Джоана Линдзи
Да се влюбиш в негодник (40)

Глава 39

Да дразни Дани можеше да се окаже вредно за здравето му, затова Джереми реши да дочака до следобеда, преди да я доближи отново. Пък и това му даде необходимото време да открие подарък, който тя не би отблъснала. Също така имаше и план как да останат насаме за известно време, който също зависеше от времето за изпълнение.

Затова с напредването на деня той я потърси и я откри да сменя завивките на леглото в една от стаите за гости. Боже, беше толкова трудно да е до нея, когато в близост имаше легло, наистина много трудно. Всеки път го заливаше дяволски диво желание. Разбира се, не беше от особено значение дали наблизо има легло или не. Дани му действаше по този начин, където и да се намираха.

Той се спря на вратата и прочисти гърлото си, за да привлече вниманието й. Тя го погледна и веднага се намръщи. Явно още не й беше минало от това, че той извади на показ връзката им пред роднините си и вероятно всеки момент щеше да го скастри, но каквото и да беше наумила да му каже, явно изхвърча от главата й като видя какво държи той във… всяка ръка.

— О, ти си го направил? — каза тя като се приближи и грабна снежнобялото котенце от лявата му ръка. — Не мога да го задържа — добави, докато притискаше котенцето към бузата си да го гушне.

— Не съм си го и помислял — каза само Джереми и успя да не се усмихне.

С едно око вперено в кученцето в дясната му ръка, тя настоя:

— И него не мога да задържа — после протегна и другата си ръка и взе кученцето от него.

— Разбира се, че не — съгласи се Джереми.

Тя се върна обратно до леглото и сложи и двете животинки отгоре. Те се подушиха за момент, после кученцето се сви на кълбо и заспа, а котенцето застана отстрани и започне да ближе лапичките си. Бяха почти еднакви на големина, сигурно на по няколко седмици.

— Чувал съм, че се разбират чудесно, ако са отгледани заедно — отбеляза Джереми, заставайки зад гърба й, вперил поглед в малките създания.

— Мислиш ли?

— Надявам се да се погодят и с плъха.

Тя изстена и проплака:

— Ти си един отвратителен мъж, Джереми Малъри.

— Много ти благодаря. Наистина се старая.

Тя пак го погледна.

— Не можеше ли просто да кажеш, че си ги купил за себе си?

— Но това е самата истина.

— Много добре тогава. Предполагам, че няма да имаш нищо против да се грижа за тях вместо теб?

— Абсолютно нищо против, любима.

Тя грейна от радост, седна на леглото и придърпа котенцето в скута си, за да го погали.

— Прелестни са, нали?

Единственото, което той намираше прелестно напоследък, беше самата тя. Като се замислеше, не беше поглеждал друга жена от момента, в който видя Дани. Искаше да запази хубавото й настроение, за да изпълни плана си и затова просто кимна.

— Колкото и да ми се иска да те облека в някоя красива рокля и да те изведа навън — продължи небрежно, — се сетих, че ще ни трябва и придружител, а това не влиза в плановете ми. Затова реших да си направим един хубав пикник.

— Но вече мина обяд, не си ли забелязал?

— Но вечерята не е минала, нали? И кой казва, че пикник може да се прави само по обяд? Представях си пикник с една ранна вечеря близо до някое езерце, с ухаещи във въздуха цветя. Признай, че това е чудесен начин да отпразнуваме победата. Ти си главната виновница да ме измъкнат от дебрите на ада. Това не е ли повод за празнуване според теб? Според мен е и искам ти да дойдеш с мен. Е, как ти се струва идеята?

— Звучи наистина чудесно. Никога досега не съм ходила на пикник. Има ли езеро в града?

— Всъщност мислех си за някое малко по-усамотено местенце, където няма да налетим на хора, които ме познават. За щастие, знам точно такова място съвсем близо до Лондон. Изобщо не е далеч. Вече поръчах да приготвят каретата и госпожа Апълтън се съгласи да наглежда бебетата в кухнята, докато се върнеш. Освен това, вече ни е приготвила и кошница с храна, така че грабвай палтото си и да вървим.

Той излезе от стаята, преди тя да успее да измисли каквато и да е причина да не тръгне с него.

30 минути по-късно те вече бяха оставили Лондон зад гърба си. Той малко излъга, че мястото е наблизо. Всъщност езерцето, за което говореше, се намираше до една странноприемница на малко повече от час път извън града. Баща му често отсядаше в тази странноприемница като се връщаше от Хавърстън, ако е тръгнал по-късно. Фактът, че се намираше толкова близо до езерото, беше от решаващо значение за плана на Джереми, който всъщност се надяваше да прекара нощта там с Дани.

