Стивън Кинг
За писането: Мемоари на занаята (6)

1

Дядо беше дърводелец,

къщи строеше, магазини и банки,

пушеше като комин цигари „Кемъл“

и забиваше пирони в греди.

Беше честен и почтен,

рендосваше гладко вратите

и гласува за Айзенхауер,

’щото Линкълн спечели войната.

Това е една от любимите ми песни на Джон Прайн, може би защото и моят дядо беше дърводелец. За магазини и банки не знам, но Гай Пилсбъри построи доста къщи през живота си и прекара много години, за да се подсигури, че имението на Уинслоу Хомър^[1] в Праут Нек ще устои на напора на Атлантическия океан и суровите крайбрежни зими. Фаза обичаше да пуши пури, а не „Кемъл“. Чичо ми Орън, който също беше дърводелец, пушеше „Кемъл“. И когато Фаза се пенсионира, чичо Орън наследи старото му сандъче с инструменти. Вече не помня дали беше в гаража онзи ден, когато изтървах кухата тухла върху крака си, но най-вероятно се мъдреше на обичайното си място в ъгъла, където братовчед ми Доналд държеше стиковете си за хокей, кънките и бейзболната си ръкавица.

Сандъчето беше масивно и обемисто. Имаше три нива, горните две от които подвижни, като и трите съдържаха малки чекмедженца, изящни като китайски кутии. Разбира се, беше ръчна изработка. Летвичките от тъмно дърво бяха съединени с миниатюрни пирони месингови обкови. Капакът се затваряше с големи резета — в детските ми очи приличаха на резетата върху кутията за обяд на някой великан. Отвътре капакът бе подплатен с коприна, нещо доста необичайно за такъв предмет, но още по необикновена бе шарката: розово-червени „столистни“ рози, избледнели от смазочно масло и мръсотия. Отстрани бяха прикрепени големи, внушителни дръжки. Такова сандъче за инструменти не можеше да се купи в Уол-Март или Уестърн Ауто, повярвайте ми. Когато чичо ми го получи, откри на дъното му месингова гравюра на една известна картина на Уинслоу Хомър — мисля, че беше „Мъртво вцепенение“. Няколко години по-късно чичо Орън я даде на един специалист по Хомър в Ню Йорк, за да удостовери автентичността й, а след още няколко години я продаде на добра цена. Така и си остана загадка как Фаза се бе сдобил с гравюрата, но нямаше никаква тайна относно произхода на сандъчето — той си го беше направил сам.

Един летен ден помагах на чичо Орън да смени скъсаната телена мрежа на прозорец в далечния край на къщата. Трябва да съм бил на осем или девет години. Помня, че вървях подире му и балансирах с новата мрежа върху главата си като истински туземец от филм за Тарзан. Той влачеше сандъчето. Както винаги, чичо Орън носеше панталони каки и тишъртка. В посивялата му, късо подстригана по войнишки четина блестяха капки пот. От долната му устна висеше неизменната цигара „Кемъл“. (Когато години по-късно ме видя с пакет „Честърфийлд“, подаващ се от горното джобче на ризата ми, чичо Орън изкриви презрително лице и ги нарече „пандизчийски фасове“.)

Най-после стигнахме прозореца със скъсаната мрежа и той остави сандъчето с шумна въздишка на облекчение. Когато двамата с Дейв се опитахме веднъж да го вдигнем от мястото му в гаража, като всеки от нас хвана по една дръжка, едва успяхме да го помръднем. Наистина, тогава бяхме още малки, но въпреки това смятам, че сандъчето на Фаза заедно с инструментите тежеше между четирийсет и шейсет кила.

Чичо Орън ми позволи да отворя големите резета. Най-употребяваните инструменти бяха на най-горното ниво: чукове, триони, клещи и гаечни ключове в различни големини. Имаше и един нивелир с онова загадъчно жълто прозорче по средата, бормашина (различните й части бяха спретнато подредени в едно чекмедженце на по-долните етажи) и две отверка. Чичо Орън ме помоли за отвертка.

— Коя от двете? — попитах аз.

— Все едно — отговори ми той.

Скъсаната мрежа се придържаше от болтове и наистина беше все едно дали ще използва обикновената отвертка или тази на „Филипс“: просто пъхаш отвертката в жлеба върху главата на винта и я въртиш като крик, когато искаш да отвинтиш гайките на колелата.

Чичо Орън извади винтовете — осем на брой — и ми даде да ги държа. После махна старата мрежа. Облегна я на стената на къщата и вдигна новата. Дупките върху рамката на мрежата съвпадаха точно с дупките на прозоречната рамка. Чичо Орън изгрухтя доволно, след като го установи. Взимаше от ръката ми винт след винт, първо ги завърташе с ръка, а после ги завинтваше здраво с отвертката, по същия начин, по който преди малко ги бе отвинтил.

Когато намести мрежата, чичо Орън ми подаде отвертката и каза да я прибера обратно в сандъчето с инструменти, след което да го затворя. Послушах го, но бях озадачен. Попитах защо е било нужно да разнася цялото сандъче на Фаза, след като му е трябвало само една отвертка. Би могъл да я пъхне в задния джоб на панталона си.

— Така е, но виж какво, Стиви — отвърна той и се наведе, за да обхване здраво дръжките. — Нали не знаех предварително дали тук няма да се отвори и друга работа, разбираш ли? Най-добре е винаги да си носиш целия комплект инструменти. Ако не си го носиш, все ще изникне нещо непредвидено и ще те хване яд.

Уверявам ви, че ако искате да пишете по най-добрия начин, на който сте способни, трябва да си подредите собствено сандъче с инструменти и после да натрупате достатъчно мускули, за да можете да го носите със себе си. И тогава, когато се изправите пред труден проблем, може да посегнете към съответния инструмент и веднага да се заловите за работа, вместо да гледате безпомощно.

