не извърна поглед, изражението му се промени.

Той ме пусна, като повдигна другата си ръка, за да прокара пръстите си по бузата ми, като ги спусна надолу по челюстта ми. Можех да усетя пръстите му да треперят — но този път не от гняв. Той притисна дланта си срещу бузата ми, така че лицето ми бе уловено от горещите му ръце.

— Бела — прошепна той.

Бях замръзнала.

Не! Все още не бях взела това решение. Не знаех дали мога да го направя и сега нямах време за мислене. Но щеше да бъде глупаво да си мисля, че ако го отхвърля сега няма да има последствия.

Отвърнах на погледът му. Не беше моят Джейкъб, но можеше да стане. Лицето му бе познато и обичано. По толкова много истински начина, наистина го обичах. Той беше моята утеха, моят безопасен пристан. Точно сега можех да избера да ми принадлежи.

Алис се бе върнала за момента, но това не променяше нищо. Истинската любов бе завинаги изгубена. Принцът никога нямаше да се върне, за да ме събуди от омагьосаният ми сън. Все пак не бях принцеса. Така че какъв беше приказният протокол за други целувки? От земният тип, който не разрушаваха никакви заклинания?

Може би щеше да е лесно — като да държа ръката му или да имам ръцете му около себе си. Може би щеше да е приятно. Може би нямаше да го чувствам като предателство. Освен това, кого предавах и без това? Само себе си.

Като държеше очите си върху моите, Джейкъб започна да навежда лицето си към мен. А аз бях абсолютно раздвоена.

Внезапният звън на телефона накара и двама ни да подскочим, но не отмести погледът му. Той измъкна ръката си изпод брадичката ми и се пресегна, за да хване дръжката, но все още държеше лицето ми здраво с ръката си срещу бузата ми. Тъмните му очи не се откъснаха от моите. Бях прекалено замаяна, за да реагирам, дори да се възползвам от отклонението.

— Домът на семейство Суон — каза Джейкъб, като дрезгавият му глас бе нисък и напрегнат.

Някой отговори и Джейкъб се промени моментално. Той се изпъна и ръката му падна от лицето ми. Очите му бяха пусти, лицето му безизразно и бях готова да се обзаложа на мизерните си остатъци от парите ми за колежа, че това е Алис.

Съвзех се и протегнах ръка за телефона. Джейкъб ме игнорира.

— Той не е тук — каза Джейкъб и думите му бяха заплашителни.

Имаше някакъв много кратък отговор, призив за повече информация, като че ли, защото той добави неохотно:

— На погребението е.

Тогава Джейкъб затвори телефона.

— Мръсен кръвопиец — промърмори той изпод дъха си. Лицето, което извърна към мен бе отново горчивата маска.

— На кого затвори току-що? — ахнах аз, разярена. — В моята къща, на моят телефон?

— Лесно! Той пръв ми затвори!

— Той? Кой беше?!

Той изрече насмешливо:

— Доктор Карлайл Кълън.

— Защо не ми даде да говоря с него?!

— Не попита за теб — каза студено Джейкъб. Лицето му беше гладко, безизразно, но ръцете му трепереха. — Попита къде е Чарли и аз му казах. Не мисля, че съм нарушил някакви правила на етикета.

— Чуй ме сега, Джейкъб Блек…

Но той очевидно не ме слушаше. Той погледна бързо през рамото си, сякаш някой бе извикал името му от другата стая. Очите му се разшириха и тялото му замръзна, след което започна да трепери. Аз също се заслушах, автоматично, но не чух нищо.

— Чао, Бела — промълви той и се обърна обратно към входната врата.

Изтичах след него.

— Какво има?

След което се блъснах в него, докато се люлееше напред назад на петите си, ругаеше изпод дъхът си. Той се завъртя отново, като ме повали настрани. Препънах се и паднах на пода, като краката ми се преплетоха с неговите.

— По дяволите, ау! — изпротестирах аз, докато той бързо дръпна краката си от мен един по един.

Опитах се да се изправя, докато той бързаше към задната врата — внезапно замръзна отново.

