Нора Робъртс
Пристанище за мъже (12)

Единадесета глава

Хубавите съботни утрини през пролетта не би трябвало да се прекарват на закрито или из многолюдните улици. Според Етан те би трябвало да се прекарват в морето. Мисълта за пазаруване — ама истинско пазаруване — го плашеше.

— Не виждам защо трябва да го правим всичките.

Понеже пръв беше стигнал до джипа, Кам седеше отпред до шофьора. Извърна глава и хвърли бърз поглед към Етан.

— Защото всички сме вътре. Старият хангар на Клеърмонт се дава под наем, нали така? Трябва ни помещение, ако ще правим лодки. Трябва да уредим сделката.

— Глупости — изрече Филип, докато свиваше по „Маркет стрийт“ в Сейнт Крис.

— Не можеш да започнеш работа, ако нямаш работно помещение — възрази Кам. Намираше този факт за неоспоримо логичен. — Така че му хвърляме едно око, договаряме се с Клеърмонт и започваме.

— Разрешителни, такси, материали. Поръчки, за бога! — заизрежда Филип. — Оборудване, реклама, телефон, факс, счетоводство.

— Погрижи се тогава — безгрижно сви рамене Кам. — Веднага щом подпишем договор за наем и купим обувки на хлапето, можеш да се заемеш със следващото, каквото там е нужно.

— Значи аз мога да се заема? — възмути се Филип, а Сет измърмори, че нямал нужда от проклетите обувки.

— Етан осигури първата ни поръчка, аз разузнах за помещението. Ти се грижиш за бумагите. А ти вземаш проклетите обувки — допълни към Сет.

— Не знам как така ти стана шеф на всички.

Кам мрачно се усмихна.

— Аз също.

Постройката на Клеърмонт всъщност не беше хангар, но по размери отговаряше. В средата на XVIII век тук е било тютюнев склад. След войната британските кораби вече не пътували до Сейнт Крис, натоварени с най-различни стоки. Процъфтяващите предприятия фалирали.

Съживяването в края на XIX век дошло направо от залива. С усъвършенстването на технологиите за консервиране и пакетиране се открива националният пазар за стриди и Сейнт Крис още веднъж изживява просперитет. И старият тютюнев склад се преоборудва в консервен цех.

После стридите се изчерпват и сградата се превръща в най-обикновен склад.

Отвън беше съвсем непретенциозен: избелели от слънцето и водата тухли, големи дупки в хоросана. Хлътнал, стар покрив, който отчаяно се нуждаеше от ремонт. Доколкото изобщо можеше да се похвали с прозорци, те бяха малки и невзрачни. Повечето бяха счупени.

— О, да, изглежда прекрасно! — язвително изрече Филип и паркира на изровения участък до сградата.

— Нужно ни е място — напомни му Кам. — Не е задължително да бъде красиво.

— Много добре, понеже това изобщо не се доближава до понятието.

Вече малко по-заинтригуван, Етан се измъкна от колата. Приближи се до най-близкия прозорец и с помощта на кърпата, която носеше в задния си джоб, поизтри мръсотията, за да може да надникне вътре.

— Мястото е хубаво. Има двойна врата отзад, рампа. Трябва малко да се ремонтира.

— Малко? — надникна през рамото му Филип. — Подът е прояден. Сигурно гъмжи от гадинки. Вероятно термити и гризачи.

— Това е добра идея — ще го споменем пред Клеърмонт — реши Етан. — Ще искаме да смъкне наема. — Чу издрънчаване на счупено стъкло и видя, че Кам тъкмо провира лакът през дупката в прозореца. — Май ще влизаме вътре.

— Проникване с взлом. — Филип само поклати глава. — Добро начало.

Кам издърпа мизерната ключалка на прозореца.

— Беше си счупен. Изчакайте ме за минутка. — Провря се вътре и изчезна.

— Жестоко — реши Сет и преди някой да успее да каже нещо, също се вмъкна след него.

— Добър пример му даваме — прокара ръка по лицето си Филип и му се прииска никога да не се беше отказвал от пушенето.

— Е, погледни на нещата така — и ти можеше да изкъртиш ключалката, но не го направи.

— Правилно. Слушай, Етан, трябва да помислим за това. Няма причини да не можеш — да не можем — да направим първата лодка при теб. Започнем ли веднъж с наемането на помещения, с подаването на молба за данъчен номер, вече се обвързваме.

