Айзък Азимов
Краят на вечността (2)

2. Наблюдател

Харлан стоеше на входа на Времето и размишлявайки, виждаше себе си в нова светлина. А всичко бе толкова просто някога. Тогава имаше такива неща като идеали или поне девизи, с които и за които си струваше да живееш. Всеки етап от живота на Вечния бе обществено обусловен. Той се опита да си припомни началото на „Основни принципи“:

„Животът на Вечния може да се раздели на четири фази…“

Всичко бе точно пресметнато и все пак за него то се промени, а веднъж счупено, то не би могло да бъде вече същото.

Въпреки това той съвсем лоялно бе преминал през всяка от тези четири фази в живота си на Вечен. Най-напред, в продължение на петнайсет години, той изобщо не бе Вечен, а просто Временен. Само човек, живял във Времето, един от Временните, можеше да стане Вечен; никой не можеше да се роди такъв.

На петнайсетгодишна възраст той бе избран чрез щателен подбор, по принципа на елиминирането и пресяването, от чиято същност навремето нямаше понятие. След едно последно сърцераздирателно сбогуване със семейството си той се озова зад завесата на Вечността. (Дори още тогава без всякакви увъртания му разясниха, че каквото и да се случеше, никога вече нямаше да се върне там. Истинската причина за това той щеше да узнае много по-късно.) Така завърши първият етап от живота на Харлан.

След като попадна във Вечността — стана Ученик и в продължение на десет години се учи в училище, след което завърши и навлезе в третия етап — вече като Наблюдател. И чак след това стана Специалист и истински Вечен — четвъртата и заключителна фаза в биографията на Вечния. И така — четири периода: обитател на Времето, Ученик, Наблюдател и Специалист.

Той, Харлан, бе преминал акуратно през всичко това. Дори би могъл да каже: успешно.

Спомняше си съвсем ясно момента, когато завършиха училище и станаха пълноправни членове на Вечността, деня, в който макар и все още непрофилирани, вече можеха с право да се считат за истински „Вечни“.

Той си спомняше този ден. Край на Училището, край на Ученическите години — той стоеше с петимата свои съвипускници; с ръце, сключени на гърба, леко разкрачени крака, с поглед, устремен напред, превърнал се целият в слух.

Наставникът Яроу бе застанал зад някаква катедра и оттам им говореше. Харлан отлично помнеше Яроу: дребен, як човек, с безредна ръждива коса, луничави ръце и тъжен поглед. Този поглед бе нещо обикновено — тъга по родния дом и корените, непризнат и недопустим копнеж по единственото недостъпно Столетие.

Харлан, разбира се, не запомни точните думи на Яроу, но смисълът им ярко се запечата в съзнанието му.

По същество Яроу каза следното:

— От днес вие сте вече Наблюдатели. Тази работа не е от най-уважаваните. Специалистите гледат на нея като на детска игра, с пренебрежение. Може би и вие, Вечни (той нарочно направи пауза след тази дума, за да даде всекиму възможност да се изправи гордо и да засияе от щастие), мислите по същия начин? Ако е така, вие сте глупци и сте недостойни да станете Наблюдатели.

Та нали ако няма Наблюдател, Компютърът не би имал какво да изчислява, Проектантът на Съдби — чии Съдби да прогнозира, Социологът — какви общества да анализира; т.е. всички Специалисти биха останали без работа. Знам, че всичко това сте чували и преди, но искам да ви вдъхна пълна вяра, която да стане ваше дълбоко вътрешно убеждение.

Именно вие, младежите, ще излизате извън пределите на Вечността и ще се отправяте във Времето при най-тежки условия, за да се върнете с необходимите факти. Разбирате ме, нали — студени, обективни факти, неоцветени от вашите становища и предпочитания. Факти, достатъчно точни, за да могат да постъпят в изчислителни машини. Факти, достатъчно определени, за да потвърдят социалните уравнения. Факти, достатъчно достоверни, за да послужат като основа за предстоящи Промени в Реалността.