Сандъчето за инструменти на Фаза имаше три нива. Според мен вашето трябва да разполага най-малко с четири. Може да го снабдите и с пет и шест, но в даде момент то ще стане прекалено голямо, за да го носите със себе си, и тогава ще загуби основната си стойност. За винтовете, гайките и болтовете си ще се нуждаете и от всички онези малки чекмедженца, но къде ще разположите тези чекмедженца и какво ще поставите в тях… е, това си е вашият малък червен вагон, нали? Ще откриете, че вече притежавате повечето от инструментите, които ви трябват, но ви съветвам още веднъж да ги огледате внимателно, преди да ги приберете в сандъчето. Опитайте се да погледнете всеки отделен предмет с нови очи, да си припомните предназначението му и ако е ръждясал (което не е изключено, ако сте го занемарили) — да го почистите.

Обичайните инструменти са най-горе. Най-често използваният, всекидневният хляб на писателя, е речникът от думи. Що се отнася до него, там може да натъпчете всичко, без ни най-малко чувство за вина или комплекс за малоценност. Или както казала проститутката на срамежливия моряк: „Размерът е без значение, скъпи, важно е как ще го използваш“.

Някои автори притежават необятен речников запас. Те са хората, които знаят дали наистина има такова нещо като нездравословна дитирамба или иманентна субстанция, хората, които през последните трийсет години не са пропускали страницата на Уилфрид Фънк в „Рийдърс Дайджест“ Струва си да обогатите речта си^[2]. Например:

Подобно на кожа, неподлежащо на развала и почти неразрушимо естество беше важен елемент от организационния строеж на това същество и се коренеше в онзи палеогенен цикъл от еволюцията на безгръбначните, който надхвърляше границите на човешкото въображение.

Х. П. Лъвкрафт, „Планини на лудостта“

Харесва ли ви? Ето друг пример:

В някои (от чашите) нямаше никакво доказателство, че нещо е било посадено в тях; в други увехнали кафяви стебла свидетелстваха за мистериозна разрушителна сила.

Т. Корагесан Бойл, „Надеждата е зелена“

А ето и трети. Той е добър, ще ви допадне:

Някой отскубна превръзката от очите на старицата и тя и фокусникът бяха прогонени с бой; когато ловците на скалпове легнеха да спят и слабият огън виеше като живо същество от поривите на вятъра, четиримата още клечаха сред странните си вещи на светлината на огъня и наблюдаваха как щърбавите пламъци се разпиляват от вятъра, все едно засмукани от някаква вихрушка вън в пустошта, от водовъртеж в близкия пущинак, недостъпен за човешки крак.

Кормак Маккарти, „Кървав меридиан“

Други писатели използват по-малък, по-прост речник. Едва ли е необходимо да ви давам примери, но все пак ето някои от любимите ми пасажи:

Той стигна реката. Реката беше там.

Ърнест Хемингуей, „Голямата река с двойно сърце“

Намериха хлапето под трибуните, където вършеше нещо неприлично.

Тиъдър Стърджън, „Повече от човешки“

Това е, което се случи.

Дъглас Феърбрейн, „Стреляй“

Някои собственици бяха любезни, защото мразеха това, това, което трябваше да правят, други бяха ядосани, защото мразеха да са жестоки, а трети бяха хладни, защото отдавна бяха открили, че не можеш да си собственик, ако не си хладен.

Джон Стайнбек, „Гроздовете на гнева“

Изречението на Стайнбек е особено интересно. На английски език то се състои от петдесет думи, от които трийсет и девет едносрични. Остават единайсет, но дори тази цифра заблуждава; Стайнбек използва три пъти защото (because), два пъти собственик (owner)и два пъти мразеха (hated). В цялото изречение нито една дума не се състои от повече от две срички. Структурата е сложна, но речникът не се различава много от езика на стар училищен буквар. Разбира се, „Гроздовете на гнева“ е чудесен роман. Мисля, че „Кървав меридиан“ не му отстъпва, макар в него да има дълги пасажи, които не разбирам напълно. Е, и? Не успявам да разгадая и думите на много от любимите си поп парчета.

Има и изрази, които няма да откриете в никой речник, но които въпреки това се използват. Чуйте това:

— Еййй, к’во ста’а? К’во искате от мен?

— Хайми дойде!

— Уфх! Уфх! Уфхх!

— Яж ми кура, ваша милост!

— Гррмх, ходи се шибай, човече!

Том Улф, „Кладата на суетата“

Това е пример за фонетично предаден уличен жаргон и само малцина автори притежават способността на Улф да го пренесат върху листа. (Елмор Ленард също може.) Някои от тези жаргонни думи все някога ще попаднат в речника, но не преди да бъдат надлежно мъртви. Не вярвам, че ще намерите Гррмх (Yeggghhh) в пълното издание на Уебстър.

Поставете речниковия си запас на най-горната полица на сандъчето си с инструменти и не се опитвайте съзнателно да го изглаждате. (Ще го направите, когато изчитате написаното… но до това ще стигнем по-късно.) Една от най-големите вреди, които можете да нанесете на собствения си език, е да украсявате речника си и да търсите сложни думи, само защото може би се срамувате мъничко от кратките, които употребявате. Това е все едно да облечете домашния си любимец във вечерен тоалет. На кученцето ще му е неудобно, а още по-неудобно би трябвало да му е на човека, извършил този акт на преднамерено разкрасяване. Закълнете се тук и сега най-тържествено, че никога няма да казвате „възнаграждение“, когато имате предвид „бакшиш“, и никога няма да казвате Джон спря, за да задоволи естествените си нужди, когато всъщност имате предвид Джон спря, за да се изсере. Ако смятате, че глаголът „сера“ ще се възприеме от читателите ви като груб или неуместен, кажете просто: Джон спря, за да се облекчи, Джон спря, за да се изходи (или може би Джон спря, защото го „напъваше“). Не ви карам да се изразявате цинично, а само просто и директно. Помнете, че основното правило при формулиране на фразата гласи: „Използвай първата дума, която ти хрумва, стига да е подходяща и изразителна.“ Ако се колебаете и умувате, най-накрая ще намерите друга дума — разбира се, че ще намерите, винаги има друга дума, — но вероятно тя няма да е толкова хубава като първата или толкова близка до смисъла, който влагате.

