Нора Робъртс
Чародейна сила (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

— Дишай. Хайде, миличка, дишай!

— Дишам — процеди задъхано Моргана и не успя да погледне достатъчно сърдито към Наш. — Какво, по дяволите, наричаш това, ако не дишане?

Наш мислеше, че е минал критичната точка. Тя вече го бе нарекла с всички известни имена и бе измислила няколко нови. Ана казваше, че остава малко и той се бе вкопчил в това така отчаяно, както Моргана в ръката му. Затова просто се усмихна на обляната си в пот съпруга и изтри челото й със студена кърпа.

— Ръмжиш, плюеш ме, викаш ми… — Наш я целуна леко и въздъхна с облекчение, че не беше ухапан. — Нали няма да ме превърнеш в гол охлюв или в двуглав гущер?

Моргана се засмя и изохка.

— Мога да измисля и нещо по-интересно. Иска ми се малко да се надигна. Ана, може ли?

— Наш, седни зад нея в леглото и подпирай гърба й. Сега вече ще стане бързо. — Ана също разкърши гърба си, в който отекваше болката на Моргана, и за последен път огледа дали всичко бе готово — одеяла, стоплени до огъня, топла вода, стерилизирани ножици и щипки, кристали, пулсиращи от сила.

Брина стоеше до дъщеря си. Очите й светеха от тревога. В паметта й оживяваха часовете, прекарани в същото това легло, когато тя самата даваше живот. Същото легло, помисли Брина с овлажнели очи, където сега нейното дете преживяваше последните родилни болки.

— Няма да напъваш, преди да ти кажа… Сега напъвай — заповяда Ана, когато усети в тялото си контракциите — сладка и мъчителна болка, от която по челото й изби пот. Моргана се напрегна да изпълни нареждането. — Добре, добре. Почти свършваме, честна дума. Избрали ли сте имена?

— На мен ми харесват Кърли и Мо — обади се Наш, задъхан не по-малко от жена си, която едва успя да го смушка в ребрата. — Добре де, нека бъдат Ози и Хариет, но само ако имаме момче и момиче.

— Не ме карай да се смея, идиот такъв. — Но тя все пак се разсмя и болката намаля. — Иска ми се да се напъна. Трябва да се напъна.

— Ако са две момичета — продължи той с нотка на отчаяние и притисна буза до нейната, — ще ги кръстим Люси и Етел.

— А ако са две момчета, Борис и Бела. — В смеха на Моргана се прокрадна истерия. Тя протегна ръце и ги обви около врата на Наш. — Господи, Ана, трябва да…

— Задържай! Хайде сега, напъвай.

Между смях и сълзи Моргана отметна глава в последно усилие да даде на света един нов живот. В този момент безоблачното небе отвън се проряза от светкавица, а след нея отекна тътенът на гръмотевица.

— Добре… — започна Наш, ала изведнъж забрави какво бе искал да каже. — Виж! Господи, само погледни!

В другия край на леглото Ана внимателно докосна малката тъмна главица.

— Задръж сега, миличка. Знам, че е трудно, но задръж само за минутка. Дишай. Точно така. Следващия път ще е готово.

— Има коса — прошепна Наш безсилно. И той като Моргана бе облян в пот и сълзи. — Само виж. Какво е?

— Още не съм изкарала този край — засмя се Ана. — Браво, това е за награда — усмихна се тя на братовчедка си. — А сега раждай, да видим дали ще имаш Ози или Хариет.

Моргана със смях роди детето си в чакащите ръце на Ана. Когато първият възмутен плач на новия човек отекна в стаята, Наш зарови глава в разрошените коси на жена си.

— Моргана… Мили Боже, нашето дете!

— Нашето! — Болката бе вече забравена. Със светнали очи Моргана протегна ръце да поеме малкото шаващо вързопче и му заговори с езика на кръвта си.

— Какво е? — Наш го погали с трепереща ръка по главичката. — Забравих да погледна.

— Имаш син — съобщи му Ана.

