Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Заливът Чесапийк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sea Swept, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 194 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
maxin (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Пристанище за мъже

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Лилия Атанасова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)
  3. — Корекция от Еми

Шестнадесета глава

Етан не умееше да рисува. При другите лодки, които беше строил, той бе работил по съвсем груби скици и много подробни измервания. За първата лодка на този клиент беше направил умален макет и беше установил, че по него се работи по-лесно и по-точно.

Скифът, който беше построил и продал, представляваше основен модел, но беше направил известни подобрения. Лесно можеше да си представи готовия проект.

Но разбираше, че започването на сериозен бизнес изисква попълването на всички документи, както бе казал Филип, и има нужда от нещо по-сериозно, по-професионално. Ще трябва бързо да си създадат репутацията, че работят качествено, ако искат да успеят.

Така че беше прекарал часове наред на бюрото си, борейки се с чертежите и скиците за първата им поръчка.

Когато разгъна завършените проекти на кухненската маса, беше едновременно доволен и горд от работата си.

— Ето това е — заяви, като придържаше краищата, — което съм замислил.

Кам надникна над рамото му, отпи от бирата си и изсумтя:

— Предполагам, че би трябвало да е лодка.

Засегнат, но не особено изненадан от коментара, брат му се навъси.

— Ще ми се да те видя ти как ще го направиш по-хубаво, Рембранд.

Кам сви рамене и седна. Трябваше да признае, че не би могъл. Но от това скицата на едномачтовия кораб не ставаше по-достоверна.

— Предполагам, че няма значение, стига да не показваме твоето художествено произведение на клиента. — Отмести скицата и се зае с чертежа. Тук вече старанието и търпението на Етан си проличаваха. — Добре, сега вече можем да говорим. Искаш да я направим с нагъната конструкция.

— Скъпо е — подхвана Етан, — но има предимства. Когато я завършим, ще разполага със здрава и бърза лодка.

— Качвал съм се в няколко такива — промърмори Кам. — Трябва да си много добър за подобно нещо.

— Ще се справим.

— Да-а — усмихна се Кам.

— Въпросът е, че… — Етан отново издърпа скицата на завършената лодка отгоре. — Да се направи лодка с такава конструкция са необходими майсторлък и точност. Всеки, който разбира от лодки, ще го забележи. Нашият човек е неделен моряк и знае само най-основните неща — той просто има пари. Но се движи в средите на хора, които разбират от лодки.

— Така че чрез него ще се опитаме да си създадем име — довърши Кам. — Правилно. — Разгледа скиците, чертежите, разрезите. Ще стане страхотна, каза си наум. Трябваше само да я построят. — Можем да си направим макет.

— Можем.

Изработването на макет беше стар и уважаван похват в лодкостроенето. Закрепваха се дъски с еднаква дебелина и върху тях се очертаваше желаната форма на корпуса. После макетът можеше да се разглоби, за да се определят контурите. След това строителите уточняваха формата на облицовъчните и хоризонталните дъски в истинските им пропорции една спрямо друга.

— Можем да започнем с макета — замислено изрече Кам.

— Струва ми се, че можем да започнем тази вечер и да продължим утре.

Това означаваше да начертаят модела на корпуса в пълен размер върху платформа в работилницата. Той ще бъде детайлизиран, за да покаже формиращите участъци. Тези участъци ще бъдат изпробвани, като се очертаят върху тях надлъжните контури и ватерлиниите.

— Да, защо да чакаме? — Кам вдигна поглед при появата на Сет, тръгнал към хладилника. — Макар че ще е по-добре, ако някой можеше да рисува прилично — подхвърли нехайно и се престори, че не забелязва внезапния интерес на момчето.

— Като разполагаме с размерите и свършим качествена работа, това не е важно. — Етан приглади направената от него рисунка на лодката.

— Просто ще е по-хубаво, ако можехме да покажем на клиента нещо по-ефектно — вдигна рамо Кам. — Филип би го нарекъл маркетинг.

— Не ме интересува как ще го нарече Филип. — Упоритата бръчица вече се врязваше между веждите на Етан — сигурен знак, че ще се заинати. — Клиентът остана доволен от предишната ми работа и няма да седне да критикува някаква рисунка. Човекът иска лодка, а не картина за стената.

