Айзък Азимов
Краят на вечността (13)

13. Отвъд долната граница

Влезе Бринсли Купър. От възбуждение слабото му личице бе порозовяло и изглеждаше почти юношеско въпреки гъстите малансоновски мустаци, които се спускаха от горната му устна.

(Харлан можеше да го види през прозореца, да чува ясно гласа му по радиовръзката. Помисли си горчиво: „Малансоновски мустаци! Разбира се!“)

Купър се устреми към Туисъл.

— Не искаха да ме пуснат тук по-рано, Компютър.

— Съвсем правилно — каза Туисъл. — Бяха им дадени специални инструкции.

— Но вече е време да тръгвам, нали?

— Почти.

— И ще се върна обратно? Ще видя отново Вечността?

Въпреки всички старания на Купър да си придаде бодър вид, в гласа му се чувствуваше несигурност.

(От стаята с контролния пулт Харлан отчаяно стисна юмруци пред армираното стъкло на прозореца с безумен копнеж да проникне някак през него и да изкрещи: „Спрете! Приемете условията ми или…“ Каква полза?)

Купър огледа стаята и очевидно не забеляза, че Туисъл се бе въздържал да отговори на въпроса му. Погледът му се спря върху прозореца на контролния пулт, където бе застанал Харлан.

Той възбудено му махна с ръка.

— Техник Харлан! Излезте за малко. Искам да стисна ръката ви на тръгване.

— Не сега, моето момче, не сега — намеси се Туисъл. — Харлан е зает, настройва апаратурата.

— О, така ли? Знаете ли, струва ми се, че нещо не му е добре.

— Току-що му съобщих истинската цел на проекта — каза Туисъл. — Боя се, че от това на всеки може да му стане зле.

— Да ме порази Времето, разбира се! — възкликна Купър. — Вече няколко седмици, откак узнах това, и още не мога да свикна с тази мисъл.

В смеха му можеха да се доловят нервни, почти истерични нотки:

— С дебелата си глава все още не мога да осъзная, че в този спектакъл аз съм избран да изпълня главната роля. Аз… се страхувам малко.

— Не мога да те обвинявам за това.

— Знаете ли, този мой стомах… Той е най-жалката част от организма ми.

— Не се притеснявай — каза Туисъл. — Това е нещо съвсем естествено и скоро ще премине. А между другото, часът на отлитането ти по Единното Междувременно Време приближава, а все още не си получил последни инструкции. Например ти всъщност още не си видял капсулата, която ще те отнесе в миналото.

В продължение на два последователни часа Харлан чуваше всяка тяхна дума, независимо от това дали ги виждаше, или не. Той разбираше защо Туисъл наставляваше Купър със странно надути фрази. Причината бе, че в момента Купър узнаваше само тези подробности, които по-късно трябваше да спомене в мемоара на Малансон.

(Затворен кръг. Затворен кръг. И Харлан не можеше да го разкъса и разруши, както бе постъпил библейският Самсон — с един отчаян и безумно смел удар да стовари покрива на храма върху главите на враговете си; кръгът се затваря отново и отново; затваря се и нищо не е в състояние да възпре този стремителен процес.)

— Обикновените капсули — чуваше той гласа на Туисъл — се изтласкват и притеглят, ако можем да употребим тези термини за силите, действуващи в Темпоралното Поле. При това енергия, необходима за придвижване на капсулата от Столетие А до Столетие Б, има както в изходната, така и в крайната точка.

Но капсулата, която виждаш пред себе си, може да получи необходимата енергия само в изходната си позиция, понеже трябва да излезе от пределите на Вечността, т.е. тя може само да бъде изтласкана, но не и притеглена. Затова в този случай потреблението на енергията е от много по-висок порядък, отколкото при обикновените капсули. Наложило се е да бъдат поставени специални енергопроводи по протежението на Каналите на Времето, за да източват достатъчно енергия от Слънцето, което в определена концентрация става Ново.

