Айзък Азимов
Краят на вечността (3)

3. Ученик

Харлан живя няколко седмици в 575-ия, преди да се запознае с Бринсли Шеридан Купър. Той имаше време да свикне с новото си жилище и със здравословната чистота на стъклото и порцелана. Научи се да носи емблемата на Техник само с умерена неохота и да се въздържа да утежнява положението си с безполезни опити да прикрие позорния знак с някакъв предмет, който му беше под ръка, или прилепил се глупаво до някоя стена.

Подобни жалки постъпки извикваха презрителна усмивка у другите и те ставаха още по-нелюбезни, като че подозираха стремеж за узурпиране на приятелското им чувство чрез измама.

Старши Компютър Туисъл всекидневно му донасяше нови задачи. Харлан ги изучаваше старателно, пишеше заключенията си с по четири чернови и с неохота предаваше дори последния вариант.

Туисъл ги преглеждаше, кимаше и казваше:

— Добре, добре.

След това студените му сини очи бегло се спираха върху Харлан и усмивката му ставаше малко по-индиферентна. Следваше изявлението:

— Ще дам на Кибермозъка да провери тази догадка.

Той винаги наричаше заключенията „догадки“.

Никога не уведоми Харлан за резултата от проверката на Кибермозъка, а и Харлан не се реши да го попита. Той бе отчаян, че не му възлагаха да реализира поне едно от заключенията си. Значеше ли това, че Кибермозъкът откриваше грешки в изводите му, че той неправилно избираше координатите на предстоящите Промени в Реалността, че не притежаваше умението да пресмята Минималната Необходима Промяна за определен интервал? (Едва доста по-късно той стана достатъчно изтънчен, за да произнася небрежно М.Н.П.)

Един ден Туисъл дойде при него, придружен от някакъв стеснителен индивид, който като че не се решаваше да вдигне очи, за да срещне погледа на Харлан.

Туисъл го представи:

— Техник Харлан, това е Ученикът Б. Ш. Купър.

— Здравейте! — механично каза Харлан, изгледа непознатия внимателно и външността му не му направи особено впечатление. Човекът беше нисичък, с тъмна коса, сресана на път в средата. Брадичката му бе тясна, очите — неопределено светлокафяви, ушите — възголеми, а ноктите на ръцете му — изгризани.

— Та той е момчето, на което ще преподаваш праистория — продължи Туисъл.

— Порази ме, Време! — възкликна Харлан с неочаквано съживен интерес към придружителя на Туисъл.

— Здравейте! — обърна се специално към него Харлан.

Техникът почти бе забравил обещанието на новия си началник.

— Харлан, съставете с момчето седмично разписание на заниманията, каквото ще бъде удобно за теб! — нареди Туисъл. — Мисля, че би било чудесно, ако можеш да му посветиш два следобеда седмично. Учи го по свой собствен метод. Това оставям на теб. Ако ти са нужни филмокниги или стари документи, обърни се към мен и ако те въобще могат да се намерят във Вечността или достижимото за нас Време, ще ги имаш. Е, момко, ще успеем ли?

Той измъкна, както винаги, от незнайно място запалена цигара и въздухът се изпълни с тютюнев дим. Харлан се закашля, а изкривилата се уста на Ученика бе неоспоримо доказателство, че и той би извършил същото, но не смееше.

След като Туисъл си отиде, Харлан каза:

— Ами… седнете… — той се поколеба за миг и решително добави — синко. Седни, синко. Кабинетът ми не е голям, но той е на твое разположение винаги, когато сме заедно.

Харлан изгаряше от желание да започне работа. Това бе негов периметър. Праисторията беше нещо, което изцяло му принадлежеше.

Ученикът вдигна поглед (всъщност за пръв път от началото на разговора) и несигурно каза:

— Значи вие сте Техник.

При тези думи една голяма част от трепетното вълнение и алтруизма, обхванали Харлан, се изпари.

— И какво от това?

— Нищо. Аз просто… — смотолеви Ученикът.

— Вие чухте, че Компютър Туисъл се обърна към мен, като ме назова „Техник“, нали?

— Да, сър.

— И помислихте, че това е грешка на езика. Нещо твърде ужасно, за да бъде вярно?

