Реймънд Чандлър
В планината всичко е спокойно (5)

V

Излязох от вратата на фоайето и свих вляво по улицата, където бе паркирана колата ми. Но не стигнах много далече. Спрях, обърнах се и отново влязох във фоайето. Облегнах се на тезгяха и попитах администратора:

— Може ли да говоря с камериерка на име Гертруд?

Той замислено премига над очилата.

— Смяната й свършва в девет и половина. Вече си е отишла.

— Къде живее?

Вторачи се в мен, но този път без да мига.

— Струва ми се, че ти е хрумнала неподходяща идея — рече.

— Ако имам идея, тя със сигурност не съвпада с твоята-отвърнах.

Той потърка брадичката си и оплакна лицето ми с погледа си.

— Случило ли се е нещо?

— Аз съм детектив от Лос Анджелис и работя много тихо, когато хората ми осигуряват такава възможност.

— Тогава по-добре е да се срещнеш с господин Холм — каза старецът. — Той е управителят.

— Виж какво, уважаеми. Това е едно много малко местенце. Най-лесното е да тръгна по улиците и да започна да питам за Гертруд из барчетата и ресторантите. Бих могъл да си измисля причина. Все нещо ще ми хрумне. Ти обаче би ми спестил време, а нищо чудно и да не дадеш на някой да пострада И то лошо да пострада.

Дъртакът сви рамене.

— Легитимирайте ми се, господин…

— Еванс.

Показах му документите си. Той се взира в тях дълго, след като ги беше изчел, после ми върна портофейла и се завзира във върховете на пръстите си.

— Струва ми се, че е отседнала в лагера „Уайтуотър“.

— Как й е фамилното име?

— Смит — рече той и ми отправи лека, стара и много изнемощяла усмивка. Усмивката на човек, видял твърде много на този свят. — Или, може би, Шмид.

Благодарих му и отново излязох на тротоара. Изминах около половин пряка и хлътнах в едно шумно барче да пийна нещо. Върху подиум в дъното се клатушкаше оркестър от трима. Пред него имаше малък дансинг и няколко оцъклени двойки се връткаха насам-натам с отворени усти и безизразни физиономии.

Обърнах едно уиски и попитах бармана къде се намира лагерът „Уайтуотър“. Той отвърна, че бил в източния край на града, половин пряка назад, на пътя, дето започвал от бензиностанцията.

Върнах се за колата си, пресякох селото и намерих пътя. Бледосин неонов надпис със стрелка сочеше посоката. Лагерът „Уайтуотър“ се оказа купчина бараки, кацнали на склона на хълма, с канцелария отпред. Спрях пред канцеларията. Обитателите седяха на мъничките си веранди и слушаха портативни радиоапарати. Нощта изглеждаше мирна и спокойна. В канцеларията имаше звънец.

Позвъних и едно момиче по къси панталонки излезе и ми каза, че госпожица Смит и госпожица Хофман живеели в едно бунгало доста отдалечено от останалите, защото момичетата спели до късно и се нуждаели от тишина. Разбира се, по време на сезона винаги било многолюдно, но тяхното бунгало — наричало се „Лека нощ“ — било тихо и се намирало отзад и малко вляво. Много лесно съм щял да го намеря. Техен приятел ли съм?

Отвърнах, че съм дядото на госпожица Смит и се заизкачвах сред сбутаните бунгала нагоре по склона към края на боровата горичка. Най-отзад имаше дълга купчина дърва и в двата й края — по едно малко бунгало. Пред онова вляво бе паркиран двуместен автомобил със запалени габарити. Висока блондинка слагаше куфар в багажника. Косата й бе завързана със синя кърпа, а тя бе облечена със син пуловер и сини панталони. Или достатъчно тъмни, за да изглеждат сини. Бунгалото зад нея светеше, а на малката табелка, която висеше от покрива, пишеше „Лека нощ“.

Русокосата влезе в бунгалото, като остави багажника отворен. През открехнатата врата се процеждаше мътна светлина. Безшумно се изкачих по стълбите и влязох вътре.

Гертруд тъкмо затваряше капака на един куфар върху леглото. Русокосата не се виждаше, но я чух да трополи откъм кухнята на малкото бяло бунгало.

Бях се вмъкнал съвсем безшумно. Гертруд затръшна капака на куфара, вдигна го и го понесе. Чак тогава ме видя. Лицето й силно пребледня и тя се закова на място, стиснала куфара в ръка. Устата й се отвори и много бързо произнесе през рамо: „Ана — achtung!“

Шумът в кухнята престана. Двамата с Гертруд се втренчихме един в друг.

— Заминаваш ли? — попитах.

Тя навлажни устни.

— Да ме спреш ли искаш, ченге?

— Нямам такова намерение. Защо заминаваш?

— Тук не ми харесва. Географската ширина се отразява зле на нервите ми.

— Доста внезапно решение, не мислиш ли?

— Случайно да е забранено от закона?

— Мисля, че не. А ти май не се страхуваш от Вебър, а?

Тя не ми отговори. Погледна зад рамото ми. Номерът беше стар и не му обърнах внимание. Зад мен вратата на бунгалото се затвори. Чак тогава се извърнах. Русокосата стоеше зад гърба ми. В ръката си държеше пистолет. Гледаше ме замислено, без особено изражение на лицето. Беше едро момиче и изглеждаше много силно.

