Нора Робъртс
Пристанище за мъже (18)

Седемнадесета глава

Оглеждаше се за нея. Кам реши, че това е още нещо, което прави за пръв път в живота си. Никога не беше чакал жена. Винаги те бяха идвали при него. Обаждаха се по телефона, минаваха край къщата, очакваха го край шкафчето му в училище. Явно беше свикнал и се беше разглезил.

Никога не беше изпитвал онзи чисто мъжки страх да кани някого на първа среща. Беше поканен на петнайсет години от пищната шестнайсетгодишна Алисън Брент. Дори го беше взела от входната им врата със стария шевролет на баща си. Не беше съвсем сигурен какво точно изпитва да го вози момиче, докато тя не спря на „Блу Краб Драйв“ и не предложи да се прехвърлят на задната седалка.

Нямаше абсолютно нищо против.

Загубата на девствеността с хубавата и опитна Алисън беше сладко и приятно преживяване. И Кам никога не погледна назад.

Харесваше жените, харесваше всичко у тях — дори и досадните им страни. Точно това ги правеше жени, а той смяташе, че мъжете получават по-добрата част от сделката. На тях се пада да гледат, да докосват и да вдишват уханията. И освен ако не са пълни глупаци, обикновено винаги могат да се измъкнат от нежните прегръдки и да минат към следващите, без особени неприятности.

Той никога не е бил глупак.

Но сега с нетърпение очакваше Анна. И се питаше какво е това у нея, което не предизвиква желанието му да се измъкне.

Може би, защото тя не говореше за брак, продължи размишленията си, докато се отдалечаваше от кея покрай къщата, за да се ослуша за колата й. Може би това, че нищо не очакваше. Тя беше много чувствена и сякаш не очакваше кой знае колко романтични жестове от негова страна. Детството й е било кошмарно и въпреки това бе успяла да го превъзмогне и да се превърне в силна и завършена личност. Възхищаваше й се.

Начинът, по който можеше — и го правеше — да подчертава или омаловажава външния си вид, силно го впечатляваше. Двойствеността го караше да се пита каква ще бъде. И въпреки това двете противоположности в нея така добре се съчетаваха, че един мъж трудно би могъл да ги забележи.

Колкото повече мислеше за нея, толкова повече я желаеше.

— Какво правиш?

Едва не подскочи, когато Сет изникна зад него. Взираше се в пътя, обзет от безумно желание Анна да се появи по алеята. Пъхна ръце в джобовете.

— Нищо, просто се разхождам.

— Не се разхождаше — възрази момчето.

— Защото бях спрял. Ето пак тръгвам, виждаш ли?

Сет завъртя очи зад гърба му, после го догони.

— Ами аз какво трябва да правя?

Кам се престори, че се любува на яркочервените лалета покрай къщата.

— Защо?

— Ами Етан излезе с лодката, а Филип се е затворил горе в кабинета си и се занимава с компютъра.

— Е, и? — Наведе се да изскубне някакъв плевел — поне смяташе, че е плевел. Къде ли е, по дяволите, тя? — Къде са децата, с които си играеш?

— Трябва да ходят в магазина и да обядват с баба си. — Сет се подсмихна подигравателно. — Нямам какво да правя. Скучно ми е.

— Ами… върви да чистиш стаята си или нещо друго.

— Стига!

— Господи, какъв съм ти аз, социален наставник? Да не би телевизорът да е развален?

— В събота сутрин има само разни простотии за деца.

— Ти си дете — отбеляза Кам и с облекчение чу шума от приближаваща се кола. — Научи онова твое тъпоумно куче на някой и друг номер.

— Не е тъпоумно. — Засегнат, Сет се извърна и подсвирна на кутрето. — Гледай! — Фулиш дотича, понесъл нещо, което приличаше на кутийка бира в уста.

— Да бе, дъвче тенекия. Много умно! Виж, не ме… — но млъкна, след като момчето замахна, посочи надолу и Фулиш се отпусна на земята.

— Прави го и по устна команда — сериозно обяви Сет и почеса кучето по главата. — Но съм го научил да действа по знаци с ръка. — Задържа дланта си нагоре и Фулиш бойко вдигна лапа.

