Никола Вапцаров
Пушкин

Русия — мрак.

Русия — гнет.

Неразорана целина.

Вертеп. —

свирепа тишина.

На север — тундри, ветрове,

на юг — безкрайни диви степи.

А времето не бърза, крета

като бездомно

старо

псе.

Тогава простия народ

не знаеше за твойте песни.

Ти беше чужд и неизвестен.

 

Но ето днес —

                трудът задружен,

задружният човешки ход

и тази обща светлина

роди един щастлив живот.

 

Сега е друго. Ето на:

един работник,

млад стругар,

през обедната си почивка

чете във книгата усмихнат

и чувства те като другар.

Разбира те, защото може

да гледа чудните звезди

как гаснат във небето ясно,

как сутрин слънцето блести

над оросената с искри

просторна степ.

Той има хлеб,

и гордостта,

че там — във фабричния грохот

мазолестата му ръка

твори една епоха.

И нетревожен той разбира

отде извира

                песента.

Разбира на Мазепа мрачен

                                гневът,

на Ленски пролетта

преминала, преди цветята

на песните да разцъфтят.

Разбира твойта смърт жестока

и тази гнила суета,

забила някъде дълбоко

отровните си пипала,

изсмукала със старшна злоба

живота на един поет,

но неуспяла в своя пробив —

живота тръгнал пак напред,

живота сринал тези тесни

стени и простия народ

се влюбил в чудните ти песни

и в своя нов живот. —

 

едно момиче от колхоза

обича млад матрос.

И тъй — неволно, без да ще,

напява твои стихове.

И после спира. —

Златна шир

наоколо. И класове.

Усмихва се и разцъфтява

на устните й ален мак: —

„Ах, с колко радост се живее,

мой млад, любим моряк!“

 

Това е там.

Но ето днес —

защо? — не знам

но аз се уча

да пиша всеки свой протест

тъй искрено

и толкоз звучно.