Нора Робъртс
Чародейна сила (2)

ВТОРА ГЛАВА

— Бих искала да се запозная с него.

Ана вдигна поглед от изсушените цветчета и се намръщи:

— С кого?

— С бащата на това момиченце, от което си така очарована. — По-уморена, отколкото си признаваше, Моргана поглади закръгления си корем. — Знаеш толкова много неща за детето и подозрително малко, когато стане дума за таткото.

— Защото той не ме интересува толкова — обясни Ана безгрижно. В купата, пълна с ароматни листа и цветове, тя добави лимон за апетит и балсам за здраве. Много добре знаеше колко изтощена е Моргана. — Колкото дружелюбна е Джеси, толкова той е темерут. Ако не беше очевидно, че напълно се е посветил на нея, сигурно щях да го намразя, вместо просто да ми е безразличен.

— Хубав ли е?

— В сравнение с какво? — вдигна вежди Ана.

— В сравнение с крастава жаба — засмя се Моргана и се приведе напред. — Хайде, Ана, разкажи ми.

— Е, не е грозен… — Тя отмести купата и се заоглежда по бюфета за подходящо масло. — Атлетичен, но не като щангист. — Намръщи се, колебаейки се между две масла. — По-скоро като… Струва ми се, като бегач на дълги разстояния. Строен и ужасно стегнат.

Моргана се усмихна и опря глава на ръката си:

— Искам още.

— И това от една омъжена жена, на път да ражда близнаци?

— Точно така.

Ана се засмя и избра розовото масло за елегантност.

— Е, ако трябва да кажа нещо хубаво, наистина има чудесни очи. Много ясни, много сини. Когато погледне към Джеси, са страхотни. Когато погледне към мен — подозрителни.

— Това пък защо?

— Представа нямам.

Моргана поклати глава и завъртя очи:

— Анастасия, сигурна съм, че достатъчно си се чудила, за да разбереш. Трябвало е само да надзърнеш.

Ана изкусно добави няколко капки от уханното масло в купата.

— Знаеш, че не обичам да си пъхам носа.

— Да, наистина…

— А дори и да бях любопитна — добави тя, едва сдържайки усмивката си от смущението на Моргана, — не вярвам, че бих се осмелила да надникна в сърцето на господин Сойър. Имам чувството, че сигурно е много неприятно човек да е свързан с него, пък било то и само за няколко минути.

— Преувеличаваш — забеляза Моргана и сви рамене: — Ако Себастиан бе тук, всякак щеше да разбере какво му е на ума. — Отпи още малко от успокояващия еликсир, който Ана бе приготвила за нея. — Ако искаш, мога да го направя вместо теб. От седмици не съм използвала вълшебното огледало и кристала. Ще загубя форма.

— Не! — Ана се наведе и целуна братовчедка си по бузата. — Благодаря ти. А сега искам да носиш винаги със себе си едно пликче от това. — Тя насипа сместа в мрежеста торбичка. — Останалото сложи в купички из къщата и магазина. Сега работиш само по два дни седмично, нали?

— Два или три. — Моргана се усмихна на загрижеността на Ана, въпреки че махна с ръка. — Не се преуморявам, честна дума. Наш не би ми разрешил.

Ана кимна разсеяно и завърза торбичката.

— Пиеш ли от чая, който ти направих?

— Всеки ден. Освен това редовно използвам маслата. Нося риолит, за да облекчава емоционалния ми стрес, топаз срещу външен стрес, циркон за оптимизъм и кехлибар да ми вдига настроението. — Бързо стисна ръката на Ана. — Всички точки са покрити.

— Имам право да се тревожа. — Тя остави торбичката до чантата на Моргана, после размисли и сама отвори чантата, за да я пъхне вътре. — Това ще е първото ни бебе.

— Бебета — поправи я Моргана.

— Значи още по-сериозна причина за тревога. Близнаците се появяват рано.

Моргана си разреши една кратка въздишка и затвори очи.

— Надявам се. Скоро вече няма да мога нито да седна, нито да стана без подемен кран.

— Повече почивка — заключи Ана. — И съвсем леки упражнения. Които не включват да мъкнеш насам-натам поръчки или цял ден да си на крак в очакване на клиент.

— Слушам!

— Дай сега да те видя… — Тя внимателно постави ръце на корема на братовчедка си, бавно разпери пръсти и се разтвори за чудото вътре.

Моргана веднага почувства как умората се оттича, а на нейно място идват физическото и емоционално удоволствие. През притворените си клепачи тя видя как очите на Ана потъмняват като олово и се взират в вещо, което само тя може да види.