— Това е доста добре. — В гласа му се смесиха гордост и изненада. — Колко време ти трябваше да го научиш?

— Само по час-два от време на време.

И тримата вдигнаха погледи, когато Анна сви по алеята. Фулиш пръв се втурна да я приветства.

— Още не се справя достатъчно добре с команда „Стой“ — довери Сет. — Но не сме го отработвали много.

Още не се справяше добре и с „Долу“. В мига, в който Анна излезе от колата, Фулиш заподскача и залая, а езикът му се стрелкаше навън.

Кам реши, че кучето се ориентира правилно. Той също би искал да скочи отгоре й и да започне да я облизва. Носеше избелели светлосини дънки и яркочервена блузка. Съвсем обикновено облекло, но в него изглеждаше едновременно като практична жена и морска сирена.

Устата на Кам се напълни със слюнка.

— Изглежда различно със спусната коса — отбеляза Сет.

— Да. — Искаше да зарови ръце в тях, да я докосва. И толкова!

Тя беше клекнала и говореше ласкаво на кучето, което се беше излегнало с обожание по гръб, за да го почеше. Вдигна глава и дори скрити зад тъмните стъкла на очилата, Кам видя как очите й се разширяват разбиращо, после се преместват предупредително към детето, което крачеше след него.

Пренебрегвайки предупреждението й, той рязко я изправи на крака, при което тя се спъна в кучето и политна. Кам възпря с целувка протеста й.

Все едно да те погълне слънцето, успя единствено да си помисли тя. Горещината беше огромна и достигна точката на топене още преди да успее да си поеме дъх. Страст, нетърпение и жажда изригваха от него и се стоварваха отгоре й с обезпокоителна скорост. Яростното почукване на кълвач, тръгнал на лов за закуската си, отекна в тишината и се присъедини към трескавите удари на сърцето й. Единственото, което можеше да направи, бе да издържи, докато той успее да изтръгне достатъчно от онова, което желаеше от нея, за да се утоли.

Когато я отдръпна назад, вълшебните му устни леко се извиха — самодоволна усмивка, която никак не й беше приятна.

— Добро утро, Анна.

— Добро утро — прокашля се, отстъпи назад и с неудобство погледна към Сет. Изглеждаше по-скоро отегчен, отколкото потресен, така че му отправи лъчезарна усмивка. — Добро утро, Сет!

— Аха, здрасти!

— Кучето ти расте с всеки изминал ден. — Тъй като имаше нужда да се разсее с нещо, сведе поглед към Фулиш и вдигна ръка. Той седна и вдигна лапа, с което я очарова. — О, колко си ми умничък! — Отново клекна, здрависа се с него, подръпна го за ухото. — Какво друго можеш да правиш?

— Работим по някои неща. — Фулиш току-що беше демонстрирал целия си репертоар, но Сет не искаше да го признае.

— Добър отбор сте двамата. Нося някои неща за ядене в колата — подхвърли небрежно. — Продукти за вечеря. Ще ми помогнете ли?

— Да, добре — сърдито изгледа Кам. — И без това няма какво друго да правя.

— Нали ще излизаме с лодката? — каза го бодро, развеселена, когато видя как Кам зяпна, а Сет я погледна внимателно.

— Аз ще идвам ли?

— Разбира се — обърна се, отвори вратата на колата и му подаде една торба. — Веднага щом приберем тези неща. Надявам се, че ще бъда добра ученичка. Не знам почти нищичко за лодките.

Оживен, Сет взе две торби.

— Нищо особено. Но трябва да имаш шапка — заяви и понесе товара си към къщата.

— Възнамерявах да бъдем само ти и аз — каза й Кам. И си беше мечтал как ще доплават до някое тихо местенце по реката и как ще я люби на дъното на поклащащата се лодка.

— Така ли? — Извади малка чанта с багаж и я пъхна в ръцете му. — Сигурна съм, че ще ни бъде страшно забавно тримата.

Затвори вратата на колата, потупа го по бузата и последва Сет към къщата.