Запомнете също и това. Времето, през което ще бъдете Наблюдатели, не е просто неизбежен етап, когато можете да си позволите да вършите работата си през куп за грош. Именно като Наблюдатели трябва да се наложите. От това как ще се представите като Наблюдатели, а не от успеха ви в училище зависи Специалността ви и перспективите ви за растеж в нея. Това ще бъде вашата следдипломна квалификация, Вечни, и затова при един провал, дори при най-малката проява на безотговорност, ще попаднете в Персонала по Поддържането, въпреки всичките си блестящи заложби. Това е, което имах да ви кажа.

Той се ръкува с всеки един от тях и Харлан, сериозен и изцяло предаден на тържествения миг, бе обхванат от дълбоко благоговение пред гордото си убеждение, че най-голямата привилегия на Вечния бе отговорността, която поемаш за съдбата и щастието на всички хора, населяващи Столетията на Вечността.

Първите задачи на Харлан бяха незначителни и строго се контролираха, но той изостри умението си благодарение на опита си, натрупан в продължение на десетки Столетия, където се извършваха десетки Промени в Реалността.

На петата година го удостоиха със звание „Старши Наблюдател“ и го прикрепиха към 482-ия Век. За първи път щеше да работи съвсем самостоятелно. Осъзнаването на този факт отнемаше известна част от присъщото му чувство на самоувереност, когато за пръв път се яви на доклад при Компютъра, оглавяващ този Сектор — Асистент Компютър Хоби Финдж.

Финдж имаше подозрително стисната уста и сърдити очи, които изглеждаха абсурдни на лице като неговото. Носът му бе едно кръгло копче, а бузите му — две по-големи копчета. Липсваше само мъничко червена боя и дълга бяла брада, за да заприлича съвсем на картината, отразяваща праисторическия мит за Свети Николай (… Санта Клаус или Дядо Мраз). Харлан знаеше и трите имена, но не вярваше да се намери дори един на сто хиляди Вечни, който да е чувал поне едно от тях. Харлан изпитваше тайна гордост от необикновените си познания, но тенденциозно не ги манифестираше. Още от първите си дни в училище той се пристрасти към праисторията и наставникът му Яроу го поощряваше в увлечението му. Харлан действително обикна тези странни и диви Столетия, предшествуващи не само основаването на Вечността през 27-ия Век, но дори и откриването на Темпоралното Поле през 24-ия. В проучванията си той бе ползвал стари книги и списания. Когато бе успявал да получи разрешение, той дори се бе отправял в далечното минало към първите Столетия на Вечността, за да направи справка с още по-достоверни източници. За петнайсетина години бе успял да събере значителна лична библиотека, която почти цялата се състоеше от напечатани на хартия книги. Там имаше един том от някой си Х. Д. Уелз, друг — от автор, носещ името Шекспир, и доста съдрани истории. Най-ценно от всичко обаче бе пълната колекция събрани томове от един ежеседмичник, издаван в Първобитното общество, която заемаше неимоверно голямо пространство, но просто от сантименталност Харлан не се решаваше да я замести с микрофилм.

От време на време той се потопяваше в един свят, в който животът бе живот, а смъртта — смърт; където човек вземаше решения веднъж завинаги; където не можеше да се предотврати злото, нито пък да се насърчава доброто и след като битката при Ватерлоо бе веднъж загубена, тя бе действително и завинаги загубена. Харлан особено се възхищаваше от един поетичен откъс, в който се казваше, че нищо, излязло изпод перото на човека, не може да се унищожи. А след това му бе трудно, потресаващо трудно да върне мислите си към Вечността и към един свят, където Реалността бе нещо подвижно и мимолетно, нещо, което хора като него можеха да държат в ръцете си и да му придават по-добра форма, когато пожелаят.

