Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The End of Eternity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 66 гласа)

Информация

Издание:

Айзък Азимов. Краят на вечността

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Библиотека „Галактика“, №30

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преводач: Невена Златарева-Чичкова

Рецензент: Александър Бояджиев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Американска, I издание

Дадена за набор на 29.VI.1981 г. Подписана за печат на 2.X.1981 г.

Излязла от печат 30. X. 1981 г. Формат 70×100/32 Изд. №1488

Печ. коли 21. Изд. коли 13,59. УИК 13,80. Цена 2.00 лв.

Страници: 336. ЕКП 95366 5637–121–81 21331

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820 (73)-31

© Невена Златарева-Чичкова, преводач, 1981

© Агоп Мелконян, предговор, 1981

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981

c/o Jusautor, Sofia

 

Copyright © by Isaac Asimov

Isaac Asimov. The End of Eternity

Published by Fawcett Crest Books

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Краят на вечността от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Краят на вечността
The End of Eternity
АвторАйзък Азимов
Създаване1955 г.
САЩ
Първо издание1955 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски език
Жанрнаучна фантастика
Видроман

„Краят на Вечността“ e роман антиутопия от Айзък Азимов, в който се разглежда тенденцията за прекомерна защитеност и изолираност на съвременния човек от собствените му грешки. Книгата е написана през 1955 г.

Авторът изследва какво би се случило, ако група хора се сдобие със способността да „редактира“ грешките на другите, като променя миналото им без тяхното знание и с мисълта, че прави това за тяхно добро. В романа ясно проличава субективността на понятията Добро и Зло и се очертава необходимостта както от правилни, така и от погрешни решения в живота на човека.

Романът е типичен представител на стила „Деус екс машина“ (разкази с неочакван край) и леко контрастира с типичния за Айзък Азимов научен стил.

Книгата е публикувана в САЩ през 1955 г. Варненското издателство „Г. Бакалов“ я издава на български език през 1981 г. в превод на Невена Златарева-Чичкова като № 30 от поредицата „Галактика“.

10. В капан!

Изведнъж положението се оказа безизходно. Това бе най-суровата драматична ирония. Той бе дошъл във Времето за последен път и както в онази прастара поговорка, бе дръпнал носа на Финдж за сбогом; образно казано, той бе донесъл за последно стомната на извора. И точно сега трябваше да го хванат!

Чий бе този смях? На Финдж ли?

Кой друг би го проследил, би му устроил засада и би тържествувал в съседната стая?

Значеше ли това, че всичко е загубено? И тъй като в този миг на униние той бе сигурен, че всичко е провалено, изобщо не му мина през ум отново да се изплъзне или още веднъж да се опита да избяга във Вечността. Бе решил да се срещне лице с лице с Финдж.

И ако се наложеше, щеше да го убие.

Харлан се прокрадна с тихи, нерешителни стъпки на истински убиец към вратата. Той изключи автоматичния й сигнал и я открехна с ръка. Два инча. Три. Тя се отваряше съвършено безшумно.

В съседната стая, с гръб към него, стоеше човек. Непознатият бе твърде висок, за да е Финдж, и това обстоятелство навреме проникна в хаоса, който бе настъпил в съзнанието на Харлан, и го предпази от понататъшни агресивни действия.

След това, с отпущане на вцепенението, което сякаш бе обхванало и двамата, онзи, вторият, започна бавно, инч по инч, да се обръща.

Харлан не го дочака да се обърне напълно. Той не успя да разгледа както трябва дори профила му и като едва удържа един внезапен прилив на панически ужас, с последни сили изхвръкна от вратата. Автоматическият механизъм беззвучно я затвори зад него.

Без да вижда нищо, Харлан падна назад. Дишаше много тежко; поемаше въздух, сякаш се бореше с някого и го изтласкваше навън с трудност, а сърцето му биеше лудо, като че щеше да изскочи от тялото му.