Докато движеше длани и се свързваше с братовчедка си, Ана усети тежестта в нея и, за един невероятно жив миг — двата пулсиращи живота. Съсипващата умора — да, и всички неудобства, но и тихото удовлетворение, и разцъфващото вълнение, и простото чудо на живота. Тялото я болеше, сърцето преливаше. Устните й трепнаха.

След това тя беше тези два живота — първо единия, после другия. Плуваше без сънища в топлата тъмна утроба, прегърната и защитена от майка си, докато дойде моментът да се срещне с външния свят. Две здрави сърца биеха равномерно близо едно до друго под сърцето на майката. Протягане на мънички пръстчета, ленив ритник. Ромонът на живота.

Ана дойде на себе си, върна се сама.

— Добре сте. Всичките.

— Знам. — Моргана вплете пръстите си в нейните. — Ала ми става по-добре, когато ти ми го кажеш. Както се чувствам спокойна, като знам, че ти ще си там, когато дойде време.

— Знаеш, че не бих могла да бъда никъде другаде. — Тя вдигна съединените им ръце към бузата си. — Но ще ме приеме ли Наш като акушерка?

— Той ти вярва, колкото и аз.

Погледът на Ана се смекчи.

— Щастлива си, Моргана, че си намерила мъж, който приема, разбира и дори цени това, което си.

— Знам. Да намеря любов само по себе си беше чудо. Ала да намеря любов с него! — Усмивката й угасна. — Ана, скъпа моя, онова с Робърт беше много отдавна.

— Не мисля за него. Поне не като за него, а като за несполучлив завой на хлъзгав път.

В очите на Моргана просветна възмущение:

— Той беше глупак и ни най-малко не те заслужаваше.

Вместо да се натъжи, Ана се чу да прихва:

— Ти никога не си го харесвала. Още отначало.

— Вярно е. — Моргана се намръщи и посочи с чашата си: — Ако си спомняш, Себастиан също.

— Спомням си. Помня също, че Себастиан беше доста подозрителен и към Наш.

— Това беше съвсем друго. Друго беше! — настоя тя, когато Ана се разсмя. — Просто се отнасяше покровителствено към мен. Колкото до Робърт, Себастиан се отнасяше към него с най-обидна любезност.

— Спомням си. — Ана сви рамене. — Което, разбира се, ме вбесяваше. Е, тогава бях млада. — Тя махна безгрижно с ръка. — И достатъчно наивна, та да вярвам, че ако аз съм влюбена, значи и мен ме обичат. И достатъчно глупава, че да се съкруша, когато в замяна на тази откровеност получих недоверие, а после и решително отхвърляне.

— Знам, че това те нарани, но няма съмнение, че се справи по най-добрия начин.

— Няма никакво съмнение — съгласи се Ана не без гордост. — Ала някои от нас не са създадени да се събират с външни хора.

Сега от Моргана се излъчваше не само объркване, но и възмущение.

— Имало е много мъже, със и без елфическа кръв, които са се интересували от теб.

— Колко жалко, че аз не съм се интересувала от тях — засмя се Ана. — Аз съм ужасно придирчива. Освен това харесвам живота си такъв, какъвто е.

— Ако не знаех, че това е вярно, бих се изкушила да ти направя едно малко любовно заклинание. Нищо обвързващо, забележи. Просто нещо за забавление.

— Благодаря, мога и сама да си намирам забавления.

— И това го знам. Както знам и че ще си ми бясна, ако се осмеля да се намеся. — Тя се опря на масата и се изправи, като за момент съжали за загубената си грациозност. — Хайде да се поразходим навън, преди да си отида.

— Само ако обещаеш да полежиш един час с вдигнати крака, когато се върнеш.

— Готово!

Слънцето бе топло, а вятърът уханен. И двете според Ана биха се отразили на братовчедка й също толкова добре, колкото дългия сън, за който сигурно щеше да настоява Наш.

Възхитиха се на късно цъфтящия делфиний, на звездовидните астри и на големите дръзки цинии. И двете много обичаха природата — любов, в която бяха възпитани, която им бе предадена с кръвта.

— Имаш ли някакви планове за нощта на Вси светии? — попита Моргана.

— Нищо специално.

— Надявахме се да дойдеш, поне за част от вечерта. Наш ще приготви всичко на двора.

— Когато един човек си изкарва хляба с филми на ужасите, той направо е длъжен да направи нещо за Вси светии — засмя се Ана. — Не бих го пропуснала.

