Валери Иванов
Болка

Ти си тръгваш внезапна и мокра.

Истерично затръшна вратата.

А пък мен непрестанно ме чопли

затаената болка в душата…

 

Ти си тръгваш — вбесена и чужда.

Сякаш нищо сме нямали двама.

Всъщност права си — нямаше нужда

да разиграваме сапунена драма.

 

А навън е студено и влажно.

Без звезди, без луна е небеса.

Но сега и това не е важно,

моя скъпа, красива контесо…

 

Дълго мисля над твоите думи,

над обидите — пошли и злъчни,

и над моите шутовски глуми

през годините тягостни, мъчни…

 

Аз ти вярвах безропотно, мила,

исках ти да родиш моя син,

да ми бъдеш опора и сила,

и през гроб да останем — един…

 

Колко нощи си спала дълбоко,

за да гасна по пътя си черен…

Извървя с мен живота широко.

Бил съм сляп… и неистово — верен!