Тази капсула е необикновена, а пултът на управление и енергозахранването й имат особено сложно устройство. Десетки биогодини ние преравяхме миналите Реалности в търсене на нужните сплави и технологии. Най-голямата ни находка бе 13-а Реалност на 222-ия. Там бе създаден Темпоралният тласкател, без който тази капсула не би могла да бъде построена. 13-а Реалност на 222-ия Век.

Последните думи Туисъл произнесе особено отчетливо.

(„Запомни това, Купър! — помисли си Харлан. — 13-а Реалност на 222-ия. Запомни го, за да го отразиш в мемоара на Малансон, та да узнаят Вечните къде да насочат издирванията си и да могат пак да ти го кажат, за да го отразиш… Отново и отново се затваря кръгът…“)

— Разбира се, ние не сме изпращали капсулата зад долната граница на Вечността, но тя е многократно изпробвана и затова сме сигурни, че няма опасност от неудачи — продължаваше Туисъл.

— Не може да има, нали? — запита Купър. — Т.е. исках да кажа, че моят Аналог несъмнено е попаднал там, иначе Малансон не би могъл да създаде Полето, а знаем, че той го е направил.

— Точно така — отвърна Туисъл. — Ти ще се озовеш в една безопасна и изолирана точка в слабо заселен югозападен район на Съединените Щати на Амелика…

— Америка — поправи го Купър.

— Добре, да бъде Америка. Ще бъде 24-ият Век, или с точност до стотните — 23,17-ият. Предполагам, че можем да наречем това Време дори 2317 година, ако така ни се харесва повече. Капсулата, както сам се убеди, е голяма, много по-голяма, отколкото е нужно, за да те побере. Сега я зареждат с продоволствия, вода, средства за защита и необходимите принадлежности за построяване на убежище. Ще имаш най-подробни инструкции, разбираеми само за самия теб. Сега искам да подчертая, че първата ти задача там ще бъде да вземеш всички предохранителни мерки да не бъдеш разкрит от местните жители, преди да си подготвен за срещата си с тях. В капсулата има специални мощни екскаватори, с помощта на които ще можеш да си изровиш дълбока землянка някъде в планината. Ще трябва колкото се може по-бързо да разтовариш капсулата. Всичко там ще бъде така поставено, че да улесни задачата ти. („Повтаряйте! Повтаряйте! — мислеше Харлан. — Всичко това му е казано много пъти, но е необходимо да чуе още веднъж всичко, което трябва да намери място в мемоара. Отново и отново по кръга…“)

— За разтоварване ти се дават петнайсет минути — каза Туисъл. — След това капсулата автоматически ще се върне в изходната точка заедно с всички инструменти и прибори, непознати в 24-ия Век. На тръгване ще получиш точен списък на тези вещи. След като капсулата отлети, ти ще бъдеш предоставен сам на себе си.

— А необходимо ли е тя да отлети толкова спешно? — запита Купър.

— Бързото завръщане увеличава шансовете за успех.

("Капсулата трябва да се върне след петнайсет минути — мислеше си Харлан, — защото миналия път тя се е върнала след петнайсет минути. Отново и пак кръгът…

— Не искахме да рискуваме, като фалшифицираме средствата за размяна, които се използват в 24-ия Век — продължи Туисъл вече с известна припряност. — Затова ще ти дадем злато, парчета самородно злато. А когато разучиш подробната инструкция, ще знаеш как трябва да обясняваш факта, че са попаднали в теб. Ще бъдеш облечен като туземците или най-малкото — дрехите ти ще могат да минат за местни.

— Чудесно — каза Купър.

— А сега запомни. Не прибързвай. Изчакай цели седмици, ако е необходимо. Приспособявай се духовно към епохата. Указанията на Техник Харлан са добра основа, но съвсем не са достатъчни. Ще имаш безжичен приемник, изготвен върху принципите на 24-ия, който ще те държи в течение на всички текущи събития, и нещо, което е още по-важно — ще ти даде възможност да усвоиш правилното произношение и интонация на местния език. Изпълнявай всичко съвсем съвестно. Уверен съм, че Техник Харлан перфектно владее английски език, но нищо не е в състояние да замени изучаването на туземното произношение непосредствено на мястото.