— Просто си мислех… — Кам не се доизказа, а ядосаният Етан стана да си вземе бирата. — В работилниците, които знам, през повечето време идват да се мотаят разни хора. Обичат да гледат как се правят лодките — особено пък хората, които нищичко не разбират от строителство на лодки, но си въобразяват точно обратното. Така можеш да си намериш клиенти.

— Е, и? Все ми е едно, че хората искали да ни гледат как рендосваме дъските. — Всъщност не му беше все едно, но предполагаше, че няма да се стигне дотам.

— Мислех си, че не би било зле да имаме хубави, поставени в рамка скици по стените. На лодки, които сме построили.

— Още не сме построили нито една.

— А твоят скипджак? — възрази Кам. — Тази, с която работиш. Другата, която вече си направил за първия ни клиент. А и аз поработих доста време по една двумачтова шхуна в Мейн преди две години и един луксозен скиф в Бристол.

Етан отново отпи замислено.

— Може и да изглежда добре, но не съм съгласен да наемаме художник да ни рисува картинки. Необходимо е да се оправим със списъка на оборудването, а Филип трябва да приключи с договора за тази лодка.

— Просто си мислех. — Кам се обърна. Сет все още стоеше пред широко отворения хладилник. — Менюто ли чакаш, малкия?

Той трепна, после грабна първото, което му попадна под ръка. Кофичката кисело мляко с боровинки не беше точно това, за което бе тръгнал, но беше твърде смутен, за да го върне обратно. Принуден да се примири с един от здравословните боклуци на Филип, той взе лъжица.

— Имам да свърша една работа — промърмори и изскочи навън.

— Залагам десет долара, че ще го даде на кучето — весело подхвърли Кам и се запита колко ли време ще е нужно Сет да започне да рисува лодки.

 

 

Разполагаше с подробна и донякъде романтична рисунка на скипджака на Етан още на другата сутрин. Беше петък — денят преди свободата. Етан вече беше излязъл с лодката, за да прегледа кошовете за раци и да презареди стръвта. Макар Сет да се беше опитал да състави план, така че да ги хване и тримата заедно, просто не беше в състояние да измисли как да забави ранното заминаване на Етан. Но двама от трима, помисли си, докато минаваше край Кам, който мрачно се взираше в сутрешното си кафе, пак не беше зле.

Нужни бяха поне две чаши кафе, преди който и да е от мъжете в семейство Куин да може да общува с нещо повече от ръмжене. Сет вече беше свикнал с това, така че нищо не каза, докато оставяше раницата си. Държеше скицника с отбелязано с пръст място между страниците. Пусна го на масата, все едно нямаше абсолютно никакво значение за него, а след това с разтуптяно сърце започна да рови из шкафовете за овесени ядки.

Кам веднага забеляза рисунката. Усмихна се и нищо не каза. Взираше се във филийката, която бе успял да прегори, когато Сет се върна на масата с кутия и купичка в ръка.

— Проклетият тостер е развален.

— Пак си го включил на силно — заяви Филип и довърши разбиването на омлета си с яйца и лук.

— Не мисля. Колко яйца забъркваш?

— Николко не забърквам. — Филип изсипа яйцата в специалния тиган за омлет, който беше донесъл от собствената си кухня. — Направи си сам.

„Боже, сляп ли е този човек или какво?“ — чудеше се Сет. Наля мляко върху овесените ядки и побутна скицника към Кам.

— Няма да умреш, ако сложиш още две, след като и без това го правиш. — Кам отчупи от овъглената филийка. Започваше да ги харесва и такива. — Аз сварих кафето.

— Мътилката — поправи го Филип. — Хайде да не си правим излишни илюзии.

Кам въздъхна дълбоко и стана да си вземе купичка. Взе кутията с ядки, която стоеше точно до скицника на Сет. Почти чу как момчето изскърца със зъби, докато сядаше обратно на мястото си и си сипваше.

— Може би ще си имаме компания този уикенд.

Филип беше съсредоточен в омлета.

— Кой?

— Анна. — Кам наля мляко в купичката си. — Ще я изведа да плаваме с лодката и мисля, че ще я придумам да сготви нещо за вечеря.

„Единственото, за което може да мисли тоя човек, са жени и как да си натъпче тумбака!“ — каза си отвратен Сет и побутна с лакът скицника. Кам изобщо не вдигна поглед.