 

 

При първото изплакване разговорите в хола на долния етаж пресекнаха. Всички очи се насочиха към стълбите. Възцари се тишина. Бун развълнувано погледна своето дете, което спеше спокойно на дивана, облегнало удобно глава в скута на Падрик.

Почувства, че подът под краката му затрепери и видя как виното се разплиска в чашата му. Преди да успее да се обади, Дъглас свали шапката си и потупа Матю по гърба:

— Нов Донован — съобщи той и вдигна чашата си за наздравица. — Нов наследник.

С овлажнели очи Камила се приближи да целуне зет си по бузата.

— Благословен да е.

Бун се гласеше да добави и своите благопожелания, ала в този момент Себастиан прекоси стаята и запали една бяла свещ, а след нея една златна. Взе неотворена бутилка вино, разчупи печата и отля от златистата течност в инкрустиран сребърен бокал.

— Звезда изгрява през нощта. Животът от живот, кръвта през кръв й дават светлина. От любовта той е получил дар да се роди, от раждане до смърт нека кръстосва вси земи. Другият си дар е взел от кръв и плът, да го приеме и да следва своя път. Лунна красота, сила от слънце и звезди. Да не забравя и на никого да не вреди.

Себастиан връчи бокала на Матю, който отпи пръв. Бун гледаше очарован как семейство Донован си предават виното. Дали това бе ирландска традиция? Определено бе по-вълнуващо от лулата на мира.

Когато получи чашата, се почувства и поласкан, и смутен. Едва започна да пие, и се чу още едно проплакване, оповестяващо още един живот.

— Две звезди — произнесе Матю гордо. — Два дара.

Тържественото настроение бе нарушено от Падрик, който измъкна отнякъде конфети и свирка и я наду. Жена му се разсмя:

— Честита Нова година! — Тя посочи към часовника, който точно отмерваше полунощ. — Това е най-хубавият празник на Вси светии, откакто Падрик накара прасетата да летят. — Усмихна се на Бун: — Той е такъв лудетина…

— Прасетата… — започна Бун, но цялата група се обърна като един към Брина, която влезе в стаята и се насочи направо към мъжа си. Той веднага я грабна в прегръдките си.

— Всички са добре. — Тя избърса щастливите си сълзи. — Всички са добре и са много красиви. Имаме внук и внучка, любов моя. А нашата дъщеря ни кани всички горе да ги посрещнем.

Групата се струпа край вратата. Бун не искаше да пречи и остана назад. Себастиан спря и вдигна вежди:

— Ти няма ли да дойдеш?

— Мисля, че семейството…

— Ти беше приет — отсече Себастиан, макар той самият да не бе сигурен, че е съгласен с останалите членове на фамилията. Не можеше да забрави колко дълбоко бе наранена Ана преди време.

— Странен начин да ми го съобщиш. — Бун говореше тихо, въпреки че в него внезапно се надигна гняв. — Още повече, че ти не го чувстваш така.

— Независимо от това. — Себастиан наклони глава — жест, който Бун изтълкува и като предизвикателство, и като предупреждение. Ала когато отвърна очи към дивана, погледът му се смекчи: — Джеси сигурно ще е разочарована, ако не я събудиш, за да я доведеш да погледне.

— Ти обаче би предпочел да не идвам.

— Ана би предпочела да дойдеш — възрази Себастиан. — А това е по-важно. — Той отново се насочи към вратата, ала спря: — Ти ще я нараниш. Ана не пролива сълзи, но заради теб ще пролее. Защото я обичам, ще трябва да ти простя за това.

— Не виждам…

— Не виждаш — кимна рязко Себастиан. — Обаче аз виждам. Вземи детето, Сойър, и ела при нас. Това е нощ за доброта и за малки чудеса.

Бун се загледа в празната врата. Не разбираше защо думите на Себастиан толкова го ядосват. По дяволите, не бе длъжен да доказва себе си на някакъв прекалено грижовен братовчед, който си пъха носа не където му е работа. Ала Джеси се размърда и премигна неразбиращо, и той изхвърли Себастиан от ума си.