— Добре. Може би тримата със Себастиан след това ще си направим едно кротко празненство. — Моргана се бе навела непохватно над мащерката и върбинката, ала забеляза как между розовите храсти се провират детето и кучето и се изправи. — Имаме си компания.

— Джеси! — възкликна Ана радостно и погледна предпазливо към къщата: — Баща ти знае ли, че си тук?

— Той каза, че може да дойда, ако си навън и ако не си заета. Нали не си заета?

— Не съм. — Ана не се сдържа, наведе се и я целуна по бузата. — Това е братовчедка ми, Моргана. Казах й, че ти си чисто новата ми съседка.

— Ти имаш куче и коте, Ана ми каза. — Интересът на Джеси моментално се събуди. После изненаданият и поглед попадна върху корема на Моргана. — Бебе ли имаш там?

— Със сигурност. Всъщност, там имам две бебета.

— Две?! — Очите й се разшириха. — Откъде знаеш?

— Защото Ана ми каза. — Моргана със смях сложи ръка на натежалия си корем. — И защото те ритат и мърдат прекалено много като за едно.

— Госпожа Лопес, майката на моята приятелка Миси, има едно бебе в корема си и е станала толкова дебела, че едва ходи. — В сините очи на Джеси просветна надежда. — Тя ми дава да го пипна как рита.

Очарована, Моргана хвана ръката й и я притисна към корема си, докато Ана спираше Дейзи да не рови в лехата.

— Усещаш ли?

Джеси прихна, сякаш бе погъделичкана от движението под дланта си, и кимна:

— Ъ-хъ! Като картечница! Боли ли те?

— Не.

— Мислиш ли, че ще излязат скоро?

— Надявам се.

— Татко казва, че бебетата знаят кога да излязат, защото един ангел им прошепва в ухото.

Сойър можеше да е темерут, помисли Моргана, ала иначе бе умен и много сладък.

— Това ми се струва съвсем вярно.

— И че това си е техният ангел, все за тях си завинаги — продължи тя и опря буза в корема на Моргана с надеждата да чуе нещо отвътре. — Ако се обърнеш много бързо, може и да го зърнеш. Аз понякога се опитвам, но не съм достатъчно бърза. — Вдигна очи към Моргана. — Ангелите са срамежливи, знаеш ли?

— Така съм чувала.

— Аз не съм срамежлива. — Момиченцето целуна корема на Моргана и бързо се отдръпна. — Нямам нито едно срамежливо кокалче. Баба Сойър винаги казва така.

— Баба Сойър явно е много наблюдателна жена — забеляза Ана и вдигна Дейзи на ръце, за да не я остави да смути следобедния сън на Куигли.

Тръгнаха между цветята — или, по-точно, двете жени вървяха, а Джеси скачаше, тичаше и се премяташе край тях. После хвана Ана за ръка и се отправиха към колата на Моргана.

— Аз нямам никакви братовчеди. Хубаво ли е да имаш?

— Да, много е хубаво. Ние с Моргана и Себастиан сме израснали заедно, като братя и сестри.

— Аз знам откъде се взимат братята и сестрите. А откъде се взимат братовчедите?

— Ами ако майка ти или баща ти имат брат или сестра, техните деца ще са твои братовчеди.

Джеси се намръщи и съсредоточено обмисли информацията.

— А вие какви братовчеди сте?

— Много е сложно — засмя се Моргана и се облегна за миг на колата, преди да влезе. — Бащите на Ана и Себастиан и моят баща са братя. А пък майките ни са сестри. Значи сме нещо като двойни братовчеди.

— Страхотно! Ако не мога да имам братовчеди, може би мога да си имам брат или сестра. Ала татко казва, че и аз стигам.

— Сигурна съм, че е прав — съгласи се Моргана, а Ана прихна. Моргана отметна косата си и погледна нагоре. Там, в рамката на един от широките прозорци на втория етаж на съседната къща стоеше мъж, без съмнение бащата на Джеси.

Ана го бе описала добре. Само дето бе по-хубав и определено по-сексапилен, помисли Моргана и се усмихна. Вдигна ръка и помаха приятелски. След моментно колебание Бун отвърна на поздрава.

— Това е татко — оповести Джеси и размаха ръце. — Той работи там горе, но още не сме разопаковали всички кашони.

— Какво работи? — попита Моргана, защото разбра, че Ана няма да се обади.

