Реймънд Чандлър
В планината всичко е спокойно (7)

VII

Мъжът с тежките рунтави вежди и затъкнатата в уста пура се облягаше на затворената врата и нито продумваше, нито даваше вид, че възнамерява да го стори. Шериф Барън седеше, прекрачил един стол, и наблюдаваше как лекарят, чието име беше Мензис, преглежда трупа. Аз пък стоях в ъгъла, където ми беше мястото. Лекарят бе ъгловат мъж с изпъкнали очи и жълтеникаво лице, което за разнообразие почервеняваше на бузите. Пръстите му бяха кафяви от никотин и общият му вид не създаваше впечатление за чистота.

Той издуха цигарен дим в косата на мъртвеца, претъркули го върху леглото и го опипа тук-там. Даваше си вид на човек, който знае какво върши. Ножът бе измъкнат от гърба на Вебър и лежеше на леглото до него. Беше къс нож с широко острие, от ония, дето се носят в калъфи, прикрепени отстрани на колана. Имаше тежък предпазител, запечатил раната след нанасянето на удара, поради което кръвта не беше избила по дръжката. По острието обаче имаше много кръв.

— Специален ловджийски номер 243 — каза шерифът, като го оглеждаше. — Такива край езерото има с хиляди. Не са лоши, но не са и много добри. Какво ще кажеш, докторе?

Лекарят се изправи и извади носната си кърпа. Изкашля се шумно в нея, погледна я, поклати тъжно глава и запали нова цигара.

— За кое? — попита.

— Причина и час на смъртта.

— Умрял е съвсем скоро — отвърна лекарят. — Преди не повече от два часа. Още не е започнал да се вкочанясва.

— А според теб, ножът ли го е убил?

— Не се прави на глупак, Джим Барън.

— Има случаи, когато човекът е отровен, или нещо подобно, но забиват нож в него, за да изглежда друго.

— Това би било страшно хитро — заядливо отвърна лекарят. — Много такива случаи ли си имал тук?

— Единственото убийство, което съм имал тук — отвърна шерифът миролюбиво, — бе на стария татко Мичъм. Колибата му беше в каньона Шийди. Хората не го били виждали от известно време, но понеже било студено, решили, че се е свил край печката и си почива. Когато не се появил още известно време, те почукали, видяли, че вратата е заключена и решили, че се е прибрал в село за през зимата. После наваля голям сняг и покривът поддаде. Бяхме отишли и се опитвахме да го изправим, за да спасим покъщнината му и о, Боже, какво да видим. Татко лежи в леглото, а в тила му забита брадва. Имаше малко злато. Беше го промил през лятото. Предполагам, че за това го бяха убили. Така и не разбрахме кой.

— С моята линейка ли искаш да го свалиш надолу? — попита лекарят и посочи с цигарата към леглото.

Шерифът поклати глава.

— Не. Ние сме беден район, докторе. Ще го извозим по-евтиничко.

Лекарят си сложи шапката и се упъти към вратата. Онзи с веждите отстъпи настрани, та докторът да си отвори.

— Уведомете ме, ако искате да платя за погребението — рече той и излезе.

— Така не се говори — каза шерифът.

Веждестият се обади:

— Хайде да свършваме и да се измитаме, че да ходя да си върша работата. В понеделник пристига киноекипировка и съм много зает. Да не говорим, че трябва да си намеря и нов касиер, което никак не е лесно.

— Ти откъде намери Вебър? — попита шерифът. — Имал ли е някакви врагове?

— Мога да кажа, че е имал поне един — отвърна веждестият. — Препоръча ми го франк Лудър от Удландс Клъб. Единственото, което знам за него е, че си разбираше от работата и можеше да уреди заем от десет хиляди долара без усилие. Това е всичко, което исках да знам.

— Франк Лудърс — повтори шерифът. — Това трябва да е онзи, дето купи заведението. Май не го познавам. С какво се занимава?

— Ха-ха — отвърна веждестият.

Шерифът го изгледа спокойно.

— Е, това не е единственото място, където разиграват добър покер, господин Холмс.

Господин Холмс му отвърна с безизразен поглед и рече:

— Е, аз трябва да се връщам на работа. Ще ви трябва ли помощ да го преместите?

— Не. Засега няма да го местим. На разсъмване, но не тъкмо сега. Днес няма да имаме повече нужда от вас, господин Холмс.

Веждестият го изгледа замислено и посегна към дръжката на вратата.

Аз се обадих:

— При вас работят две немкини, господин Холмс. Кой ги е наел?

Той измъкна пурата от устата си, погледна я, а после здраво я натъпка обратно на мястото й.

— А това ваша работа ли е? — попита.

— Казват се Ана Хофман и Гертруд Смит, или може би Шмид — рекох. — Живееха заедно в едно от бунгалата на „Уайтуотър“. Тази вечер си събраха багажа и си заминаха. Гертруд е момичето, което е занесло обувките на госпожа Лейси на поправка.

Мъжът с веждите ме изгледа много съсредоточено.

Аз продължих:

— След като Гертруд взела обувките, тя ги оставила за известно време върху бюрото на Вебър. В едната обувка имало петстотин долара. Господин Лейси я бил пъхнал там, за да се пошегува. Искал жена му да я намери.

— За пръв път чувам за това — каза веждестият. Шерифът не пророни нито дума.

— Парите не били откраднати — рекох. — Семейство Лейси отишли в обущарницата и ги намерили в обувката.

— Е, искрено се радвам, че накрая всичко се е уредило — каза мъжът с веждите. Той отвори вратата, излезе и я затвори след себе си. Шерифът не се опита да го спре.

Отиде в ъгъла на стаята и се изплю в кошчето за боклук. После извади голяма носна кърпа със защитен цвят, уви окървавения нож и го прибра в колана си. Отиде до леглото и се загледа в мъртвеца. Оправи шапката си и тръгна към вратата. Отвори я и ме погледна.

— Малко е объркано — каза. — Но сигурно не чак толкова, колкото ти се иска да бъде. Да вървим в къщата на Лейси.

Аз излязох, а той заключи вратата и пъхна ключа в джоба си. Слязохме долу, минахме през фоайето и пресякохме улицата, където до противопожарния кран бе паркирана малка прашна жълтеникава кола. Зад волана седеше жилав младеж. Изглеждаше недохранен и малко мръсен, като повечето местни жители. Ние с шерифа седнахме отзад.

— Знаеш ли хижата на Болдуин на края на Бол Сейдж, Анди? — попита шерифът.

— Ъхъ.

— Отиваме там. Ще спреш малко по-настрани — каза той и погледна небето. — Цяла нощ луната е пълна. Наистина си я бива.