Тя не обърна много внимание на времето, което им отне да стигнат, защото никога досега не беше пътувала в карета, кацнала на мястото на шофьора, и се наслаждаваше на великолепната гледка. Той самият се стремеше да поддържа лек, неангажиращ разговор като й разказваше за многобройните си перипетии, докато открие животинките. Представяше го все едно беше минал през ада, докато всъщност откри котенцето в задния двор на Реджи, а кученцето взе от задния двор на Келси. И двете дами бяха споменали за животните, когато ходиха заедно да пазаруват мебели.

Край езерцето беше наистина чудесно по това време на годината. Цветя в безброй краски бяха изпъстрили пейзажа, патица с три малки патенца след нея плуваха по средата му. Пък и госпожа Апълтън беше надминала себе си за малкото време, с което разполагаше — храната беше богата и разнообразна, имаше и няколко бутилки вино в кошницата.

Те ядоха, смяха се, дори накрая подхванаха малко по-сериозен разговор. Независимо, че Джереми искаше да поддържа настроението ведро, някак си целите, които Дани си беше поставила, бяха споменати и тя веднага сериозно призна.

— Имах една цел преди години. Беше много нереалистична, защото нямаше как да я постигна.

— Каква?

Тя лежеше на одеялото, което бяха постлали близо до водата, а главата й лежеше в скута му. В едната си ръка въртеше стъблото на една маргаритка между пръстите си, а в другата държеше чаша с вино.

— Исках да осигуря на малките по-стабилна среда.

— Тези, с които си живяла? — попита той, докато пръстите му небрежно рошеха къдриците й.

— Да, чувствах остро липсата си на образование и предполагах, че и с тях е същото. Исках да им го осигуря, както и винаги да имат храна, за да не им се налага повече да крадат.

— Звучи, сякаш си искала да основеш истинско сиропиталище за тях.

Ръцете му се плъзнаха към врата й и после към ухото й, но докосването му все още беше небрежно. Той обаче усети как тя се разтрепери и изпусна маргаритката, без дори да се усети. Това забави отговора й.

— Ами, бях много малка тогава и не го осъзнавах. Беше просто една цел, която владееше мислите ми година или две — каза тя накрая и сви рамене.

Джереми малко се поколеба, но накрая все пак се престраши.

— Ще ми позволиш ли да направя нещо такова вместо теб?

Тя се намръщи.

— Имаш предвид да платиш всичко?

— Ами, нещо такова.

— Това ще е подарък за мен, нали? При това много задължаващ подарък. Не, това не е твоя цел. Моя си е, но дори и сега не виждам как бих могла да я постигна само със заплатата, която ми плащаш.

Той се покашля и каза:

— Не и ако ти увелича заплащането.

Тя се засмя като го чу.

— Тогава ще трябва да увеличиш заплатите и на другите, нали? Успя да ми пробуташ един подарък, господинчо, и ще си затворя очите за това, но да не си посмял да опиташ пак, чу ли?

Той се пресегна и улови празната й ръка, след което я поднесе към устните си, за да докосне пръстите й.

— Правиш всичко толкова трудно, любима. Виждаш ли, аз усещам такава завладяваща нужда да ти подарявам разни неща. — Той пъхна един от пръстите й в устата си и го засмука за момент. — И не знам защо. — Захапа леко възглавничката на втория пръст. — А това е доста объркващо… не всъщност направо е ужасно объркващо, като се замисля.

Сега тя гледаше право в него и му каза почти останала без дъх:

— Нищо такова не усещаш.

— Ти откъде знаеш, след като вероятно никога не си изпитвала такова чувство.

— Всъщност съм — призна тя. — Всеки път, когато видех нещо, което искам за себе си, си мислех, че и на Луси ще й хареса. Разбира се, аз много държа на нея. Тя ми беше и майка, и сестра, и най-добър приятел едновременно. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че държиш на мен?

— О, господи, ако още не си го разбрала, мисля, че ще те удуша. Или по-добре…

Той я придърпа, докато тя се сгуши в извивката на ръката му и сведе устни към нейните, вкусвайки я жадно с цялата страстна настойчивост, която вече не можеше да контролира. Обичаше вкуса й, обичаше да я усеща как трепери в ръцете му, както сега. Започна да разкопчава блузата й, но после нетърпението му взе връх и той захлупи с ръце гърдите й през плата. Тя положи ръка на бузата му и това още повече го възпламени, но стонът, който чу да се отронва от устните й…

Мобилизирайки всяка частица воля, която притежаваше, Джереми отдръпна глава.

— Дявол да го вземе, ако не знаех, че наблизо ни чака удобно легло, щях да те любя още сега тук на земята. Мисля, че е време да тръгваме, любима, наистина крайно време е.