Това със смисъла е извънредно важно. Ако се съмнявате, припомнете си колко пъти сте чували някой да казва: „Просто не мога да го опиша“ или „Не това имах предвид“. Припомнете си колко пъти сте го казвали за себе си — обикновено с чувство на умерено или сериозно безсилие. Думата е само символ на съдържанието си; и в най-добрия случай написаното не може изцяло да отрази онова, което сте имали предвид. Тогава защо, в името на Бога, е нужно да влошавате нещата, като търсите дума, която е само далечна роднина на онази, която действително сте искали да използвате?

И много ви моля, чувствайте се свободни сами да преценявате дали даден израз е уместен или не; както бе отбелязал веднъж Джордж Карлин^[3], в някои компании е напълно в реда на нещата да си убодеш пръста, но е абсолютно недопустимо да си пипаш члена^[4].

2

Най-горната ви лавица на сандъчето с инструменти е и мястото на граматиката. И ако обичате, не ми досаждайте с вайкания или гневни възклицания, че не разбирате граматиката, че никога не сте разбирали граматиката, че още в десети клас са ви оставили на поправителен по английски и че писането е удоволствие, но граматиката — истинска съсипия.

Спокойно. Запазете самообладание. Няма да се задържаме дълго на нея, защото не е необходимо. Човек или възприема граматичните правила на родния си език в разговор и четене, или не. В десети клас малко или много се назовават само отделните й съставки (или поне се прави опит).

Освен това тук не сме в гимназията. И тъй като няма нужда да се тревожите, че: а) полата ви е прекалено къса или прекалено дълга и другите деца ще ви се смеят, б) няма да п ви приемат в училищния отбор по плуване, в) в деня на дипломирането си все още ще сте пъпчива девственица (а най-вероятно до деня на смъртта си), г) учителят по физика ще ви скъса на матурата и д) съучениците не могат да ви понасят и НИКОГА НЕ СА ВИ ПОНАСЯЛИ… сега, когато всички тези идиотщини са вече зад гърба ви, можете да се посветите на някои научни въпроси толкова задълбочено, колкото никога не сте успявали в лудницата, наречена училище. И щом веднъж започнете, ще забележите, че вече и без това знаете всичко — както казах, обикновено въпросът опира до това само да почистите ръждата от приставките за бормашината и да наточите острието на триона си.

Освен това… ах, да върви по дяволите! Щом сте в състояние да запомните коя вратовръзка подхожда най-добре на официалния ви костюм, какво е съдържанието на портфейла ви, кога се открива футболния сезон или кога е издаден първият албум на любимия ви състав, тогава ще сте в състояние да запомните и разликата между герундий (отглаголно съществително) и партицип (отглаголно прилагателно).

Дълго се колебах дали да включа в тази малка книга и подобна глава, посветена на граматиката. Част от мен го искаше, защото успешно преподавах граматика в гимназията (под маскировъчното име „бизнес английски“) и защото ми беше приятно да я изучавам като студент. Американската граматика не е толкова закостеняла като английската (един британски рекламен агент с подобаващо образование може да направи така, че реклама за релефни презервативи да звучи като проклетата Магна харта), но си има свой собствен грубоват чар.

В края на краищата се отказах, и то по причината, поради която навярно и Уилям Стрънк се е въздържал да резюмира основите й в първото издание на „Елементите на стила“: ако не знаеш, вече е прекалено късно. Който наистина не е способен да разбере граматиката — както аз не съм способен да овладея определени грифове или повторения на мотиви на китарата — така или иначе би извлякъл малка или никаква полза от тази книга. В този смисъл аз проповядвам на посветените. Но може ли да добавя нещо дребно? Разрешавате ли ми?

Използваните при говорене или писане думи се делят на седем категории (осем, ако смятаме и междуметията като О-о!, Ха!, Хм! или Олеле!). Тези части на речта се свързват в изречения с помощта на общоприети правила. Нарушаването на правилата води до недоразумения и объркване. Недоброто владеене на граматиката ражда лоши изречения. Ето любимият ми пример от Стрънк и Уайт: „Като майка на пет деца, с още едно на път, ютията ми никога не почива“.

Съществителните и глаголите са двата градивни камъка при съставянето на текстове. Без тях думите не могат да образуват изречение, тъй като изречението по дефиниция е група от думи, съдържаща подлог (съществително) и сказуемо (глагол); това подреждане на думи започва с главна буква и завършва с точка. Съчетаването им изразява определена мисъл, която води началото си от главата на писателя и прескача в главата на читателя.

Трябва ли винаги и без изключение да съставяте пълни изречения? Естествено, че не. Ако текстовете ви се състоят само от фрагменти и свободно скитащи части на изречения, граматическата полиция няма да дойде и да ви арестува. Дори Уилям Стрънк, този Мусолини на риториката, е познавал великолепната гъвкавост на езика. „Общоизвестен факт е, пише той, че най-добрите писатели понякога пренебрегват езиковите правила“. Но добавя следната мисъл, която горещо ви препоръчвам да съблюдавате: „Освен ако не е сигурен, че пише добре, вероятно е най-добре (писателят) да спазва правилата“.