Илюзията за Дядо Мраз се разпръсна в момента, в който Хоби Финдж заговори рязко и повелително:

— Утре вече може да пристъпите към обичайното проучване на настоящата Реалност. Искам добросъвестно, изчерпателно и конкретно изследване. И да сме наясно — никакви кръшкания. Още сутринта ще получите първото си пространствено-хронологично указание. Разбрано?

— Да, Компютър — отвърна Харлан. Още тогава той реши, че те двамата с Асистент-Компютъра Хоби Финдж няма да могат да мелят брашно, за което особено съжаляваше.

На следващата сутрин Харлан получи инструкцията във вид на сложни перфорации върху лентата на функциониращия Кибермозък. Загрижен да не допусне дори най-минималната грешка още в самото начало, той използва джобен дешифратор, за да го преведе на Единен Междувременен Език. Всъщност отдавна бе свикнал да разчита перфолентата от прима виста.

В ръководството бе отбелязано по кое време и къде той можеше или не можеше да се появи в обществото на 482-ия Век: какво му се разрешаваше да прави и какво не; а също и това, което трябваше да избягва на всяка цена. Присъствието му бе допустимо само в такива места и часове, когато бе сигурно, че не може да представлява заплаха за Реалността.

Харлан не се чувствуваше добре в 482-ия Век. Той с нищо не приличаше на неговия суров и сдържан дом. Епоха, в която етиката и моралът имаха съдържание съвсем различно от това, с което Харлан бе привикнал. Едно грубо епикурейско-материалистично общество, с многобройни признаци на матриархат. Това бе единствената епоха (Харлан най-внимателно провери в летописите), в която ектогенните^[1] раждания ставаха все по-популярни и в кулминационната й точка за 40% от жените раждането се състоеше само в приноса им с едно оплодено яйце от яйчниците. Хората се събираха и разделяха по взаимно съгласие, а бракът според закона бе въпрос само на лично споразумение без всякакви ангажименти. Разбира се, брачните съюзи, които се сключваха с цел да се създаде поколение, рязко се разграничаваха от социалните функции на брака и се уреждаха на чисто евгенични^[2] принципи.

Имаше стотици причини Харлан да смята това общество за нездраво и затова жадуваше за Промяна на Реалността. Неведнъж му бе хрумвало, че собственото му присъствие в Столетието можеше да предизвика „разклонението на пътя“ и да промени историята му, понеже той бе човек от друго Време. Ако обезпокоителното му присъствие можеше да стане достатъчно обезпокоително в някой критичен момент, би възникнал нов клон в развитието, който дотогава е бил нереализирана вероятност, и милиони жени, търсещи само плътски наслаждения, биха открили с удивление, че са станали верни съпруги и предани майки. А всъщност това би било нова Реалност, с нови спомени и те не биха могли да кажат, да помислят или дори да сънуват, че някога всичко е било съвършено различно.

За съжаление обаче една такава постъпка би означавала да излезе от рамките на пространствено-хронологическата инструкция, а това бе немислимо. Пък дори и Харлан да се решеше на подобно безумие, всяко случайно въздействие би могло да промени Реалността по най-неочакван начин. Нищо чудно да стане и много по-лоша. Само щателен анализ и подробни изчисления можеха правилно и точно да определят характера на Промяната.

Независимо от възгледите си, Харлан оставаше Наблюдател, а идеалният Наблюдател бе просто една машина от сетивно-възприемчиви нервни клетки, свързана с отчетно-регистриращ механизъм. Между възприятието и отчета място за емоции нямаше.

В това отношение отчетите на Харлан бяха самото съвършенство.

След задължителния отчет в края на втората седмица Асистент-Компютър Финдж покани Харлан в кабинета си.

— Наблюдател, поздравявам ви за логическата стройност и яснота в отчетите ви — каза той сухо и студено. — Но какво всъщност мислите вие самият по тези въпроси?