Финдж, Туисъл и целият Съвет, взети заедно, не можеха да го разстроят повече. Не страхът от нещо реално му бе отнел мъжеството. Това бе по-скоро някакво инстинктивно отвращение от характера на произшествието, което го бе сполетяло.

Той събра купчината филмокниги и неловко притиснал безформения блок към себе си, след два безуспешни опита най-после успя да отвори вратата към Вечността. Краката му сами го носеха. Той се добра някак си до 575-ия, а след това и до дома си. Званието му Техник, чиято стойност той едва напоследък оцени, го спаси още веднъж. Малкото хора, които срещна на пътя си, механично се обръщаха на друга страна и му правеха път, като съсредоточено гледаха нещо над главата му.

Това бе щастливо стечение на обстоятелствата, защото той не бе в състояние да прикрие изражението на ужас, застинало върху мъртвешки бледото му лице, и нямаше сила, която да върне кръвта на мястото й. Но никой дори не погледна към него и Харлан поблагодари за това и на Времето, и на Вечността, и на онази сляпа сила, която движеше човешката съдба.

Той не беше успял да разгледа напълно онзи човек в къщата на Нойс, но знаеше с ужасяваща сигурност кой можеше да бъде.

Първия път, когато Харлан бе чул шум в къщата, той бе чул собствения си смях, а шумът, прекъснал го, бе от падане на нещо тежко в съседната стая. Втория път някой се бе изсмял и той, Харлан, бе изпуснал раницата с филмокнигите. Първия път Харлан се бе обърнал и бе видял да се затваря една врата. Втория път Харлан бе затворил вратата в момента, когато непознатият се бе обърнал.

Той бе срещнал самия себе си!

В същото Време и почти на същото място той почти бе застанал лице с лице с друг Харлан, който бе по-млад от него с няколко биодни. Той бе допуснал грешка при настройката на капсулата и я бе насочил към едно мигновение във Времето, което вече бе използвал, и той, Харлан, бе срещнал него, Харлан.

 

 

Дни наред след това произшествие споменът за преживения кошмар го преследваше и му пречеше да работи. Той се проклинаше за страха си, но напразно.

Всъщност оттук нататък нещата тръгнаха сякаш по нанадолнище. Той съвършено точно можеше да определи Големия Водораздел на съдбата, откъдето започна всичко. Ключовият момент бе мигът, когато той насочи за последен път капсулата към 482-ия, но кой знае как допусна грешка при настройката й. Оттогава всичко тръгна от зле по-зле.

Промяната в Реалността на 482-ия се извърши именно през този период и засили безизходицата, в която се намираше Харлан. През изтеклите две седмици той бе намерил три предложения за Промени в Реалността, които имаха минимални дефекти, и сега избираше измежду тях, но не беше в състояние да се реши на активни действия.

Харлан се спря на Промяната на Реалността 2456–2781, V-5 по ред причини. От трите тя бе най-отдалечена в бъдещето. Грешката бе минимална, но фатална за живота на няколко души. Оставаше му само да прескочи до 2456-ия и чрез малък шантаж да си изясни какво щеше да представлява Аналогът на Нойс в новата Реалност.

Но неотдавнашното произшествие го бе лишило от мъжеството му и той се колебаеше. Тънко замислената операция вече не му изглеждаше проста работа. А дори ако успееше да разбере какъв щеше да бъде характерът на Аналога на Нойс — какво следваше по-нататък? Да върне девойката на мястото й в ролята на чистачка, шивачка, работничка или нещо от този род? Разбира се. Но тогава какво трябваше да се направи със самия Аналог? С евентуалния й съпруг? Със семейството? С децата?

По-рано не беше мислил за тези неща. Просто бе избягвал да спира вниманието си на тях. „Там ще се изясни всичко…“ — бе си казал той.

Но сега не можеше да мисли за нищо друго.

И така, той се излежаваше и търсеше непрекъснато оправдания за пасивността си и се ненавиждаше за това, когато Туисъл го повика по видеофона и го запита с уморения си глас малко озадачено:

— Харлан, да не си болен? Купър ми каза, че сте пропуснали няколко занимания.

