Нора Робъртс
Чародейна сила (8)

ОСМА ГЛАВА

Ана бе прекалено свикнала с братовчедите си, за да може дълго да е смутена или да им се сърди. Освен това просто бе прекалено щастлива с Бун, за да таи яд. Дните минаваха, а те бавно и внимателно заздравяваха връзката си.

Ако бе започнала да му се доверява със сърцето си и с тялото си, още не можеше да му довери тайните си.

Въпреки че чувствата му към нея узряха, задълбочиха се и преминаха в любов, каквато никога вече не бе очаквал да изпита, той не по-малко от нея се страхуваше да направи тази последна крачка, която би съединила техните два живота.

В средата бе едно дете, което никой от тях не би си позволил да нарани, като постави на първо място собствените си желания.

Ако открадваха по няколко часа през някой слънчев следобед или дъждовна утрин, те си бяха техни. Но през нощта Ана бе сама и се чудеше колко дълго ще продължи тази комедия.

Денят на Вси светии наближаваше и двамата с Бун бяха заети всеки със собствените си приготовления. От време на време сърцето й се свиваше от мисълта, че нейният любим ще бъде на празника и ще се запоя нае с цялото й семейство. После се надсмиваше над себе си, задето се държи като момиче, което се гласи да представи у дома първия си приятел.

Към обед на тридесети ноември тя беше при Моргана и помагаше на вече много бременната си братовчедка в приготовленията за празника.

— Можех да накарам Наш да го направи. — Моргана затисна с ръка болката в кръста и седна до масата, за да й е по-удобно да меси тестото за хляба.

— Ти можеш да накараш Наш да направи всичко. Достатъчно е да го помолиш. — Ана режеше агнешко за традиционното задушено с картофи. — Ала той толкова се забавлява с подготовката за своите ефекти.

— Също като профан, който си мисли, че може да надмине професионалистите. — Тя трепна, изохка и веднага привлече вниманието на Ана:

— Какво става?

— Не, още не съм започнала да раждам, макар че ужасно ми се иска да бях. Просто вече през цялото време се чувствам толкова неудобно. — Долови сприхавостта в собствения си глас и отново трепна. — И мразя някой да хленчи.

— Хленчи колкото ти се иска. Тук сме само двете. Ето. — Винаги готова, сипа някаква течност в една чашка. — Изпий това.

— Вече имам чувството, че ще отплувам като кораба на Клеопатра, толкова съм голяма. — Но послушно изпи чашата и докосна кристала на врата си.

— А и вече имаш двучленен екипаж.

Това успя да я разсмее.

— Говори ми за нещо друго — помоли Моргана и отново се зае с месенето. — Каквото и да е, само да не мисля колко съм дебела и намусена.

— Не си дебела, само си малко намусена. — Ала Ана се замисли с какво да я разсее. — Знаеш ли, че Себастиан и Мел отново работят заедно върху някакъв случай?

— Не знаех. — Интересът й се събуди. — Изненадана съм. Мел е толкова ревнива към работата си на частен детектив.

— Е, този път е свалила гарда. Дванадесетгодишно дете, избягало от къщи. Родителите са се побъркали. Снощи говорих с нея и тя ми каза, че вече имат следа и че съжалява, задето не може днес следобед да се освободи и да дойде да ти даде едно рамо в кухнята.

— Когато Мел е в кухнята, по-скоро сякаш ми дава крак. — Във всяка дума прозираше симпатията към новата й снаха. — Чудесно се държи със Себастиан, не мислиш ли?

— Да. — Ана се усмихна на себе си и започна да реди агнешко, картофи и лук в голямата тава на Моргана. — С остър ум, твърдоглава, сърдечна. Тя е точно това, което му трябва.

— А ти намерила ли си това, което ти трябва?

Ана не отговори веднага. Сложи подправките. Знаеше, че Моргана ще измъкне от нея всичко, още преди денят да е свършил.