 

 

Оказа се, че ще бъдат четирима. Сет настоя да вземат Фулиш и след като Анна го подкрепи, Кам беше принуден да се съгласи.

Трудно беше да останеш сърдит, когато екипажът ти е в толкова добро настроение. Фулиш се настани на една пейка, облечен със стара спасителна жилетка, останала от някое от многобройните кучета на Рей и Стела, и лаеше щастливо вълните и птиците.

Сет, вече захапал един от сандвичите от хладилната чанта, обясняваше на Анна тайните на такелажа.

Изглежда така дяволски сладка, помисли си Кам, с една от старите му, овехтели шапки на главата, докато внимателно слушаше Сет да й обяснява.

Лодката се провираше през каналите, маневрирайки между означителните колове с умерена скорост, за да премине през това, което местните жители наричаха Литъл Нек Ривър, после в Танджър Саунд и към залива.

Тук се усещаше леко вълнение и Кам погледна назад да види как ще го понесе Анна. Беше коленичила в задната част и се беше навела над перилата, но с усмивка видя, че не е заради морска болест. Усмивката й беше щастлива и нетърпеливо посочи напред, когато забеляза дърветата и обраслите мочурища на остров Смит.

Кам извика на Сет да вдигне платната.

Това бе момент, който Анна никога нямаше да забрави. Градският живот не я беше подготвил за звуците, движението, гледката на белите платна, които се издигат, заплющяват на вятъра и после се издуват от него.

За миг лодката като че ли полетя с вятъра, който брулеше страните й и издуваше до пръсване платната. Водата под тях се разплиска и тя усети солен вкус.

Искаше да наблюдава всичко едновременно — надигащите се от синьо-зелената вода вълни, морето от бели платна отгоре, възвишенията и равните участъци на брега. Мъжът и момчето работеха уверено, едва разменяйки по някоя дума.

Минаха покрай нещо, което Сет нарече заслон за раци. Представляваше само паянтова барака от изпочупени и избелели дъски, издигната над водата и закрепена към разнебитен пристан. Повърхността наоколо беше осеяна с оранжевите плувки, които маркираха кошовете за раци. Анна се загледа как една рибарска лодка се поклаща, докато човекът вътре — като от картина с избелелите си панталони, смачкана шапка и бели ботуши — измъкваше теления кош.

Прекъсна работа само колкото да докосне козирката на шапката си за поздрав и след това хвърли два съпротивляващи се рака във водния си резервоар.

Живот в океана, помисли си Анна и изгледа как лодката се отправя към следващата плувка.

— Това е Малкия Дони — уведоми я Сет. — Етан казва, че му викат така, въпреки че вече е пораснал, защото баща му е Големия Дони. Майтап!

Анна се засмя. На нея й се беше сторило, че Малкия Дони е поне сто килограма.

— Предполагам, че така става, когато живееш в малко градче. Сигурно е прекрасно да си живееш и работиш така във водата.

Сет вдигна рамо.

— Добре е, но аз предпочитам само да плавам.

Когато Анна вдигна лице към вятъра, реши, че той има основание. Просто да се носиш — бързо и свободно с лодката, която се издига и спуска, и чайките, които крещят над главата ти. „Кам изглежда толкова естествен — помисли си, — леко разкрачил дългите си крака, за да балансира при поклащането на лодката, хванал кормилото със силните си ръце и с развети от вятъра тъмни коси.“ Когато той извърна глава, сърцето й подскочи.

Когато вдигна ръка, тя стана и предпазливо пое по палубата към него.

— Искаш ли да подържиш кормилото?

— По-добре не — отвърна, като се опитваше да постъпва разумно. — Не знам какво да правя.

— Аз знам. — Издърпа я пред себе си, постави ръце върху нейните. — Това е Покомоук — кимна с глава към един тесен канал. — Ако искаш да намалим темпото, можем да тръгнем нататък и да заобиколим кошовете.

Вятърът галеше лицето й. Видя една чайка да се спуска рязко към водната повърхност, плъзна се леко по нея и се издигна с онзи остър вик, който приличаше на плач през смях. По дяволите разумното поведение.