Харлан се опита да придаде спокойно изражение на лицето си.

— Не, Компютър Туисъл. Просто съм малко уморен.

— Е, да, да, момчето ми, това е простимо.

Може би за първи път, откакто се познаваха, усмивката почти напълно изчезна от лицето на Туисъл.

— Чу ли вече за Промяната в 482-ия?

— Да — кратко отвърна Харлан.

— Обади ми се Финдж — преднамерено спокойно каза Компютърът — и помоли да ти предадем, че Промяната е преминала напълно успешно.

Харлан вдигна рамене, но изведнъж осъзна, че от екрана Туисъл следеше реакцията му особено внимателно и сякаш не съвсем доброжелателно. Той стана неспокоен и запита:

— Може би имате да ми кажете още нещо, Компютър?

— Не, нищо — отвърна Туисъл и гласът му прозвуча необяснимо тъжно; вероятно от наметалото на солидната му възраст, която натежаваше върху плещите му, — Мислех, че на теб ти се иска да поговорим.

— Не — сухо каза Харлан. — Така ви се е сторило.

— Добре тогава, ще се видим утре сутрин при отварянето на изчислителната зала. Аз пък имам да ти кажа много неща.

— Да, сър — каза Харлан и дълго след като изгасна екранът, продължаваше да се взира натам.

Думите на Туисъл бяха прозвучали почти като заплаха. Значи Финдж бе говорил с него. Какво ли му бе казал, което Туисъл сега бе премълчал?

Но сега Харлан имаше нужда именно от тази външна опасност. Да се бориш със собствената си депресия бе толкова трудно, колкото и да се сражаваш с плаващи пясъци, когато се намираш сред тях, въоръжен само с един прът. Но борбата с Финдж бе нещо съвсем различно. За първи път от много дни насам Харлан си припомни какво оръжие притежаваше той и почувствува, че част от самоувереността му се възвръща.

Сякаш там, където се бе затворила една врата, се бе отворила друга. Унинието на Харлан се смени с трескава активност. Той отпътува в 2456-ия и изненада Социолог Вой, както и предполагаше.

Направи го безпогрешно. Узна всичко, което му бе нужно.

И по-точно, дори повече, отколкото очакваше. Много повече.

Увереността щедро се възнаграждава. Една поговорка от родното му Столетие гласеше: „Хвани здраво копривата и тя ще се превърне в пръчка, с която ще можеш да наложиш врага си.“

Накратко казано, Нойс нямаше свой Аналог в новата Реалност. Изобщо не съществуваше какъвто и да е неин Аналог. Така че тя незабелязано можеше да заеме мястото си в новото общество по възможно най-удобния начин или пък да остане във Вечността. Нямаше никакви причини да му откажат съюз с нея освен строго теоретичния факт, че бе нарушил закона — а той знаеше как да се защити от това обвинение.

И сега Харлан летеше към бъдещето, изгарящ от желание да съобщи на Нойс голямата новина, да се наслаждават заедно на успеха, на който не се бяха надявали и в най-смелите си мечти през ужасните дни на пълна безизходица.

И в този миг капсулата спря.

Тя не намали скоростта си; просто спря.

Ако движението се извършваше по което и да е от трите измерения на пространството, едно такова внезапно спиране би разбило капсулата и би претопило метала в тъмночервена нажежена маса, а Харлан би превърнало в безформена купчина от счупени кости и окървавена, разкъсана плът.

Но при сегашните обстоятелства рязкото спиране накара Харлан да се превие, усетил неудържимо да му се повдига, и той почувствува остра болка, като че нещо в него се разпука.

Когато се посъвзе, той се примъкна до уреда, който отчиташе номера на Вековете, и се вгледа в него с все още премрежен поглед. Циферблатът показваше 100000.

Кой знае защо, това го уплаши. Твърде кръгло бе числото.

Той трескаво погледна управляващите лостове. Какво беше станало?