— Татко?

— Тук съм. — Наведе се и я вдигна на ръце. — Познай какво има.

Тя потърка очи:

— Спи ми се.

— Скоро ще си отидем, но мисля, че първо искаш да видиш нещо. — Джеси се прозя и отпусна глава на рамото му и той я понесе нагоре по стълбите.

Всички се бяха събрали наоколо и вдигаха много повече шум, отколкото според него се полагаше дори като за домашна родилна зала. Наш седеше на ръба на леглото до Моргана, държеше мъничък пакет и се усмихваше глуповато.

— Прилича на мен, нали? — питаше той, без да знае кого. — Взел ми е носа.

— Това е Алиша — съобщи му Моргана и потърка буза в пухестата главичка на сина си. — Донован е у мен.

— Вярно. Добре, тя ми е взела носа. — Погледна към сина си: — Той пък ми е взел брадичката.

— Това е донованска брадичка — поправи го Дъглас. — Ясно е като бял ден.

— Ами! — намеси се Морийн. — И двамата са целите Коригън. Нашата страна винаги е имала много силни гени.

Докато спореха за това, Джеси се разсъни и се протегна:

— Това бебетата ли са? Родиха ли се? Може ли да ги видя?

— Пуснете детето. — Падрик избута брат си. — Дайте й да погледне.

Ана взе по едно бебе във всяка ръка и ги вдигна да й ги покаже.

— О! Приличат на мънички феи. — Тя много внимателно докосна с пръст бузата на едното, после на другото.

— Те са точно такива. — Падрик я целуна по нослето. — Чисто нови принц и принцеса на феите.

— Ама нямат крила — прихна Джеси.

— Някои феи нямат нужда от крила — обясни Падрик и намигна на дъщеря си. — Защото имат крила на сърцата си.

— Тези феи имат нужда от почивка и тишина — заяви Ана и върна бебетата на Моргана. — Майка им също.

— Чувствам се прекрасно.

— Въпреки това. — Ана хвърли през рамо един предупредителен поглед и семейството неохотно започна да излиза.

— Бун — извика след него Моргана, — би ли почакал Ана да я закараш? Тя е много изморена.

— Нищо ми няма. Той…

— Разбира се — отговори Бун и намести прозяващата се Джеси на рамото си. — Ще бъда долу. Когато си готова, ще тръгнем.

Минаха още петнайсет минути, докато Ана се увери, че Наш е разбрал всичките й указания. Когато затвори вратата зад себе си и остави новото семейство, Моргана вече се унасяше в сън.

Бе изтощена, а силата на кристалите в торбичката й почти бе свършила. В продължение на повече от дванадесет часа бе преживявала раждането заедно с братовчедка си, свързана с нея толкова здраво, колкото това изобщо бе възможно. Тялото й бе натежало от умора, главата й кънтеше. Това бе обичайното последствие от такава силна връзка.

Залитна по стълбите, ала се изправи и докосна амулета си от хематит, за да изтегли остатъците от силата му. Когато стигна до хола, вече се чувстваше малко по-стабилна. Завари там Бун, полузадрямал на един фотьойл до камината. На гърдите му се бе сгушила Джеси. Той отвори очи и се усмихна:

— Здрасти. Трябва да призная, че всичко ми се стори малко налудничаво, но ти там горе се справи страхотно.

— Винаги е потресаващо да донесеш на света нов живот. Нямаше нужда да оставаш чак досега.

— Исках да остана. — Целуна Джеси по главата. — Тя също. В понеделник тази история ще бъде хитът на училището.

— Това за нея бе уморителна нощ, ала никога няма да я забрави. — Ана потърка очи почти както Джеси преди да заспи. — Къде са другите?

— В кухнята, опустошават хладилника и се напиват. Аз реших да пропусна, защото вече съм изпил повече от достатъчно. — Усмихна се смутено: — Преди малко можех да се закълна, че къщата се тресе, затова минах на кафе. — Посочи към чашата на масата до него.