— Не искам да намаляваме.

Той се засмя до ухото й.

— Смело момиче.

— Накъде сме поели? Какво ще правим?

— Поели сме на юг, югозапад. Плаваме срещу вятъра. По периферията.

— По периферията? На мен ми се струва, че сме в самия му център. Не знаех, че можем да се движим толкова бързо. Чудесно е!

— Добре. Задръж за момент.

За нейно изумление той отстъпи назад и извика на Сет да му помогне. Докато ръцете й стискаха кормилото до побеляване, Анна ги чу да се смеят. Чу и изскърцването на мачтите, плющенето на платното, докато се обръщаше. Лодката набра допълнително скорост. Опита се да се отпусне. В края на краищата пред тях нямаше нищо друго, освен вода.

Виждаше вдясно от себе си — дясно на борд, поправи се сама — малка моторна лодка, изскочила от една от многобройните рекички и канали. Твърде далече е, прецени тя, няма да се сблъскат.

Точно когато се убеждаваше, че може да се справи без инциденти, лодката подскочи. Сдържа вика си и почти изви кормилото в обратна посока, но ръцете на Кам уловиха нейните и го задържаха стабилно.

— Ще се обърнем!

— Не-е. Не се страхувай.

Сърцето й замря.

— Ти ме остави сама!?

— Трябваше да се оправят платната. Детето знае как да се справя. Етан го е учил, а и то бързо схваща. Дяволски добър моряк е.

— Но ти ме остави сама — повтори тя.

— Справи се добре. — Целуна я по главата. — Това отпред е остров Танджър. Ще го заобиколим, после ще тръгнем на север. По Литъл Чоптенк има спокойни местенца. За обяд ще спрем на някое от тях.

Няма опасност да се преобърнат, каза си тя и спокойно се облегна на Кам. Разтвори крака, както бе направил и той, и остави тялото си да балансира едновременно с движението на лодката. Реши, че трябва да се сдобие с някаква малка лодка, скиф или каквото там се нарича, когато успее да си купи къща на брега.

Ще поръча на братята Куин да й я построят, реши.

— Ако имах лодка, щях да го правя при всяка възможност.

— Ще трябва да те научим на основните неща. Съвсем скоро ще можеш да работиш на трапеца.

— Какво? Да подскачам по мачтите с лъскаво трико?

Идеята си имаше своята привлекателност.

— Не точно. Използва се едно платно — трапец — и се надвесваш над водата.

— Заради удоволствието?

— Виж това ми хареса — отвърна през смях. — Заради скоростта, за да се балансира силата.

— Да се надвесиш над водата — замислено повтори тя и погледна към сушата. — Това също може да ми хареса.

Остави я да нагласи кливера под зоркото око на Сет. Хареса й усещането на платното в ръцете и съзнанието, че отговаря — повече или по-малко — за издуващото се бяло парче плат. Заобиколиха малката пясъчна ивица на остров Танджър и с удоволствие наблюдаваше бързите маневри с платната, работата в екип, за да се поддържа скоростта, докато се променя курсът.

Кам беше свалил фланелката си и гърбът му блестеше от слънце, пот и вода. Макар ръцете леко да я наболяваха от непривичната работа, тя не се оплакваше. Вместо това изпита глуповато задоволство, когато Кам й каза, че е добър юнга.

Обядваха някъде край Литъл Чоптенк, близо до един полуразрушен кей, в компанията на птиците. Слънцето грееше ярко на ясносиньото небе, а температурата се беше повишила над двайсет градуса — до лятото оставаха още няколко седмици.

Решиха да се разхладят. Фулиш пляскаше жизнерадостно, докато Сет се гмуркаше под огледалната повърхност и плуваше като делфин.

— Страхотно се забавлява — тихо продума Анна. В момента нямаше и следа от предизвикателното и сърдито момче, което първия път бе интервюирала. Чудеше се дали и то го осъзнава.

— Тогава предполагам, че не мога да ти се сърдя много за това, че настоя да дойде с нас.

Тя се усмихна.