— Какво най-лошо може да се случи? Да загубим малко време и малко пари. Струва ми се, че имам достатъчно и от двете. — Отвътре долетяха смеховете на Кам и Сет. — А може и да се позабавляваме, докато го правим.

Тръгна към входната врата, като знаеше, че Филип ще мърмори, но ще го последва.

— Видях плъх — доволно им съобщи Сет, след като Кам издърпа и отвори вратата. — Беше цяло чудовище.

— Плъхове. — Филип мрачно огледа тъмното помещение, преди да пристъпи вътре. — Прекрасно!

— Ще трябва да си вземем две-три женски котки — реши Етан. — Повече ги бива от мъжките.

Вдигна поглед нагоре и огледа високия таван. Пораженията от дъждовете ясно си личаха. Под тавана имаше галерия, но стъпалата дотам бяха счупени. Влагата, а вероятно и плъховете, бяха прояли изподраскания дървен под.

Необходимо беше основно почистване и ремонт, но мястото предлагаше добри възможности. Започна да прави планове.

Мирисът на дърво изпод триона, тръпчивата миризма на смазочно масло, ударите на чук върху пирони, проблясването на месинг, поскърцването на въжета. Вече виждаше как слънчевите лъчи ще падат през новите чисти прозорци върху скелета на платноходката.

— Предполагам, че трябва да се вдигне някоя и друга стена за канцелария — разправяше Кам. Сет се шмугваше ту насам, ту натам, изучавайки, възклицавайки. — Ще трябва да направим чертежи.

— Тази сграда е развалина — подхвърли Филип.

— Аха, така ще излезе по-евтино. Влагаме две хилядарки да го постегнем…

— По-добре да го бутнем и да започнем наново.

— Фил, опитай се да овладееш безумния си оптимизъм. — Кам се обърна към Етан: — Какво мислиш?

— Ще стане.

— Какво ще стане? — простря ръце Филип. — Ще се стовари върху главите ни? — В този момент един паяк, който според него беше голям като пуделче, пропълзя по връзката на обувката му. — Дайте ми пистолет — промърмори.

Кам само се разсмя и го плесна по гърба.

— Да вървим при Клеърмонт.

 

 

Стюарт Клеърмонт беше дребен мъж с остър поглед и недоволно свити устни. Малките дялове от Сейнт Кристофър, на които беше собственик, най-често биваха съвсем неподдържани. Ако наемателите започнеха често да му се оплакват, той от време на време пооправяше нещичко по водопроводната или отоплителната инсталация или поизкърпваше покрива.

Но смяташе, че трябва да пести паричките си за черни дни. Според схващанията на Клеърмонт денят никога не беше достатъчно черен, за да се раздели и с един цент.

Обаче къщата му на Ойстър Шел Лейн беше истинска забележителност. Както всеки в Сейнт Крис можеше да ви каже, жена му Нанси беше способна да проглуши ушите и на глух. А именно тя командваше в този курник.

Застланите от край до край килими бяха дебели и меки, стените бяха облепени с хубави тапети. Тежките пердета отговаряха на скъпата тапицерия. Върху лъскавата ъглова масичка за кафе от черешово дърво списанията бяха подредени в строг военен ред.

Всичко си беше на мястото в дома на Клеърмонт. Всяка стая беше като по журнал. Като картинка, помисли си Кам, но липсваше топлина.

— Значи се интересувате от хангара — усмихнат, Клеърмонт въведе всички в кабинета си.

Беше обзаведен в стил на английски барон. Тъмната ламперия беше украсена с ловни сцени. Имаше дълбоки кожени кресла с цвят на портвайн, бюро с бронзов обков и тухлена газова камина. Големият екран на телевизора изглеждаше едновременно не на място и съвсем типичен.

— Малко — отвърна Филип. Бяха постигнали споразумение, че той ще води преговорите. — Все още само оглеждаме.

— Славно място — настани се зад бюрото си Клеърмонт и им посочи креслата, — с богата история.

— Сигурен съм, но в случая не се интересуваме от история. Изглежда доста занемарено.

— Малко — домакинът замахна неопределено с късите си пръсти. — Нали живеете тук, какво очаквате? Бизнес ли смятате да започнете, момчета, или нещо друго?