— И сега до сутринта няма да можеш да заспиш. Ако искаш, занеси Джеси в колата, аз само ще изтичам да им кажа, че тръгвам.

Навън Бун пое дълбоко студения нощен въздух. Ана бе права, изобщо не му се спеше. Трябваше да поработи поне два часа, докато премине действието на кафето, а утре сигурно това щеше да му излезе през носа. Но си струваше. Той погледна през рамо към осветения прозорец на Моргана. Да, струваше си.

Свали крилата на Джеси от раменете й и я остави на задната седалка.

— Прекрасна нощ — чу зад гърба си гласа на Ана. — Струва ми се, че всички звезди са изгрели.

— Две нови звезди… — Бун й отвори вратата. — Така каза Матю. Беше наистина чудесно. Себастиан вдигна наздравица за живота и даровете и звездите, а после всички си предаваха чашата с вино. Това ирландско ли е?

— Нещо такова. — Тя облегна глава и след секунда вече спеше.

Когато Бун спря пред вратата си, не знаеше как ще успее да ги отнесе и двете в леглото. Размърда се, отвори вратата и Ана премигна.

— Само да я внеса, и ще ти помогна.

— Не, няма нужда. — Ана излезе замаяно от колата. — Аз ще ти помогна. — Нарами купчината плюшени играчки и се засмя: — Татко винаги се престарава. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Шегуваш ли се? Той е толкова мил с нея. Хайде, миличка. — Вдигна Джеси на ръце, а тя, заспала дълбоко както всички деца, изобщо не помръдна. — Майка ти също я очарова, както и останалите, ала баща ти определено е нейният кумир. Предполагам, че сега ще почне да ме врънка да заминем за Ирландия, за да му отиде на гости в замъка.

— Той много ще се зарадва. — Ана взе сребърните крила и тръгна след него.

— Остави ги където намериш. Искаш ли малко бренди?

— Не, благодаря. — Тя остави играчките на дивана, сложи крилата до тях и размърда схванатите си рамене. — Но бих пила един чай. Мога да сваря, докато ти се оправиш горе.

— Добре. Няма да се бавя.

Горе в стаята на Джеси изпод леглото се чу глухо ръмжене.

— Ние сме, глупаво куче. И това ми било пазач.

С видимо облекчение Дейзи се измъкна, помаха с опашка и скочи в леглото.

— Внимавай да не ме събудиш утре в шест часа, че ще ти защипя с телбод устата.

Дейзи тупна с опашка и затвори очи.

— Не знам защо не можахме да си намерим едно умно куче — мърмореше Бун на път към кухнята. — Нямаше да е… — Думите заглъхнаха в гърлото му.

Водата тъкмо започваше да ври. Чашите бяха извадени, до тях чакаше чайникът. Ана бе облегнала глава върху ръцете си на кухненската маса и спеше дълбоко. Устните й бяха леко разделени, клепките й хвърляха сенки по лицето й. Бун се надяваше, че изглежда толкова бледа само заради силната светлина.

Като я гледаше, си спомни за младата принцеса, омагьосана от завистливата магьосница да спи сто години, докато я събуди целувка от истинска любов.

— Анастасия, толкова си красива… — Не се въздържа и докосна косите й. Никога не я бе виждал да спи и изведнъж неудържимо му се прииска да я има в леглото си, да може сутрин да отвори очи и да я види до себе си.

Въздъхна и отиде до печката да махне водата. После я вдигна на ръце нежно, както преди малко бе вдигнал Джеси, и тя, също както Джеси, не помръдна. Той стисна зъби, изкачи стълбите и я остави на своето легло.

— Не знаеш колко съм мечтал да си тук — прошепна, докато сваляше обувките й. — В моето легло, през цялата нощ. — Зави я, а Ана въздъхна насън, размърда се и се сгуши на възглавницата му. Той се наведе и нежно я целуна: — Лека нощ, принцесо.