Тук ключовата формулировка е „Освен ако не е сигурен, че пише добре“. Ако нямате макар и груба представа за това как да образувате свързани изречения от частите на речта, как бихте могли да сте сигурни, че пишете добре? Или обратно: откъде бихте могли да знаете, че не пишете добре? Отговорът, разбира се, е, че не можете и няма как да знаете. Но който е наясно с основите на граматиката, знае, че в същината си тя е утешително проста, защото се състои само от съществителни, тоест имена, и глаголи, тоест действия.

Вземете едно съществително, снабдете го с глагол — и ето ви изречение. Никога няма да сгрешите. Скалите експлодират. Джейн пее. Планините се извисяват. Все чудесни изречения. Много подобни сглобки са лишени от голям смисъл, но до ри и най-странните (Сливите боготворят!) излъчват известен поетичен блясък, което ги прави симпатични. Тези прости конструкции от съществително и глагол са полезни — най-малкото ви предоставят предпазна мрежа за писането. Стрънк и Уайт предупреждават срещу прекалено много прости изречения едно след друго, но късите изречения ви осигуряват пътека, която да следвате, ако се страхувате, че може да се изгубите в джунглата на риториката — между всички тези ограничителни и не ограничителни прости изречения, модифицирани подчинени изречения, приложения и сложно-съставни изречения. Ако изпаднете в паника при вида на тази неизследвана територия (неизследвана поне от вас), просто си припомнете, че „скалите експлодират, Джейн пее, планините се извисяват и сливите боготворят“. Граматиката не е само таралеж в гащите, ами и опора, за която се вкопчвате, когато трябва да изправите мислите си на крака и да ги накарате да продължат напред. Освен това всички тези прости изречения са вършели работа при Хемингуей, или? Дори когато е бил пиян до козирката, той е бил шибан гений.

Ако искате да ошлайфате познанията си по граматика — обръщам се към англоезичните автори, — идете в близката антикварна книжарница и си купете екземпляр от „Английска граматика и композиция“ на Уоринър — книга, която повечето от нас са били задължени да си набавят още във втори или трети гимназиален клас и притежават до днес, прилежно подвързана в кафява амбалажна хартия. Струва ми се, че ще си отдъхнете с облекчение и ще бъдете очаровани, когато видите, че почти всичко, което ви е нужно, е обобщено в началото и края на книгата.

3

Въпреки че наръчникът му по стилистика е толкова кратък, Уилям Стрънк намира място в него, за да изрази собствената си неприязън към граматиката и нейната употреба. Например той ненавижда израза „студентско тяло“, като твърди, че терминът „студентство“ е по-ясен и е лишен от зловещия привкус на първия. Според него думата „персонализирам“ е претенциозна. (Вместо „персонализирайте бланките си за писма“ той предлага „снабдете бланките си за писма със заглавна част“). Той мрази фрази като „фактът, че“ и „нещо в тази насока“.

Аз си имам своите собствени непоносимости. Намирам, че всеки, който използва фразата „Това направо ме изкефи“ би трябвало да бъде наказа в ъгъла, а онези, които употребяват още по-противните изрази „това не ме касае“ или „в смисъл такъв, че“ трябва да бъдат изпратени в леглото без вечеря (в случай без хартия за писане). Още две от болните ми теми са свързани с това според мен най-елементарно ниво на писане, и аз искам бързо да ги смъкна от плещите си, преди да продължим нататък.

Глаголите се срещат в две форми: активна (действителен залог) и пасивна (страдателен залог). При активния глагол подлогът на изречението извършва нещо. При пасивния глагол нещо се извършва с подлога на изречението. Подлогът просто допуска това да стане. Трябва да избягвате страдателния залог. Не съм единственият, който го казва; ще откриете същия съвет и в „Елементите на стила“.

Господата Стрънк и Уайт не разсъждават върху мотивите защо страдателният залог е привлекателен за толкова много автори, но аз съм готов да го направя. Мисля, че плахите писатели го предпочитат по същата причина, поради която плахите любовници харесват пасивни партньорки. Страдателният залог е удобен. Не е необходимо да се блъскаш с досадни действия; подлогът просто трябва да си затвори очите и да мисли за Англия, за да парафразирам кралица Виктория. Смятам също, че неуверените писатели обичат страдателния залог и защото имат чувството, че така придават на текста си тежест, дори царственост. Ако намирате упътванията за употреба и съдебните искове за царствени, тогава вероятно да.

Плахият събрат по перо пише: Срещата ще бъде проведена в седем часа, защото нещо му подсказва: „Изрази се по този начин и хората ще повярват, че наистина знаеш“. Прогонете тази предателска мисъл! Не бъдете страхливци! Изпънете рамене, вирнете брадичка и въведете ред в тази среща! Напишете: Срещата е в седем. Ето така, за Бога! Сега не се ли чувствате по-добре?

Не твърдя, че в езика няма място за страдателния залог. Представете си например, че някой умира в кухнята, но накрая се озовава някъде другаде. Трупът беше пренесен от кухнята в хола и беше положен на канапето. Спокойно може да се изразите така, макар че „беше пренесен“ и „беше положен“ ме дразнят ужасно. Приемливо е, но не съм очарован. Предпочитам сто пъти изречението: Фреди и Мира пренесоха трупа от кухнята в хола и го положиха на канапето. Защо трябва трупът изобщо да е подлог? Нали е мъртъв, да го вземат мътните!

Само две страници страдателен залог — с други думи, всички официални писма, писани някога, да не говорим за планините лоша литература — и ми иде да вия. Страдателният залог е слаб и обстоятелствен и често е истинско мъчение. Ето пример: Първата целувка винаги ще бъде помнена от мен, защото така бе започнат романът ми с Шайна. Ужас! Направо да ти се догади. Колко по-простичко — и по-мило и изразително — би било да се каже: Романът ми с Шайна започна с първата ни целувка. Пак не подскачам от радост, защото два пъти се употребява подлогът „с“, обаче поне се отървахме от гадния страдателен залог.