Когато видя Филип да слага омлета в чинията си, прецени, че е дошъл моментът за действие. Сет едва се сдържаше от нетърпение.

— Какво е това? — попита Кам, поглеждайки рисунката.

Крайно време беше!

— Нищо — измърмори Сет и продължи да се храни.

— Прилича на лодката на Етан — вдигна чашата си Кам и хвърли поглед към Филип. — Не мислиш ли?

Той застана до него, опита от закуската си, хареса я.

— Да, добра рисунка. — Погледна с любопитство момчето. — Ти ли я направи?

— Просто си играех. — Червенина пропълзя по врата му и стомахът му се сви.

— Работя с момчета, които и толкова не могат да нарисуват — разсеяно го потупа по рамото Филип. — Хубава работа!

— Нищо особено — отвърна Сет и сви рамене, докато в същото време изпита силно задоволство.

— Странно, с Етан тъкмо си говорехме да сложим рисунки на лодки в работилницата. Нали знаеш, Филип, нещо като реклама на работата ни.

Той беше зает с омлета, но вдигна вежди, едновременно с изненада и одобрение.

— Мислили сте за това? Направо ме изумявате. Добра идея. — Вгледа се по-внимателно в рисунката, докато я обмисляше. — Направи контурите груби, остави краищата недовършени. Трябва да изглежда като правена от работник, не много изпипана.

Кам издаде лек гърлен звук, сякаш го обмисляше.

— Една рисунка няма да свърши много работа — погледна с присвити очи към Сет. — Предполагам, че можеш да направиш още няколко, като например работната лодка на Етан? Или ако ти дам снимки на две-три лодки, по които аз съм работил?

— Не знам. — Сет се стараеше да прикрие вълнението в гласа си. Почти успя да изрази отегчение, когато срещна погледа на Кам. — Може би.

На Филип не му беше нужно много, за да схване замисъла. Включи се в играта, посегна към чашата си с кафето и кимна.

— Може да свърши добра работа. Клиентите ще видят различни лодки, които сме правили. Ще бъде добре, ако разполагаме с рисунка на тази, по която започвате.

Кам изсумтя.

— Етан е направил някаква жалка скица. Прилича на рисунка от детската градина. Не знам каква работа би могла да ни свърши. — После погледна към Сет и леко примижа. — Може да й хвърлиш едно око.

Момчето усети как в гърлото му се надига смях и храбро го преглътна.

— Предполагам.

— Чудесно. Разполагаш с около девет-десет секунди да хванеш автобуса, малкия, или ще вървиш пеша до училище.

— Мамка му! — скочи от стола той, грабна раницата си и хукна навън.

След като входната врата се затръшна, Филип се облегна назад.

— Добра работа, Кам.

— Имам си моите моменти.

— От време на време. Откъде разбра, че детето може да рисува?

— Дал на Анна една рисунка на кучето.

— Хм. Та каква е тази работа с нея?

— Работа? — Отново се зае с нещастните си препечени филийки и се опита да не поглежда със завист към омлета.

— За прекарване на уикенда, плаване, готвене на вечеря. Не си погледнал друга жена, откакто тя се появи на сцената. — Филип се ухили. — Изглежда сериозно. Почти като… семейно.

— Задръж! — Стомахът на Кам леко се присви. — Просто ни е приятно заедно.

— Не знам. На мен ми се вижда доста улегнала жена.

Кам изсумтя.

— Работеща жена. Умна е, амбициозна е и не желае да се обвързва. — Иска къща в провинцията, припомни си Кам, близо до вода, с двор, където да може да отглежда цветя.

— Жените винаги се стремят към обвързване — убедено заяви Филип. — По-добре внимавай какво правиш.

— Знам какво правя и как да го постигна.

— Всички така казват.

 

 

Анна полагаше огромни усилия да не се обвързва прекалено много. Това беше една от причините да вземе решение да отложи срещата с Камерън. Използва работата си за извинение и обеща да пристигне в дома му много рано в събота сутринта, за да излязат с лодката. След изкусните му ласкателства тя обеща да приготви лазаня.

Удоволствието, което изпитваше да готви, беше наследила от баба си. Анна смяташе, че то е нещо, с което може да се гордее.