— О, разказва приказки. Наистина хубави приказки, за вещици и феи, и за дракони, и за вълшебни фонтани. Понякога трябва да му помагам. Сега трябва да си вървя, защото утре е първият ми ден на училище и татко поръча да не се бавя. Нали не се забавих?

— Не. — Ана се наведе да я целуне по бузата. — Можеш да дойдеш винаги когато поискаш.

— Довиждане! — Джеси се понесе по ливадата. Кученцето се втурна след нея.

— Никога не съм била по-очарована, нито по-изтощена — реши Моргана и се настани в колата. — Това детенце е истинска виелица. — Тя се усмихна на Ана и разклати ключовете си. — А бащата си го бива.

— Сигурно е трудно за един мъж сам да отглежда дъщеря си.

— Само го мярнах, но ми се стори, че се справя. — Тя запали мотора. — Интересно, че пише приказки. За вещици и дракони и така нататък. Сойър, така ли каза?

— Да. — Ана издуха косата от очите си. — Предполагам, че това трябва да е Бун Сойър.

— Сигурно би му станало интересно, ако му кажеш, че си племенница на Брина Донован. Нали са колеги. Е, ако искаш да го заинтригуваш.

— Не искам — отсече Ана твърдо.

— Е, може и вече да си го заинтригувала — предположи Моргана и включи на скорост. — Хайде, довиждане, братовчедке.

Ана едва се сдържа да не се намръщи, докато колата се отдалечи по пътя.

 

 

След като отиде до къщата на Себастиан да нахрани и почисти конете, Ана почти цялата сутрин разнася своите изсушени цветове, ароматизирани масла, билки и отвари. Други опакова и приготви за изпращане. Въпреки че имаше няколко купувача наблизо, включително магазина на Моргана, повечето от клиентелата й бе извън района.

Бизнесът, който бе започнала преди шест години, удовлетворяваше нейните потребности и амбиции и й позволяваше лукса да работи у дома си. Не заради пари. Със състоянието и наследството на семейство Донован всички те живееха доста охолно. Ала, както Моргана с нейния магазин и Себастиан с многото си фирми, Ана имаше нужда да прави нещо.

Беше лечителка. Но бе невъзможно да излекува всички. Много отдавна бе разбрала, че ще загине, ако се опита да поеме болестите и болките на целия свят. Част от цената на нейната сила бе съзнанието, че има болка, която не може да облекчи. Не съжаляваше за дарбата си. Използваше я както смяташе за най-добре.

Билкарството винаги я бе привличало, и тя приемаше факта, че има усет за него. Преди векове би била знахарката на селото и това не преставаше да я развеселява. В днешния свят бе делова жена, която с еднакво умение можеше да забърка масло за баня или еликсир.

Е, ако се налагаше, добавяше и малко магия от себе си.

И беше щастлива, щастлива от съдбата, която й се бе паднала, и от живота, който си бе създала.

Дори ако бе нещастна, този ден щеше да й повдигне настроението. Топлото слънце, галещият бриз, едва доловимият вкус на дъжд във въздуха — дъжд, който нямаше да завали още часове, а след това щеше да ръми леко.

За да се възползва от този ден, тя реши да поработи навън, като посади някои билки от семена.

 

 

Той отново я наблюдаваше. Лош навик, помисли Бун намръщено и погледна цигарата между пръстите си. Не му вървеше много да се отказва от лошите си навици. А и кажи-речи никаква работа не бе свършил, откакто погледна през прозореца и я видя навън.

Тя винаги изглеждаше толкова… елегантна, реши той. С някаква вътрешна елегантност, на която ни най-малко не пречеха позеленелите от трева бермуди и тениската с къси ръкави, които носеше.

Бе заради начина, по който се движеше, сякаш въздухът бе вино, от което отпиваше лекичко, докато преминаваше през него.

Ставаш лиричен, сепна се Бун и си напомни да пази лириката за книгите си.

Може би защото приличаше на феите, за които толкова често пишеше. В нея имаше нещо призрачно, нещо не от този свят. И тихата сила на очите й. Никога не бе вярвал, че феите са слаби и безволеви.

Но все пак тялото й бе крехко — тяло, за което искрено би желал да не бе започнал да мисли непрекъснато. Не толкова крехко, колкото с някаква ведра женственост, която според него можеше да обърка и подмами всеки мъж, който все още дишаше.

Бун Сойър определено дишаше.

Какво ли правеше тя сега? Той нетърпеливо смачка цигарата си и се премести по-близо до прозореца. Беше влязла в бараката на двора и излизаше с ръце, пълни със саксии.