— Всъщност нямаш нищо против. Пък и никога не би могъл да се справиш така добре с лодката, ако той не беше с тебе.

— В това има доста истина, но може да се каже нещо и по въпроса за справянето с лодката. — Обгърна я с ръце.

Анна инстинктивно се улови за раменете му.

— Без потапяне!

— Нима бих направил нещо толкова предсказуемо? — В очите му напираше смях. — Особено когато това е по-приятно. — Отметна глава и я целуна.

Устните им бяха мокри и хлъзгави и пулсът на Анна запрепуска под усещането на неговите, които се плъзгат върху нейните, улавят ги, после ги поемат. Хладната вода сякаш се сгорещи, когато краката им се преплетоха. Чувстваше се безтегловна и въздъхна, докато се отдаваше на целувката.

А после се озова под водата.

Изскочи, като кашляше, и отметна мократа коса от очите си. Първото нещо, което чу, беше смехът на Сет. Първото, което видя, беше усмивката на Кам.

— Не можах да устоя — заяви той, после сам се задави с вода, тъй като Анна загреба пред себе си и я плисна в лицето му.

— Ти си следващият — предупреди тя детето, което бе така смаяно от мисълта някой възрастен да си играе с него, че Анна лесно го хвана и го потопи под водата.

То се издърпа, изплю вода, но погълна още повече, когато се разсмя.

— Ей, аз нищо не съм направил.

— Смееше се. Освен това ви забелязах, че действате в екип. Вероятно идеята е била твоя.

— Не е вярно. — Успя да се освободи, а след това го осени блестящата идея да се гмурне и да я издърпа надолу за глезените.

Битката беше жестока и, когато бяха напълно изтощени, решиха да сключат примирие. Едва тогава забелязаха, че Кам вече не е във водата, а се е разположил на лодката със сандвич в ръка.

— Какво правиш там горе? — извика Анна и отметна натежалата си от водата коса.

— Наблюдавам шоуто. — Отпи от пепсито. — На двама глупчовци.

— Глупчовци? — Извърна очи към Сет и в мълчаливо съгласие враговете се превърнаха в съюзници. — Аз виждам само един глупчо наоколо, а ти?

— Само един — съгласи се той, докато бавно плуваха към лодката.

Всеки глупак би разбрал какво са намислили. Кам едва не отдръпна краката си, но после реши да се остави да го издърпат обратно във водата.

Щяха да изминат часове преди Сет да осъзнае, че и Анна, и Кам се бяха докосвали до него. И че той изобщо не се беше страхувал.

 

 

След като лодката беше закрепена на пристана, платната — спуснати, а палубата — почистена, Анна се залови да приготвя вечеря. Искаше да устрои незабравимо угощение. Като моряк може и да беше новак, но пък тук беше експерт.

— Ухае божествено — каза й Филип, когато намина оттам.

— Ще е още по-божествено на вкус. — Нареждаше пластовете на лазанята с артистичен усет. — Стара семейна рецепта.

— Те са най-добрите — съгласи се той. — И ние си имаме тайната рецепта на баща ми за палачинки. Трябва да ти забъркам някоя сутринта.

— Много бих искала. — Вдигна поглед да му се усмихне и забеляза някаква тревога в очите му. — Наред ли е всичко?

— Разбира се. Просто още не мога да се отърся от работата. — Нямаше нищо общо с работата му, а с последния доклад на частния детектив, който беше наел. Майката на Сет беше забелязана в Норфолк — а това се намираше дяволски наблизо. — Имаш ли нужда от някаква помощ тук?

— Всичко е под контрол. — Завърши с тънък пласт моцарела и сложи тавата във фурната. — Може би ще искаш да опиташ виното.

Филип разсеяно вдигна оставената на плота отворена бутилка. И интересът му незабавно бе пробуден.

— Небиоло, най-доброто от италианските червени вина.

— Така мисля и мога да обещая, че лазанята ми ще е достойна за него.

Той се усмихна, докато наливаше две чаши. Очите му имаха златистокафяв оттенък, което кой знае защо й навяваше мисли за архангели.