Може би сте забелязали също колко по-разбираема е една конструкция, когато се раздели на две мисли. Това прави нещата по-прости за читателя, а читателят винаги трябва да е основната ни грижа; без верните си читатели ние сме само квакащи гласове в нищото. А не винаги е удоволствие да си приемащата страна. Както пише Е. Б. Уайт в увода си към „Елементите на стила“: „(Уил Стрънк) беше на мнение, че на читателя обикновено не му е лесно. Той го сравняваше със затъващ в блатото човек и смяташе, че е дълг на всеки, който се опитва да пише, да пресуши час по-скоро това блато и да изтегли давещия се на сушата или поне да му хвърли въже“. И не забравяйте: Писателят хвърли въжето, а не Въжето беше хвърлено от писателя. Умолявам ви, в името на Бога!

Друг съвет, който искам да ви дам, преди да преминем към следващото ниво на сандъчето с инструменти, е: Наречието не ви е приятел.

Наречията, както навярно си спомняте от ученическите си години, са думи, които поясняват глаголите, прилагателните и други наречия. Тези думички на английски обикновено завършват на —__ly__. Подобно на страдателния залог, наречията явно са измислени с грижа за плахия писател. Със страдателния залог авторът често дава израз на страховете си, че няма да го приема сериозно; така звучат малки момченца с бради, нарисувани с боя за обувки, или малки момиченца, които се препъват, покачили се на високите токчета на майчините си обувки. С наречията писателят (писателката) често споделя с нас опасението си, че не се изразява ясно или не успява да ни внуши идеята или образа си.

Вземете следното изречение: Той затвори здраво вратата. Всъщност не толкова ужасно изречение (в негова полза говори поне действителния залог), но запитайте се дали думата здраво изобщо трябва да присъства. Може би ще възразите, че изразява междинна фаза между Той затвори вратата и Той затръшна вратата. Разбира се, няма да ви противореча… но какво ще кажете за контекста? Какво ще кажете за целия показателен (ако не и натоварен с емоционален заряд) текст преди Той затвори здраво вратата? От него не става ли ясно как той е затворил вратата? И ако предходният текст е показателен, тогава думата здраво не идва ли в повече? Не е ли излишна?

Сега някой сигурно ще ме обвини, че съм досадник, който търси под вола теле. Това не е вярно! Убеден съм, че пътят към ада е постлан с наречия и никога няма да се уморя да го повтарям. Или, казано с други думи, наречията са като глухарчетата. Ако на моравата ви е поникнало едно — изглежда красиво и уникално. Но ако забравите да го изкорените, на следващия ден ще откриете пет… на по-следващия петдесет… и после, братя и сестри, моравата ви ще бъде тотално, изобилно и разточително осеяна с глухарчета. Чак тогава ще осъзнаете, че това е плевел, но — уви!!! — прекалено късно.

Всъщност съм душа човек по отношение на наречията. Наистина. С едно-единствено изключение: въвеждането на пряка реч. Настоявам при въвеждане на пряка реч да използвате наречия само в изключително редки и специални случаи… и то ако е неизбежно. Само за да сме сигурни, че говорим за едно и също, разгледайте следните три изречения:

— Остави го! — изкрещя тя.

— Върни ми го — помоли той. — То е мое.

— Не бъди такъв глупак, Джекил — каза Ътърсън.

В тези изречения изкрещя, помоли и каза въвеждат пряката реч. Вижте сега тези съмнителни преработки:

— Остави го! — изкрещя тя заплашително.

— Върни ми го — помоли той смирено. — То е мое.

— Не бъди такъв глупак, Джекил — каза Ътърсън презрително.

Тези три примера са по-слаби от предишните и повечето читатели веднага ще го разберат защо. „Не бъди такъв глупак, Джекил“, каза Ътърсън презрително е най-безобиден от цялата пасмина: той е просто клише, докато останалите са направо нелепи. Подобни въведения към диалога понякога се наричат „суифтизми“ по името на суперизобретателя Том Суифт, герой от приключенските романи на Виктор Епълтън II. Епълтън е обичал изречения като: „Прави каквото щеш!“, викна Том храбро и „Баща ми ми помогна с тези уравнения“, каза Том скромно. Когато бях тийнейджър, имаше една игра, която се играеше в компания. Състоеше се в способността да се измислят остроумни (или не толкова остроумни) суифтизми. Спомням си две такива изречения: „Имате прелестни задни части, госпожо“, каза той дръзко и „Аз съм водопроводчикът“, каза той с апломб (във втория случай пояснението е под формата на обособена част). Когато обмисляте дали да засадите въвеждането на пряка реч с вредни глухарчета, запитайте се искате ли вашата проза да служи за основа на игра, която се играе в компания.

Някои автори се опитват да заобиколят забраната за наречия, като натъпкват въвеждащия глагол със стероиди. Резултатът е известен на всеки читател на долнопробна литература или розови романи.

— Хвърлете оръжието, Ътърсън! — изграчи Джекил.

— Не спирай да ме целуваш! — простена Шайна.

— Проклет душевадник! — експлодира Бил.

Не правете такива неща. Моля ви, не ги правете.