Техникът се разтревожи още повече, защото не можа да забележи нищо, което да не беше в ред. Пусковият лост бе освободен и оставаше в положение, което съответствуваше на движението в бъдещето с голяма темпорална скорост. Нямаше никакви признаци за късо съединение. Нито една от стрелките върху циферблата не беше надхвърлила черната ограничителна черта. Енергозахранването бе в пълна изправност. Тънката игличка, която отразяваше непрекъснатото изразходване на милиони мегавата енергия, спокойно настояваше, че нищо не бе нарушило ритъма в процеса на потреблението на енергията.

Каква бе тогава причината за спирането на капсулата?

Бавно, с голямо внимание Харлан докосна стартовия лост и го обви с ръка. Приведе го в неутрално положение и стрелката на енергометъра слезе до нулата.

Той отново извъртя лоста в другото положение. Стрелката пак се покачи и този път циферблатът, който отразяваше номера на Вековете, започна да отчита Столетията в обратно направление.

Назад… назад… 99983… 99972… 99959…

Харлан отново превключи лоста. Насочи капсулата пак към бъдещето. Този път бавно, много бавно…

99985… 99993… 99997… 99998… 99999… 100000…

Тряс! Стрелката се закова на 100000. Енергията от Новото Слънце безшумно се консумираше в невъобразимо големи количества, но без всякакъв резултат.

Той пак изпрати капсулата назад, още по-назад. След това се устреми напред с пределна скорост. Тряс!

Зъбите му бяха стиснати, устните му — разтеглени, а диханието му — хриптящо. Харлан се чувствуваше като затворник, който в пристъп на безсилен гняв се блъскаше окървавен в решетките на килията си.

Когато капсулата пак спря след десетина неуспешни опита, стрелката отново показваше 100000. 100000 и нищо повече.

Трябваше да смени капсулата! Но дълбоко в себе си той вече знаеше, че това едва ли щеше да помогне.

В мъртвата тишина на 100000-ия Век Ендрю Харлан слезе от капсулата и напосоки избра друг Канал на Времето.

Само след минутка, стиснал задвижващия лост, той се взираше в показанията — 100000 — и разбра, че и този път няма да успее.

Обхвана го безумна ярост. Защо трябваше това да се случи сега, именно сега! Откъде дойде тази беда точно когато всичко неочаквано се бе развило така благоприятно за него? Проклятието на фаталната грешка, която допусна, като насочи капсулата към 482-ия, още тегнеше над него.

Той ожесточено издърпа лоста и изпрати капсулата с пълна скорост назад в миналото. Сега бе свободен поне в едно отношение — бе свободен да направи всичко, което пожелаеше. Нойс — отделена от него с бариера, Нойс — недостижима, какво повече можеха да му отнемат? Нямаше вече от какво да се бои.

Той се насочи към 575-ия и изскочи от капсулата, обхванат от безразсъдна незаинтересованост към всичко заобикалящо го, чувство, непознато му до този момент. Харлан се отправи към библиотеката на Сектора, без да заговори някого, без да обърне внимание на никого. Той взе това, което му трябваше, и дори не се огледа дали не го следят. Какво го интересуваше?

Отново — в капсулата и отново — в миналото! Той вече знаеше точно какво щеше да направи. По пътя той погледна големия стенен часовник, който показваше Единно Биовреме, деня, датата и номера на една от трите работни смени, на които бе разбито денонощието.

Сега Финдж вероятно се намираше в квартирата си и това бе добре дошло.

Когато Харлан пристигна в 482-ия, той гореше цял като в треска. Устата му беше пресъхнала, като че бе пълна с памук. Гърдите го боляха. Но под ризата си той бе скрил твърдото оръжие, което притискаше с лакът към тялото си, и това бе единственото усещане, с което си струваше да се съобразява.

 

 

Асистент Компютър Хоби Финдж погледна към Харлан и удивлението в погледа му бавно отстъпи място на безпокойство.

Известно време Харлан го наблюдаваше мълчаливо в очакване тревогата му да нарасне и да се превърне в страх. Без да бърза и като че случайно той се озова между Финдж и видеофона.