Харлан потърси убежище в непроницаемото изражение, което придоби лицето му, изражение, сякаш с мъка издялано от дървото на родния му 95-и Век.

— Изобщо не мисля по тях — отсече той.

— Хайде, хайде. Вие сте от 95-ия, а и двамата отлично знаем какво означава това. Несъмнено нашето Столетие ви дразни.

— Нима нещо в отчетите ми ви е навело на подобна мисъл? — вдигна рамене Харлан.

Въпросът бе едва ли не безочлив и Финдж го посрещна с нервно барабанене на късите си пръсти върху бюрото.

— Моля отговорете на въпроса ми все пак! — настоя той.

— От гледна точка на Социологията това Столетие в много отношения достига до ексцесии — отвърна Харлан. — Трите последни Промени в Реалността поставиха ударение именно върху тези особености на Столетието. Предполагам, че все някога нередностите ще трябва да се отстранят. Крайностите никога не водят до нещо добро.

— Значи, вие сте си направили труда да изучите миналите Реалности на Столетието?

— Аз съм Наблюдател и съм длъжен да знам всички факти, които се отнасят до поверения ми обект.

Харлан лавираше. Разбира се, той действително имаше правото и дори задължението да се запознае с тези факти. Финдж вероятно знаеше това. Всяко Столетие периодически се разтърсваше от Промените в Реалността. Наблюденията, колкото и детайлни да бяха, не можеха да запазят значението си по-дълго време, а се нуждаеха от допълнителна проверка. Ето защо всички Столетия, принадлежащи към Вечността, непрекъснато бяха обект на Наблюдения. А за да наблюдаваш правилно, трябва да можеш да представиш не само фактите от текущата Реалност, но също така и да установиш тяхната връзка с фактите от предишни Реалности. И въпреки всичко за Харлан изглеждаше очевидно, че това проучване на съкровените му мисли не бе продиктувано само от личната неприязън на Финдж към него. Финдж изглеждаше някак твърде определено враждебен.

Друг път пък Финдж, нахълтал внезапно в малкия кабинет на Харлан, за да донесе новините, каза:

— Отчетите ви правят много добро впечатление в Съвета на Времето.

Харлан се поколеба, след това промърмори:

— Благодаря.

— В Съвета са единодушни, че вие проявявате необикновена проницателност.

— Правя всичко по силите си.

Изведнъж Финдж запита:

— Срещали ли сте се някога със Старши Компютър Туисъл?

— Компютър Туисъл? — очите на Харлан широко се разтвориха. — Не, сър. Защо?

— Изглежда, че той особено много се интересува от вашите отчети.

Кръглите бузи на Финдж се спуснаха намусено и той промени темата.

— А на мен ми се струва, че вие сте си изработили собствена философия, свое виждане на историята.

Тези думи се оказаха голямо изкушение за Харлан. Тщеславие и предпазливост се пребориха и първото победи.

— Учил съм праистория, сър.

— Праистория? В училище?

— Не съвсем, Компютър. Сам. Това е мое… хоби. Сякаш гледам история неподвижно застинала, замразена. Тази история може да се изучи най-подробно за разлика от Столетията на Вечността, които непрекъснато се менят.

Харлан се поразпали от завладелите го мисли.

— Все едно че взимаш филмокнига и старателно разучаваш всеки кадър. Виждат се ред детайли, които неминуемо бихме пропуснали, ако филмът се прожектираше просто за забавление. Мисля, че това мое хоби много ми помага в конкретните ми задачи.

Финдж се вгледа в него с удивление, поразтвори малките си очи и без дума да отрони, излезе.

Оттогава той периодически захващаше разговор за праисторията, но неохотните коментарии на Харлан изслушваше със съвършено безстрастно изражение на пълничкото си лице.

Харлан се чудеше дали да съжалява за това, че се изкуши да се похвали пред Финдж, или пък да го разглежда като възможност за едно по-бързо повишение.