— А какво ще стане, ако не попадна там, където е необходимо? — запита Купър. — Искам да кажа, ако не се озова в 23,17-ия?

— Разбира се, ще трябва да провериш това съвсем старателно. Но всичко ще бъде в ред. Всичко ще свърши добре.

(„Всичко ще свърши добре — мислеше Харлан, — защото веднъж е свършило добре. Кръгът се затваря…“)

По лицето на Купър вероятно бе останала сянка на съмнение, защото Туисъл добави:

— Точността на настройката е разработена с най-голямо внимание. Имах намерение да ти обясня принципа, залегнал в основата й — сега е моментът да го направя. Тъкмо това ще помогне и на Харлан да разбере по-добре системата на управление.

(Изведнъж Харлан се обърна с гръб към прозорците и съсредоточи погледа си към контролния пулт. Едно ъгълче от завесата на отчаянието се повдигна. А какво би станало, ако…)

Туисъл продължаваше да наставлява Купър с умишлено педантичен тон на учител и с една част от съзнанието си Харлан все още се вслушваше в думите му.

— Очевидно е — казваше Туисъл, — че един сериозен проблем за нас бе да определим колко далече в Първобитното общество може да изпратим материално тяло, като му дадем определен енергетичен тласък. Най-лесно би било да се прати в миналото капсулата с човек в нея, като за измерването на потребеното количество енергия се използват щателно градуирани енергетични нива. Този човек би могъл винаги да определи в кое Столетие е попаднал, и то с точност до стотните, с помощта на астрономически наблюдения или като си набавя необходимата информация от радиопредаванията. И в двата случая обаче е необходим доста продължителен период от време. Този метод би бил бавен, а и опасен, тъй като би съществувала реална възможност местните жители да разкрият човека, а това вероятно би довело нашия проект до катастрофални последствия.

Затова и постъпихме по следния начин:

Вместо човек в миналото изпратихме определена маса радиоактивен изотоп — ниобий-94, който, като изпуска бета-частици, се превръща в молибден-94. Процесът на полуразпадане на ниобия е почти винаги 500 Столетия.

Първоначалната интензивност на радиоактивното излъчване на дадената маса ни е известна. Съгласно простата взаимозависимост в елементарната кинетика с времето намалява и интензивността и тя естествено може да бъде измерена с голяма точност.

Когато капсулата достигне назначението си в предисторическата епоха, ампулата с изотопа се изстрелва в планините, след което капсулата се връща във Вечността. В същия момент на биовремето, когато се извършва изстрелът, ампулата се появява едновременно във всички Столетия на бъдещето все по-стара и по-стара. В 575-ия Век един Техник излиза от Вечността във Времето, намира скритата ампула по излъчването й и я извлича оттам.

Щом веднъж е измерена интензивността на радиацията, лесно може да се определи времето, в което ампулата е останала по склоновете на планината, и следователно да се узнае с точност до два десетични знака в кое Столетие е попаднала капсулата. Изпратихме в миналото десетки ампули с различна енергия на тласъка и построихме калибрирана крива. Тя бе проверена чрез изстрелването на ампули вече не в предисторическата епоха, а в ранните Столетия на Вечността, където бяха възможни преки наблюдения.

Естествено имаше и неудачи. Първите няколко ампули се загубиха, тъй като не бяхме се съобразили с не особено големите геологически изменения между последните Столетия на Първобитния строй и 575-ия Век. Следващите три ампули също не можаха да бъдат намерени в 575-ия. Вероятно имаше някаква авария в катапултното устройство и то ги бе заровило дълбоко в недрата на планината. Преустановихме експериментите, когато нивото на радиацията се повиши дотолкова, че се уплашихме да не би някой от туземците да забележи излъчването и да се заинтересува по какъв начин са попаднали там радиоактивни отпадъци. Но ние успяхме да проведем ред успешни експерименти, които ни дават основание да вярваме, че можем да изпратим човек във всяко от праисторическите Столетия, с точност до стотните.

Слушаш ме внимателно, нали, Купър?