Най-добрият начин да въведете пряка реч е каза, като той каза, тя каза, Бил каза, Моника каза. Ако искате да го видите последователно приложен на практика, непременно прочетете някой роман на Лари Макмърти, гуруто на въвеждането на пряката реч. Казвам го най-искрено, макар може би да звучи тъпо. Макмърти е оставил съвсем малко глухарчета да избуят на неговата морава. Дори в мигове на емоционална криза (а в романите му има достатъчно такива), той твърдо се придържа към „каза той“ и „каза тя“. Смело му подражавайте!^[5]

Да не би само да си плещя, без да има на какво отгоре? Читателят има пълното право да зададе този въпрос и аз съм длъжен да му отговоря честно. Да. Общо взето е така. Достатъчно е да разлистите някои от романите ми, за да се убедите, че и аз съм най-обикновен грешник. Успешно съм избягвал страдателния залог, но затова пък съм нацвъкал моя дял наречия, някои от които (срамувам се да го призная) като въвеждане на пряка реч. (Но не съм падал никога толкова ниско, та да употребя „изграчи той“ или „експлодира Бил“.) И ако понякога го правя, то е по същата причина, поради която го прави всеки писател: от страх, че в противен случай читателят няма да ме разбере.

Удивен съм, че страхът е в основата на повечето зле написани текстове. Ако човек пише само за удоволствие, страхът все още е умерен — плахост е думата, която вече използвах. Но ако пишеш под напрежение, притиснат от времето — съчинение за училище, вестникарска статия, есе за приемен изпит в университета — страхът приема опасни размери. Дъмбо се научил да лети с помощта на вълшебно перо — вие може да посегнете към страдателния залог или някое от онези противни наречия по същата причина. Но преди да го направите, си спомнете, че Дъмбо не се е нуждаел от перото; магията е била в него.

Вие най-вероятно знаете какво искате да кажете и можете да подсилите текста си с глаголи в действителен залог. И най-вероятно сте разказали историята си толкова добре, та да сте спокойни, че когато използвате той каза, читателят ви ще разбере как го е казал — бързо или бавно, радостно или тъжно. Но ако започне да затъва в блатото, на всяка цена му хвърлете въже… няма нужда да го просвате в несвяст, като го цапардосате с трийсетметрова стоманена верига.

Доброто писане зависи до голяма степен от това да се освободите от страха и изкуствеността. Изкуствеността, като се започне с необходимостта някои текстове да се окачествяват като добри, а „други“ като „лоши“, издава страхливо поведение. Доброто писане означава също да избереш много внимателно инструментите, с които смяташ да работиш.

В това отношение никой писател не е безгрешен. Макар Е. Б. Уайт да попада в лапите на Уилям Стрънк още като наивен студент в Корнел (дайте ги насам, докато са млади, и завинаги ще ми принадлежат, хе-хе-хе) и да разбира и споделя предубежденията му към небрежното писане и небрежното мислене, което го поражда, той признава, че „увлечен в писането, сигурно съм употребил хиляда пъти фактът, че и съм го зачеркнал на бистра глава при редактирането навярно петстотин пъти. Това, че съм «хванал» само 500 от тези бисери, при това късно, тоест постигнал съм 50-процентов успех, ме натъжава…“ Все пак Е. Б. Уайт продължава да пише дълги години след поправките си в онова първо издание на „малката книжка“ от Стрънк през 1957 година. И аз ще продължа да пиша независимо от такива глупави лапсуси като „Не говориш сериозно“, каза невярващо Бил. Вярвам и вие да постъпите по същия начин. Английският език и американският му вариант имат проста същност, но доста хлъзгава. Моля ви единствено да дадете най-доброто от себе си и да не забравяте: наречията са човешки, но „той каза/тя каза“ е божествено.

4

А сега да оставим настрана най-горната лавица на сандъчето ви с инструменти, онази с речника и граматиката. На следващото ниво са елементите на стила, които вече засегнах накратко. При Стрънк и Уайт ще откриете най-добрите инструменти (и правила), които бихте си пожелали, описани просто и достъпно. (Те са изложени с освежителна яснота, като се започне от правилото как да употребявате притежателните местоимения и се стигне до предложения за мястото на най-важната част на изречението. Според тях тя трябва да е в края, но кой каквото ще да казва, не може да ме убеди, че С чук той уби Франк звучи по-добре от Той уби Франк с чук.)

Преди да се сбогуваме с основите на формата и стила, трябва да се спрем за кратко на абзаца, втората по важност структурна единица след изречението. За тази цел извадете някой роман от библиотеката си, по възможност такъв, който не сте чели (това, което ще ви покажа, се отнася за всяка проза, но тъй като аз пиша романи, обикновено имам предвид тях, когато разсъждавам върху писането). Разгърнете книгата по средата и разгледайте и двете страници. Вижте как е разположен текстът — редовете, полетата отстрани — и обърнете специално внимание на празните места преди и след всеки нов ред.

Без да прочитате и дума, бихте могли да кажете дали избраната от вас книга е лесно или трудно смилаема, нали? Лесните книги се състоят от множество къси абзаци — включително диалози, които може да съдържат по една или повече думи — и много празно място. Те са леки и въздушни като сладолед във фунийка. Трудните книги с дълги повествувателни или описателни пасажи изглеждат по-солидни. Натъпкани. Новите редове са еднакво важни както за вида, така и за съдържанието им; те са целенасочени.

В нехудожествената литература абзаците могат (и трябва) да са чисти и практични. В идеалния случай уводното изречение е последвано от други, които го разясняват или допълват, доразвиват идеята му. Ето два абзаца от така популярното ученическо съчинение, които илюстрират тази проста, но изразителна и въздействаща форма на писане.

Когато бях десетгодишен, много се страхувах от сестра си Мегън. Не можеше да влезе в стаята ми, без да счупи поне една от любимите ми играчки, обикновено най-любимата ми. Погледът й притежаваше магическото свойство да отлепва лепенки; спреше ли го върху някой плакат, само след секунди той падаше от стената. Дрехите, които най-много обичах, изчезваха от гардероба ми. Тя не ги взимаше (поне така си мисля), а просто правеше така, че да изчезнат. Обикновено намирах любимата си тишъртка или ценните си маратонки „Найк“ месеци по-късно под леглото, където се въргаляха тъжни и изоставени сред валма прахоляк. Когато Мегън се намираше в стаята ми, изгърмяваха тонколоните, крилата на прозореца се отваряха с трясък и крушката на настолната ми лампа изгаряше.