Финдж бе разсъблечен, гол до кръста. Гърдите му бяха слабо окосмени, отпуснати, почти женствени. Тлъстият му корем изхвръкваше от пояса му.

„Изглежда жалък — помисли си Харлан със задоволство, — жалък и противен. Толкова по-добре.“

С дясната си ръка той здраво стисна дръжката на оръжието под ризата си.

— Излишно е да поглеждате към вратата, Финдж — започна той. — Никой не ме видя да влизам тук. Така че никой няма да ви се притече на помощ. Трябва да разберете добре, Финдж, че имате работа с Техник. Ясно ли ви е какво означава това?

Гласът на Харлан звучеше глухо. Той почувствува гняв, че не забеляза страх в очите на Финдж, само безпокойство. Компютърът дори спокойно се протегна да вземе ризата си и започна да я облича мълчаливо.

— Знаете ли каква е привилегията на Техника, Финдж? — продължи Харлан. — Вие никога не сте бил такъв и затова не бихте могли да знаете. Но аз ще ви обясня: това означава, че никой не те забелязва къде отиваш и какво правиш. Когато срещнат Техник, всички отвръщат поглед от него и така усърдно се стремят да не го забележат, че в края на краищата наистина успяват. Така например, Финдж, аз мога да отида в библиотеката на Сектора и да взема оттам каквото ми се иска, докато библиотекарят с особено усърдие се рови в своите книжа и просто „не забелязва“ нищо около себе си. Мога спокойно да се разхождам из многолюдните коридори на 482-ия и всички минувачи ще се отдръпват от пътя ми, а миг след това с чиста съвест ще могат да се закълнат, че не са видели никого. Навикът да не се забелязват Техниците е станал втора природа на Вечните. Така че, както виждате, мога да правя каквото искам и да ходя, където пожелая. Мога да вляза в частното жилище на Асистент Компютъра, оглавяващ някой Сектор, и с оръжие, опряно в гърдите му, да го принудя да признае цялата истина — никой няма да ме спре.

Едва сега Финдж проговори:

— Какво държите там?

— Оръжие — отвърна Харлан и извади ръката си изпод ризата. — Познавате ли го?

Дулото му леко блестеше и завършваше с гладка металическа изпъкналост.

— Ако само ме убиете… — започна Финдж.

— Не се бойте. Няма да ви убия — отвърна Харлан. — При една неотдавнашна наша среща вие имахте пистолет. Това тук не е пистолет. Този предмет е изобретение на една от миналите Реалности на 575-ия. Може би не сте чували за него. Зачеркнаха го от Реалността. Ужасно отвратителна работа. Той може да убива хора, но при малка мощност въздействува върху болковите центрове на нервната система и предизвиква паралич. Нарича се или по-точно наричаше се невронен бич. Та тази вещ, която държа в момента, има именно такива свойства и е в пълна изправност. Повярвайте, зареден е. Сам го опитах върху пръста си — той вдигна лявата си ръка и показа вдървеното си кутре.

— Беше много неприятно.

Финдж неспокойно се размърда.

— Съхрани ме, Време, за какво всъщност става дума?

— Само за тази дреболия, че между Каналите на Времето в 100000-ия Век е поставена бариера. Искам да я вдигнете.

— Бариера на Времето?

— Излишно е да се преструвате на удивен. Вчера говорихте с Туисъл. Днес вече е поставена бариерата. Искам да знам какво точно е било и какво ще бъде направено. Да ме порази Времето, Компютър, ако не ми кажете истината, ще приведа в действие този „бич“. Опитайте, ако не вярвате.

— Тогава слушайте… — каза Финдж с леко заекване и едва сега в гласа му прозвучаха нотки на уплаха, а също и на някаква безсилна ярост. — Щом искате да знаете истината — ще я имате. Известно ни е всичко за вас и за Нойс.

Очите на Харлан нервно затрепераха.