— Не, сър.

— Какъв дефект имате в говора? — жестоко запита Харлан, но веднага се засрами.

Купър болезнено се изчерви.

— Не владея много добре Единния Междувременен Език.

— Защо? От колко време сте Ученик?

— По-малко от година, сър.

— Една година? Че на колко сте години, Време Велико?

— На двайсет и четири биогодини, сър.

Харлан се вгледа в него.

— Искате да кажете, че са ви взели във Вечността, когато сте бил на двайсет и три години?

— Да, сър.

Харлан се отпусна на стола и потри неспокойно ръце. По принцип такова нещо не се практикуваше. Петнайсет до шестнайсет години — такава бе възрастта за постъпване във Вечността. Какво значи всичко това? Може би Туисъл го поставяше на ново изпитание?

— Седнете и да започваме — каза той. — Пълното име и номера на Века, в който живеете.

— Бринсли Шеридан Купър от 78-ия Век, сър — отвърна Ученикът със заекване.

Харлан поомекна. Значи, отблизо. Само седемнайсет Столетия по-рано от неговия собствен Век. Почти съсед във Времето.

— Интересува ли ви праисторията? — запита той.

— Не зная почти нищо за нея, но Компютър Туисъл ми нареди да се занимавам с тези въпроси.

— С какво друго се занимавате?

— Математика. Темпорална механика. Но за сега владея само най-основни неща. В 78-ия ремонтирах скоростни прахосмукачки.

Беше излишно да симулира интерес към понятието „скоростна прахосмукачка“. Все едно дали е обикновена прахосмукачка, сметачна машина или вид грим със спрей. Можеше да бъде всичко — това не го засягаше.

— Знаете ли нещо за историята изобщо? — запита Харлан.

— Учил съм история на Европа.

— Сигурно сте от тия места?

— Да, родих се в Европа. Разбира се, в училище се наблягаше най-вече на съвременната история. След революциите от 54 година; 7554, имам предвид.

— Добре. Като начало — изхвърлете това от главата си! То е лишено от всякакъв смисъл. Историята, която учат Временните, се променя с всяка Промяна на Реалността. Те, естествено, не осъзнават това. Всяка Реалност смята собствената си история за единствена. Съвсем различно стоят нещата с праисторията. Каквото и да правим, тя си остава неизменна. Колумб и Вашингтон, Мусолини и Хиърфорд — всички те съществуват.

Купър се поусмихна. Той прокара малкия си пръст по горната си устна и чак сега Харлан забеляза наболия върху нея мъх — сякаш Ученикът си пускаше мустаци.

— Вече доста време съм тук — каза Купър, — а още не мога напълно… да привикна с това.

— Да привикнете с какво по-точно?

— С това, че ме делят петстотин Столетия от родното ми място.

— И моето положение е подобно. Аз съм от 95-ия.

— Това е друго нещо. Вие сте по-възрастен от мен и все пак в друг смисъл аз съм Седемнайсет Столетия по-стар от вас. Бих могъл да бъда ваш пра-пра-пра и т.н. дядо.

— Да допуснем, че е така. Какво значение има?

— Е, нужно е известно време, за да се привикне с това положение. — В гласа на Купър се прокрадваха нотки на непокорство.

— Всички сме при еднакви условия — коравосърдечно отвърна Харлан и започна урока за Първобитното общество.

Три часа от занятието бяха изминали, а той все още обясняваше аргументирано и подробно защо преди 1-ви Век е имало и други епохи. (— Нима 1-ви Век не е наистина пръв? — жално бе запитал Купър.)

В края на заниманието Харлан даде на Ученика една книга; не от най-добрите, наистина, но за начало щеше да свърши работа.

— По-нататък ще ви предложа нещо по-сериозно — обеща той.

Към края на седмицата наболите косъмчета върху горната устна на Купър се превърнаха в ясно забележими черни мустачки, които го правеха да изглежда десет години по-възрастен и подчертаваха тясната му брадичка. Харлан си помисли, че те нямаше да внесат кой знае каква положителна промяна във външността на Ученика.

— Прочетох книгата — каза Купър.

— Как я намираш?