— Много съм щастлива.

— Аз го харесвам. От самото начало имам добро чувство за него.

— Радвам се.

— Себастиан също, макар че има някои резерви. — Намръщи се, но продължи да говори спокойно: — Особено след като хвана Бун натясно и прегледа мозъка му.

Ана стисна устни и нагласи фурната.

— Още не съм му простила за това.

— Е… — Моргана сви рамене и остави тестото в една купа да бухне. — Бун не знаеше и това успокои Себастиан. Не му беше много приятно да дойде на рождения ти ден и да те завари току-що станала от леглото.

— Това не го засяга.

— Той те обича. — Тя стисна бързо Ана за ръката и тръгна към печката. — Винаги ще се безпокои за теб повече, защото си най-младата и просто защото твоята дарба те прави толкова уязвима.

— Аз също си имам своята защита, а не ми липсва и здрав разум.

— Знам. Миличка, аз… — Почувства, че в очите й запари и припряно избърса сълзите. — Беше ти за пръв път. По-рано не бих те разпитвала, ала… Господи, никога не съм била толкова сантиментална.

— Само го криеше по-добре. — Ана остави за момент готвенето и се приближи до Моргана да я прегърне. — Беше много красиво, а Бун беше толкова нежен. Знам, че е имало причина да чакам и причината беше той. — Тя се отдръпна с усмивка. — Бун ми даде повече, отколкото някога съм предполагала, че мога да имам.

Моргана въздъхна и вдигна ръце към лицето й.

— Ти си влюбена в него.

— Да. Много съм влюбена.

— А той?

Ана се поколеба.

— Не знам.

— Ох, Ана…

— Аз не се свързвам с него по този начин. — Гласът й отново стана твърд. — Би било нечестно, докато не съм му казала каква съм и не съм имала смелостта да му призная моите чувства. Знам, че не съм му безразлична. Не е нужно да имам дарба, за да го разбера. Това ми е достатъчно. Когато има нещо повече, ако има нещо повече, той ще ми каже.

— Никога не съм преставала да се изненадвам колко дяволски упорита си ти.

— Аз съм Донован — възрази Ана. — А това има значение.

— Съгласна съм. Трябва да му кажеш. — Моргана хвана Ана за ръцете, преди да бе успяла да се извърне. — Ох, знам. Мразя някой да ми дава съвет, който не искам да чуя. Ала ти трябва да се освободиш от миналото и да гледаш към бъдещето.

— Аз гледам към бъдещето. И искам Бун да бъде в него. Трябва ми повече време. — Гласът й пресекна и тя стисна устни, за да го овладее. — Моргана, аз го познавам. Той е добър човек. В него има съчувствие, въображение и щедрост, които дори не осъзнава. Освен това има дете.

Когато Ана този път се извърна, Моргана бе принудена да се хване за масата.

— От това ли се страхуваш? Да приемеш чуждо дете?

— О, не! Аз я обичам. Кой би могъл да не я обича? Тя е центърът на неговия свят, както би трябвало да бъде. Няма нищо, абсолютно нищо, което не бих направила за който и да е от тях.

— Обясни ми тогава.

Ана се зае да плакне твърдо сварените яйца.

— Искаш ли малко копър? Нали знаеш колко обича чичо Дъглас варени яйца с копър.

Моргана стовари един буркан на масата.

— Ана, обясни ми!

Трепереща от нерви, Ана го отвори.

— Ох, ти не знаеш какъв късмет имаш с Наш. Да срещнеш някой, който да те обича така, независимо от всичко…

— Разбира се, че знам. Но какво общо има Наш с това?

— Колко други мъже биха приели някоя от нас толкова пълно? Колко биха искали да се оженят или да приемат една вещица като майка на детето си?

— В името на Фин! — Нетърпението в гласа й бе смекчено от факта, че отново трябваше да седне. — Анастасия, говориш, сякаш сме стари вещици, яхнали метла, и с кикот пресичаме млякото в майчините гърди.