— Нима смятахте, че действията ви ще останат незабелязани? — заговори Финдж, без да сваля поглед от неврозния бич, и челото му заблестя от пот. — О, Време, как можахте да предположите, че ще ви изпусна от погледа си след всичко, което извършихте, докато изпълнявахте служебния си дълг на Наблюдател в 482-ия и особено след бурната ви реакция при завръщането си оттам? Та аз не бих бил достоен за поста, който заемам, ако бях направил този голям пропуск. Ние знаем, че сте взели Нойс във Вечността. Знаехме го от самото начало. Искахте да чуете истината. Сега вече я знаете.

В онзи миг Харлан дълбоко се презираше за глупостта си.

— Знаели сте?

— Да. Знаехме, че сте я завели някъде в Скритите Столетия. Знаехме за всяко ваше идване в 482-ия и за това, че по такъв начин доставяхте необходимия лукс на разглезената аристократка; жалък глупак, който напълно бе изменил на клетвата на Вечните заради някаква си фуста.

— И защо тогава не ме спряхте? — Харлан бе решил да изпие горчивата чаша на собственото си унижение до дъно.

— Значи това ви беше малко? — рязко отвърна Финдж с въпрос и като че смелостта му нарастваше пропорционално на отчаянието, което все повече обземаше Харлан.

— Говорете.

— Добре тогава. Ще ви кажа, че още от самото начало не ви смятах достоен за званието Вечен. Може би — не лош Наблюдател, а също и Техник, който се занимава с проверки на различните движения, но не и Вечен. Когато ви изисках тук за онази последна задача, целта ми беше да докажа на Туисъл, който кой знае защо ви цени особено, че в лицето на девойката Нойс аз не изпробвах само предразсъдъците на аристократичното общество. Това бе преди всичко проверка за вас самия и вие не я издържахте, както и предполагах от самото начало. А сега скрийте това оръжие, този бич, или както там го наричате, и си обирайте крушите оттук.

Харлан едва си поемаше дъх и с отчаяни усилия се опитваше да запази жалките останки от достойнството си, но усещаше как то му се изплъзва, като че съзнанието и духът му бяха станали така неподвижни и безчувствени като кутрето на лявата му ръка, парализирано от неврозния бич.

— И вие дойдохте тогава в собствената ми стая, за да ме подтикнете към престъплението, което извърших?

— Да, разбира се. По-точно, аз ви изкушавах. Казах ви самата истина, че можете да задържите Нойс само в тогавашната Реалност. Вие предпочетохте да действувате не като Вечен, а като сополанко. Впрочем нищо друго и не очаквах от вас.

— И сега пак бих постъпил така — каза Харлан с хриплив глас — и тъй като всичко вече ви е известно, както сами разбирате, нямам какво да губя.

Той насочи неврозния бич към тлъстия корем на Финдж и процеди през зъби:

— Какво сте направили с Нойс?

— Нямам представа.

— Не се опитвайте да ме излъжете. Какво сте направили с Нойс?

— Казах ви вече, че не знам.

Харлан стисна с всичка сила неврозния бич; устните му бяха бледи, гласът му звучеше съвсем глухо.

— Да започнем с крака. Ще ви боли много.

— Послушайте, съхрани ме, Време, почакайте…

— Добре. Какво сте направили с нея?

— Не, изслушайте ме. Досега вашите постъпки бяха просто нарушаване на дисциплината. Реалността не пострада от тях. Аз проверих това специално. Единственото наказание, което ви очаква, е разжалване от чин. Но ако ме убиете или ми нанесете телесна повреда, очаква ви смъртна присъда за покушение срещу старшия по звание.

Тази жалка заплаха извика презрителна усмивка по лицето на Харлан. След всичко, което се бе случило, смъртта щеше да бъде за него най-простото и безболезнено разрешение на нещата.

Но Финдж очевидно не разбра значението на тази усмивка.