— Анна, любов моя, защо не зарежеш Кам и не избягаш с мен?

— Защото ще ви намеря и ще ви убия и двамата — заяви той, влизайки в кухнята. — Стой далече от моята жена, братко, преди да съм те убил. — Макар да беше изречено на шега, Кам не беше съвсем сигурен дали се шегува. И не беше особено доволен да усети ревността.

Не беше ревнивец.

— Той не може да различи бароло от кианти — увери я Филип, докато вземаше още една чаша. — По-добре ела с мен.

— Мили боже! — възкликна тя, като се опитваше да имитира южняшкия им акцент. — Как обичам моите смелчаци да се бият за мен! Ето задава се и още един — добави, тъй като Етан се появи откъм задната врата. — Искаш ли и ти да се дуелираш за мен, Етан?

Той примигна и се почеса по главата. Жените го смущаваха, но добре схвана, че тук има някаква закачка.

— Ти ли сготви вечерята?

— Със собствените си малки ръчички — увери го тя.

— Отивам да си взема оръжието.

Когато тя се засмя, той се усмихна и излезе, за да отмие под душа натрупаната през деня умора.

— Господи, Етан почти успя да флиртува с жена — удиви се Филип. — Ще трябва да те задържим при нас, Анна.

— Ако някой подреди масата, докато аз приготвя салатата, може и да се задържа достатъчно, за да ви позволя да опитате и моите каноли.

Мъжете се спогледаха.

— Кой е наред? — попита Кам.

— Не съм аз. Трябва да си ти.

— Аз бях вчера. — Изгледаха се още малко, после и двамата се насочиха към вратата и извикаха на Сет.

Анна само поклати глава. Предполагаше, че по-малките братя винаги си патят по този начин.

Разбра, че ястието й е пожънало успех, когато Сет си сипа за трети път. Забеляза, че е позагубил онзи вид на измършавяло улично коте. А също и бледността. Може би погледът му от време на време отново ставаше напрегнат, като трепваше изпод миглите, сякаш в очакване на удара, който твърде рано се бе научил да подозира. Но по-често в очите му искреше смях. Беше умно момче, което сега откриваше как да се забавлява с хората.

Езикът му беше груб, но това беше естествено, тъй като живееше сред мъже. Забеляза, че Кам го сритва от време на време лекичко под масата, когато прекаляваше с псувните.

Справят се. В началото имаше съмнения, че трима големи мъже ще намерят начин как да се пригодят, да го приемат. И особено да разтворят сърцата си за едно момче, което неочаквано им е било поверено.

Но те се справяха. Когато пише доклада си по случая Куин, ще отрази в него, че Сет Делаутер е у дома си, точно там, където му е мястото.

Ще бъде нужно време, за да се издейства временното настойничество да премине в постоянно, но тя щеше да се постарае да го получат. Сърцето й се стопляше, когато Сет поглеждаше към Кам след поредното сритване под масата и се усмихваше точно като десетгодишно дете, хванато в грешка.

Ще бъде страхотен баща, помисли си тя. Малко строг, за да бъде животът интересен. Ще бъде от онези, които разнасят децата на раменете си и се боричкат с тях в двора. Почти си го представяше — някое красиво, тъмнокосо момченце, някое хубаво, румено момиченце.

— Сбъркала си професията си — заяви й Филип, след като се отдръпна от масата и се замисли дали да не отпусне колана на панталона си.

Анна примигна, стресната сред мечтите си, и едва не се изчерви.

— Така ли?

— Би трябвало да имаш ресторант. Ако решиш да се заемеш с това, аз пръв ще се кандидатирам за инвестиции. — Стана с намерение да приготви капучино, но телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката. Щом чу леко дрезгавия женски глас със сексапилен италиански акцент, той повдигна вежди. — Да, тук е. — Прокара език по зъбите си и подаде телефона към Кам. — За теб е, приятел.

Той пое слушалката и след първото измъркано изречение я позна.

— Здрасти, сладурче — подхвърли, тъй като не можеше да си спомни името й. — София?

Понеже действително обичаше брат си, Филип положи най-голямо старание да отклони вниманието на Анна.