Макар че не обеща да остане и през нощта, и двамата решиха, че това се подразбира.

Посвети вечерта на себе си. Реши да послуша любимите си изпълнители. Наля си чаша хубаво червено вино и се загледа в залеза.

Време беше трезво и обективно да обмисли нещата. Познаваше Камерън Куин едва от няколко седмици и въпреки това си беше позволила да се обвърже с него повече, отколкото си беше позволявала с който и да е друг мъж.

Толкова силно обвързване не влизаше в плановете й. Обикновено добре си правеше плановете. Стъпките, които предприемаше както в професионален, така и в личен план, винаги бяха внимателно обмислени. Знаеше, че това е защитна реакция — реакция, която бе избрала съвсем хладнокръвно още в най-ранна възраст. Ако обмисля къде води или би могла да отведе всяка стъпка, ако контролира чувствата си и разчита на ума си, много по-трудно би допуснала грешка.

Чувстваше, че е направила прекалено много грешки преди години. Ако беше продължила по пътя, по който се бе впуснала сляпо след загубата на невинността и на майка си, щеше да е обречена.

Постепенно се научи да не се обвинява за нещата, които беше направила през онзи мрачен период от живота си, да не се разкъсва от угризения заради мъката, която бе причинила на хора, които я обичаха. Угризенията са негативно чувство. Анна заложи на действието, резултатите, посоката.

Изборът й и постигнатото бяха заради баба й и дядо й, заради майка й и заради онова ужасено дете, свито край тъмното шосе.

Нужно беше време, дълъг оздравителен период, преди да успее да проумее, че ако тя е загубила майка си, баба й и дядо й бяха загубили единственото си дете. Дъщеря, която обичаха. Въпреки мъката те отвориха дома си за Анна; въпреки ужасните й постъпки сърцата им никога не се поколебаха.

В крайна сметка се научи да приема загубата и ужаса, който бе преживяла. Нещо повече, научи се да приема, че всичко, което бе правила през двете години, последвали онази нощ, е било следствие от една наранена душа. Беше щастлива, че има хора, които я обичаха достатъчно, за да й помогнат да се излекува.

Когато отново намери своя път, Анна си обеща, че никога повече няма да постъпва безразсъдно.

Импулсивните действия бяха запазени за незначителни неща — пилеене на пари, безцелно шофиране с колата. За нея бе от голямо значение да бъде практична, мотивирана и рационална в основните неща и че беше преодоляла безразсъдството си. Сега обаче сърцето й я беше направило безразсъдна.

Да обикне Камерън Куин беше глупаво. И знаеше, че ще й струва много.

Но нейните чувства са си нейна грижа. Това бе нещо, което беше научила по трудния си път. Ще се справи с тях и ще ги преживее.

И все пак беше толкова необичайно, призна си и се облегна на отворената врата към вътрешния двор, за да почувства лекия вечерен ветрец. Винаги беше смятала, че ако някога се влюби, ще е наясно с всеки етап. Беше се надявала да бъде щастлива — от постепенното засилване на чувствата, което си беше представяла, от взаимното усещане за задълбочаване на чувствата.

Но с Кам нямаше постепенно засилване на чувствата, нито нежно влюбване. Беше като едно бързо, главоломно пропадане. В един момент изпитваше само привличане, интерес, удоволствие. А след това вече беше безумно влюбена.

Представяше си, че това ще го изплаши до смърт — той, който жадуваше за свобода. Мисълта я накара да се засмее тихичко. В това отношение напълно си подхождаха. И на нея самата й се иска да хукне в обратна посока. Беше подготвена за връзка, но не и за влюбване.

„Така че, анализирай! — нареди си тя. — Какво е това у него, което е причина за тази разлика? Видът му?“ Анна притвори очи. Без съмнение отначало именно това привлече вниманието й към него. Коя жена не би погледнала отново това опасно, загадъчно лице? Дръзките стоманеносиви очи, твърдите устни — еднакво привлекателни, когато се усмихват и когато се свиват заплашително. Тялото му олицетворяваше женската мечта за здрави мускули, силни ръце и стегната плът.