Алис стоеше неподвижно на дъното на стъпалата.

— Бела — задави се тя.

Запрепъвах се на краката си като застанах до нея. Очите й бяха замаяни и далечни, а лицето й измъчено и по-бяло от кост. Тънкото й тяло трепереше от вътрешен смут.

— Алис, какво има? — извиках аз. Сложих ръце върху лицето й, като се опитвах да я успокоя.

Очите й се фокусираха рязко върху мен, разширени от болка.

— Едуард — прошепна само тя.

Тялото ми реагира по-бързо отколкото умът ми бе способен да улови намеците в отговорът й. Отначало не разбрах защо стаята се върти или откъде идваше кухото ръмжене в ушите ми. Умът ми се блъскаше, като не можеше да разбере пустото лице на Алис и как е възможно това да има нещо общо с Едуард, докато тялото ми вече се люлееше, като търсеше облекчението от безсъзнанието преди реалността да ме порази.

Стълбището се наклони под странен ъгъл.

Разяреният глас на Джейкъб бе внезапно в ухото ми, като съскаше поток от ругатни. Почувствах смътно неодобрение. Новите му приятели очевидно му влияеха лошо.

Бях на канапето без да знам как съм се озовала там и Джейкъб продължаваше да псува. Имах чувството, че има земетресение — канапето се тресеше изпод мен.

— Какво й направи? — настояваше той.

Алис не му обърна внимание.

— Бела? Бела, съвземи се. Трябва да побързаме.

— Стой настрана — предупреди я Джейкъб.

— Успокой се, Джейкъб Блек — нареди му Алис. — Не искаш да правиш това, като си толкова близо до нея.

— Не мисля, че ще имам някакъв проблем с целта си — отвърна той, но гласът му звучеше малко по-хладен.

— Алис? — Гласът ми беше слаб? — Какво стана? — попитах аз, въпреки че не исках да чуя.

— Не знам — внезапно нададе вопъл тя. — Какво си мисли?!

Опитах се да се съвзема въпреки замайването. Осъзнах, че бях хванала ръката на Джейкъб за равновесие. Той беше този, който се тресеше, не канапето.

Алис вадеше малък сребрист телефон от чантата си, когато очите ми се върнаха на нея. Пръстите й набраха толкова бързо номера, че бяха замъглени.

— Роуз, трябва да говоря с Карлайл сега. — Гласът й плющеше думите. — Добре, веднага щом се върне. Не, ще бъда на самолетът. Виж, да си чувала нещо от Едуард?

Алис замълча сега, като слушаше с изражение, което ставаше все по-ужасено с всяка секунда. Устата й се оформи в едно малко „О“ от ужас и телефонът й трепереше в ръката.

— Защо? — ахнах тя. — Защо би направила това, Розали?

Какъвто и да беше отговорът й, накара челюстта й да се свие от гняв. Очите й блеснаха и се присвиха.

— Е, обаче си сгрешила и за двете неща, Розали, така че това няма да е проблем, не мислиш ли? — попита язвително тя. — Да, точно така. Напълно е добре — бях сгрешила… Дълга история… Но грешиш и за тази част също, затова й се обаждам… Да, точно това видях.

Гласът на Алис беше много сериозен и устните й бяха дръпнати назад от зъбите й.

— Малко късно е за това, Роуз. Запази разкаянието си за някой, който ти вярва. — Алис затвори телефона с рязко движение на пръстите си.

Очите й бяха измъчени, когато се обърна да ме погледне.

— Алис — избълвах бързо. Не можех да я остави да проговори първа. Имах нужда от още няколко секунди преди да изговори думите, които ще унищожат това, което е останало от живота ми. — Алис, обаче Карлайл се е върнал. Обади се точно преди…

Тя ме погледна безизразно.

— Преди колко време? — попита тя с тих глас.

— Половин минута преди ти да се появиш.

— Какво ти каза? — Беше наистина фокусирана сега, очакваща отговорът ми.

— Не говорих аз с него. — Очите ми се проблеснаха към Джейкъб.