— Все още обмисляме идеята.

— Аха. — Клеърмонт не смяташе така, иначе нямаше и тримата да седят срещу бюрото му. Докато преценяваше какъв наем ще може да измъкне от тях за нещо, което му тежеше като камък на шията, погледът му попадна на Сет. — Ами да го обсъдим тогава. Може би момчето ще иска да излезе навън.

— Не, няма — съвсем сериозно заяви Кам. — Всички ще го обсъдим.

— Щом така искате. — „Значи — помисли си Клеърмонт, — ето каква била работата.“ Нямаше търпение да каже на Нанси. Сега имаше възможност да огледа момчето. Само слепец не би познал очите на Рей Куин. „Свети Рей — каза си кисело. — Изглежда, всемогъщият все пак е съгрешил, представете си!“ Щеше да му бъде много приятно да разясни на хората как стоят нещата.

— Искам петгодишен договор за наем — обърна се към Филип, правилно преценявайки кой движи деловите въпроси.

— Ние на този етап искаме за една година с възможност да се удължи на седем. Естествено, ще очакваме предварително да се направят някои поправки.

— Поправки! — облегна се на стола си собственикът. — Ха! Това място е като крепост.

— Ще искаме също проверка за термити и тяхното унищожаване. Обичайната поддръжка, естествено, ще бъде наша грижа.

— Няма нито една гадинка вътре.

— Ами добре — усмихна се Филип. — В такъв случай само трябва да уредиш проверката. Колко ще искаш за наем?

Понеже го дразнеха и понеже винаги беше презирал Рей Куин, Клеърмонт наду цифрата.

— Две хиляди месечно.

— Две… — преди Кам да успее да изрази съжалението си, Филип стана.

— Тогава няма смисъл да ти губим времето. Благодарим ти, че ни прие.

— Чакай, чакай — позасмя се Клеърмонт и потисна лекия пристъп на паника, че сделката толкова бързо ще се изплъзне между алчните му пръсти. — Не съм казал, че не подлежи на обсъждане. В края на краищата познавах баща ви… — отправи многозначителната си усмивка към Сет. — Познавах го повече от двайсет и пет години. Няма да съм спокоен, ако не направя малка отстъпка на неговите… момчета.

— Добре — настани се обратно Филип и се сдържа да не потърка ръце. Пред насладата от изкуството за преговаряне забрави всичките си възражения по техния план. — Нека да се договорим!

 

 

— Каква я свърших, по дяволите? — Трийсет минути по-късно Филип седна в джипа си и започна методично да удря глава във волана.

— Дяволски добра работа, бих казал — потупа го по рамото Етан. Този път беше стигнал до колата преди Кам и заемаше мястото на победителя на предната седалка. — Смъкна наполовина първоначалната му цена, накара го да се съгласи да плати за повечето поправки, ако ги направим сами, и така го омая, че се съгласи на — какво беше? — клауза за преразглеждане на наема, ако решим да сключим седемгодишен договор.

— Това място е истинска дупка. Ще платим дванайсет хиляди долара за година — без да се включват поддръжката и материалите — за една яма!

— Да, но сега тази яма е наша. — Доволен, Кам изпъна краката си или поне опита. — Издърпай малко седалката, Етан, смачкал съм се тук.

— Няма. Може би трябва да ме оставите у дома. Мога да започна да организирам нещата, а по-късно ще дойда в къщата.

— Отиваме на пазар — напомни му Кам.

— Не ми трябват никакви обувки — отново повтори Сет, но повече по навик.

— Ще ти вземем проклетите обувки и ще ти подстрижем проклетата коса, като сме тръгнали, а после всички отиваме в супермаркета.

— Предпочитам да ме ударят с тухла по главата, отколкото да ходя в супермаркета в събота — отпусна се на седалката Етан и издърпа ниско козирката на шапката си. Не можеше да понесе дори мисълта за това.

— Като почнеш да работиш по оная изгнила барака — обади се Филип, — има голяма вероятност да те удари цял тон тухли.

— Щом аз трябва да се подстригвам, тогава всички ще се подстрижат.

Кам стрелна с поглед войнствената физиономия на Сет.

— Мислиш, че това ти е демокрация? Глупости! Погледни действителността, хлапе. Ти си само на десет.