— В известно отношение…

Последва дълга пауза, след което Купър започна нова мисъл:

— Последните Векове от Първобитното общество приличат доста на 78-ия. Те, знаете, ми напомниха за в къщи. Два пъти сънувах жена си.

— Жена ти? — избухна Харлан.

— Бях женен, преди да попадна тук.

— Да ме порази Времето! Нима доведоха тук и съпругата ти?

Купър поклати отрицателно глава.

— Дори не знам дали Промяната през последната година я е засегнала. Ако е така, предполагам, че всъщност сега тя не ми е жена.

Харлан се съвзе от първоначалния шок. Разбира се, щом Ученикът е бил двайсет и три годишен, когато са го взели във Вечността, напълно вероятно е да е бил вече семеен. Едно безпрецедентно явление влече след себе си и друго.

Какво ставаше на тая Земя? След като веднъж бяха допуснати изключения от правилата, нямаше да мине много време и във всичко щеше да настъпи пълен безпорядък. А Вечността бе така уредена, че едва ли щеше да извърши подобни изменения.

— Надявам се, не планираш разходка до 78-ия, за да провериш дали тя все още е твоя жена.

Жестокостта в думите на Харлан не бе преднамерена; тя се дължеше на силната му тревога за съдбата на Вечността.

Ученикът вдигна глава; в очите му се четеше твърдост и спокойствие:

— Не.

Харлан смутено се размърда на бюрото си.

— Виж, това е друго. Нямаш вече семейство. Нямаш никого. Ти си Вечен и най-добре забрави веднъж завинаги всички, които някога си познавал там, във Времето.

Купър стисна устни и бързо каза със силен акцент:

— Говорите като типичен Техник.

С две ръце, до болка силно, Харлан се вкопчи в облегалката на бюрото.

— Какво намекваш? — запита той с хриплив глас. — Че като съм Техник, аз съм този, който извършва Промените? Затова и ги защищавам и искам от теб да ръкопляскаш, нали? Виж, дете, ти не си живял тук дори година; не знаеш още езика; не си наясно с понятията Време и Вечност, а претендираш, че знаеш всичко за Техниците, включително и това как да ги уязвиш.

— Съжалявам много — бързо отвърна Купър, — не исках да ви засегна.

— Разбира се, не, че де се е чуло и видяло някой да обиди Техник? Ти просто непрекъснато чуваш какво говорят всички, нали? Казват: „Студено като сърцето на Техник“, така ли е? Казват: „За Техника съдбата на един милиард хора е равносилна на прозявката му.“ И други неща от този сорт. Какво ще кажеш ти за това, господин Купър? Как смяташ, дават ли ти тези приказки нужната житейска опитност, за да се присъединиш към общата маса? Може би така би се почувствувал велика личност? Важен лост във Вечността, а?

— Казах, че съжалявам.

— Добре. Просто искам да знаеш, че няма и месец, откак работя като Техник, и лично аз никога не съм извършвал Промяна в Реалността. А сега — на работа!

На следващия ден Старши Компютър Туисъл извика Харлан в кабинета си.

— Слушай, момчето ми, какво би казал за една екскурзия във Времето? Цел — реализиране на М.Н.П.

Предложението дойде във възможно най-подходящ момент. Цяла сутрин Харлан изпитваше угризения на съвестта, че страхливо отрече някога лично да е извършвал работа на Техник; че по детски наивно извика: „Не ме обвинявайте, още нищо лошо не съм направил.“

А това бе равносилно на признание, че в работата на Техника наистина имаше нещо лошо и че той самият нямаше още вина само защото бе твърде нов в играта, за да бъде вече престъпник.

Ето защо Харлан се зарадва на възможността да унищожи това оправдание. Би било нещо като покаяние. Тогава щеше да каже на Купър:

— Да, аз извърших такова нещо, което превърна тези милиони хора в съвършено нови личности, но това бе нужно и затова съм горд, че го направих именно аз.

И Харлан радостно изрече:

— Готов съм, сър.

— Хубаво. Хубаво. Вярвам, млади човече, ще ти бъде приятно да чуеш (Туисъл изпусна едно кълбо дим и цигарата му се разгоря ослепително), че заключенията, които си предал, до едно се потвърдиха и се оказаха с висока степен на точност.