 

 

Преди разсъмване Джеси, по гащи и тениска, дотича в спалнята. Бе сънувала страшен сън, за духове в училище, и търсеше успокоението и топлината на баща си. Той винаги прогонваше чудовищата.

Втурна се към леглото и се покатери, за да се сгуши в него. Едва сега с изненада забеляза, че това изобщо не беше баща й, а Ана. Любопитните й пръстчета започнаха да си играят с косата на Ана, а тя промърмори нещо насън, придърпа я под мишницата си и я прегърна. Странно — друга миризма, друго усещане, а въпреки това се чувстваше също толкова обичана и защитена, както когато я гушнеше баща й. Момиченцето облегна доверчиво главица на гърдите на Ана и заспа.

 

 

Щом се събуди, Ана усети около себе си малките пухкави ръчички. Погледна изненадано към Джеси, после огледа стаята.

Това не беше нейната спалня, осъзна тя. Нито пък на Джеси. Беше спалнята на Бун.

Без да се откъсва от топлината на детето, се опита да сглоби спомените си от снощи. Последното, което помнеше, бе как сложи вода за чай. Толкова беше уморена… Сигурно за миг бе опряла глава на масата и бе заспала.

Къде тогава беше Бун?

Ана внимателно обърна глава. Не бе сигурна дали изпита облекчение или разочарование, когато видя, че леглото до нея бе празно. Нямаше да е практично, разбира се, при дадените обстоятелства, но пък би било толкова прекрасно да може да се сгуши в него, както детето се бе сгушило в нея…

Когато отново погледна към Джеси, очите й бяха отворени и я гледаха.

— Сънувах лош сън — обясни момиченцето с надебелял от съня шепот. — За Конника без глава. Той все се смееше, смееше и ме гонеше.

Ана я целуна по челото:

— Сигурна съм, че не те е хванал.

— Ами да. Аз се събудих и дойдох при татко. Той винаги прогонва чудовищата — и от килера, и от под леглото, и от прозореца, и от всякъде.

— Татковците ги бива за това — усмихна се Ана, спомняйки си как когато беше шестгодишна, нейният татко всяка нощ се правеше, че гони чудовища с магическа пръчка.

— Ала тук беше ти, а мен и с теб не ме беше страх. Сега вече в леглото на татко ли ще спиш?

— Не… — Тя погали Джеси по главата. — Мисля, че ние с теб и двете сме заспали и татко ти е трябвало да ни сложи в леглото.

— Но леглото е голямо — възрази Джеси. — Ще има място. Сега аз си имам Дейзи да спи с мен, пък татко спи сам. Куигли спи ли с теб?

— Понякога. — Ана се зарадва на неочакваната смяна на темата. — Той сигурно сега се чуди къде ли съм.

— Мисля, че знае — съобщи Бун от вратата. Бе само по джинси без колан, изглеждаше сънлив и разрошен, а в краката му се извиваше сивият котарак. — Вика и драска по вратата, докато не му отворих.

— О, извинявай! — Ана седна и приглади разпиляната си коса. — Сигурно те е събудил.

— Вярно, успя. — Той пъхна ръце в джобовете на джинсите си, а котаракът скочи на леглото и започна да мърка и да се оплаква на стопанката си. Стомахът му отново се сви. Как можеше да обясни какво чувства, като гледаше Ана, сгушена с неговото малко момиченце в голямото меко легло? — Джеси, какво правиш тук?

— Сънувах страшен сън. — Джеси облегна глава на рамото на Ана и погали котарака. — Затова дойдох при теб, ала тук беше Ана и тя накара чудовищата да си отидат, също като теб. — Куигли измяука умолително и Джеси прихна: — Горкото котенце! Сигурно е гладен. Може ли да го заведа долу и да го нахраня?

— Разбира се, щом искаш. — Преди да бе свършила изречението, Джеси скочи от леглото и хукна надолу, викайки котарака.

— Извинявай, че те е събудила. — Бун се поколеба, и седна на ръба на леглото.