Не беше ли типично женствено да се опитва да носи повече, отколкото може?

Още докато си го мислеше и се наслаждаваше на чувството си за мъжко превъзходство, забеляза как Дейзи се втурна през ливадата след лъскавия сив котарак.

Хвана дръжката на прозореца, готов да извика на кучето да се върне, но преди да успее да помръдне, разбра, че е твърде късно.

На забавен филм може би щеше да прилича на интересен танц с оригинална хореография. Котаракът се стрелна като сив пушек между краката на Ана. Тя се олюля. Глинените саксии в ръцете й се заклатиха. Бун изруга, после въздъхна с облекчение, когато тя ги задържа и се изправи. Ала преди да бе свършил с въздишката, Дейзи се хвърли напред и наруши неустойчивото равновесие. Този път Ана напълно загуби опора под краката си. Тя полетя надолу, а саксиите нагоре.

Въпреки че вече ругаеше, Бун чу трясъка и изскочи през вратата на терасата, а оттам по стълбите към долния етаж.

Когато стигна до нея, тя мърмореше някакви, както му се стори, екзотични проклятия. И трудно би могъл да я обвинява за това. Котаракът й се бе покатерил на едно дърво и оттам съскаше към лаещата Дейзи. От саксиите бяха останали само парчета, разпилени по тревата и пътеката.

Бун потрепери и се прокашля:

— Ъ-ъ-ъ, добре ли сте?

Ана се бе опряла на ръце и колене, а косата й бе паднала над очите. Но тя я отметна назад и му хвърли един дълъг поглед през русите си мигли.

— Страхотно!

— Бях до прозореца. — Сега определено не бе моментът да си признае, че я бе наблюдавал. — Минавах покрай прозореца — поправи се той. — Видях гонитбата и сблъсъка. — Наведе се и се зае да й помага да събере парчетата. — Много се извинявам заради Дейзи. Взехме я само преди няколко дни и още не сме имали време да я възпитаваме.

— Тя още е съвсем малка. Няма смисъл да се обвинява едно куче, задето прави нещо естествено.

— Ще ви възстановя саксиите — обеща Бун. Чувстваше се ужасно неудобно.

— Имам и други. — Тъй като лаенето и съскането започваха да стават отчаяни, Ана седна на пети: — Дейзи! — Командата бе тиха, ала твърда и веднага бе изпълнена. Размахвайки яростно опашка, кутрето допълзя да я близне по лицето и ръцете. Ана обаче не се подаде на подмазването и хвана с две ръце главата му. — Седни — заповяда тя и кучето послушно отпусна задница. — А сега се дръж прилично. — С разкаяно скимтене Дейзи облегна глава на лапите си.

Почти толкова впечатлен, колкото беше смутен, Бун поклати глава:

— Как го направихте?

— Магия — отсече тя, после омекна и леко се усмихна: — Винаги съм имала подход към животните. Тя просто е щастлива и възбудена и й се играе. Трябва да я накарате да разбере, че някои занимания са неподходящи. — Ана потупа Дейзи по главата и спечели един благоговеен кучешки поглед.

— Аз опитвах с награди.

— И това не е лошо. — Тя се протегна под листата на един ален клематис да търси още парчета. Тогава Бун забеляза дългата драскотина на ръката й.

— Тече ви кръв.

Ана погледна надолу. Имаше резки и на крака си.

— Нямаше как да не стане, след като всички тези саксии се стовариха върху мен.

В следващата секунда той скочи на крака и я издърпа да се изправи.

— По дяволите, питах ви дали сте добре!

— Ами, всъщност…

— Трябва да го почистим. — Видя, че по краката й се стича още кръв и реагира точно както би реагирал, ако това бе Джеси — паникьоса се. — О, Господи! — Грабна изненаданата Ана на ръце и бързо се отправи към най-близката врата.

— Честна дума, абсолютно не е необходимо…

— Всичко ще е наред, миличка. Ще се погрижим.

Едновременно развеселена и раздразнена, Ана въздъхна, когато Бун се отправи към кухнята.

— В такъв случай няма да викаме бърза помощ. Бихте ли ме оставили… — Той я пусна на един от кремавите фотьойли. — … Долу.

Бун се втурна към умивалника да вземе една кърпа. Нервите му бяха пред скъсване. Експедитивност, бързина и спокойствие, повтори си той. Знаеше, че това е най-важното в такива случаи. Намокри кърпата, изпра я със сапун и пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои.