Съвсем естествено беше да й хареса. А живият му ум бе събудил интереса й. Също и арогантността му, признаваше си — макар че се срамуваше от тази мисъл. Но сърцето му бе това, което промени всичко. О, не беше очаквала толкова великодушно сърце — безразсъдно великодушно. Той имаше толкова много да даде, а дори не го съзнаваше.

Смяташе се за егоист, коравосърдечен, дори студен. И Анна предполагаше, че наистина би могъл да бъде. Но в най-важните моменти беше сърдечен и готов на саможертва. Не смяташе, че Кам напълно осъзнава колко много дава на Сет или до каква степен се променят отношенията им.

Искрено се съмняваше, че той напълно разбира, че обича момчето. И Анна проумя, че именно тази негова слепота за собствената му доброта я беше спечелила.

И стигайки до този извод, предположи, че да се влюби в него всъщност е било съвсем логично.

Да остане влюбена в него ще бъде катастрофално. Ще трябва да поработи по това.

Телефонът иззвъня. Тя влезе вътре и вдигна слушалката.

— Ало?

— Госпожица Спинели. Работите ли?

Не можа да сдържи усмивката си.

— Да, работя по нещо. — От стереоуредбата й се разнесе някаква ария, докато сядаше и изпъваше крака върху масичката. — А ти?

— Двамата с Етан сме се заели с нещо, което смятаме да завършим тази вечер. След това дори няма да си помисля за работа чак до понеделник. — Той беше излязъл навън, за да си осигури малко уединение. Беше ред на Сет да мие чиниите след вечеря и Кам чу поредната да се разбива с трясък на пода. — Прогнозата за утре е за хубаво време.

— Така ли? Много добре.

— И все пак можеш да пристигнеш още тази вечер.

Изкушаваше се, но вече беше действала твърде импулсивно спрямо него.

— Ще пристигна достатъчно рано сутринта.

— Предполагам, че нямаш бански. Някой червен.

Анна прехапа устни да не се разсмее.

— Не, нямам… моят е син.

Той изчака само миг.

— Не забравяй да си вземеш багажа.

— Ако си взема багажа и остана да преспя, ключът от стаята ще бъде у мен.

— Колко си стриктна! — Загледа се как една чапла прелита над водата и каца в гнездото върху един от коловете. „Поела е към дома — каза си, — прибира се.“

— Просто съм предпазлива, Куин. И много разумна. Как върви строителството?

— Върви — отвърна той. Приятно му беше да чува гласа й, да усеща влажния вятър, да наблюдава как нощта се спуска леко като целувка над водата и дърветата. — Като дойдеш, ще ти покажа. — Искаше да й покаже рисунката на Сет. Беше я поставил в рамка днес следобед и искаше да го сподели с… някого, който не е безразличен. — Може би ще започнем първата лодка следващата седмица.

— Наистина? Толкова бързо?

— Защо да чакаме? Време е да сложим парите на масата и да видим какво ще покажат заровете. Напоследък се чувствам късметлия. — Чу как в къщата кутрето се разлая, последвано от по-плътния лай на Саймън. След това гласът на Филип, извисен в нещо като вик, нещо като смях, на който като ехо отвърна рядко чуваният безгрижен кикот на Сет.

Това го накара да се обърне. Задната врата се отвори и двете кучета излетяха навън, претърколиха се едно върху друго, докато се спускаха по стъпалата. А на вратата стоеше момчето и се усмихваше.

Когато Кам се вълнуваше от нещо, той винаги се вълнуваше силно. За миг му се стори, че чува скърцането на люлката на верандата и тихия смях на баща си.

— Господи, това е лудост! — продума тихо.

Връзката започна да се губи, когато закрачи.

— Какво?

— Всичко. — Усети, че стиска телефона по-здраво, изпълнен с безумен, почти непоносим копнеж по нея. — Трябваше да си тук. Липсваш ми!

— Не мога да те чуя.

Осъзна, че се отдалечава от къщата, някакво инстинктивно отричане на усещането, че тя го привлича.

Да си дойдеш у дома. Да се прибереш.

Тръсна глава, върна се обратно и мислено отправи благодарност към Бога за странните капризи на техниката.

— Попитах… с какво си облечена?

Тя тихо се засмя и погледна удобния си, размъкнат анцуг.

— Ами, няма кой знае какво — измърка в слушалката и двамата с облекчение се впуснаха в безгрижен телефонен флирт.