— Не смятайте, че във Вечността няма смъртно наказание, понеже никога не сте чували за него — бързо добави той. — Ние, Компютрите, знаем за такива инциденти. Нещо повече, извършвани са били и екзекуции. Съвсем проста процедура. Във всяка Реалност стават катастрофи, след които не намират трупове. Ракети се взривяват във въздуха, аеролайнери потъват в океана или се разбиват на прах в планините. Осъденият може просто да бъде качен на един такъв кораб минути или секунди преди катастрофата. Сега вярвате ли ми?

Харлан се раздвижи нетърпеливо и каза:

— Ако с това усукване целите да отървете кожата си — напразно е. По-добре чуйте какво ще ви кажа: Не се боя от наказание. Освен това възнамерявам да се събера с Нойс. Тя ми е нужна сега. В текущата Реалност Нойс няма свой Аналог. Няма причини, поради които да не ми разрешат сключване на законен съюз.

— Но това е против всякакви правила. Съюз с Техник…

— Ще оставим това да реши Съветът на Времето — каза Харлан и най-после гордостта му се събуди. — Аз не се боя от евентуален отказ, така както не се боя и да ви застрелям. Аз не съм обикновен Техник.

— Искате да кажете, че вие сте личният Техник на Туисъл? — запита Финдж с малко стъписан глас и върху кръглото му, изпотено лице се появи странно изражение, което би могло да се изтълкува и като ненавист, и като тържество, и като двете заедно.

— Не, причините са много по-важни. А сега…

С мрачна решителност Харлан сложи показалеца си върху спусъка на оръжието.

Финдж нададе неистов крясък.

— Тогава идете в Съвета. В Съвета на Времето; те знаят Всичко. Щом сте толкова необходим… — изрече с мъка той, като едва си поемаше дъх.

За миг пръстът на Харлан затрептя в нерешителност.

— Какво казахте?

— Нима смятате, че в подобен случай бих могъл да действувам на своя глава? Докладвах всичко в Съвета веднага след Промяната в Реалността. Ето копията от моето донесение.

— Нито крачка!

Но Финдж не обърна внимание на тази заповед. Със светкавична скорост, сякаш пришпорван от някакъв зъл дух, който се беше вселил в него, той се метна към папките си. Като намери кодовия номер на нужния отчет, с другата ръка той бързо го набра и някъде от масата като сребристо езиче пропълзя лента, на която с просто око можеше да се различи моделът на точките.

— Искате ли да я прослушате? — запита Финдж и без да дочака отговор, постави лентата в озвучителя.

Харлан слушаше окаменял. Всичко беше съвършено ясно. Финдж не беше пропуснал нищо в доноса си. Доколкото Харлан можеше да си припомни, всяко негово излизане във Времето бе описано с пълни подробности.

— А сега вървете в Съвета! — изкрещя той, когато лентата свърши. — Аз не съм поставял никаква бариера на Времето. Дори не знаех, че е възможно такова нещо. И не мислете, че постъпката ви едва ли не им е направила никакво впечатление. Вярно е, че вчера говорих с Туисъл. Но не аз, а той бе този, който ме потърси. Така че — вървете при него. Обяснете му що за важна персона сте. А ако толкова много ви се иска все пак да ме застреляте преди това, стреляйте и Времето да ви погълне.

Гласът на Компютъра прозвуча истински екзалтирано. В този миг той очевидно се чувствуваше победител и вярваше, че дори и един неврозен бич не би могъл да накърни тържеството му.

Защо? Толкова ли силно желаеше сриването на Харлан? Нима ревността му бе такава всеобхватна страст?

Харлан просто формулира въпросите в съзнанието си, но не успя да си отговори на тях, защото внезапно и Финдж, и всичко, свързано с него, изгуби всякакво значение.

Той пъхна оръжието в джоба си, рязко се обърна към вратата и се отправи към най-близкия Канал на Времето.

Сега му предстоеше среща със Съвета или поне с Туисъл. Той не се боеше от тях — нито поотделно, нито взети заедно.

В последния невероятен месец, с всеки изминат ден в него крепнеше увереността, че е незаменим. Съветът, да, дори самият Съвет на Времето, щеше да бъде принуден да приеме условията му, щом момичето беше цената на съществуването на Вечността.