— Отлично разбрах всичко, Компютър Туисъл — отвърна Купър. — Виждал съм тази калибрирана крива и по-рано, без да разбирам значението й, но сега всичко ми е ясно.

Харлан слушаше този разговор с все по-нарастващ интерес. Той се вгледа в скалата, която отчиташе Столетията. Светещата порцеланова дъга върху метала с тънки чертички бе разделена на Столетия, Децистолетия и Сантистолетия. Сребристият метал проблясваше между прозиращите порцеланови деления и на фона му те се открояваха още по-ярко. Цифрите бяха дребни, с изящна изработка, но като се надвеси над прибора, Харлан забеляза, че на скалата са нанесени всички Векове от 17-ия до 27-ия. Тънката като косъм стрелка бе закована на чертичката, отбелязваща 23,17-ия Век.

Харлан бе виждал подобни векоизмервателни уреди и затова натисна пусковия лост почти механически, но той не се помръдна. Стрелката остана на мястото си.

Харлан почти подскочи, когато внезапно чу Туисъл да се обръща към него.

— Техник Харлан!

— Да, Компютър! — извика той в отговор, но веднага се сети, че Туисъл не можеше да го чуе. Той се приближи до прозореца и кимна.

Туисъл заговори, като че бе прочел мислите на Харлан:

— Векометърът е нагласен за изпращане на капсулата в далечното минало, и то точно в 23,17-ия Век. Никакво допълнително регулиране не е нужно. Единствената ти задача е в съответния момент на биовремето да дадеш необходимия Темпорален тласък. Отдясно на Векометъра се намира хронометър. Кимни, щом го откриеш.

Харлан кимна.

— Отчитайки биосекундите, които остават до старта на капсулата, хронометърът ще достигне нулата. Когато застане на делението минус петнайсет секунди, включваш контакта. Това е проста работа. Разбра ли как?

Харлан отново кимна.

— Не се изисква абсолютен синхрон — продължи Туисъл. — Можеш да го включиш в минус четиринайсет, тринайсет или дори минус пет секунди, но все пак за по-сигурно постарай се, моля ти се, да не е по-късно от минус десет секунди. Достатъчно е да включиш контакта и автоматите ще довършат останалото, като точно в нулевия момент ще дадат необходимия Темпорален тласък. Разбрано?

Харлан още веднъж кимна. Бе разбрал дори повече, отколкото бе казал Туисъл. Ако не включеше контакта в минус десет секунди, то това щеше да бъде направено без него.

„Ще минем и без чужда помощ“ — мрачно помисли Харлан.

— Имаме на разположение трийсет биоминути — каза Туисъл. — Ние с Купър ще отидем да проверим снаряжението му.

Те излязоха. Вратата се затвори след тях и Харлан остана сам с пулта, времето (стрелката на хронометъра вече бавно се придвижваше назад към нулата)… и твърдата решимост да осъществи това, което бе замислил.

Харлан се отдалечи от прозореца. Той бръкна в джоба си и почти издърпа неврозния бич, който все още си стоеше там. Ръката му леко потреперваше.

Отново се промъкна мисълта: „Самсонов удар върху храма — и край!“

С едно ъгълче от съзнанието си той си помисли с неприязън: „Колко Вечни изобщо са чували за Самсон? Колко души знаят как е загинал?“

Оставаха само двайсет и пет минути. Той не знаеше със сигурност колко време щеше да е необходимо за операцията, която бе замислил. Всъщност дори не беше уверен, че непременно ще успее.

Но какъв избор имаше? Влажните му пръсти едва не изпуснаха оръжието, докато сваляха приклада.

Устремен към целта, той действуваше бързо и в пълна забрава. Най-малко от всички възможни варианти го безпокоеше мисълта, че сам той можеше да премине в небитието.

В минус една минута Харлан стоеше в пълна готовност пред пулта.

Съвсем безпристрастно си помисли: „Може би последната минута от живота…“

Той не виждаше нищо друго в стаята освен червената тънка като косъмче стрелка, която отчиташе секундите.

Минус трийсет секунди.

Помисли си: „Няма да боли. Това не е смърт.“

Опита се да мисли само за Нойс.