— На теб ще ти дойде добре — срещна очите му в огледалото Филип, докато караше на север извън града. — Косата ти е поизраснала.

— Млъквай, Филип! По дяволите, Етан, издърпай си седалката!

— Мразя супера. — Той предизвикателно изпъна крака и съвсем мъничко наклони седалката още по-назад. — Пълно е с народ. Пит, бръснарят, още си работи на онова място на „Маркет стрийт“.

— Да бе, и всички, които излязат от там, приличат на оскубани пилци. — Отчаян, Кам силно блъсна седалката.

— Махни си крака от тапицерията ми — предупреди го Филип, — иначе ще вървиш пеша.

— Кажи му да ми направи малко място.

— Щом трябва да си купувам обувки, аз ще ги избера.

— Щом аз плащам за обувките, ще носиш каквото ти кажа и дори ще ти харесва.

— Ще си купя сам шибаните обувки. Имам двайсет долара.

Кам изсумтя, за да не се разсмее.

— Пак ти казвам да се върнеш към действителността, приятел. В днешно време не можеш да си купиш дори прилични чорапи за двайсетачка.

— Можеш, ако не държиш да са непременно с етикет на някой префърцунен дизайнер — подхвърли Етан. — Тук не ти е Париж.

— Ти от десет години не си си купувал прилични обувки — не му остана длъжен брат му. — И ако не издърпаш тази идиотска седалка, ще взема да…

— Престанете! — избухна Филип. — Престанете веднага или се кълна, че ще спра колата и ще ви укротя. О, господи! — Вдигна ръка от волана и я прокара по лицето си. — Говоря също като мама. Забравете! Просто го забравете! Избийте се един друг. Ще хвърля телата на паркинга пред магазина и продължавам за Мексико. Ще се науча да плета рогозки и ще ги продавам на плажа в Козумел. Ще съм на спокойствие, на тишина. Ще си сменя името на Раул и никой няма да знае, че някога съм имал връзка с банда идиоти.

Сет се почеса по корема и се обърна към Кам:

— Винаги ли приказва така?

— Да, най-често. Понякога щял да се казва Пиер и щял да живее в мансарда в Париж, но е все същото.

— Откачалка — беше коментарът на момчето. Измъкна дъвка от джоба си и я пъхна в устата. Купуването на нови обувки се превръщаше в приключение.

Щяха да останат само с обувките, ако Кам не беше забелязал, че дъното на джинсите на Сет се е протрило. Не че го смяташе за много важно, уверяваше сам себе си. Но вероятно е най-добре, след като така и така са тук, да му вземат един-два чифта джинси.

Изобщо не се съмняваше, че ако Сет не се беше инатил толкова в пробването на джинсите, самият той изобщо нямаше да се види принуден да настоява за ризи, къси панталони и дори един анорак. А накрая някак си приключиха с три бейзболни шапки, фланелка на „Ориолс“ и светлоотражателно фризби.

 

 

Кучетата ги приветстваха с бурно и неудържимо въодушевление от мига, в който свиха по алеята. Щеше да е много мило, ако не беше фактът, че и двете воняха на умряла риба.

С много ругатни, блъскане и заплахи хората се вмъкнаха в къщата, като затвориха кучетата заедно с наранените им чувства отвън. Телефонът звънеше.

— Някой да го вдигне — проплака Кам. — Сет, занеси покупките горе, после иди да изкъпеш онези вонящи кучета.

— И двете? — Това го очароваше, но реши, че е по-добре да не го показва. — От къде на къде аз трябва да го правя?

— Защото аз ти казвам. — О, как мразеше да се налага да използва такива неубедителни и типични за възрастните доводи. — Маркучът е отзад. Господи, искам бира!

Но понеже нямаше сили дори за това, той се отпусна на най-близкия стол и впери очи в пространството. Ако още веднъж през този живот му се наложи да посети супермаркета, обеща си мислено, просто ще си пусне един куршум в главата и с това ще приключи.

— Беше Анна — осведоми го Филип, след като се върна във всекидневната.

— Анна? Събота вечер! — Простена: — Имам нужда от кръвопреливане.

— Помоли да ти кажа, че тя ще се погрижи за вечерята.

— Добре, чудесно. Трябва да се съвзема. Хлапето е твое и на Етан за тази вечер.

