Джоана Линдзи
Да се влюбиш в негодник (6)

Глава 5

Заключени, в очакване на… какво?

Дани загуби и малкото цвят останал по бузите й. Дали мъжът не бе повярвал на историята им или просто бе предпазлив?

Тя се надяваше да е второто. Все пак, те бяха непознати, докато господарят му не потвърдеше обратното. Но ако той възнамеряваше да стои на стража пред вратата им през остатъка от нощта, тогава зле им се пишеше.

Тя се обърна към Малъри, забелязвайки, че той я наблюдава с любопитство, едната му вежда се повдигна въпросително. Забърза обратно към него и прошепна:

— Той ни заключи.

— По дяволите — изръмжа Малъри ниско.

— Точно така, приятел. Така че гушвай възглавницата и започвай да похъркваш, при това по-шумно. Трябва да го накараме да мисли, че сме заспали, за да си легне и той.

След като каза това, тя не изчака, за да види дали той ще направи каквото му каза. Върна се до вратата и легна на пода пред нея, за да погледне под ръба. Със сигурност имаше обувки точно от другата страна. Слугата все още стоеше отвън, вероятно самият той опитвайки се да чуе нещо.

Когато не дочу никакво хъркане, тя се обърна и изгледа свирепо Малъри. Той извъртя очи към тавана, устните му се свиха от отвращение, като че предложението й бе абсолютно под достойнството му и вместо да отиде направо към леглото, той се отправи към прозореца, за да провери има ли начин да се измъкнат от там. Трябва да бе решил, че няма да стане, тъй като въздъхна и седна на леглото, всъщност се просна на него, след това изпробва няколко хъркащи звука, докато не остана доволен и започна да вдига невъобразим шум.

Дани почти се усмихна. Той изглеждаше ужасно раздразнен от факта, че му се налагаше да прави нещо толкова недостойно като хъркането, обаче сега нямаше да стоят заключени в спалнята на горния етаж, ако той не се бе появил в къщата, за да обърка всичко. Тя щеше да се е измъкнала навън без проблем, вместо да лежи на пода, надявайки се, че подозрителният слуга ще се умори и ще си легне.

Не изглеждаше той да има подобни намерения. Очевидно възнамеряваше да стои на стража отвън в коридора през цялата нощ. Тя почти можеше да чуе затръшването на затворническата врата зад себе си и почувства, че стомахът й се разбунтува.

Отчаянието, което бавно я завладяваше я накара и тя да отиде до прозореца, за да провери сама. Въздишката на Малъри бе основателна. Нямаше възможност за лесен изход, не и без въже. Нямаше и дърво наблизо, върху което да се скочи, нито пък каквито и да било издатини, които да използват при слизане.

Можеха да разкъсат чаршафите, за да си направят собствено въже, за което тя дори не би се сетила, ако богаташите не го бяха направили по-рано вечерта, но на слабата светлина в стаята не можа да види нищо достатъчно тежко, което да се използва като опора за тежестта на Малъри. Нейната може би, но не и неговата. Леглото можеше да свърши работа, но то бе малко, за един гост, и имаше дървена рамка, която би могла да се счупи. Пък и най-вероятно щяха да събудят цялата къща, ако се опитаха да го избутат до прозореца.

Когато най-накрая се досети, че може би слугата чакаше да изгасят лампата, на Дани й се прииска да се ритне отзад. Нейният пиян „работодател“, може би не би се тревожил за лампата, но защо трезвият „кочияш“ би желал да остави светнато докато спи, освен ако въобще не планираше да си ляга? Тя се надяваше, че това е, което си мисли прислужникът и действително, около десет минути след като загасиха светлините, той се придвижи надолу по коридора и заслиза по стълбите.

През цялото това време Малъри изпробваше широк асортимент от хъркащи звуци, които биха накарали Дани да избухне в смях, ако вече не беше убедена, че ще останат тук заключени цялата нощ. Слугата определено не им вярваше, в противен случай не би стоял пред стаята им толкова дълго. Но можеше да бъде и по-зле. Той би могъл да събуди господаря си, можеха да проверят дали нещо липсва от къщата и тя нямаше да може да го забаламоса да я пусне с джобове, пълни с бижутата на Хедингс.

Тя се отдръпна от вратата и каза на богаташа:

— Най-накрая си отиде. Шъ изчакаме още няколко минути докат’ си легне.

— И после какво?

— Посли шъ са спра’им с таз’ ключалка и шъ са махнем от тук.