— Няма да изглежда толкова зле, като го почистим. — Залепи на лицето си една усмивка, върна се и коленичи пред нея. — Няма да боли. — Внимателно започна да изтрива тънката струйка кръв по прасеца й. — Ей сега ще го оправим. Само си затвори очите и се отпусни. — Пое още веднъж дълбоко въздух. — Едно време познавах този човек — започна Бун да измисля приказката, както правеше винаги с дъщеря си. — Той живееше на едно място, което се наричаше Шипкова гора. Там, зад висока каменна ограда, имаше омагьосан замък.

Ана, която тъкмо се канеше твърдо да му заяви, че може и сама да се погрижи за себе си, спря и наистина се отпусна.

— Над оградата се виеше дебела лози с големи, остри като бръснач бодли. Никой не бе ходил в замъка вече повече от сто години, защото никой нямаше куража да се изкатери по оградата, където можеше да се издраска и набоде. Но този човек, който беше много беден и живееше съвсем сам, беше любопитен и ден след ден извървяваше пътя от своята къща до оградата, вдигаше се на пръсти и гледаше как слънцето блести по най-високите кули на замъка. — Бун обърна кърпата и започна да търка драскотините. — Той не можеше да обясни на никого какво чувства в сърцето си, когато стои там. Ужасно му се искаше да се изкачи на оградата. Понякога, докато лежеше нощем в леглото, си го представяше. Спираше го страхът от дебелите остри бодли. Ала един ден през лятото, когато ароматът на цветята бе толкова силен, че човек не можеше да поеме въздух, без да се опие от него, видът на най-високите кули вече не му беше достатъчен. Нещо му подсказа, че най-много от всичко на света му се искаше да лежи скрит точно зад тази обрасла с тръни ограда. Затова започна да се катери по нея. Отново и отново падаше на земята с изподрани и облени в кръв ръце. И пак ставаше и тръгваше.

Гласът му бе успокояващ, докосването му — всичко друго, но не и успокояващо. Колкото и внимателен да бе той със студената кърпа, една болка, бавна и топла, започна да пълзи от центъра на тялото й навън. Бун сега триеше бедрото й, където острият ръб на парче от саксия бе разкъсал кожата й. Ана сви ръката си в юмрук, а друг такъв юмрук се впи в стомаха й.

Трябваше да го спре. А искаше той да продължи. Още и още.

— Отне му цял ден — разказваше Бун с омагьосващия си глас. — Бе горещо, кръвта се смеси с потта му, ала той не се предаваше. Не можеше да се предаде, защото знаеше, както никога досега, че бляновете му, бъдещето му, съдбата му са от другата страна. Затова се хвана с окървавените си ръце за тръните и се издърпа на върха. Изтощен, изпълнен с болка, се препъна и падна на гъстата мека трева, която се простираше от оградата до омагьосания замък. Когато се събуди, замаян и объркан, грееше луната. Със сетни сили тръгна, накуцвайки, през ливадата, мина през подвижния мост и влезе в голямата зала на замъка, който не му бе давал покой още откак бе дете. Когато прекрачи прага, пламнаха хилядите факли. В същия миг всичките му рани изчезнаха. В огнения кръг, който хвърляше светлина и сенки по белите мраморни стени, стоеше най-красивата жена, която някога бе виждал. Косите й бяха като слънчева светлина, а очите й като дим. Още преди да заговори, още преди прекрасните й устни да трепнат в приветствена усмивка, той разбра, че бе рискувал живота си, за да открие тъкмо нея. Тя пристъпи напред, протегна му ръка и каза само: „Чаках те“.

Докато произнасяше последните думи, Бун вдигна очи към Ана. Бе не по-малко замаян и объркан от мъжа в измислената от него приказка. Кога бе започнало сърцето му така да се блъска? Как можеше да мисли, когато кръвта пулсираше в слепоочията му? Докато се мъчеше да се съвземе, се вгледа в нея.

Коси като слънчева светлина. Очи като дим.

Изведнъж осъзна, че бе коленичил между краката й, че едната му ръка бе опряна свойски на бедрото й, а другата бе посегнала да докосне тези слънчеви коси.

Бун се изправи толкова рязко, че едва не събори масата.

— Извинявайте — каза той, защото не можа да измисли нищо по-добро. Тя обаче продължаваше да го гледа, а една веничка на шията й видимо пулсираше. Бун подзе отново: — Когато видях, че сте ранена, не бях на себе си. Никога не съм можел да приемам спокойно драскотините и ожулванията на Джеси. — Трябваше да спре да бръщолеви. Протегна й кърпата: — Предполагам, че предпочитате сама да се оправите.