— Благодаря, сър. („Сега вече са заключения, не догадки, както по-рано“ — помисли Харлан.)

— Талантлив си. Имаш майсторска ръка, момко. Очаквам от теб големи неща. Като начало да започнем с 223-ия. Твърдението ти, че при натискане амбриажа на космическия кораб би се осигурило необходимото „разклонение“ без нежелателни странични явления, е напълно вярно. Ще извършиш ли зацепването?

— Да, сър.

Така всъщност Харлан започна кариерата си на Техник. Оттогава той вече не беше просто човек с розово-червен отличителен знак. Бе държал Реалността в ръцете си. За няколко минути, откраднати от 223-ия, той се бе намесил в действието на машината, в резултат на което един млад човек не можа да осъществи намерението си да присъствува на лекцията по механика. Вследствие на това той така и никога не се залови със слънчевата техника и изобретяването на едно съвършено просто устройство се забави десет решителни години. А това от своя страна, колкото и неправдоподобно да звучи, доведе до предотвратяване на войната в 224-ия.

Нима не си заслужаваше? Какво от това, че някои личности претърпяха промени? Новите хора бяха също като другите — със същото право на живот. И ако няколко човешки съдби се скъсиха, много повече се удължиха и станаха по-щастливи. Наистина, една грандиозна литературна творба, шедьовър на човешкия разум и чувство, не бе написана в новата Реалност, но нима няколко екземпляра от нея не се запазиха в библиотеката на Вечността? И нима в нея нямаше да се създадат други големи произведения на изкуството?

И все пак тази нощ Харлан часове наред прекара в мъчително будуване и когато накрая изтощен задряма, му се случи нещо, което не му се бе случвало от години.

Сънува майка си.

Въпреки проявената слабост в самото начало на кариерата му за една биогодина Харлан стана известен във Вечността като „Техника на Туисъл“, а също и с доста язвителните прозвища „Момчето-чудо“ и „Безпогрешния“.

Срещите му с Купър станаха почти приятни. Двамата никога не се сприятелиха напълно. (Дори ако Купър би се насилил да направи първата крачка към сближението, Харлан може би нямаше да знае как да реагира.) Независимо от това те работеха добре заедно и интересът на Купър към праисторията нарасна до такава степен, че почти съперничеше с този на Харлан.

— Виж какво, Купър, имаш ли нещо против да отложим днешното занимание за утре? — запита веднъж Харлан. — Тази седмица трябва да отскоча до 3000-ия, да уточня едно Наблюдение, а човекът, с който искам да се срещна, е свободен днес следобед.

Очите на Купър жадно заблестяха:

— Не може ли да дойда и аз?

— Да дойдеш с мен в 3000-ия?

— Разбира се. Никога не съм пътувал с капсула, освен когато ме докараха тук от 78-ия, а тогава не разбирах още нищо.

Харлан бе свикнал да ползва Канала C, който по неписана традиция се предоставяше на Техниците по цялото си безконечно протежение през Столетията. Купър, без всякакви признаци на смущение, последва Харлан. Той влезе в капсулата без колебание и седна върху кръглото канапенце, което изцяло опасваше стените й.

Но след като Харлан активизира Полето и насочи капсулата към бъдещето, върху лицето на Купър се изписа едно почти комично изражение на удивление.

— Нищо не усещам — каза той. — Да не би нещо да не е в ред?

— Всичко е нормално. Не усещаш нищо, защото в буквалния смисъл на думата ние не се движим. Просто се изтегляме по Временното протежение на капсулата. Фактически — продължи Харлан с тон, който неусетно и за самия него бе станал назидателен — в момента ние с теб не сме материя, въпреки че това твърдение изглежда невероятно. Сто души могат да ползват същата капсула, за да се придвижват (ако бихме могли така да се изразим) с различна скорост по различни направления на Времето, като се движат един през друг и т.н. Универсалните физични закони просто не са в сила, що се отнася до Каналите на капсулите.