— Знаеш ли как да го направиш?

Тя изсумтя:

— Разбира са, че знам, и си нося собствен шперц.

Тя извади от шапката си дебела фиба и се зае с вратата. Нищо работа. Спалните обикновено бяха много лесни.

След секунди промърмори:

— Хайде. И шъ използваме предната врата. Те вече знаят, че сме били тук, тъй че ня’а смисъл да я заключваме.

Не изчака да види дали той ще я последва. В момента, в който се оказа навън, побягна с всички сили, не спря и не се обърна назад, докато не достигна дърветата. Едва тогава поспря, но само за да си поеме дъх и да се ориентира. Отне й само миг да забележи фенерите на каретата през гъстата зеленина. Тогава Малъри я настигна.

Той сграбчи ръката й и я поведе към каретата. Тя се опита да я издърпа, но това само го накара да обвие ръка около рамото й. Очевидно й нямаше доверие, че ще му даде бижутата сега, когато бяха в безопасност извън къщата на Хедингс.

Без надвисналата опасност от слуга, държащ оръжие насочено към нея, тя не можеше да понесе да е толкова близо до Малъри. По-рано, когато вървяха нагоре по стълбите на Хедингс и той я бе обгърнал с ръка, тя не почувства нищо, парализирана от страх. Обаче сега… Сега тя усещаше цялото му тяло притиснато към нейното, мускулестото му бедро, хълбока му и твърдите му гърди, чувстваше как перфектно приляга под ръката му, усещаше топлината, идваща от него — или това беше нейната топлина? Припомни си колко дяволски красив беше, въпреки че не можеше да види лицето му в тъмнината на гората. Припомни си и онези секси сини очи, които я изучаваха в каретата, като че ли можеше да вижда през дегизировката й.

Ако сега спреше и я притеглеше към себе си, тя щеше да го остави да прави с нея каквото си иска. Джереми спря. Сърцето й запрепуска толкова силно, че бумтеше в ушите й. Той щеше да го направи, да наведе уста към нейната. Първата й целувка, и то от най-красивия мъж, който бе срещала някога. Щеше да е невъобразимо. Тя знаеше това и задържа дъха си, трепереща в очакване.

Той я блъсна в каретата. Бяха спрели само, за да може той да отвори вратата.

Разочарована повече, отколкото искаше да си признае, Дани седна на мястото си сърдита, след което изгледа кръвнишки Малъри, веднага щом той зае мястото насреща й. До голяма степен този свиреп поглед се дължеше на това, което бе станало току-що, или по-точно не бе станало. Виновно беше само нейното развинтено въображение, разбира се, но това не й пречеше да се чувства неудовлетворена. Малъри обаче, нямаше откъде да го знае. Той щеше да отдаде вида й единствено на темата, която тя подхвана.

— Туй беши най-глупавото нещо, коет’ съм виждал — каза му тя. — Разби’аш ли, че бяхме заловени по твоя вина! Кат’ си искал да влизаш в къщата, да си беше взел сам нещата. За к’во тря’аше да ма влачиш и мен, а?

— Какво се случи? — попита Пърси, но никой не му обърна внимание.

— Ти се забави повече от необходимото — отбеляза Малъри хладно. — Иначе не бих влязъл.

— Нямаши ма по-малко от десет минути!

— Е, бяха прекалено дълги десет минути. Което не е от значение сега.

— Мо’еха да ни убият зарад’ теб! Туй не е ли от значение, приятел?

— Какво стана? — попита отново Пърси.

— Нищо, с което младежът тук да не можеше да се справи — призна Малъри. После се обърна към Дани, все едно изобщо не я беше похвалил току-що и добави. — Хайде да видим какво си донесъл, и дали всички тези неприятности си струваха усилието.

— Първо подкарай каретата — каза тя, омекнала донякъде от факта, че той все пак призна, че му е спасила задника. — Не сме в безопасност, докат’ са мотаем наоколо.

— Имаш право — съгласи се Пърси и потропа на тавана на каретата, което сигнализира на кочияша да се отправи обратно към града. — Сега, моля, не ме дръжте повече на тръни.

Тъй като не лорд Малъри, а приятелят му я молеше, тя започна да изпразва джобовете си на седалката до нея, включително пачката с пари, след това загреба цялата купчина и я стовари между двамата богаташи. Дори обърна джобовете си навън, за да им покаже, че не е задържала нищо.