— На Етан — поправи го Филип. — Аз също имам среща. — Но се отпусна на един стол и затвори очи. — Още няма и пет часът, а единственото, което ми се иска, е да се пъхна в леглото и да потъна в забрава. Как го правят хората?

— Сега има достатъчно дрехи да изкара една година. Какво толкова лошо, ако го правим веднъж годишно?

Филип отвори едното си око.

— Има дрехи за пролетта и лятото. Ами какво ще правим, като дойде есента? Пуловери, палта, ботуши. И най-вероятно всичките неща, които му купихме днес, бързо ще му омалеят.

— Не можем да го допуснем. Трябва да има някакви хапчета или нещо друго, което да му даваме. А може пък и вече да си има палто.

— Пристигна почти само с дрехите на гърба си. На татко и този път не му се е наложило да стяга багаж.

— Добре, ще мислим за това по-късно. Много по-късно — притисна с пръсти очите си Кам. — Видя ли как го гледаше Клеърмонт? А онова отвратително святкане на кръглите му очички?

— Видях го. Ще разправя каквото си иска. Нищо не можем да направим.

— Мислиш ли, че хлапето знае нещо?

— Не знам какво знае Сет. Не мога да го разпитвам. Но ще отида да се видя с детективите в понеделник. Ще опитаме да открием майката.

— Търсиш си неприятности.

— Вече си имаме. Единственият начин да се оправим, е да съберем информация. Ако се окаже, че Сет е кръвен син на татко, ще се оправяме и с това.

— Татко не би засегнал мама по този начин. Бракът не беше формалност за тях. Беше най-важното нещо. И бяха непоклатими.

— Ако е кръшнал, сигурно й е признал. — Филип твърдо вярваше в това. — И сигурно са се разбрали по този въпрос. Тази част от живота им не беше наша работа и сега нямаше да е наша работа, ако не беше Сет.

— Той не би кръшнал — решително промърмори Кам. — Едно нещо ще ти кажа, което съм разбрал от тях. Ожениш ли се, изречеш ли онази клетва, точка. Предполагам, че затова и тримата още сме сами в живота.

— Може би. Но не можем да пренебрегнем приказките, догадките. А ако застрахователната компания откаже да изплати полицата на татко, и четиримата ще бъдем поставени на тясно. Особено след като току-що подписахме договор за наем на онази преизподня.

— Ще се оправим. Късметът започва да е на наша страна.

— О? — възкликна Филип, докато Кам се изправяше. — И как го разбра?

— Защото ми предстои да прекарам вечерта с една от най-сексапилните жени на планетата. И възнамерявам да извадя голям късмет. — Тръгна към стълбите и подхвърли през рамо: — Недей да чакаш, братко!

Когато влезе в стаята си, Кам чу шум откъм задния двор. Приближи се до прозореца и погледна надолу към Сет и кучетата. Саймън седеше стоически, докато момчето го сапунисваше. Фулиш обикаляше в кръг като обезумял и лаеше едновременно възбуден и ужасен при вида на захвърления в тревата маркуч, от който се лееше вода.

Естествено, детето беше с чисто новите си обувки, които вече бяха мокри и изкаляни. То се смееше щастливо.

Не знаеше, че момчето може да се смее така. Не знаеше, че може да изглежда така — щастливо, младо и глупаво.

Саймън се изправи, разтърси се яростно и разпръсна навсякъде вода и сапун. Сет отстъпи назад, но се подхлъзна на влажната трева и падна по гръб. Продължи да се превива от смях, а в това време двете кучета се нахвърлиха отгоре му. Сборичкаха се сред водата, калта и сапуна.

Кам стоеше и ги наблюдаваше с усмивка.

 

 

Сети се за видяното в двора, когато пое по коридора към апартамента на Анна. Искаше да й разкаже по време на вечерята и смяташе, че то ще я трогне не по-малко от интимна вечеря на свещи в някой ресторант.

Надяваше се за това да спомогнат и розите, които беше купил от магазина. Готов бе да се обзаложи, че Анна Спинели има слабост към жълтите рози.

Преди да успее да почука на вратата й, тази от другата страна на коридора се отвори.

— Здравейте, вие трябва да сте новият приятел.

— Здравейте, госпожо Харделман. Видяхме се преди няколко дни.

— Не, не сме. Видели сте сестричката.