— Какво има? — попита. Говореше малко тежичко, с почти мъжки глас.

— Ченге от Лос Анджелис — отвърна Гертруд.

— Така. И какво иска?

— Не знам — отвърна Гертруд. — Подозирам, че не е истинско ченге. Не се изхвърля много.

— Така — повтори Ана. Отмести се встрани от вратата, но не сваляше пистолета от мен. Държеше го така, сякаш този род вещи не я притесняват — ама никак не я притесняват. — Какво искаш? — попита гърлено.

— На практика всичко — рекох. — Защо си вдигате чукалата?

— Това вече беше обяснено — отвърна спокойно русата. — Заради географската ширина. На Гертруд не й понася.

— И двете ли работите в „Индианска глава“?

— Без значение — отсече тя.

— Какво, по дяволите — обади се Гертруд. — Да, и двете работехме в хотела до тази вечер. Сега напускаме. Нещо да имаш против?

— Губим време — рече русата. — Виж дали има пистолет.

Гертруд остави куфара на пода й ме опипа. Намери пистолета, а аз от все сърце я оставих да ми го вземе. Тя стоеше и го гледаше, бледа и притеснена. Блондинката й нареди:

— Остави пистолета отвън на земята и прибери куфара в багажника. Запали колата и ме чакай.

Гертруд вдигна куфара отново и се отправи покрай мен към вратата.

— Така до никъде няма да стигнете — рекох. — Ще се обадя по телефона и ще завардят пътя. Оттук надолу има само две шосета и двете лесни за засади.

Русокосата леко повдигна хубавите си светлокафяви вежди.

— А защо някой би искал да ни спре?

— А ти защо държиш този пистолет?

— Не знаех кой си — отвърна момичето. — Дори и сега не знам. Върви, Гертруд.

Гертруд отвори вратата, после ме погледна и стисна устни.

— Приеми един съвет, ченге, и се омитай оттук, докато все още можеш — промълви тя тихо.

— Коя от вас видя ловджийския нож?

Двете бързо се спогледаха, после се обърнаха към мен. Погледът на Гертруд беше втренчен, но не приличаше на виновен.

— Аз съм пас — каза тя. — Изобщо не разбирам за какво говориш.

— Добре — казах. — Знам, че вие не сте го пъхнали там, където беше. Още един въпрос. Колко време се бави, докато донесеш кафето на господин Вебър онази сутрин, когато трябваше да носиш обувките на поправка?

— Губиш време, Гертруд — нетърпеливо се обади русата. Или поне толкова нетърпеливо, колкото изобщо беше способна. Не бе от притеснителните.

Гертруд не й обърна внимание. В очите й се четеше напрегнат размисъл.

— Достатъчно, за да донеса едно кафе.

— Но те имат кафе в ресторанта.

— Беше престояло. Отидох до кухнята да му направят ново. Донесох му и няколко препечени филийки.

— Пет минути?

Тя кимна.

— Там някъде.

— Кой още беше в ресторанта освен Вебър?

Момичето ме изгледа, без да мига.

— По това време, ако не се лъжа, никой. Не съм сигурна Май някакъв довършваше късната си закуска.

— Много ти благодаря — рекох. — Постави пистолета внимателно на верандата, не го хвърляй. Можеш да го изпразниш, ако желаеш. Нямам намерение да убивам никого.

Тя се усмихна съвсем леко, отвори вратата с ръката, с която държеше пистолета, и излезе. Чух я как слезе по стълбите, после багажникът на колата се затръшна. Чух и завъртването на стартера. Моторът запали и лекичко забръмча.

Русото момиче отиде до вратата, извади ключа и го пъхна от външната страна на ключалката.

— Не желая да убивам никого — каза тя. — Но ако се наложи, ще го сторя. Моля те, не ме принуждавай.

Тя затвори вратата и ключът се превъртя в ключалката. Стъпките й слязоха от верандата Вратата на колата се затръшна и моторът изръмжа. Гумите тихо свистяха, докато се спускаха надолу между бунгалата А после шумът от радиоапаратите погълна и този звук.

Стоях и оглеждах бунгалото. После го обиколих. Вътре нямаше нищо, на което да не му е мястото там. Малко боклук в една кутия, неизмити чашки от кафе, тиган, пълен с утайка Нямаше книжа и никой не беше оставил историята на своя живот, написана върху хартия.

Задната врата също беше заключена. Тя се намираше в посока обратна на лагера и гледаше към тъмната горска пустош.

Раздрусах вратата и се наведох да разгледам ключалката. Беше обикновена, с резе. Отворих един прозорец. На стената, от външната му страна, имаше закована рамка с мрежа. Върнах се при вратата и й ударих едно рамо. Тя издържа, без никакво усилие. Да не говорим, че главата ме заблъска отново. Пребърках джобовете си и се отвратих от себе си. В тях нямаше дори и най-елементарен шперц.

Извадих отварачката за консерви от чекмеджето в кухнята, разкъсах ъгъла на мрежата върху прозореца и я извих навън. После се качих върху умивалника, проврях ръка през дупката и заопипвах външната страна на вратата. Ключът беше в ключалката. Превъртях го, прибрах си ръката и излязох през вратата. После се върнах и изгасих лампите. Пистолетът ми лежеше на верандата, зад една от подпорките на малкото парапетче. Пъхнах го под мишницата си и заслизах надолу към мястото, където си бях оставил колата.