Тя не се усмихна:

— Не мислят ли повечето точно по този начин за нас? Робърт…

— Чумата да го тръшне Робърт!

— Добре, де, забрави за него — съгласи се Ана и махна с ръка. — Колко пъти през вековете сме били гонени и преследвани, заплашвани и заточвани само заради това, че сме такива, каквито сме родени да бъдем? Аз не се срамувам от своята съдба. Не съжалявам заради моята дарба или моето наследство. Ала не мога да понеса да му го кажа, а той да ме погледне, сякаш… — Тя се засмя безрадостно. — Сякаш разбърквам казан, пълен с гадини и отровни билки.

— Ако те обича…

— Ако — повтори Ана. — Ще видим. А сега мисля, че трябва да полегнеш за един час.

— Ти просто сменяш темата — започна Моргана, но в този момент в стаята се втурна Наш с коса, оплетена в паяжини — за щастие, изкуствени — и сатанински блясък в очите си.

— Трябва да видите това! Невероятно е. Толкова съм добър, че и аз се плаша от себе си. — Той грабна от масата един стрък керевиз и го задъвка. — Елате, де, не стойте там.

— Аматьори — въздъхна Моргана и се надигна.

Докато двете жени хвалеха неговите холограми на духове във фоайето, се чу шум от кола.

— Пристигат! — съобщи Ана и нетърпеливо се втурна към вратата. Изведнъж замръзна. Докато да се обърне, Моргана се отпусна в ръцете на Наш.

Той моментално побледня като своите духове.

— Любов моя? Да не би… Боже мой!

— Всичко е наред. — Тя пое дълбоко въздух, а Ана я подкрепи от другата страна. — Само малък пристъп, честна дума. — Облегна се върху Наш и се усмихна на Ана: — Струва ми се, че Денят на Вси светии е много подходящо време за раждане на близнаци.

 

 

— Абсолютно няма за какво да се безпокоиш — успокояваше Дъглас Донован зетя си Наш. Той бе висок мъж, като сина си, и гарвановочерната му грива едва бе започнала да посребрява. За случая бе избрал черна вратовръзка и фрак и ги подчертаваше с неонови гуменки с портокалов цвят, които му доставяха огромно удоволствие с това, че светеха в тъмното. — Раждане. Най-нормалното нещо на света. И тази нощ е идеална за това.

— Прав си… — Наш преглътна буцата в гърлото си. Къщата бе пълна с хора — вещици и вещери, ако човек искаше да е точен — а жена му седеше на дивана и изглеждаше, сякаш ни най-малко не й пука, че вече от три часа ражда. — Може пък да е било фалшива тревога.

 

Камила долетя в украсената си с пайети бална рокля и го потупа по рамото с ветрилото си от пера:

— Остави това на Ана, скъпо дете. Тя ще има грижата за всичко. Ами че аз Себастиан го раждах тринайсет часа. Правехме си майтап с това, нали, Дъглас?

— След като престана да ме проклинаш, сърце мое.

— Ами да, разбира се. — Тя се понесе към кухнята с намерението да провери задушеното. Ана никога не му слагаше достатъчно салвия.

— Ако не беше толкова заета с други неща, щеше да ме превърне в таралеж — сподели Дъглас.

— Това ме кара да се чувствам по-добре — измърмори Наш. — Много по-добре.

Доволен, че бе помогнал, Дъглас сърдечно го потупа по гърба:

— Затова сме тук, Наш.

— Наш.

— Да, бе — усмихна се любезно Дъглас.

— Мамо! — Моргана стисна ръката на майка си. — Иди да спасиш горкия Наш от чичо Дъглас. Не ми изглежда много добре.

Брина послушно остави бележника си.

— Да накарам ли баща ти да го изведе на разходка?

— Чудесно! — Тя въздъхна с благодарност, защото Ана продължаваше да разтрива раменете й. — За него още няма работа тук.