Минус петнайсет секунди.

Нойс!

Лявата ръка на Харлан задвижи превключвателя към един контакт. Не прибързвай!

Минус двайсет секунди.

Контакт!

Сега щяха да заработят автоматите. Стартът ще бъде даден в нулевия момент. Харлан трябваше да извърши само още една манипулация. Ударът на Самсон!

Дясната му ръка се раздвижи. Той не гледаше в нея.

Минус пет секунди.

Дясната му ръка пак се повдиг… НУЛА… на и той, без да гледа в нея, с конвулсивно движение издърпа стартовия лост.

Нима това беше вече небитието?

Не, още не. Все още беше жив.

Харлан втренчи поглед в прозореца, без да помръдне от мястото си. Времето бе спряло своя ход за него.

Залата беше пуста. Мястото на гигантската капсула, която запълваше почти цялото пространство, бе празно. Масивните и мощни опорни метални блокове се извисяваха самотно във въздуха.

В огромното помещение, притихнало като необитаема пещера, единствено Туисъл, подобен на мъничък гном, бродеше нервно насам-натам.

Няколко секунди Харлан го наблюдаваше, след това отвърна поглед от него.

Внезапно и съвършено безшумно капсулата отново се появи на мястото си. Тя бе преминала тънката черта, отделяща минало от настояще, без да раздвижи и прашинка във въздуха.

Корпусът на капсулата закри Туисъл от очите на Харлан, но след миг Компютърът я заобиколи и Техникът го видя да се насочва бегом към пулта.

Със стремително движение на ръката си той включи механизма, с който се отваряше вратата, и се втурна вътре, като крещеше едва ли не с възторжено вълнение:

— Свърши се! Свърши се! Затворихме кръга!

Искаше да каже още нещо, но не му достигна дъх. Харлан мълчеше.

Туисъл се доближи до прозореца, опря длани в стъклото и се загледа с празен поглед навън. Харлан забеляза, че ръцете му трепереха; направиха му впечатление и старческите възелчета по тях. Мозъкът му като че ли вече бе изгубил способността или желанието да отделя основното от второстепенното и възприемаше от обкръжаващата го среда отделни подробности, без изобщо да ги осмисля по някакъв начин.

„Какво значение има всичко това? — уморено си помисли той. — И съществува ли въобще нещо, което вече има някакво значение?“

Туисъл заговори, но думите му едва достигаха до съзнанието на Харлан, сякаш идваха много отдалече:

— Сега вече мога да ти призная, че страшно се вълнувах, макар да не го показвах. Едно време Сенър твърдеше, че всичко това е невъзможно. Той настояваше, че непременно трябва да се случи нещо непредвидено и — край. Но какво има?

Компютърът се бе обърнал рязко при странното сумтене, което последните му думи изтръгнаха от Техника.

Харлан поклати отрицателно глава и едва успя задавено да изхрипти:

— Нищо…

Туисъл не се зае да го разпитва и отново се обърна с гръб към него. Човек дори можеше да се усъмни дали действително се обръщаше към Харлан, или говореше сам на себе си. Изливайки в думи вълненията и тревогите, които бе подтискал години наред в себе си, той сякаш се разтоварваше от тях.

— Сенър бе скептикът — казваше той. — Да знаеш само колко сме спорили с него, как ли не сме го убеждавали! Привеждахме му математически доказателства и се позовавахме на резултатите, получени от ред поколения изследователи за цялото биовреме от основаването на Вечността. Но Сенър поставяше всичко това на една страна, а той застъпваше друга теза, базирайки се на парадокса за човека, който среща самия себе си. Ти сам го чу да разсъждава за това. То е любимата му тема.

„Не бива да знаем бъдещето“ — казваше Сенър. Например аз, Туисъл, знаех от мемоара, че макар и много стар, ще доживея момента, когато Купър ще се отправи отвъд долната граница на Вечността. Знаех и други подробности от бъдещето си, знаех какво ми предстои да извърша.