— Не ме събуди. Явно просто се е пъхнала тук и веднага отново е заспала. Би трябвало аз да ти се извиня, че ти създадох толкова проблеми. Трябваше да ме раздрусаш и да ме изпратиш да си ходя.

— Ти беше изтощена. — Той протегна ръка и също като Джеси я докосна по косите. — Невероятно красива и напълно изтощена.

— Трудно е да се раждат бебета — усмихна се Ана. — Ти къде спа?

— В гостната. — Намръщи се от болката в гърба. — Което ми напомня, че е крайно време да осигуря едно свястно легло там.

Тя машинално притисна ръце към кръста му, за да го разтрие и отпусне.

— Трябваше мен да ме сложиш там. Едва ли щях да усетя разликата между легло и шперплат.

— Исках те в моето легло. — Погледът му се прикова в нейния. — Много те исках в моето легло. — Вплете пръсти в косата й, за да я привлече по-близо, още по-близо. — И още те искам.

Устните му бяха върху нейните, вече не толкова търпеливи и нежни. Когато притисна гърба й към възглавницата, Ана почувства внезапно вълнение и тревога.

— Бун…

— Само за минутка. — В гласа му звучеше нотка на отчаяние. — Имам нужда поне от една минутка с теб.

Обхвана гърдите й през тънката коприна на измачканата й блузка. Докато ръцете му се плъзгаха по нея, устните му поглъщаха приглушените й стонове. Тялото му до болка копнееше да натежи върху нейното, да се притисне към нейното, да вземе бързо, дори диво всичко, което тя щеше да му предложи.

— Ана… — Устните му се спуснаха по шията й. Знаеше, че е нечестен и към двамата и се опита да се овладее и просто да я прегърне. — Колко време отнема да се нахрани едно коте?

— Не достатъчно дълго. — С треперлив смях тя отпусна глава на рамото му. — Съвсем не достатъчно дълго.

— Точно от това ме беше страх. — Той се отдръпна и я хвана за ръцете. — Джеси отдавна ме моли да й позволя да прекара цяла нощ при Лидия. Ако успея да го уредя, ще останеш ли тук с мен?

— Да… — Ана вдигна ръката му към устните си, после я притисна към бузата си. — Когато поискаш.

— Тази нощ. — Насили се да я пусне и да се отдалечи. — Довечера — повтори Бун. — Ще отида да се обадя на майката на Лидия. Стискай палци. — Овладя се и забави темпото: — Обещах на Джеси, че ще хапнем сладолед, може би ще обядваме на пристанището. Ще дойдеш ли с нас? Ако всичко се получи както трябва, можем да я оставим при Лидия и после да отидем да вечеряме.

Тя също стана от леглото и притеснено приглади измачканата си блуза.

— Това звучи много добре.

— Чудесно. Извинявай за дрехите. Не бях достатъчно смел да те съблека.

Ана усети тръпка, като си представи как той разкопчава блузата й — бавно, много бавно, с търпеливи пръсти и пламтящи очи. Прокашля се:

— Ще ги изгладя. Сега трябва да се преоблека и да проверя как са Моргана и близнаците.

— Мога да те закарам.

— Няма нужда. Баща ми ще ме вземе, за да мога да прибера колата си. Кога искаш да тръгнем?

— Към обед, след около два часа.

— Прекрасно, значи ще се видим тук.

Бун я хвана, преди да бе стигнала до вратата, и спря сърцето й с още една алчна целувка.

— А може и да вземем нещо за вкъщи и да го изядем тук.

— И това звучи добре — прошепна тя и отвърна на целувката. — Или пък може да си поръчаме да ни донесат по една пица, когато огладнеем.

— Още по-добре.

 

 

Към четири часа Джеси стоеше до вратата на Лидия и махаше с ръка за довиждане. Розовата й раница се издуваше от изненадващото количество вещи, необходими на едно шестгодишно момиче, за да пренощува при приятелка. Това, което според нея правеше удоволствието пълно, бе че и Дейзи беше поканена на празненството.

— Кажи ми да не се чувствам виновен — помоли Бун и хвърли един последен поглед към огледалото за обратно виждане.