Падрик, бащата на Ана, се пльосна до тях в момента, в който Брина освободи мястото.

— Как е моето момиче?

— Много съм добре. Засега всичко е много леко, ала съм сигурна, че съвсем скоро ще ме раздруса. — Тя се наведе и го целуна по дебелата буза. — Радвам се, че всички вие сте тук.

— Не бихме могли да бъдем никъде другаде. — Той опря пухкавата си ръка на корема й, за да я успокоя, и се усмихна на дъщеря си с елфическата си усмивка: — И моята сладурана. Красива си като картинка. Бащичко, нали?

— Естествено. — Ана почувства как започва поредната контракция и здраво хвана раменете на Моргана. — Дълги, спокойни вдишвания, миличка.

— Искаш ли да й дам едно синьо мънисто?

Ана се замисли и поклати глава:

— Не още. Но можеш да ми донесеш моята кесийка. Ще ми трябват някои кристали.

— Готово! — Той се изправи, щракна с пръсти и в ръката му се появи разцъфнало цвете. — Я, откъде дойде това? — попита със същия тон, с който бе говорил на раждащата сега жена, когато самата тя беше бебе. — Пази ми го. Аз трябва да свърша една работа.

Моргана погали бузата си с цветето.

— Баща ти е най-милият мъж на света.

— Той ще разглези твоите двама юнаци, ако го оставиш. Татко се предава, щом види дете. — Бе се свързала с Моргана и знаеше, че тя се чувства далеч по-зле, отколкото показва. — Скоро ще трябва да те кача горе.

— Не още… — Моргана протегна ръка над рамото си и я хвана за ръката. — Толкова е приятно да съм заедно с всички. Къде е леля Морийн?

— Мама е в кухнята и сигурно вече се карат е леля Камила за задушеното.

Моргана изпъшка и затвори очи:

— Господи, бих могла да изям цял казан от него.

— После — обеща Ана и вдигна поглед, защото стаята се изпълни със стонове на страдалци и дрънчене на вериги. — Някой идва.

— Горкият Наш! Не може да се отпусне дотолкова, че да оцени собствените си шедьоври. Това Себастиан ли е?

Ана протегна врат.

— Аха. Те с Мел критикуват холограмите. Уха, сега тръгват машината за дим и бухалките.

Себастиан влезе в стаята:

— Аматьори!

 

 

— И Лидия така се уплаши и все пищеше и пищеше — разказваше Джеси за страхотиите в къщата на ужасите в училище. — А после Франки изяде толкова бонбони, че повърна.

— Прилича на истински празник. — За да предотврати същата възможност, Бун вече бе скрил половината от лакомствата от нейната торбичка.

— Моят костюм е най-хубав от всички! — Току-що бяха излезли от колата и Джеси се завъртя, така че розовият плат на звездички се развя около нея. Доста доволен от себе си, Бун се наведе да намести крилата й от алуминиево фолио. Бе му отнело почти два дни да измисли как да тропоса и ушие костюма й на фея. Но усилието си струваше.

Тя потупа баща си по рамото с картонения си жезъл:

— Сега ти си красивият принц.

— А какъв бях досега?

— Грозен жабок! — Бун я щипна по нослето и тя избухна в смях. — Мислиш ли, че Ана ще се изненада? Дали ще ме познае?

— Няма начин. Аз самият не съм сигурен, че те познавам. — Бяха решили да минат без маска и Бун бе боядисал бузите й с руж, бе начервил устните й и бе сложил блестящи златисти сенки на клепачите й чак до веждите.

— Ще се запознаем с цялото семейство — напомни тя на баща си. Сякаш имаше нужда от напомняне. Цялата седмица се тревожеше от това. — А пък аз пак ще видя кучето и котката на Моргана.

— Точно така. — Опитваше се да не се впечатлява толкова от кучето. Пан може и да приличаше досущ на вълк, ала последния път, когато ходиха на гости, се държа много мило и приятелски с Джеси.