— О! — Усмихна се предпазливо. Изглеждаше точно като жената, която се беше показала на вратата предния път, дори беше със същия розов халат. — Ами… как сте?

— Донесли сте й цветя? Това ще й хареса. Обожателите ми винаги ми носеха цветя, а моят Хенри — Бог да благослови душата му! — винаги през май ми купуваше люляк. Помислете си за люляк следващия месец, млади човече, ако Анна ви разреши да идвате и тогава. Повечето ги разкарва, но вас може би ще задържи.

— Да. — Успя да се усмихне, макар че сърцето му спря при думичката „задържи“. — Може би. — Импулсивно измъкна една от розите и й я подаде с лек, изискан жест.

— О! — На сбръчканите й страни изби лека моминска руменина. — О, боже мой! — Очите й заблестяха от удоволствие. — Колко мило! Колко прелестно! Ех, ако бях четирийсетина години по-млада, щях да се боря с Анна за вас. — Намигна му закачливо. — И щях да спечеля.

— Без съмнение — отвърна й също с бързо намигване и с усмивка. — А, и поздравете… сестричката.

— Приятно прекарване тази вечер. Вървете да танцувате — добави, докато затваряше вратата.

— Добра идея — промърмори на себе си Кам и почука.

Когато тя отвори, изглеждаше толкова секси и той реши, че танцът трябва да започне незабавно. Грабна я в ръце и я завъртя в ритъм на една от класическите мелодии на Брус Спрингстийн. После я пусна, а тя се разсмя и залитна.

— Здрасти значи. — Усмихна се, доволна от мимолетното замайване. — Чакай да се съвзема. Загубих равновесие.

— Точно така те искам, загубила равновесие. — Сведе устни към нейните.

Главата й се завъртя и тя се вкопчи в раменете му.

— Вратата още е отворена — едва продума и замахна с ръка, за да я захлопне.

— Добра идея. — Изправи я бавно, без устните му нито за миг да престават да хапят нейните. — Съседката ти каза, че трябва да те заведа на танци.

— О! Това ли беше то?

— Това беше само опит. — Улови долната й устна между зъбите си, подръпна я, пусна я. — Искаш ли едно танго, Анна?

— Мисля, че е по-добре да го пропуснем. — Но притисна ръка към сърцето си, докато се освобождаваше от ръцете му. — Донесъл си ми цветя. — Зарови лице в тях. — Реши, че си падам по розите, а?

— Аха.

— Прав си — засмя се тя. — Ще ги сложа във вода. Ти можеш да налееш виното. Оставила съм го на плота. И чашите са там.

— Добре, ще… — Погледна нататък и видя лъскава тенджера върху печката и голяма чиния на масата. — Какво е това?

— Вечеря. — Клекна пред един от шкафовете в кухнята, за да потърси ваза. — Филип не ти ли предаде съобщението ми?

— Помислих, че имаш предвид някое място, където искаш да отидем, и че ще направиш резервация. — Взе една фарширована гъба от подноса, опита я и въздъхна от удоволствие. — Не ми хрумна, че ще готвиш за мен.

— Обичам да готвя — отвърна тя, докато пълнеше с вода бледорозова ваза. — А и исках да бъдем сами.

Той преглътна с усилие.

— Това трудно може да се оспори. Какво ще ядем?

— Лангини с прочутия червен сос на фамилията Спинели.

Обърна се, за да поеме чашата мерло. Лицето й беше леко зачервено от топлината в кухнята. Роклята, която беше избрала, имаше цвят на узряла праскова и подчертаваше тялото й като ръка на любовник. Косата й беше пусната и накъдрена, а червилото на устните й беше със същия цвят като виното, от което отпиваше.

Кам реши, че ако иска да разговарят, по-добре да стои от другата страна на плота.

— Ухае невероятно.

— На вкус е още по-добре. — Кръвта й кипеше. Начинът, по който я беше погледнал, само този единствен дълъг, напрегнат и преценяващ поглед, преди да се усмихне, пробуди желанието й. Импулсивно посегна зад себе си и изключи пламъка под тенджерата. И без да изпуска Кам от очи, заобиколи плота. — Аз също. — Остави чашата си, после взе неговата и я постави на плота. Отметна коса назад, вдигна лице към него и бавно се усмихна. — Опитай ме.