Устата на Купър едва забележимо се изви и Харлан с притеснение помисли: „Момчето се занимава с темпорална механика и по-добре от мен разбира това, което се опитвам да му обясня. Защо ли не млъкна и не престана да се правя на шут?“

Взел твърдо решение да не отрони повече нито дума, Харлан мрачно заразглежда Купър. Мустаците на младия човек от няколко месеца вече бяха напълно оформени. Те висяха покрай устата му по модата, известна във Вечността под названието „Малансонова“ само поради това, че единствената запазена снимка от изобретателя на Темпоралното Поле, за която със сигурност се знаеше, че е автентична (при това лоша и не на фокус), го представяше точно с такива мустаци. Затова и те бяха получили доста голяма популярност всред Вечните, въпреки че на малцина отиваха.

Очите на Купър бяха приковани от бързо сменящите се цифри, които отбелязваха номера на Столетията по пътя им.

— Кой е крайният предел в бъдещето, до който достига Каналът на капсулата? — внезапно попита той.

— Нима още не си минал този материал?

— За капсулите не знам почти нищо.

Харлан вдигна рамене.

— Вечността няма предел. Каналът продължава безкрайно.

— А лично вие до кой Век сте достигали?

— Този сега ще бъде най-отдалеченият. Но д-р Туисъл е бил даже и в 50000-ия.

— Велико Време! — прошепна Купър.

— Това е още нищо. Някои Вечни са били дори по-далече и от 150000-ия.

— Е, как е там?

— Ами… никак — мрачно отвърна Харлан. — Най-разнообразни форми на живот, но хора няма. Човечеството е изчезнало.

— Навярно са измрели? Или пък са унищожени?

— Едва ли някой би могъл да даде точен отговор на този въпрос.

— Не може ли да се направи нещо, за да се промени това положение?

— Е, виж какво, от 70000-ия нататък… — започна Харлан, но изведнъж сам се прекъсна. — О, Време, порази ни! Да говорим за нещо друго.

Съществуваше една тема, към която Вечните се отнасяха почти със суеверен страх и тя бе „Скритите Столетия“, т.е. периодът между 70000-ия и 150000-ия. По мълчаливо споразумение този въпрос почти не се повдигаше. Дори и незначителните познания на Харлан за тази ера се дължаха на тясното му сътрудничество с Туисъл. А това практически означаваше, че Вечните не можеха да проникнат във Времето на нито едно от хилядите такива Столетия в бъдещето.

Вратите между Вечността и Времето бяха непроницаеми. Защо? Това никой не знаеше.

От някои случайни забележки на Туисъл Харлан бе дошъл до заключението, че успешните опити за Промяна на Реалността обхваща Вековете до 70000-ия, но в по-далечно бъдеще не можеше да се направи почти нищо поради липсата на необходимите за целта Наблюдения.

Веднъж Туисъл се бе пошегувал:

— Ще проникнем и в тях някой ден. А междувременно 70000 Столетия на вниманието ни засега са напълно достатъчни.

Кой знае защо обаче думите му не прозвучаха съвсем убедително.

— Какво става с Вечността след 150000-ия? — продължи да разпитва Купър.

Харлан въздъхна. Ученикът явно нямаше намерение да се откаже от темата „табу“.

— Нищо — отвърна Харлан. — Секторите съществуват и след 70000-ия, но те не са заселени с Вечни; простират се на милиони Столетия в бъдещето, докато не изчезне всяка форма на живот, а също и по-нататък, докато слънцето прерасне в нова мъглявина и даже още по-далече. Вечността е безкрайна. Затова и се нарича Вечност.

— Значи слънцето, нашето слънце става ново?

— Разбира се. В противен случай Вечността не би съществувала. Именно това Ново Слънце е и нашият източник на енергия. Можеш ли да си представиш колко енергия е нужна за създаването на Темпорално Поле? Малансоновото поле, първо по рода си, е имало протежение само две секунди от единия до другия си край и е било толкова малко, че едва побирало главичката на една клечка кибрит, а необходимата за него атомна енергия се е равнявала на произведеното от една електроцентрала за цял ден. Трябвало да минат близо сто години, докато се моделира тънко като косъмче Темпорално Поле на достатъчно голямо разстояние в бъдещето, за да използва лъчевата енергия на Новото Слънце, което от своя страна отворило пътя за създаване на Поле с достатъчно големи размери, за да побере човек.

Купър въздъхна.