— Това ще е най-хубавото празненство за Вси светии в целия свят! — Джеси се повдигна на пръсти и натисна звънеца. Въздухът се изпълни със стонове и звън на вериги. Тя ахна беззвучно и остана с отворена уста.

Вратата отвори набит мъж с оредяваща коса и весели очи. Той видя Джеси и заговори с най-вампирския си глас:

— Добре дошли в къщата, населена с духове. Влезте на своя отговорност.

Очите й се разшириха:

— Наистина ли е населена с духове?

— Влезте… Ако се осмелявате… — Приклекна, докато очите му се изравниха с нейните, и измъкна от ръкава си пухкаво плюшено зайче.

— О-о-о-о! — Очарована, Джеси го притисна към бузата си. — Ти магьосник ли си?

— Разбира се. Не са ли всички магьосници?

— Не-е. Аз съм принцесата на феите.

— И това не е лошо. А това твоята свита ли е? — попита той и погледна към Бун.

— Не, бе — засмя се весело Джеси. — Това е татко. А аз всъщност съм Джеси.

— Аз пък всъщност съм Падрик. — Той се изправи и въпреки че очите му останаха весели, Бун бе сигурен, че го преценяват. — А вие сте…

— Сойър. — Бун протегна ръка. — Бун Сойър. Ние сме съседи на Анастасия.

— Съседи, казвате? Е, съмнявам се, че това е всичко. — Той пусна ръката му и хвана ръката на Джеси. — Я да видим какво има тук за вас.

— Духове! — Тя едва не подскочи. — Татко, духове!

— Добър опит като за профан — забеляза любезно Падрик. — О, между другото, Ана заведе Наш и Моргана горе. Тази вечер ще ни се родят близнаци. Морийн, цвете на моята страст, ела да се запознаеш със съседите на Ана. — В този момент в коридора влизаше умопомрачителна амазонка с ален тюрбан. — Предполагам, че би искал нещо за пийване, момко — обърна се той към Бун.

— Да, господине… — Бун бавно издиша. — Сигурен съм, че бих искал.

 

 

Мел нерешително почука на вратата на спалнята на Моргана и надзърна. Не бе сигурна дали бе очаквала да види болничната — и според нея, плашеща — атмосфера на родилно отделение, или мистичния блясък на магически кръг. Но спокойно можеше да мине и без двете.

Вместо това вътре Моргана се бе излегнала на голямо и удобно на вид легло, а наоколо имаше цветя и свещи. В стаята се носеше музика на арфа и флейта. Моргана изглеждаше малко зачервена, Наш бе доста блед, ала всичко бе толкова нормално, че тя се осмели да прекрачи прага, когато Ана я повика с ръка:

— Влез, Мел. Ти вече би трябвало да си специалист по тези неща. В края на краищата, нали ни помогна двамата със Себастиан да изродим жребчето само преди няколко месеца.

— Наистина се чувствам като кобила — изръмжа Моргана, — но това не значи, че съм поласкана от сравнението.

— Не искам да преча и да ви се мотая в краката. Боже мой! — прошепна тя, когато Моргана отметни глава и започна да пухти като парен локомотив.

— Добре, добре. — Наш хвана ръката й и включи един секундомер. — Хайде пак. Много добре се движим.

— Ами, движим се! Бих искала да те видя…

— Дишай! — Гласът на Ана бе спокоен. Тя постави на корема на Моргана няколко кристала, които увиснаха във въздуха, блестейки с неземна светлина.

Мел се опита да преглътне това. В края на краищата, напомни си тя, вече от два месеца бе омъжена за вещер.

— Всичко е наред, миличка… — Наш притисна устни към ръката й, молейки се трескаво болката да спре. — Вече почти свърши.

— Не си отивай! — вкопчи се тя в ръката му, когато контракцията започна да преминава. — Не си отивай!