Тя можеше да бъде и съзнателно жестока. Веднъж Мегън заля овесените ми ядки за закуска с портокалов сок. Друг път изстиска паста за зъби в чорапите ми, докато вземах душ. И макар никога да не си признаваше, аз бях убеден, че когато в неделя следобед задрямвах на канапето между двете полувремена на футболния мач по телевизията, размазваше сополи в косата ми.

Ученическите есета всъщност са тъпи и незначителни; освен ако не започнете работа като колумнист в местния вестник, подобни захаросани писания няма да ви свършат никаква работа в истинския свят, пълен с търговски центрове и бензиностанции. Учителите възлагат такива съчинения, когато не им хрумва нищо по-добро, с което да запълнят времето на учениците. Прословутата тема, разбира се, е „Как прекарах лятната си ваканция“. В университета на Мейн — Ороно преподавах една година писане на съчинения. Курсът ми беше пълен със спортисти и мажоретки. Те бяха луди по есетата, приветстваха ги като стари приятели от гимназията, каквито бяха. Цял семестър се борех с неудържимото желание да ги накарам да напишат есе на тема „Ако Исус ми беше съотборник“. Спря ме ужасната, но твърда убеденост, че повечето от тях биха се заловили за задачата с ентусиазъм. В екстаза на съчинителството някои дори биха се разплакали.

Но дори от омразното есе става ясно колко силно могат да въздействат абзаците. За да прикачим към уводното изречение описание и изложение, пишещият трябва да подреди мислите си; освен това този принцип е важна гаранция срещу отклоняването от темата. Отклоняването от темата не е толкова страшно при този вид есета, всъщност дори е задължително, но при по-сериозни теми, към които трябва да се подходи по-формално, това е много лош навик. Ако дипломната ви работа не е на по-високо ниво от училищно съчинение със заглавие „Защо Шаная Туейн ме възбужда“, тогава здравата сте загазили.

В белетристиката абзаците не са така строго структурирани — те оформят по-скоро ритъма, отколкото самата мелодия. Колкото повече романи четете и пишете, толкова повече ще добивате впечатлението, че новите редове се оформят сякаш от само себе си. Така и трябва да бъде. Когато пишете, най-добре е да не мислите много-много къде свършва един абзац и къде започва следващият; хитрината е да оставяте нещата на естествения им ход. Ако след това не ви хареса, променете го. Нали за това е редактирането. А сега вижте следното:

Стаята на Големия Тони се разминаваше с очакванията на Дейл. Светлината имаше странен жълтеникав оттенък и му напомняше на евтините мотели, в които бе нощувал, на тези мотели, в които винаги му даваха стая с изглед към паркинга. Единствената снимка, която висеше накриво на стената, забодена с габърче, изобразяваше кънтрипевицата мис Мей. Изпод леглото се подаваше една лъскава черна обувка.

— Не знам защо непрекъснато ме питаш за О’Лиъри — каза Големия Тони. — Да не мислиш, че утре ще ти разкажа нещо различно?

— Няма ли? — попита Дейл.

— Когато историята е вярна си остава същата. Истината винаги е все същото скучно лайно.

Големия Тони седна, запали цигара, прокара ръка през косата си.

— Не съм виждал шибания идиот от миналото лято. Остай го да ми се мота в краката, щот ми се струваше забавен. Веднъж ми показа нещо, което бил написал: кво би било ако Исус бил в училищния му отбор по ръгби. Имаше рисунка на Исус с шлем и наколенки и така нататък, ама после взе да става голям досадник! По-добре да не го бях познавал!

Бихме могли да обсъждаме този кратък откъс цял учебен час. Щяхме да обърнем внимание върху въвеждането на пряката реч (не е задължително, ако знаем кой говори; правило 17 — избягвайте излишните думи — в действие), фонетично предадения език (щото, остайх), липсата на апостроф, когато говорещият предъвква „щото“ (щот) и „какво“ (кво), и умишленото изпускане на запетайката в изречението Когато историята е вярна си остава същата, защото искам да прозвучи, все едно е произнесено на един дъх, без пауза… всичко това е от най-горното ниво на сандъчето с инструменти.

Но да се върнем на абзаците. Забележете колко плавно се преливат, като обратите и ритъмът на историята определят началото и края им. Първият абзац е класически. Започва с уводно изречение, допълнено и пояснено от следващите. Единственото предназначение на останалите нови редове е да разграничават репликите на Дейл и на Големия Тони.

Най-интересен е петият абзац: Големия Тони седна, запали цигара, прокара ръка през косата си. Той се състои само от едно изречение, което е изключително рядко при повествувателните абзаци. Освен това изречението дори не е много добро от техническа гладна точка: за да бъде и граматически издържано, му липсва съюз (и). И така, какво всъщност се цели с този абзац?

Първо, изречението може да има технически дефект, обаче се вписва добре в контекста на целия откъс. Сбитият, телеграфически стил променя темпото, освежава го. Авторът на трилъри Джонатан Келерман прилага тази техника извънредно успешно. В „Оцеляват само силните“ той пише: Лодката беше десет метра лъскаво бяло фибростъкло със сива ватерлиния. Високи мачти, платната прибрани. Върху корпуса — с черни, обрамчени със златно букви името „Сатори“.