— Как ми се иска да престанат да ме тъпчат с уравнения и темпорална механика, а вместо тях да ме въведат в тази интересна материя. Ако например живеех по времето на Малансон…

— Именно тогава нищо нямаше да научиш. Той е живял през 24-ия, а Вечността се създава едва в края на 27-ия. Сам разбираш, че не е едно и също да се открие Темпоралното Поле и да се създаде Вечността. Хората от 24-ия дори не са имали понятие от значението на изобретеното от Малансон.

— Излиза, че той е изпреварил епохата си, нали?

— И то твърде много. Той не само е изобретил Темпоралното Поле, но е описал и основните закономерности, които обуславят съществуванието на Вечността, и е предсказал почти всичките й особености, с изключение на Промените в Реалността. При това с доста голяма точност… но като че вече пристигаме, Купър. Хайде, аз ще те последвам!

Те излязоха.

Никога преди този случай Харлан не бе виждал Старши Компютър Лейбън Туисъл гневен. За него се говореше, че не бил способен на никакви чувства, че бил бездушен инструмент на Вечността и дори че отдавна е забравил номера на родното си Столетие. Носеха се слухове, че още от ранна младост сърцето му се атрофирало и било заместено с малък ръчен анализатор, подобен на този, който винаги носеше със себе си в джоба на панталоните.

Туисъл никога не се опитваше да опровергае тези слухове. Мнозина дори бяха убедени, че той самият им вярваше.

Така че, дори когато Харлан се преви под силата на яростната експлозия, която се стовари върху него, с една частица от съзнанието си остана поразен от факта, че Туисъл бе способен да прояви така бурно възмущението си. Той се питаше дали малко по-късно, вече успокоен, Компютърът нямаше да почувствува огорчение, когато осъзнае, че ръчният анализатор-сърце му бе изменил и се бе оказал жалък орган от мускули и клапи, подвластен на всички човешки страсти.

Туисъл крещеше със старчески фалцет:

— Всемогъщо Време, откога, младежо, си се произвел член в Съвета на Времето? Ти ли си тоя, който се разпорежда тук? Искам да знам кой кого командува, ти — мен или аз — теб, а? И откога, моля, сам вземаш решения за движението на капсулите?

От време на време Туисъл прекъсваше упреците с гневни изблици като: „Отговаряй!“ — и не дочакал отговор, продължаваше да засипва Харлан с нови, саркастични въпроси.

— Ако само още веднъж си позволиш подобно своеволие, ще те пратя да ремонтираш канализацията и ще останеш на това място до края на живота си. Надявам се, че съм достатъчно ясен — каза той в заключение.

Харлан, блед от все по-голямото си смущение, едва прошепна:

— Никой никога не ми е споменавал, че не бива да взимам със себе си в капсулата Ученика Купър.

Това обяснение не смекчи Туисъл.

— Що за оправдание е това двойно отрицание, момко? Никой никога не ти е забранявал да го напиеш. Никой никога не ти е нареждал да не му обръснеш главата. И накрая, никой никога не ти е поръчвал да не го набучиш на шиш, снабден с добре подострена кука. Всемогъщо Време, какво ти беше казано да правиш с него?

— Да го занимавам с праистория.

— Това се иска от теб. Нищо повече.

Туисъл хвърли цигарата си и я размаза яростно с крак, като че бе лицето на най-върлия му враг.

— Бих искал да спра вниманието ви, Компютър — осмели се да каже Харлан, — на обстоятелството, че много от Столетията в настоящата Реалност в някои отношения са твърде сходни с определени епохи от праисторията. Намерението ми беше да покажа на Ученика какво представлява едно пътуване в тези Времена, като, разбира се, стриктно се придържам към пространствено-хронологичното указание.

— Какво? Слушай, дебела главо, а нямаш ли намерение поне от време на време да ми искаш разрешение за някои неща? С въпроса за пътуванията във Времето ликвидирахме — категорично не. Ще го занимаваш само с праистория. Никаква практика. Никакви лабораторни експерименти. Ами че иначе утре може да ти хрумне да измениш Реалността само за да му покажеш каква е технологията.

Харлан облиза със сух език пресъхналите си устни, обидено промърмори нещо в знак на примирено съгласие и чак тогава получи разрешение да си върви.

Трябваше да минат няколко седмици, докато се излекуват наранените му чувства.