Той се спря на първата алтернатива, когато един ден, като се разминаваше с него в коридор номер 1, Финдж рязко запита, така че всички околни да чуят:

— Велико Време, Харлан, никога ли не се усмихвате?

Откритието, че Финдж го мразеше, бе голям удар за Харлан. След този случай той сам започна да изпитва към Финдж нещо като отвращение.

Три месеца усилен труд в 482-ия Век бяха достатъчни, за да се изучат основно всичките му особености. Ето защо Харлан не се учуди, когато внезапно бе спешно извикан в кабинета на Финдж. Очакваше ново назначение. Окончателният му доклад бе готов от няколко дни. В 482-ия съществуваше стремеж за увеличаване износа на целулозни тъкани в обезлесените Столетия, например в 1174-ия Век, но съвсем не им се нравеха насрещните предложения за доставка на пушена риба. И така, Харлан бе изработил дълъг списък от подобни старателно систематизирани и анализирани точки.

Като се отправи към кабинета на Финдж, Харлан взе проекта за доклада със себе си.

Но за 482-ия изобщо не стана дума. Вместо това Финдж го представи на един повехнал и сбръчкан човечец с оредяла бяла коса и лице на гном, на което през време на целия разговор бе лепната постоянна усмивка. Тя бе ту силно тревожна, ту неимоверно весела, но през цялото време не изчезна нито за миг от лицето му. Между два пожълтели от никотина пръста той държеше запалена цигара.

Това бе първата цигара, която Харлан виждаше през живота си, и затова обърна повече внимание на димящия цилиндър, а по-малко — на притежателя му и съвсем не бе подготвен за по-нататъшния развой на събитията.

— Старши Компютър Туисъл, представям ви Наблюдател Ендрю Харлан — сухо каза Финдж.

Поразен, Харлан премести погледа си от цигарата на човечеца към самия него.

— Здравейте! — каза Старши Компютър Туисъл с писклив глас. — Значи, вие сте младият човек, който пише такива прекрасни отчети?

Харлан сякаш онемя.

Лейбън Туисъл бе мит, жива легенда. Лейбън Туисъл бе човек, когото той, Харлан, трябваше да познае веднага. Той бе най-изтъкнатият Компютър на Вечността, или с други думи, най-бележитият от всички Вечни. Той бе председател на Съвета на Времето. Бе ръководил повече Промени в Реалността, отколкото всеки друг Компютър в цялата история на Вечността. Той бе… Направил е …

Паметта на Харлан напълно му изневери. Като се усмихваше глуповато, той кимна утвърдително с глава но не обели и дума.

Туисъл поднесе цигарата към устните си и бързо всмукна няколко пъти.

— Оставете ни сами, Финдж — каза той. — Искам да поговоря с момчето насаме.

Финдж стана, промърмори нещо под носа си и излезе.

Туисъл се обърна към Харлан:

— Изглеждаш смутен, младежо. Успокой се, няма за какво да се притесняваш.

Но неочакваното запознанство с Туисъл подействува като шок на Харлан. Естествено е да се смутиш, когато считаш някого за гигант, а се окаже, че той не е висок дори пет фута и половина.

Възможно ли бе зад полегатото, съвършено плешиво чело да се крие мозък на гений? Дали в малките очи, които се притваряха в безбройни бръчки, светеше остър ум, или това бе само добро настроение?

Харлан съвсем се обърка. Цигарата като че замъгляваше всичките му мисли, които и без друго почти не бе в състояние да събере. Едно кълбенце дим достигна до него, Харлан трепна и се отдръпна.

Очите на Туисъл се присвиха, сякаш искаше да проникне в облака дим, и той заговори с ужасен акцент на езика на десетото хилядолетие:

— Бредпочиташ ли аз да говор на твоя сам език, кладежо?

Внезапно напушен от истеричен смях, Харлан отвърна прилежно:

— Говоря доста добре Единен Междувременен Език, сър.