Алис извърна вкаменяващият си поглед към него. Той трепна, но остана до мен. Беше застанал странно, сякаш се опитваше да ме защити с тялото си.

— Той попита за Чарли и аз му казах, че Чарли не е тук — промърмори Джейкъб сърдито.

— Това ли е всичко? — настоя Алис с леден глас.

— След което ми затвори телефона — отвърна обратно Джейкъб. Трепет премина по гръбнакът му, като ме разтресе със себе си.

— Ти му каза, че Чарли е на погребението — напомних му аз.

Алис обърна рязко главата си обратно към мен.

— Какви бяха точните му думи?

— Той каза, „Той не е тук“, а когато Карлайл попита къде е Чарли, Джейкъб каза, „На погребението“.

Алис простена и падна на коленете си.

— Кажи ми Алис — прошепнах аз.

— Това не е било Карлайл на телефона — каза тя безнадеждно.

— Лъжец ли ме наричаш? — изръмжа Джейкъб до мен.

Алис не му обърна внимание, като се фокусираше върху обърканото ми лице.

— Бил е Едуард. — Думите бяха задавен шепот. — Той си мисли, че си мъртва.

Умът ми започна да работи отново. Това не бяха думите, от които се страхувах и облекчението проясни главата ми.

— Розали му е казала, че съм се самоубила, така ли? — казах аз, като въздъхнах успокоено.

— Да — призна Алис, като очите й отново станаха строги. — В нейна защита, наистина го е повярвала. Разчитат прекалено много на виденията ми за нещо, което работи толкова несъвършено. Но за нея да го открие и да му каже това! Тя не осъзнава ли… или не я ли интересува…? — Гласът й заглъхваше от ужас.

— И когато Едуард се е обадил тук, той е помислил, че Джейкъб има предвид моето погребение — осъзнах аз. Болеше ме да знам колко наблизо съм била, само на сантиметри от гласът му. Ноктите ми се впиха в ръката на Джейкъб, но той не потрепна.

Алис ме погледна странно.

— Не си разстроена — прошепна тя.

— Е, случайността е наистина гадна, но всичко ще се оправи. Следващият път като се обади, някой ще му каже… какво… наистина… — Замълчах. Взорът й удуши думите в гърлото ми.

Защо бе толкова паникьосана? Защо лицето й се гърчеше сега от съжаление и ужас? Какво бе казала по телефона на Розали преди малко? Нещо за това, което е видяла… и разкаянието на Розали — Розали никога не би изпитвала разкаяние за нещо, което ми се е случило. Но ако бе наранила семейството си, бе наранила брат си…

— Бела — прошепна Алис. — Едуард няма да се обади отново. Повярвал й е.

— Аз. Не. Разбирам. — Устата ми оформяше всяка дума в мълчание. Не можех да избутам въздухът, за да кажа наистина думите, които щяха да я накарат да обясни какво означава това.

— Той отива в Италия.

Отне ми времето на едно сърцебиене, за да разбера.

Когато гласът на Едуард се върна към мен сега, не беше перфектната имитация от илюзиите ми. Беше просто слабият, безизразен тон от спомените ми. Но самите думи бяха достатъчни да прорежат гърдите ми и да ги оставят кървящи. Думи от време, когато щях да заложа всичко, което имам или бих могла да заема за факта, че ме обича.

Е, нямаше да живея без теб, беше казал той, докато гледахме как Ромео и Жулиета умират, точно в тази стая. Но не бях сигурен как да го направя — знаех, че Емет и Джаспър никога няма да ми помогнат… та си мислех, че може би ще отида в Италия и ще направя нещо, което да провокира Волтури… Не трябва да дразниш Волтури. Не и освен, ако не искаш да умреш.

Не и освен, ако не искаш да умреш.

— НЕ! — Почти изпищяният отказ беше толкова силен след прошепнатите думи, че ни накара всички да подскочим. Почувствах кръвта да навлиза в лицето ми, когато осъзнах какво е видяла. — Не! Не, не, не! Не може! Не може да го направи!

— Той взе решението си веднага, щом приятелят ти потвърди, че е прекалено късно да те спаси.