— Купих тази машина само преди шест месеца — информира я той и задържа стола й, за да стане и да се отдалечи на известно разстояние. — Истинска прелест!

— Така ли? — Не проявяваше никакъв интерес към лъскавата кафемашина. Не и след като току-що бе чула сърдечния поздрав на Кам. Когато той се засмя, тя здраво стисна зъби.

На Кам изобщо не му хрумна да понижи гласа си или да внимава какво говори. Накрая все пак успя да свърже гласа с името — София, с пищното тяло и огромните очи — и сега си бъбреха весело за общи познати. Тя обичаше препускането — всякакъв род препускане — и беше фурия в леглото.

— Не, налага се да пропусна останалата част от сезона тази година — заяви й той. — Не знам кога ще се върна в Рим. Ти ще си първа, bella — отвърна, когато тя попита дали би могъл да й се обади при завръщането си. — Разбира се, спомням си — малката тратория близо до фонтана Треви.

Облегна се с гръб на плота. Гласът й му навяваше спомени. Не точно за нея, тъй като дори не можеше да си я представи съвсем ясно. Но за Рим, за пълните с хора тесни улици, за уханията, звуците, оживлението. Състезанията.

— Какво? — Въпросът й за поршето го приземи. — Да, дал съм го на гараж в Ница, докато… — не довърши, тъй като тя го попита дали смята да го продава. Има един приятел, каза му. Карло. Спомня си Карло, нали? Той се интересувал дали Кам не смята да продаде колата, щом ще се задържи толкова дълго в Щатите. — Не съм мислил за това. — Да продаде колата? Паниката го прободе като тънко острие. Все едно да признае, че повече няма да се връща. Не само в Европа, но и към своя живот.

Тя говореше бързо, убедително, италианският и английският й се смесваха и го объркваха. Има номера й. И може да й се обади по всяко време. Ще каже на Карло, че в момента размисля. Кам им липсва на всички. В Рим е толкова ску-у-чно без него. Чула, че бил отказал участие в голямо състезание в Австралия и се изплашила, че може би някоя жена го задържа. Влюбил ли се е най-после?

— Да, не… — Главата му беше замаяна. — Малко е сложничко, скъпа. Но ще държим връзка. — След това тя го накара отново да се засмее, като прошепна едно предложение как биха могли да прекарат първата му нощ при завръщането в Рим. — Ще се постарая да го имам предвид. Как бих могъл да забравя, скъпа? Да. Чао!

Филип старателно разпенваше мляко и с вид на обречен се опитваше да въвлече Анна в разговор за видовете кафеени зърна. Етан, с инстинкта си да оцелява, вече беше напуснал кухнята. А Сет просто си седеше и ронеше парче чесново хлебче за Фулиш, който се криеше под масата.

Кам повдигна многозначително вежди към машината за капучино.

— Аз предпочитам обикновено кафе — подхвърли и се усмихна, когато Анна се насочи към него. — Спомням си твоите каноли от… — Въздухът изскочи със свистене, когато тя заби юмрук в корема му. Преди да успее да си поеме отново дъх, тя вече бе минала край него и изскочи навън, затръшвайки мрежестата врата. — Какво? — разтърка корема си Кам и погледна учудено Филип. — Господи, какво й каза?

— Ама че си идиот! — промърмори брат му.

— Изглеждаше много ядосана — подхвърли Сет и подуши въздуха. — Мога ли да опитам малко от това?

— Разбира се. — Филип се зае да му направи капучино с повечко мляко, докато Кам излизаше навън.

Настигна Анна на пристана, където тя стоеше скръстила ръце на гърдите си.

— За какво беше това, по дяволите?

— О, не знам, Кам. Ей така, заради дяволите. — Обърна се и го погледна с блеснали очи. — Жените са особени същества. Те се дразнят, когато мъжът, с когото се предполага, че имат връзка, флиртува по телефона с някаква италианска бамбина.

Прозрението го осени, но за негова чест Кам дори не трепна.

— Стига, сладурче…

Млъкна, без да е сигурен дали му е смешно или страшно, когато тя отново вдигна юмрук.