Каза това на Междувременен Език, езика, който говореха всички Вечни и който той бе усвоил още първите месеци след озоваването си във Вечността.

— Глупости! — отвърна Туисъл с нетърпящ възражения тон. — Междувременният е напълно излишен. Владея съвършено езиците на десетото хилядолетие.

Харлан предположи, че навярно са изминали четирийсетина години, откакто на Туисъл му се бе налагало да ползва местните диалекти.

Доволен, че е направил нужното впечатление, Туисъл премина на Междувременен и съвсем забрави за „съвършеното си местно наречие“.

— Бих ти предложил цигара, младежо, но съм сигурен, че не пушиш. Едва ли някой някога в историята е одобрявал пушенето. Всъщност хубави цигари се произвеждат само в 72-ия и на мен ми ги доставят специално оттам. Казвам ти го за всеки случай, може някога да пропушиш. Но това е загубена работа. Миналата седмица ми се наложи да остана два дни в 123-ия. Пушенето — забранено! Искам да кажа, дори и в специално определения Сектор за Вечността. Вечните в това Столетие са се приспособили към нравите на Времето. Ако бях запалил цигара, несъмнено щеше да им се стори, че небето се стоварва върху тях.

Понякога си мисля, че бих желал да изчисля една голяма Промяна в Реалността, с която да анулирам всякакви забрани на тютюнопушенето във всички Столетия. Подобна Промяна обаче би предизвикала войни в 58-ия или робовладелско общество в 1000-ия. Винаги има едно „обаче“.

Отначало Харлан се смути, а след това се разтревожи. Разбра, че зад това несвързано ломотене се таеше нещо.

Гърлото му се стегна и той едва събра глас да попита:

— Мога ли да узная, защо сте пожелали да се срещнете с мен, сър?

— Харесвам отчетите ти, момко.

В очите на Харлан проблесна скрита радост, но той не се усмихна.

— Благодаря, сър.

— В тях прозира нещо артистично. Имаш отлична интуиция. Усещаш нещата. Мисля, че съм ти намерил добро място във Вечността, съответствуващо на способностите ти, и съм дошъл да ти го предложа.

„Просто не мога да повярвам“ — помисли си Харлан. Той се постара да обуздае буйната радост в гласа си.

— Това е голяма чест за мен, сър — каза Харлан почтително.

А междувременно Старши Компютър Туисъл бе привършил цигарата си и със сръчността на фокусник я замести веднага с друга, която неизвестно откъде се озова в лявата му ръка. В паузата между две всмуквания той каза:

— В името на Времето, млади човече, остави тези стереотипни фрази! „Голяма чест“, ба! Дрън, дрън. Глупости. Изрази чувствата си ясно и просто. Радваш ли се, а?

— Да, сър — предпазливо отвърна Харлан.

— Добре тогава. Не може и да бъде другояче. Искаш ли да станеш Техник?

— Техник! — извика Харлан и подскочи от мястото си.

— Седни. Седни. Ти като че се учуди?

— Компютър Туисъл, никога не съм и предполагал, че някога мога да стана Техник.

— Знам — сухо каза Туисъл, — странно, че никой никога не е допускал подобно поприще за себе си. Всичко друго, но не и това. А Техници трудно се намират и винаги са много търсени. Няма Сектор от Вечността, който да може да се похвали с достатъчно Техници.

— Едва ли точно аз съм подходящ за такава работа.

— Искаш да кажеш, че не ти подхожда работа, свързана с неприятности? Кълна се във Времето, ако си предан на Вечността, а аз смятам, че си — ще се издигнеш над тези неща. Е, да, глупаците ще странят от теб и ти ще се чувствуваш изолиран. Но повярвай, ще привикнеш с това. А в замяна винаги ще изпитваш удовлетворение от съзнанието, че си необходим, крайно необходим. Необходим за мен.