— Тук съм. Ти си чудесна. — Както Ана му бе казала, той охлади лицето й с мокра кърпа. — Обичам те, красавице.

— Имай късмет да не ме обичаш. — Затвори очи. Знаеше, че още много й предстои. — Как върви, Ана?

— Много добре. Още около два часа.

— Два… — Наш се усмихна насилено. — Страхотно.

Мел се прокашля и Ана погледна към нея:

— Извинявай, малко сме объркани.

— Няма нищо. Исках само да ти кажа, че Бун и Джеси дойдоха.

— А-а-а… — Ана изтри чело с ръкава си. — Бях забравила. Ей сега идвам. Би ли изпратила леля Брина тук?

— Разбира се. Хей, Моргана, ние всички сме с теб.

Моргана се усмихна по ирландски дяволито:

— Колко хубаво! Искаш ли да си сменим местата?

— Този път ще пропусна, благодаря. — Тя се насочи към вратата. — Просто няма да ти се пречкам.

— Нали няма да се бавиш? — погледна Наш към Ана, борейки се с паниката.

— Само една-две минутки. А и леля Брина е много опитна. Освен това трябва да донеса малко бренди.

— Бренди ли? Ала тя не трябва да пие.

— За теб — успокои го Ана и излезе.

Първото нещо, което забеляза в хола бе, че Джеси много добре се забавляваше. Докато разказваше за приключенията на нейния клас по време на празненството за Вси светии, майката на Ана се смееше със своя жив, сърдечен смях. Тъй като Джеси бе гушнала две плюшени животинчета, Ана заключи, че баща й вече е показал номерата си.

Само се надяваше да е бил достатъчно дискретен.

— Всичко наред ли е горе? — попита полугласно Брина, докато се разминаваха на вратата.

— Прекрасно. Още преди полунощ ще си баба.

— Благословена да си, Анастасия! — Тя я целуна по бузата. — А на мен твоят младеж ми хареса.

— Той не е… — Но леля й вече бързаше нагоре по стълбите.

Бун стоеше до камината, в която весело пращяха пламъци, пиеше нещо, със сигурност приготвено от баща й, и като омагьосан слушаше една от историите на чичо й Дъглас:

— Затова ние, естествено, пуснахме бедния човек да пренощува вътре. Бурята продължаваше. И какво направи той на сутринта? Започна да пищи и да говори за вампири и караконджули. Смахна се — завърши тъжно Дъглас и почука с пръст по главата си, увенчана сега с копринена оранжева шапка. — Печална история.

— Може би това има нещо общо с ризницата, в която си се появил — предположи Матю Донован, топлейки в дългите си пръсти чаша бренди.

— Не, не, една ризница изобщо не прилича на караконджул. Сигурно е било заради пищенето на котката на Морийн.

— Моите котки не пищят — обиди се тя. — Те са много възпитани.

— А пък аз си имам куче — оповести Джеси. — Ала обичам и котки.

— Така ли? — Винаги готов да услужи, Падрик извади измежду крилата й жълтеникаво плюшено котенце. — Какво ще кажеш за това?

— О! — Джеси зарови лице в пухкавата му козина, после зарадва Падрик, като се изкатери в скута му и го целуна по розовата буза.

— Татко — Ана се наведе над дивана и притисна устни към оплешивяващото му теме, — ти никога не се променяш.

— Ана! — скочи Джеси, опитвайки се да задържи цялата си зоологическа градина. — Татко ти е най-смешният човек на света.

— И аз си го харесвам. — Тя наклони любопитно глава: — Но коя си ти?

— Аз съм Джеси — прихна момиченцето, смъкна се от коленете на Падрик и се завъртя в кръг.

— Сериозно ли?

— Честна дума. Татко ме направи принцеса на феите.

— Наистина говориш като Джеси. — Ана приклекна: — Дай ми една целувка да видим.

Джеси притисна боядисаните си устни към бузата й и се изчерви от радост заради успеха на костюма си.