— Но той… той напусна! Не ме искаше повече! Какво значение има сега? Знаеше, че ще умра по някое време!

— Не мисля, че е имал намерение да те надживява дълго — каза тихо Алис.

— Как смее! — изпищях. Бях на краката си сега и Джейкъб несигурно се сложи между мен и Алис отново. — О, разкарай се от пътя ми, Джейкъб. — Избутах с лакът треперещото му тяло с отчаяно нетърпение. — Какво ще направим? — умолявах Алис. Трябваше да има нещо. — Не можем ли да му се обадим? Ами Карлайл?

Тя клатеше глава.

— Това беше първото нещо, което опитах. Оставил е телефонът си в кофа за боклук някъде в Рио — някой го вдигна… — прошепна тя.

— Каза преди, че трябва да побързаме. Как да побързаме? Да го направим, каквото и да е!

— Бела, аз… аз не мисля, че мога да те помоля да… — Тя заглъхна нерешително.

— Помоли ме! — заповядах й аз.

Тя сложи ръце на раменете ми, като ме задържа на място, като пръстите й потрепваха спорадично, за да подчертае думите си.

— Може вече да сме закъснели. Видях го да отива при Волтури… и да моли за смърт. — И двете трепнахме и очите ми внезапно ослепяха. Премигнах яростно сълзите. — Всичко зависи от това какво ще изберат. Не мога да видя, докато не вземат решение. Ако кажат не, а това е възможно — Аро държи на Карлайл и не би искал да го обиди — Едуард ще измисли нов план. Много защитават градът си. Ако Едуард направи нещо, което да наруши мирът, той мисли, че ще действат, за да го спрат. И е прав. Ще го направят.

Наблюдавах я с челюстта ми свита от напрежение. Досега не бях чула нищо, което обясняваше защо още стоим тук.

— Така че, ако се съгласят да изпълнят молбата му, прекалено сме закъснели. Ако откажат и той бързо измисли план, за да ги обиди, прекалено сме закъснели. Ако се отдаде на театралните си наклонности… може да имаме време.

— Да тръгваме!

— Слушай, Бела! Дори да сме навреме или не, ще сме в сърцето на градът на Волтури. Ще бъда сметната за негов съучастник, ако успее. Ти ще бъдеш човек, който не само знае прекалено много, но и мирише прекалено хубаво. Има доста голям шанс да ни елиминират и тримата — въпреки че в твоят случай ще бъде по-скоро вечеря, отколкото наказание.

— Това ли ни държи тук? — попитах невярващо. — Ще отида сама, ако те е страх. — На ум пресметнах какви пари имах в сметката си и се зачудих дали Алис би ми дала назаем.

— Страх ме е само, че ще те убият.

Изсумтях отвратено.

— Мен какво ли не ме убива по цял ден! Кажи ми какво трябва да направя!

— Напиши бележка на Чарли. Ще се обадя на аеролиниите.

— Чарли — ахнах аз.

Не че моето присъствие го защитаваше, но не можех да го оставя сам да се изправи срещу…

— Няма да оставя нищо да се случи на Чарли. — Ниският глас на Джейкъб беше възмутен и ядосан. — Майната му на договорът.

Погледнах към него и той се намръщи на паникьосаното ми изражение.

— Побързай, Бела — прекъсна ме Алис припряно.

Изтичах към кухнята, като издърпах шкафовете, докато запокитвах съдържанието им по пода, докато търсех химикалка. Една гладка, кафява ръка ми подаде една.

— Благодаря — промърморих аз, като махнах капачката й със зъби. Той мълчаливо ми подаде тефтера, на който записвахме телефонните съобщения. Откъснах най-горният лист и го метнах през рамо.

Татко,

Аз съм с Алис. Едуард е в беда. Можеш да ме накажеш, когато се прибера. Знам, че времето е неподходящо. Толкова съжалявам. Обичам те толкова много.

Бела.

— Не отивай — прошепна Джейкъб. Целият му гняв бе изчезнал сега, когато Алис не беше наоколо.