Пърси веднага сграбчи един старинно изглеждащ пръстен с възклицанието „Мили боже, да!“. Той поднесе антиката към устните си и я целуна, след което с неподходяща припряност я напъха обратно на пръста си, където очевидно бе стояла.

— Не мога да ти се отблагодаря достатъчно, мило момче. Имаш моята… — Неговите излияния секнаха, когато очите му отново се върнаха на бижутата. — Боже мой, ето го и другия! — възкликна той и разпръсна бижутата, за да сграбчи втория пръстен от купчината.

— Имаш нашите благодарности, младежо — лорд Малъри довърши мисълта на Пърси.

— Вечни благодарности — допълни Пърси и отправи сияещ поглед към Дани.

— Не бих стигнал толкова далеч — присъедини се отново Малъри.

— Говори за себе си, стари приятелю. Не беше ти този, който криеше от собствената си майка.

— Аз нямам майка.

— От Джордж тогава.

— Взимам си думите обратно — призна Малъри с усмивка.

— Джордж? — попита Дани.

— Мащехата ми.

— Казва се Джордж? — ахна тя.

Когато младият лорд се засмя, кобалтовите му очи заблестяха.

— Всъщност е Джорджина, но баща ми го съкрати, просто за да бъде наопаки на всички. Това му е навик, разбираш ли?

Тя не разбираше, а и не искаше да разбира. Беше направила това, което я помолиха — настояха — да направи. И успешно, така че не се налагаше да го прави отново. Просто искаше да се прибере у дома, да се изправи пред Дагър и да разбере дали все още има дом.

Припомнила си това, изражението й стана мрачно. Те не забелязаха. Все още гледаха към купчината от ценности.

Пърси потупа голям овален медальон, обграден от изумруди и диаманти.

— Изглежда ти познато нали? — каза той на приятеля си.

— Наистина. Възхищавал съм се неведнъж на деколтето на лейди Катрин, когато то украсяваше гърдите й.

— Не бих я взел за комарджия, поне не такъв, който би се разделил с нещо подобно.

— Разбира се, че не е. Чух, че е бил откраднат преди няколко месеца, докато е била на почивка в Шотландия.

— Будалкаш ли ме, старче?

Малъри се бе намръщил.

— Не, и тази гривна ми изглежда доста позната. Бих се заклел, че братовчедка ми Даяна я носеше точно миналата Коледа. Не си спомням да е споменавала, че е била открадната, но знам, че тя въобще не залага на хазарт.

— О, разбирам, да не би да мислиш, че лорд Хедингс е крадец?

— Май така излиза, нали?

— Но това е прекрасна новина. Не мога да ти опиша колко виновен се чувствах по време на цялата тази ужасна работа.

Малъри забеляза Дани да върти очи при тази забележка. Би казала, че и той с мъка се сдържа да не й се ухили. Пърси обаче, не беше приключил и следващият му въпрос отрезви младия лорд.

— И какво ще правим сега?

— Няма какво да направим, без да замесим себе си и нашия млад приятел тук.

— Е, това е много лошо. Мразя, когато крадец се измъква, без да плати за… стореното… — Пърси улови втренчения поглед на Дани и се прокашля. — Присъстващите се изключват, естествено.

— Не забравяйте и себе си — подигра се Дани. — Кражбата на тези скъпоценности не беше моя идея.

— Точно така — каза Пърси и се изчерви.

Но лорд Малъри отбеляза с недоволство.

— Не, твоята идея беше да ни опразниш джобовете, така че няма защо да ни сочиш с пръст.

Топлината от многобройните изчервявания, която тя усети тогава, можеше да запали мангала на каретата. Дани мразеше да й припомнят действията й, наистина мразеше. Но предвид обстоятелствата, се бе изчерпала откъм възражения.

Този мъж беше много бърз, а също така и подозрителен, иначе не би я последвал в къщата, за да се увери, че ще свърши работата. Беше проницателен и много умен. Тя не се съмняваше, че идването тук е било негова идея.

Колко жалко, че не беше слабоумен като приятеля си. Можеше и да го е нарекла така наум по-рано, но знаеше, че не е. В противен случай сигурно щеше да успее да се измъкне, вместо да се забърка във всичко това. Вероятно все още можеше да опита да го придума — ако не беше толкова дяволски красив. Но губеше ума и дума, когато той обърнеше тези кобалтови очи към нея. Хитростта и съобразителността й се бяха изпарили през вратата, оставяйки след себе си една безмозъчна глупачка. Чувстваше се безнадеждно изгубена.