— Не ме ли позна? Наистина ли?

— Съвсем ме заблуди. Бях сигурна, че си истинска принцеса на феите.

— Татко ти каза, че ти си неговата принцеса на феите, щото майка ти е кралица.

Морийн отново се засмя и намигна на мъжа си:

— Моят малък жабок.

— Съжалявам, че не мога да остана да си поговорим — каза Ана на Джеси.

— Знам. Ти помагаш на бебетата на Моргана да излязат. Те заедно ли ще излязат, или едно по едно?

— Едно по едно, надявам се. — Тя се засмя, разроши косата на Джеси и вдигна поглед към Бун. — Знаеш, че сте добре дошли и можете да останете колкото ви е приятно. Има достатъчно храна.

— Не се безпокой за нас. Как е Моргана?

— Много добре. Аз всъщност дойдох да взема малко бренди за Наш. Нервите му са пред скъсване.

Матю кимна разбиращо и взе гарафата и една чаша.

— Съчувствам му. — Подаде й ги, а тя почувства как силата му я разтърси и разбра, че колкото и спокоен да изглеждаше, сърцето и умът му бяха горе при дъщеря му.

— Не се безпокой, аз ще се погрижа за нея, чичо Матю.

— Никой не би могъл да го направи по-добре от теб. Ти си най-добрата, която познавам. — Погледът му се спря на очите й, а пръстите му докоснаха хематита, който тя носеше на врата си. — А съм познавал мнозина. — Устните му трепнаха в усмивка: — Бун, може би ще изпратиш Анастасия до горе.

— С удоволствие. — Бун взе гарафата от Ана и тръгнаха.

— Твоите роднини… — започна той, когато стигнаха до стълбите, и поклати глава, без да забелязва, че тя окаменя.

— Да?

— Невероятно. Абсолютно невероятно! Не ми се случва всеки ден да се озова насред група непознати, докато на горния етаж една жена всеки момент ще ражда близнаци, а един вълк — защото мога да се закълна, че това куче не е куче — ръфа под масата нещо, което прилича на кокал от мастодонт, а над главите ни летят механични прилепи. О, забравих за духовете във фоайето.

— Е, днес е Вси светии.

— Не мисля, че това има нещо общо с деня на Вси светии. — Бун спря горе. — Не помня някога да съм се забавлявал повече. Те са фантастични. А баща ти с тези магии… Страхотни магии. Никога няма да мога да разбера как ги прави.

— Няма да можеш. Той е… Ъ-ъ-ъ-ъ… Много съвършен.

— Би могъл да си изкарва хляба от това. Трябва да ти кажа, че за нищо на света не бих пропуснал това събиране. — Той хвана с две ръце лицето й. — Единственото, което ми липсва, си ти.

— Страхувах се, че ще се чувстваш неловко.

— Не. Въпреки че това малко променя плановете ми да те подмамя в някой тъмен ъгъл, да ти смразя кръвта с някоя страховита история, така че да се разтрепериш и да се хвърлиш в прегръдките ми.

— Не се плаша лесно — усмихна се Ана и обви ръце около него. — Израснала съм със смразяващи кръвта истории.

— И с чичовци, които дрънчат с ризници — прошепна Бун и докосна устните й.

— Това е най-малкото. — Тя се облегна на него и промени ъгъла на целувката. — Обичахме да играем в подземния затвор. А аз веднъж прекарах цяла нощ в една населена с духове кула, защото Себастиан ме предизвика.

— Много си била смела.

— Не, инат. И глупава. Никога през живота ми не съм се чувствала по-неприятно. — Бе се отдала на целувката. — Поне докато Моргана ми извика едно одеяло и възглавница.

— Извика ти? — повтори той, изненадан от думата.

— Изпрати ми — поправи се Ана и се притисна към него, за да не може Бун да мисли за нищо друго, освен за нея.