— Не ме наричай сладурче. Имам си име. Да не ме смяташ за глупачка? Сладурче, захарче, бонбонче — така казваш, когато дори не можеш да си спомниш жената, която е под теб в леглото.

— Почакай!

— Не, ти почакай. Имаш ли някаква представа колко е обидно да стоя там и да те слушам как си уреждаш среща с италианската си любовница в Рим, когато моята лазаня още не се е смляла в стомаха ти?

Още по-лошо. Много, много по-лошо, беше го направил секунди, след като беше построила глупавите си въздушни кули за него и за деца. Техните деца. О, унизително е! Възмутително!

— Не си уреждах среща — започна, после спря, впечатлен от потока италиански ругатни, излял се от устата й. Когато я видя да оголва зъби и да съска ядно, не успя да сдържи усмивката си. — Ти ревнуваш.

— Не става въпрос за ревност. Става въпрос за възпитание. — Тръсна глава и се опита да се успокои. Само се излага с това избухване, осъзна Анна. Но, дявол да го вземе, още не са свършили! — Ти си свободен, Камерън, също както и аз. Без преструвки, без обещания, добре! Но няма да търпя да се отдаваш на телефонен секс, когато съм отседнала в същата къща.

— Не беше телефонен секс, беше разговор.

— Малката тратория близо до фонтана Треви? — изрече, вече успокоена тя. — Как бих могъл да забравя? Ти ще си първа? Щом искаш да спиш с някакво италианско захарче, Кам, това си е твоя работа. Но никога повече не го уговаряй в мое присъствие. — Пое си дъх, после вдигна ръка, преди отново да успее да проговори: — Съжалявам, че те ударих.

Той прецени, че вече се е поуспокоила.

— Не, не съжаляваш.

— Добре, не съжалявам. Заслужи си го.

— Това нищо не означаваше, Анна.

Напротив, помисли си уморено, означаваше. За нея то означаваше много. И грешката си беше изцяло нейна, нейната малка трагедия.

— Беше неучтиво.

— Аз не съм особено учтив. Обаче тя не ме интересува. Дори не мога да си спомня как изглежда.

Анна леко наклони глава.

— Сериозно ли смяташ, че такова изявление е в твоя полза?

„Какво, по дяволите, иска да й кажа?“ — запита се Кам и въздъхна. Предполагаше, че понякога истината е най-доброто.

— Твоят образ, Анна, е това, което не мога да изхвърля от ума си.

— Сега се опитваш да ме отклониш — въздъхна тя.

— Получава ли се?

— Може би. — Чувствата са си нейни, напомни си тя, и проблемът си е неин. — Нека просто се съгласим, че дори и при една неангажираща връзка има известни граници, които не бива да се преминават.

Кам не беше сигурен дали думата „неангажираща“ е подходяща за техните отношения. Но за момента беше съгласен с всичко, което можеше да я успокои.

— Добре, от този момент ти си единствената италианска бамбина, с която ще флиртувам. — Безстрастният й, сериозен поглед го накара да се усмихне. — Беше страхотна лазаня. Нито една от другите ми бамбини не може да готви.

Погледът й се плъзна към водата и отново се върна на лицето му. После замислено приведе глава. Кам беше сигурен, че забеляза искрици смях в очите й.

— Накрая и двамата ще се озовем вътре — каза й той. — Но нямам нищо против, ако се откажеш.

— Струва ми се, че в крайна сметка предпочитам да остана суха. — Хвърли поглед към къщата, откъдето се дочуваше музика. — Кой свири на цигулката?

— Това е Етан. — Беше бърза и жизнерадостна жига, една от любимите на родителите им. Пианото се присъедини и го накара да се усмихне. — А това е Филип.

— Ти на какво свириш?

— Малко на китара.

— Искам да те чуя. — В знак на помирение тя протегна ръка.

Кам я пое и я поднесе към устните си.

— Ти си тази, която желая, Анна. Само за теб мисля.

Засега, помисли си тя и го остави да я притегли в обятията си. Настоящето беше единственото, което трябваше да има значение.