Ана я пое. Трябваше й малко време, докато се осмели да проговори. Как бе възможно един мъж да я разтърси така, само като избърше драскотините й и й разкаже една приказка, а след това, докато й се извинява, тя да не може да се овладее?

Това си беше нейна грешка, мислеше Ана и търкаше ожулването на рамото си по-силно, отколкото беше необходимо. Заради нейната дарба и нейното проклятие да е толкова чувствителна.

— Изглеждате така, сякаш тъкмо вие трябва да поседнете — каза тя бодро, стана и отиде до бюфета да вземе едно от собствените си лекарства. — Искате ли да пийнете нещо студено?

— Не… Всъщност, да. — Макар че се съмняваше дали и пет литра ледена вода биха потушили пожара в душата му. — Като видя кръв, винаги се паникьосвам.

— Паникьосан или не, определено се справихте добре. — Ана му сипа лимонада от голяма глинена кана, която извади от хладилника. — А приказката беше много хубава. — Сега се усмихваше, вече по-спокойна.

— Приказката обикновено служи, за да успокои и Джеси, и мен, докато свършим с йода и бинта.

— Йодът щипе. — Тя намаза почистените си рани с тъмнокафява течност от малко аптекарско шишенце. — Ако искате, мога да ви дам нещо, което не щипе. За следващия ви спешен случай.

— Какво е това? — Бун подозрително подуши шишенцето. — Мирише на цветя. — Тя също, помисли той.

— Цветя, треви и още това-онова. Може да се нарече естествен антисептик. Аз съм билкарка.

— А, така ли?

Ана се засмя на скептичното му изражение.

— Не се безпокойте, повечето болни вярват само на лечебни средства, които могат да купят от аптеката. Те обаче забравят, че хората стотици години са се лекували съвсем добре с помощта на природата.

— И са умирали от тетанус заради одраскване на един ръждив пирон.

— Вярно е — съгласи се тя. — Ако не са можели да намерят надежден лечител. — Тъй като нямаше намерение да се опитва да промени мнението му, Ана смени темата: — Тръгна ли Джеси за първия си учебен ден?

— Да, нямаше търпение. Аз се вълнувах повече от нея. — Усмихна се, но усмивката му бързо угасна. — Исках да ви благодаря, че сте толкова търпелива с нея. Знам, че понякога като се лепне за някой, не й идва наум, че хората могат да не искат да я забавляват.

— О, всъщност тя мен забавлява. — С несъзнателен жест на гостоприемна домакиня Ана извади една чиния и я напълни с бисквити. — Джеси винаги е добре дошла тук. Много е сладка, непосредствена и умна, и не забравя доброто си възпитание. Чудесно се справяте с отглеждането й.

Той си взе една бисквита. Наблюдаваше я внимателно.

— С Джеси това не е трудно.

— Колкото и да е очарователна, не може да е лесно сам да я отглеждате. Съмнявам се дали и двама родители не биха се затруднили с такова живо и умно дете. — Ана си избираше бисквита и не забеляза как очите му се присвиха. — Трябва да е наследила въображението си от вас! Сигурно й е много приятно да има баща, който пише такива хубави приказки.

— Откъде знаете с какво се занимавам? — попита той рязко.

Подозрителността му я изненада, ала тя отново се усмихна:

— Аз съм почитателка, всъщност голяма почитателка на Бун Сойър.

— Не си спомням да съм ви казвал първото си име.

— Да, мисля, че не сте ми го казвали — съгласи се Ана сговорчиво. — Винаги ли сте толкова подозрителен към комплиментите, господин Сойър?

— Имам си причини да се настаня тук без много шум. — Той стовари полупразната чаша на масата. — И не ми харесва идеята съседката да разпитва дъщеря ми, нито пък да си пъха носа в моята работа.

— Да я разпитвам?! — Ана едва не се задави с тази дума. — Да разпитвам Джеси? Защо?

— За да разберете малко повече за богатия вдовец в съседната къща.

В първия момент тя успя само да ахне.

— Какво невероятно нахалство! Повярвайте ми, компанията на Джеси ми е много приятна и не намирам за необходимо да ви включвам в темата на разговора.

Болезнено прозрачното й според него удивление го накара да изсумти:

— Не е ли странно тогава, че знаете името ми, че съм самотен баща и какво работя?

Тя рядко се ядосваше. Просто не беше в характера й. Но сега едва се пребори с гнева си.