Малко по-късно Кам остави телефона на стъпалата на верандата и тръгна към пристана. Водата леко се плискаше в корпуса на лодката. Нощните птици вече се раздвижваха и дълбоките двугласни тонове на кукумявка сред дърветата оттатък повеждаха хора им. Морето беше мастилено тъмно под бледата светлина на луната.

Трябва да се заеме с работата. Знаеше, че Етан ще го чака. Но изпитваше нужда да поседи малко тук, край водата. Да поседи в тишината, докато отгоре примигват звезди, а кукумявката продължава да зове неспирно и търпеливо другаря си.

Не се стресна, когато усети присъствието му. Започваше да свиква. Не можеше да преброи колко пъти беше седял тук, на същия пристан, под същото небе заедно с баща си. Помисли си, че има известна разлика да седи с призрака на баща си, но какво пък, по дяволите! Нищо в живота му не беше като преди.

— Разбрах, че си тук — тихо продума Кам.

— Обичам да наглеждам как вървят нещата. — Рей, облечен в рибарски панталон и спортна риза с къси ръкави, която младият мъж си спомняше, че някога беше яркосиня, заметна въдица във водата. — Мина доста време, откакто ловях риба всяка вечер.

Камерън реши, че ако сега Рей измъкне някой гърчещ се на края на въдицата костур, това със сигурност ще го запрати отвъд тънката граница на разума.

— Колко отблизо наглеждаш? — попита и си помисли за Анна и онова, което двамата бяха правили в тъмното.

Баща му се подсмихна.

— Винаги съм уважавал личната неприкосновеност на моите момчета, Кам. Не се тревожи за това. Тя определено е красавица — подхвърли развеселен. — Опитва се да го прикрие, когато е на работа, но мъж като тебе винаги ще го забележи. Ти винаги си имал вярна преценка за жените.

— Ами ти? — Кам се презираше за този въпрос. Нощта бе толкова спокойна, толкова съвършена. Но никога не знаеше колко ще траят тези посещения — халюцинации или каквото там бяха. Трябваше да попита. — Каква беше твоята оценка за жените, татко?

— Достатъчно проницателна, след като съм се спрял на майка ти, не е ли така? — и Рей въздъхна. — Никога не съм докосвал друга жена, откакто се врекох на Стела, Кам. Гледах, оценявах, възхищавах се, но никога не съм докосвал.

— Трябва да ми кажеш за Сет.

— Не мога. Не е писано да стане така. Добра работа свърши с момчето, като го включи в бизнеса ви. То има нужда да се чувства част от нещата. Ще ми се да бях прекарал повече време с него, с всички вас. Но и това не било писано.

— Татко…

— Знаеш ли какво ми липсва, Кам? Най-глупави неща. Да ви гледам как тримата се карате за нещо. Имаше моменти, когато двамата с майка ви си мислехме, че ще ни подлудите, но сега това ми липсва. А също и риболовът рано сутрин, когато слънцето тъкмо започва да пробива през мъглата над водата. Липсва ми преподаването. Липсва ми да видя онзи поглед в очите на някой студент, когато нещо, което си казал, дава полет на ума му. Липсват ми хубавите момичета в летни рокли и да лежа буден в леглото в три сутринта, заслушан в дъжда по покрива. — После извърна глава и се усмихна. Очите му бяха ясни и яркосини, също като цвета на ризата му някога. — Трябва да цениш тези неща, докато ги имаш, но човек никога не го прави. Никога. Все бързаме да живеем. От време на време трябва да се опитваш да спреш и да се порадваш на дребните неща. Ако го правиш, те ще придобият по-голямо значение.

— В момента ме вълнуват по-сериозни неща от дъжд по покрива.

— Знам. Много е сложно, но се справяш. Обаче трябва да решиш какво искаш, от какво имаш нужда и какво става с теб. У теб има повече, отколкото си мислиш.

— Искам отговори. Имам нужда от отговори.

— Ще ги намериш — уверено отвърна Рей, — когато позабавиш темпото.

— Кажи ми само това. Етан и Филип знаят ли, че си… тук?

— Ще разберат — отново се усмихна той. — Когато му дойде времето. Утре сигурно ще е много хубав ден за плаване. Радвай се на дребните неща — изрече и изчезна.