Когато вратата се отвори зад тях, те приличаха на виновни деца. Брина вдигна вежди, прецени ситуацията и се усмихна:

— Извинете, че ви прекъсвам, ала ми се струва, че точно Бун ни трябва.

Той здраво стисна гърлото на шишето.

— Там вътре ли?!

— Не — засмя се тя. — Просто стой тук, а аз ще ти пратя Наш за малко. Мисля, че един мъжки разговор ще му се отрази добре.

— Но само за минутка — предупреди го Ана. — Моргана има нужда от него вътре.

Преди Бун да успее да се съгласи или да откаже, тя изчезна. Той примирено си сипа една чашка и я глътна на един дъх. После отново я напълни за Наш, който тъкмо излизаше, и му я подаде:

— Пийни.

— Не мислех, че ще продължи толкова дълго — въздъхна Наш и отпи. — Нито че толкова ще я боли. Веднъж да преживеем това, и повече никога няма да я докосна, кълна се.

— Да, разбира се.

— Говоря сериозно — настоя той, макар да знаеше, че всички бъдещи бащи говорят така, и закрачи напред-назад.

— Наш, не искам да ти се бъркам, ала нямаше ли да се чувстваш по-добре… По-спокоен, ако Моргана беше в болница, с лекар и всякакви там чудеса на медицината?

— В болница? Не. — Наш потърка челото си. — Моргана е родена в същото легло. Тя не би се съгласила близнаците да се родят никъде другаде. Предполагам, аз също.

— Добре, тогава поне лекар…

— Ана е най-добрата. — Като си спомни за това, Наш малко се отпусна. — Повярвай ми, Моргана не би могла да бъде в по-добри ръце.

Бун сви рамене. Щом Наш бе доволен от това положение, не беше негова работа да се тревожи.

— Предполагам, че го е правила и по-рано.

— Не, Моргана ражда за пръв път.

— Имах предвид Ана — засмя се Бун. — Сигурно и друг път е бабувала.

— О, да, разбира се. Тя знае какво върши. Не е там работата. Всъщност сигурно щях да полудея, ако нея я нямаше. — Той изпи още една глътка и пак започна да крачи. — Искам да кажа, че това продължава вече часове наред. Не знам как го понася. Не знам защо която и да е жена го понася. Просто ми се струва, че тя би могла да направи нещо. По дяволите, нали е вещица!

Бун мъжествено сдържа смеха си и го потупа окуражително по гърба:

— Наш, не е сега моментът да я наричаш така. Когато раждат, жените стават малко нетърпими. Но пък имат право.

— Не, исках да кажа… — Наш млъкна, усетил, че бе прекрачил границата. — Трябва да се стегна.

— Ами да.

— Знам, че всичко ще е наред. Ана не би позволила нещо да се случи. Ала е толкова мъчително да виждам, че я боли.

— Когато обичаш някого, това е най-трудното нещо на света. Но ще го преживееш. А в този случай за награда ще получиш нещо фантастично.

— Никога не съм предполагал, че мога да се чувствам по този начин заради когото и да било. Тя за мен е всичко на света.

— Разбирам те.

Наш му подаде чашката. Вече беше малко по-добре.

— И ти ли си така с Ана?

— Мисля, че бих могъл да бъда. Знам, че тя е много особена.

— Да, наистина. — Наш се поколеба и заговори, внимателно подбирайки думите си. Много бе трудно да е лоялен и към двете страни. — Ти би трябвало да можеш да я разбереш, Бун, защото имаш въображение, можеш да виждаш отвъд онова, което се смята за реалност. Тя наистина е много особена жена, с качества, които я правят различна от всички, които досега си познавал. Ако наистина я обичаш и искаш тя да бъде част от твоя живот и от живота на Джеси, не позволявай тези качества да те спрат.

— Нещо не те разбирам — намръщи се Бун.

— Просто помни, че съм ти го казал. Благодаря за питието. — Наш пое дълбоко въздух и влезе при жена си.