— Знаете ли, много се съмнявам дали заслужавате някакво обяснение, ала ще ви го дам, само за да ви покажа колко е трудно човек да мисли разумно, когато в главата му е влязла някаква муха. — Обърна се. — Елате с мен.

— Не искам да…

— Казах да дойдете с мен. — Ана излезе от кухнята, сигурна, че Бун ще я последва.

Макар неохотно и с раздразнение, той тръгна след нея. Преминаха през обляна в слънце голяма стая с мебели от ракита, в която имаше гроздове от проблясващи кристали и очарователни статуетки на елфи, магьосници и феи. Оттам влязоха в уютна библиотека с малка камина и още по-мистични статуетки.

Тук имаше диван с големи възглавници, на който човек би могъл да подремне следобед, женствено-изящни дантелени пердета, които танцуваха на бриза през сводестия прозорец, и приятна миризма на книги, смесена с неуловимия аромат на цветя.

Ана се запъти направо към една лавица и се повдигна на пръсти, за да стигне до търсените книги.

— „Пожеланието на млекарката“ — издекламира тя, докато сваляше книга след книга от лавицата. — „Жабата, бухалът и лисицата. Третото пожелание за Миранда“. — Метна му през рамо един поглед, макар че много повече щеше да я удовлетвори да метне по него книга. — Съжалявам, че трябва да ви кажа какво удоволствие ми доставя вашето творчество.

От притеснение Бун пъхна ръце в джобовете си. Вече бе сигурен, че бе тръгнал в погрешна посока и се чудеше как да даде заден ход.

— Рядко се случва голяма жена да чете приказки за удоволствие.

— Колко жалко. Въпреки че едва ли заслужавате тази чест, ще ви кажа, че вашето творчество е лирично и стойностно, и за деца, и за възрастни. — Ана пъхна две от книгите обратно на местата им. Гневът й далеч не се бе уталожил. — Но пък може би тези неща са в кръвта ми. Много често са ме приспивали с приказките на една от моите лели, Брина Донован. — С удоволствие видя как очите му се разшириха. — Предполагам, че сте чували за нея.

Напълно сразен, той въздъхна дълбоко.

— Вашата леля. — Обходи с поглед лавицата и видя няколко от книгите на Брина за вълшебни и омагьосани страни до своите приказки. — Всъщност, срещали сме се няколко пъти. Години наред съм се възхищавал от нейното творчество.

— Аз също. И когато Джеси спомена, че баща й пише приказки за принцеси, аз реших, че Сойър в съседната къща е Бун Сойър. Нямаше нужда да въртя на шиш едно шестгодишно дете.

— Извинете… — Бун беше много смутен. — Аз имах… Неприятно преживяване малко преди да се премесиш и то ме направи прекалено чувствителен. — Той взе една малка статуетка на магьосница и я завъртя в ръцете си, докато говореше. — Учителката на Джеси в детската градина… Измъкваше всякакви сведения от детето. Което не е особено трудно, защото Джеси не спира да бъбри. — Остави статуетката, още по-смутен, че се чувства длъжен да обясни. — Ала тя използваше чувствата на Джеси, естествената й потребност от майчинска грижа. Демонстрираше всякакво допълнително внимание, свика няколко съвещания, на които да се обсъждат изключителните способности на Джеси, стигна дори дотам да организира едно на четири очи с мен на вечеря, където тя… Достатъчно е да кажа, че се интересуваше повече от един необвързан мъж с дебел портфейл, отколкото от чувствата на дъщеря му. Джеси беше много наскърбена.

Ана потупа с пръст по ръба на една от книгите му, преди да я остави.

— Представям си, че и на двамата ви е било трудно. Но искам да ви уверя, че аз не съм тръгнала да си търся съпруг. А и да бях тръгнала, нямаше да прибягна до манипулации и маневри.

— Извинете… Когато тези мухи излетят от главата ми, ще се опитам да измисля по-добро извинение.

Начинът, по който тя повдигна вежди, му показа, че бурята още не бе отминала.

— Мисля, че е достатъчен фактът, че се разбрахме. А сега, сигурна съм, искате да се заемете отново с работата си. Аз също. — Ана мина покрай него, излезе в покритото с плочки фоайе и отвори входната врата. — Кажете на Джеси да мине да ми разкаже как й е харесало в училище.

— Непременно! — Ето че ме изгониха, помисли Бун и излезе. — Погрижете се за онези драскотини — добави той, ала Ана вече затваряше вратата пред носа му.