Никола Вапцаров
Доклад

Часът е седем. —

Да губиме време

не струва.

Но гледам —

отсъствуват двама.

И знаете, мене ми идва

да псувам,

защото нехайството

значи измама,

предателство значи

към нашето дело.

Макар и шаблонно,

аз смело ще кажа,

че трябва да влеем

умът и кръвта си,

живота си даже

във нашта идея.

 

Аз почвам доклада.

Ако случайно

в него мъничко

мисъл не стига,

търсете виновника —

моята младост,

сърцето ми

с кръв непокорна

на тигър.

 

Какво ще докладвам?

Какво ще усуквам?

Да почна с войната

в Китай ли? — Излишно!

Та аз съм просмукан

от мъка

и чукам

на вашата съвест

за нещо по-висше,

което е вплетено

в нашия спомен,

което гневно

в гърдите напира,

умира

и пак се заражда

в сърцето

и носи прекрасното име

        Родина!

 

Ако с главите си

счупим вратите,

подпрени със мрака

на днешното време,

ако умреме

на поста си, верни

на гладния повик

на нашата ера,

това е прекрасно,

но чакайте, нека

поставим наясно въпроса. —

Далеко

не мерим ли,

твърде далеко, другари?

 

Аз мисля, че първата

капка, която

от своята кръв

за света ще пролея,

ще бъде за мойте

поробени братя,

ще бъде за Нея!

И ти се опитай да спориш

                        със мене.

Та аз за секунда, за миг

                        ще те смажа.

Аз чувствам горещите думи на

                                Ленин:

„Прав е другарят Вапцаров“ — ще каже.

 

И тъй — към доклада.

Докладвам направо —

аз страдам!

Но някой ще каже тогава:

„Забравяш —

въпроса е толкова личен…

Ти можеш да страдаш,

тъй както обичаш,

но твоята мъка

ще трогне малцина.“

Грешите —

аз страдам за свойта Родина.

Аз страдам за вас,

и за себе си страдам…

Защото живота ни бие сурово

в лицата,

а ние примигаме, братя,

защото перото си топиме ние

далече, далече —

през девет морета

и наште куплети

едва ли достигат

до робската мъка,

която в сърцето

народно е свила

възел

от змии.

 

Работи работник

в хлебарница „Охрид“.

Очите червени,

мишците потни.

Във стаята душно,

в сърцето студено,

в сърцето омраза

и ропот.

 

Работи работник

в хлебарница „Охрид“.

А вътре задушно

и сиво.

Но всеки си има

малко в живота

и радост,

и нещо красиво. —

Някаква фирма

увиснала горе,

фирма, зацапана с синьо.

Но за работника

тя е простора

над Охрид

тя е Родина.

 

Числа. А числата —

това е съдбата

на някакъв

беден чиновник.

В ръцете размерно

сметалото трака

като курдисан

часовник.

Това са шестнайсет

години, протекли

без радост,

ала и без мъка. Без мъка и радост

в живота човешки —

е нещо по-лошо от пъкъл!

Но ето веднъж

някой песен полека

подкарал

така от досада:

някаква песен

си пеел човека

как мътен

и кървав бил Вардар.

Сметалото спряло.

Сметалото млъкнало,

станало синьо

във стаята,

сякаш от здрача.

И ето, пръв път

след шестнайсет години

човекът с числата

заплакал.

В полето, където

морето допира —

тръстика, блата

и комари.

Там привечер

чайките с крясъци викат

и дебне малария.

В блатата отровните пари

задушват,

убиват,

изсмукват живота.

И хората зли,

и с напукани устни

псуват на майка

теглото.

 

Те сеят, но кръстове никнат.

Децата

се раждат

със жълти зеници.

Ех, майко ле моя,

в строя тръбата

ще свика

все отбор войници!

А старите още

сънуват житата

край Струма, край Вардар

и Места.

 

Но някой в леглото

ръмжи и с ръката си

чергата грубо намества.

И пролет, когато

прииждат ятата,

от скръб

аили

атавизъм,

плодът в утробите

тъй се премята,

че пукат на майките

ризите.

А ние се тътриме

тука излишни

за нашите братя.

Жестоко!…

И с кръв по челата

живота ни пише:

„Изгубили свойта посока.“

 

Да, пишем.

И пишеме верно и честно,

защото ни смазва живота.

Но колко от нас са

написали песни

за този незнаен

работник,

който се просва

в леглото без мисъл,

но в съня си кошмарен

мисли за Охрид,

за лодката мисли,

която в детинство

е карал?

Колко от нас

са написали песни?

Питам ви —

кой е написал?

 

Затуй и народа

със нас е на „Вие“ —

не чувства но свои,

ни близки.

Дълбоко в сърцето си

мъката крие

и гледа ни

някак изниско.

 

Послушайте, верно е,

нас ни отплесна

епохата, хляба, живота.

Помислихме ние

родината тесна

за нашите песни,

защото очите ни гледаха

нейде звездите

и чакахме само сигнала,

когато зората

със гръм ще отприщи

на дните водите

преляли.

Очите ни гледаха

само звездите,

пред нас

те не виждаха нищо.

 

А в Прилеп са скрити

в мъха на стените

легенди, които ни чакат.

Открий със ръката

кората на мрака,

пиши!

И не бой се нататък!

 

Вятъра пее в Пирина,

в скалите,

пее в усои, в увини —

колко са паднали

в боя за своя

покрив

и свойта Родина!

Вятъра пее в зелените листи:

слушай

и само записвай.

 

Записвай го просто и честно,

тъй както

просто го пее народа —

„Заплакала е гората

все зарад Индже войвода…“.