— За вас, сър? Лично за вас?

— Да, лично за мен. — Усмивката на стария човек се озари от проницателност. — Ти няма да бъдеш обикновен Техник. Ще станеш мой личен Техник. Ще имаш особено обществено положение. Е, какво ще кажеш за такова предложение?

— Не знам, сър — колебливо отвърна Харлан. — Може да се окаже, че не отговарям на условията.

Туисъл решително поклати глава:

— Необходим си ми. Необходим си ми именно ти. Отчетите ти ми дават пълна увереност, че имаш всички качества, които ме интересуват.

Той се почука бързо по челото с хребетовидния нокът на показалеца си.

— Имаш добра атестация от ученическите години. Секторите, в които си работил като Наблюдател, дадоха благоприятни отзиви за теб. И накрая, най-много работа свърши рапортът на Финдж.

Харлан остана искрено поразен:

— Рапортът на Компютър Финдж — най-много работа?…

— Не очакваше ли такова нещо?

— Аз… не знам.

— Е, виж, момко, не съм казал, че рапортът е бил благосклонен. Казах — „свърши най-много работа“. Впрочем отзивите на Финдж бяха неблагоприятни. Той препоръчваше да бъдеш освободен от всички задължения, свързани с Промените в Реалността. Загатваше, че не е благоразумно да ти се поверява каквато и да е работа (освен Работник по Поддържането).

Харлан се изчерви:

— Какви бяха основанията му за подобно заключение, сър?

— Изглежда, моето момче, че ти имаш хоби. Влече те праисторията, а?

Туисъл спокойно размахваше цигарата си, а Харлан, който в яростта си бе забравил дори да контролира дишането си, нагълта цял облак дим и безпомощно се закашля.

Туисъл благосклонно изчака да свърши пристъпа на кашлицата му и запита:

— Така е, нали?

— Компютър Финдж не е имал право… — започна Харлан.

— Хайде, хайде. Споменах за рапорта му, защото има пряка връзка с целта, за която ти си ми особено необходим. А по принцип рапортът е нещо секретно и ти си длъжен да забравиш, че съм ти предал същността на изложението му. Длъжен си да забравиш завинаги това, млади човече.

— Но какво нередно има в увлечението по праисторията?

— Финдж смята, че това твое увлечение показва силно желание за „удържане на Времето“. Разбираш ли за какво става дума, момче?

Харлан разбираше. Беше изключено да живееш във Вечността, без да усвоиш психиатричната терминология. И особено тази фраза. Считаше се, че всеки Вечен изпитва силно желание, още по-силно поради обстоятелството, че е наложена възбрана върху всичките му проявления, да се завърне ако не към родното си Столетие, поне към някакво определено Време; че е по-добре да стане неразделна частица от него, отколкото да бъде чужденец навсякъде във Вечността. Разбира се, у повечето Вечни това желание бе потулено на сигурно място дълбоко в подсъзнанието.

— Мисля, че не е прав — каза Харлан.

— Аз също. Всъщност намирам твоето хоби за интересно и ценно. Както вече казах, затова си ми и необходим. Ще ти дам един Ученик. Искам да му предадеш всичко, което сам вече знаеш и което можеш да научиш за праисторията. Междувременно ще изпълняваш и службата на мой личен Техник. Ще започнеш след няколко дни. Съгласен ли си?

Дали е съгласен?! Да притежава официално разрешение да научи всичко възможно за епохата, предшествуваща Вечността? Да работи съвместно с най-изтъкнатия Вечен? При такива условия дори противното звание „Техник“ изглеждаше поносимо.

Чувството за предпазливост обаче не му изневери:

— Щом е за благото на Вечността, сър…

— За благото на Вечността? — внезапно развълнуван извика Компютърът-гном. Той с такава сила запокити угарката си, че тя се удари чак в отсрещната стена и рикошира в изобилие от искри. — Необходим си ми за съществуванието на Вечността.