— За какво?

— Задето искам довечера собствената ми дъщеря да я няма вкъщи.

— Бун! — Ана го целуна с обожание. — Много добре знаеш, че Джеси няма търпение да се отдалечим, за да започне малкото й приключение.

— Да, но… Въпросът не е толкова в това, че я пращам някъде, въпросът е, че я изпращам с долни мотиви.

Ана знаеше какви са тези мотиви и от това в стомаха й се сви възел от топлина.

— Тя няма да си прекара времето по-малко добре заради тях — особено след като й обеща, че и вие след две седмици ще поканите гости с преспиване. Ако все още изпитваш някаква вина, помисли как ще се чувстваш цяла нощ с пет-шест момиченца.

Той я погледна накриво:

— Знаех си, че ще ми помогнеш… Нали и ти имаш долни мотиви.

Много й стана приятно, че я бе помолил за помощ.

— Може би ще мога. — Хвана ръката му. — Като за параноичен баща с комплекс за вина се справяш много добре.

— Стига, вече се чувствам по-добре.

— Много ласкателство не ти е полезно.

— Ето, затова няма да ти кажа колко мъже се обръщаха след теб, когато се разхождахме днес по пристанището.

— Така ли? — Ана отметна косите си назад. — Много ли бяха?

— Зависи какво значи за теб много. Освен това, много ласкателство не ти е полезно. Ще кажа само, че не разбирам как можеш да изглеждаш толкова добре след вчерашната нощ.

— Сигурно е защото спах като пън. — Тя се протегна сладостно. На китката й проблесна гривна от ахати. — Всъщност невероятната е Моргана. Когато сутринта отидох у тях, тя кърмеше едновременно и двамата близнаци и изглеждаше така, сякаш току-що се бе върнала от едноседмична почивка в скъп курорт.

— Бебетата добре ли са?

— Бебетата са страхотни, здрави и умни. Наш е станал специалист по сменяне на пелени. Твърди, че и двамата вече му се усмихват.

Бун също познаваше това чувство и току-що бе разбрал, че то му липсва.

— Добро момче е Наш.

— Няма друг като него.

— Трябва да призная, бях изненадан, когато чух, че се е оженил. Винаги е бил заклет ерген.

— Любовта променя хората — забеляза Ана и внимателно скри копнежа в гласа си. — Леля Брина я нарича най-чистата магия.

— Добро определение. Когато те докосне, започваш да вярваш, че вече няма нищо невъзможно. Ти влюбвала ли си се някога?

— Веднъж. — Тя отвърна очи и се загледа в тревата край пътя. — Много отдавна. Ала се оказа, че магията не е била достатъчно силна. Тогава разбрах, че животът ми все пак не е свършил и че мога да си живея щастливо и сама. Затова си купих къща край морето, засадих си градината и започнах отначало — довърши Ана с усмивка.

— Предполагам, че и при мен е било нещо подобно. — Направиха последния завой към къщи и той се замисли. — Ако си щастлива сама, това значи ли, че не можеш да бъдеш щастлива с някой друг?

В нея се надигнаха страх и надежда.

— Предполагам, значи, че мога да бъда щастлива както съм си, докато намеря някой, който не само ми носи магия, но и я разбира.

Бун спря пред къщата и изключи двигателя.

— Ние имаме нещо общо, Ана.

— Знам.

— Никога не съм мислил, че отново ще чувствам нещо толкова силно. Това е различно от всичко, което съм преживявал досега и не съм сигурен какво значи. Не знам и дали искам да знам.

— Няма значение. — Тя отново хвана ръката му. — Понякога просто трябва да приемеш, че днешният ден е достатъчен.

— Не е. — Той се обърна към нея с потъмнели очи — Не и с теб.

Ана внимателно пое дъх.

— Аз не съм това, за което ме мислиш, нито това, което искаш да бъда. Бун…

— Ти си точно това, което искам. — Привлече я към себе си и стреснатото й ахване потъна в твърдите му търсещи устни.