„Невъзможно — настояваше той. — Фактът, че знаете съдбата си, неминуемо ще промени Реалността по някакъв начин, та дори ако това означава, че кръгът никога няма да се затвори и Вечността не ще бъде създадена.“

Нямам представа какво го караше да твърди това. Може би той искрено вярваше в думите си, може би това беше за него нещо от рода на интелектуалната игра, а може би — просто желание да шокира останалите с едно особено становище. Във всеки случай проектът се придвижваше напред и предсказанията в мемоара се сбъдваха едно след друго. Така например ние открихме Купър в Столетието и Реалността, които мемоарът посочваше. Дори само това бе достатъчно, за да обори теорията на Сенър, но и то не го убеди. По това време у него вече се бе зародил интерес към нещо ново.

— И все пак, и все пак… (Туисъл тихо се засмя с известно смущение и не забеляза, че цигарата му бе догоряла и всеки момент можеше да опърли пръстите му)… знаеш ли, през всички тези години аз нито миг не бях съвсем спокоен. Действително би могло да се случи нещо. Реалността, в която е била основана Вечността, би могла да се промени по някакъв начин, така че да не допусне това, което Сенър наричаше „парадокс“. И в тази нова Реалност нямаше да съществува повече Вечността. Понякога в безсънните си нощи изведнъж започвах да си мисля, че наистина можеше да стане така… но сега, когато всичко завърши благополучно, аз мога спокойно да се посмея над себе си, защото съм бил просто един изкуфял глупак, че съм могъл да се усъмня в нещо, което е пределно ясно.

— Компютър Сенър е бил прав — тихо каза Харлан.

— Какво? — хвърли се към него Туисъл.

— Проектът се провали. Кръгът не е затворен.

На Харлан му се стори, че съзнанието му започна да се избистря, но защо и в какво — това Техникът не можеше точно да определи.

— Какво искаш да кажеш? — старческите ръце на Туисъл с неочаквана сила се впиха в раменете на Харлан. — Ти си болен, моето момче. От преумората е.

— Не, не съм болен. Опротивяло ми е всичко. Вие. Аз. Но не съм болен. Погледнете сам. Тук, във Векометъра.

— Векометъра?

Тънката стрелка беше застанала на 27-ия Век.

— Но какво се е случило?

Радостта изчезна от лицето на Туисъл и на нейно място се появи ужас.

Харлан напълно се върна към действителността.

— Разтопих предохранителния механизъм и освободих лоста на управлението — каза той със съвсем прозаичен тон.

— Но как си успял…

— Имах в себе си невронен бич. Демонтирах го и използувах енергията от микрореактора му, която подобно на факла избухна само веднъж, но… Това е всичко, което остана от него.

Харлан подритна една малка купчинка метални отпадъци, които се валяха в един ъгъл. Туисъл още не искаше да повярва.

— В 27-ия? Искаш да кажеш, че Купър е попаднал в 27-ия…

— Не зная къде е попаднал — вяло отвърна Харлан. — Отначало аз преместих лоста надолу, далече зад 24-ия. Не знам точно къде. Не погледнах. След това го върнах, но и тогава не погледнах къде.

Туисъл бе втренчил поглед в него, лицето му бе бледо, с болезнено жълтеникав оттенък, а долната му устна трепереше.

— Нямам представа къде може да бъде сега Купър — продължи Харлан. — Изгубил се е някъде в Първобитното общество. Кръгът е разчупен. Първоначално смятах, че всичко ще свърши веднага щом извърших операцията, в нулевия момент. Но това е глупаво. Ще трябва да се чака. Ще настъпи едно мигновение по биовремето, когато Купър ще разбере, че е попаднал в друго Столетие, когато ще направи нещо, което ще противоречи на мемоара, когато той…

Харлан не довърши изречението и избухна в принуден и хриплив смях.

— Но не е ли все едно? Всичко това е само отсрочка, докато Купър окончателно не разчупи кръга. Не съществува начин за предотвратяване на катастрофата. Минути, часове, дни. Не е ли все едно? Когато отсрочката изтече, Вечността ще престане да съществува. Чувате ли ме? Това ще бъде краят на Вечността.