Възможно е да се прекали с елегантните елиптични изречения без глаголи (понякога и Келерман го прави), но, от друга страна, те придават чудесна динамика на повествованието, изграждат ясни образи, създават напрежение и разнообразяват четивото. Поредицата от граматически правилни изрази маже да навреди на текста, като го лиши от пластичност. Пуристите мразят да чуват това и ще го отричат дори на смъртното си ложе, но е вярно. Не е нужно езикът винаги да носи вратовръзка и обувки с връзки. Целта на писането не е да се използват граматически правилни изречения, а да се увлече читателят от историята, която му се разказва… и в идеалния случай дори да забрави, че чете. Състоящият се от едно изречение абзац прилича повече на устно, отколкото на писмено слово и това е хубаво. Да пишеш означава да съблазняваш. Добрият разговор също е съблазняване. Защо иначе толкова много двойки, които започват вечерта с вечеря, накрая се озовават в леглото?

Освен това този абзац съдържа ремарки, кратка, но ценна допълнителна информация за героите и мястото на действието и отбелязва важен преход. От протеста, че историята му е вярна, Големия Тони преминава към спомените си за О’Лиъри. Тъй като говорещият не се променя, Тони би могъл всъщност да седне в същия абзац, да си запали цигара и после пряката реч да продължи. Но авторът е решил другояче. Понеже Тони променя курса, пряката реч е разделена на два абзаца. Това решение е било взето спонтанно при писането и се основава изцяло върху ритъма в главата на автора. Ритъмът е вродено качество (Келерман пише елиптично, защото това отговаря на възприятията му), но е също и резултат от хиляди часове писане (на собствени творби) и десетки хиляди часове четене (на чужди).

Смея да твърдя, че не изречението, а абзацът е основната единица на текста — мястото, където започва сцеплението и думите получават шанс да се превърнат в нещо повече от думи. Когато дойде време да се усили темпото, това става на плоскостта на абзаците. Абзацът е прекрасен и гъвкав инструмент, който може да се състои от една-единствена дума или да се простира на няколко страници (един абзац в историческия роман на Дон Робъртсън „Парадайз Фолс“ се точи на шестнайсет страници; в „Страната на дъждовното дърво“ от Рос Локридж има горе-долу също толкова дълги абзаци). Трябва да се научите да жонглирате с абзаците, ако искате да пишете добре. А това се постига с много практика: нужно е да усещате ритъма в кръвта си.

5

Извадете от библиотеката си същата книга, която разгледахте преди малко. Тежината й в ръката ви говори сама за себе си и без да сте прочели нито дума. Разбира се, колко дълга е книгата, но и нещо повече: отговорността, която авторът е поел, за да сътвори творбата, и отговорността, която верният читател трябва да поеме, за да я „изконсумира“. Не че дължината и тежината са гаранция за отличен резултат; много епични произведения не са нищо повече от епичен боклук — попитайте критиците им, които оплакват изсичането на цели канадски гори, за да се отпечатат глупостите им. От друга страна, краткостта не предполага непременно лековатост. В някои случаи („Мостовете на Медисън“, например) предполага дори прекалена лековатост. И все пак отговорността съществува, независимо дали една книга е добра или лоша, дали е успех или провал. Думите имат тежест. Попитайте всеки, който работи в сферата на книгоразпространението или в склада на голяма книжарница.

Думите образуват изречения, изреченията образуват абзаци; понякога абзаците набират скорост и започват да дишат. Представете си например чудовището на Франкенщайн върху опитната маса. Ето че блясва светкавица, но не от небето, а от скромен абзац от думи. Това може да е първият истински хубав абзац, който някога сте написали, нещо толкова крехко, но пълно с неподозирани възможности, че ви обхваща страх. Чувствате се така, както навярно се е чувствал Виктор Франкенщайн, когато мъртвата купчина от сглобени елементи внезапно е отворила воднисто жълтите си очи. „О, Божичко, то диша“, осъзнавате вие. „Може би дори мисли. Какво, по дяволите, да правя сега?“

Разбира се, минавате на трето ниво и започвате да пишете истински роман. Че защо не? Защо да се страхувате? В края на краищата дърводелците не строят чудовища, а къщи, магазини и банки. Редят дъска до дъска, тухла върху тухла. А вие пишете абзац след абзац, като при това използвате словесното богатство и познанията си по граматика и основи на стилистиката. Стига да сте честни и почтени и да рендосвате гладко всяка врата, можете да строите каквото си искате — цели дворци, ако притежавате нужната енергия.

Има ли разумно обяснение за построяването на цял дворец от думи? Мисля, че да, и читателите на „Отнесени от вихъра“ на Маргарет Мичъл и „Студеният дом“ на Чарлс Дикенс ще ме разберат: понякога дори чудовището не е чудовище. Понякога е толкова красиво, че се влюбваме в него; по-красиво, отколкото може да бъде който и да е филм или телевизионно предаване. Дори след хиляда страници не искаме да напуснем света, който писателят е създал за нас, или измислените герои, които го населяват. Няма да поискаме и след две хиляди страници, ако има толкова. Трилогията „Властелинът на пръстените“ от Толкин е прекрасен пример за това. Хиляда страници хобити не са били достатъчни на три поколения почитатели на жанра фентъзи след Втората световна война; не са се наситили, дори когато вместо епилог Толкин е прикачил към тях тромаво подрипващия дирижабъл „Силмарион“. Това е причината да ги има Тери Брукс, Пиърс Антъни, Робърт Джордан, зайците пътешественици от „Долу при реката“ и още петдесетина други книги. Техните автори създават хобитите, които още обичат и за които копнеят; опитват се да върнат Фродо и Сам от Сивите заливи, защото Толкин вече не може да го стори.

Общо взето, тук говорим само за едно заучено умение, но не сме ли съгласни, че и най-елементарните умения могат да родят неща, които далеч надминават очакванията ни? Става дума за инструменти и дърводелство, за думи и стил… но по-нататък ще си припомните, че става дума и за магия.