Нямах намерение да си губя времето в спорове с него.

— Моля те, моля те, моля те грижи се за Чарли — казах аз, като изтичах обратно към всекидневната. Алис ме чакаше на прага с чанта през рамо.

— Вземи си портмонето — ще ти трябва лична карта. И моля те кажи ми, че имаш паспорт. Нямам време да ти фалшифицирам.

Кимнах и изтичах нагоре по стъпалата, като коленете ми бяха омекнали от благодарност, че майка ми искаше да се омъжи за Фил на плаж в Мексико. Разбира се, като всичките й планове, и този се бе провалил. Но не и преди да свърша всички практични подготовки за нея.

Претърсих стаята си. Натиках старото си портмоне, чиста тениска и панталони в раницата си и метнах отгоре четката си за зъби. Спринтирах обратно по стълбите. Чувството за дежа ву бе почти вцепеняващо до този момент. Поне за разлика от последният път — когато исках да избягам от Форкс, за да избегна кръвожадни вампири, отколкото да ги открия — нямаше да ми се наложи да се сбогувам с Чарли в лице в лице.

Джейкъб и Алис бяха замръзнали в някакъв вид конфронтация пред отворената врата, като стояха толкова надалеч един от друг, че отначало никой не би предположил, че водят разговор. Никой от тях като че ли не забеляза шумното ми появяване.

— Ти може и да се контролираш от време на време, но тези пиявици, при които я водиш… — Джейкъб я обвиняваше яростно.

— Да. Прав си, куче. — Алис също ръмжеше. — Волтури са самата същност на нашият вид — те са причината, поради която козината ти настръхва, когато ме помиришеш. Те са субстанцията на кошмарите ти, ужасът зад инстинктите ти. Съзнавам много добре това.

— А ти им я водиш като бутилка вино на купон — извика той.

— Мислиш, че ще е по-добре тук, ако я оставя сама, докато Виктория я преследва?

— Можем да се справим с червенокосата.

— Тогава защо още ловува?

Джейкъб изръмжа и един трепет премина през тялото му.

— Престанете с това! — извиках и на двама им, подивяла от нетърпение. — Ще спорите, когато се върнем, да тръгваме!

Алис се обърна към колата, като изчезна в бързината си. Побързах след нея, като спрях автоматично, за да се обърна и да заключа вратата.

Джейкъб улови рамото ми с треперещата си ръка.

— Моля те, Бела. Умолявам те.

Тъмните му очи блестяха от сълзи. Една буца заседна на гърлото ми.

— Джейк, аз трябва да…

— Обаче не трябва. Наистина не трябва. Можеш да останеш тук с мен. Можеш да останеш жива. Заради Чарли. Заради мен.

Двигателят на мерцедесът на Карлайл измърка — ритъмът на боботенето стана по-рязко, когато Алис го форсира нетърпеливо.

Поклатих глава, като сълзи се разпиляха от очите ми от рязкото движение. Освободих ръката си и той не се бори с мен.

— Не умирай, Бела — задавено каза той. — Не отивай. Недей.

Ами ако не го видя повече?

Мисълта ме притисна през мълчаливите сълзи — един ридание се изплъзна от гърдите ми. Хвърлих ръцете си около кръста му и го прегърнах за един прекалено кратък момент, като зарових мокрото си от сълзи лице в гърдите му. Той сложи голямата си ръка на косата ми, сякаш за да ме задържи там.

— Довиждане, Джейк. — Издърпах ръката му от косата си и целунах дланта му. Не можех да понеса да погледна лицето му. — Съжалявам — прошепнах аз.

След което се извърнах и изтичах към колата. Пасажерската врата бе отворена и чакаше. Метнах раницата си над облегалката и се плъзнах, като затръшнах вратата след себе си.

— Грижи се за Чарли! — извърнах се да извикам през прозореца, но Джейкъб го нямаше никакъв. Докато Алис натискаше газта и — като гумите скърцаха с човешки писъци — се завъртя, за да се отправи към пътя, забелязах парченце бяло на ръба на дърветата. Парче от обувка.