Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Регентството (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Countess [= The Autumn Countess], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 47 гласа)

Информация

Корекция
stela1981 (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране, разпознаване и начална корекция
Сергей Дубина (2007)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Катрин Каултър. Контесата

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне

СЕДМА ГЛАВА

Амилия се задави с глътката вино, която отпиваше в този момент.

Джон пък се задави с хапката пъстърва, която точно бе лапнал, след което се изкашля шумно няколко пъти.

Томас стовари юмрук върху гърба на съпругата си.

Лорънс имаше вид на човек, който с удоволствие би ме изхвърлил през прозореца на трапезарията, но все пак не го направи. Безкрайно съм благодарна на Бога за сдържаността му. Всъщност като го погледнах повторно, си помислих, че той по-скоро опитваше да не се разсмее. Не ми беше ядосан и това ми достави безкрайно облекчение. Но все още ми се щеше да попитам защо проклетите мъже мислеха, че единствената цел в живота на една съпруга бе да роди момче. Вероятно бях изненадана, че и Джон, и Томас гледаха на брака ми с чичо им само в тази светлина, а то просто не трябваше да ме изненадва. Бях чистокръвна кобила, чиято функция в живота бе да създаде момче… нищо повече.

— Може би — рекох аз, макар да знаех, че трябва да си дъвча пуйката с кестени, вместо да нагазвам в подобни мътни води, — чичо ви просто ме е харесал и затова се е оженил за мен. Все пак на Джордж определено му допадам, а той е прекрасен съдник на характери.

— Не разбирам — промълви Амилия; бузите й бяха зачервени от смеха. — Чичо Лорънс не е куче. За какво става дума, Анди?

— Опит за шега, нищо повече — отвърнах аз.

Разбира се знаех, че ще стане дума за това и ще трябва да се справя с него. Просто не бях предполагала, че ще бъде толкова скоро и ще се обсъжда пред всички, включително и Брантли. Въздъхнах, навела глава към чинията си.

— Анди притежава превъзходно чувство за хумор — обади се Лорънс, но той самият не се усмихваше. И додаде: — Сами ще се убедите.

Това бе всичко, което имаше да каже моят съпруг от три дни. После отново се зае с пуйката. Всъщност не бе казал нищо. Погледнах към Джон. Той ме съзерцаваше и в тъмните му очи имаше нещо, което не разбирах. Но в следващия миг го проумях. Беше ярост. И тогава, също така внезапно, тя изчезна.

„Погледни фактите в лицето“ — рекох си аз. Джон беше искал да се запознае с мен. Може би бях предизвикала интереса му, макар да не можех да кажа защо, дори от това да зависеше животът ми. Бях в дълбок траур. Не се бях държала особено учтиво. А и оттогава бяха минали три месеца. Сега бях омъжена и разделена от него. Ако чувстваше някакво разочарование, което би ме учудило много, просто трябваше да се овладее.

Поне думите на Лорънс бяха умиротворили семейството. Искаше ми се да им кажа, че няма да видят нищо; осъзнах обаче, че по този начин Лорънс ме предпазваше. Последното, което би пожелал да им каже, бе, че бракът ни е по взаимно споразумение и се крепи върху двустранното уважение и одобрение. В него нямаше нищо такова като унижена от гол мъж гола жена, в случая — аз.

Погледнах отново към Джон. Той се беше втренчил в чашата си с вино. Защо ли бе пожелала да се запознае с мен? Е, така или иначе вече нямаше значение. Въпреки това продължих да го съзерцавам още известно време.

Той изглеждаше все така висок и едър в черните си вечерни дрехи. Струваше ми се дори още по-едър, отколкото като го бях видяла преди три месеца. Усещах колко е опасен, чувствах студения самоконтрол на свикналия да му се подчиняват мъж. Според мен обаче беше прекалено млад, за да притежава такъв самоконтрол. Лицето му беше все още мургаво от годините, прекарани във военните лагери и благодарение на испанската кръв на майка му. Косата му бе гарвановочерна, също като на Амилия. Очите му бяха толкова тъмни, че изглеждаха черни на меката светлина на свещите, а веждите му бяха гъсти и леко извити.

— Как се оженихте?

Като чух студения глас на Джон, толкова официален и индиферентен, ми се прииска да изкарам с удари грубостта от него, но Лорънс отвърна невъзмутимо:

— Епископ Костейн, който ми е приятел, и освен това познаваше и баща ти, Джон, бе щастлив да изпълни церемонията.

Аз, разбира се, не успях да се въздържа. Погледнах младия мъж право в очите и заявих:

— Да не би да мислиш, че всичко е само измама. Някаква шарада[1], с която чичо ти смята да ви забавлява?

Джон се облегна на стола, стиснал винената чаша между тънките си пръсти.

— Чувал съм случаи, когато мъже водят настоящите си любовници у дома и ги представят като своите нови съпруги. Естествено, подобна измама не може да се поддържа дълго.

— Наистина не си представям как можеш да заблуждаваш дълго някого с такова нещо — обади се Лорънс. — Помня какви клюки се носеха за лорд Понтли, стар развратник от миналия век, който води пет невести в дома при семейството си, но винаги биваше разкрит доста бързо. При шестия опит роднините му отказаха да допуснат новата булка в къщата. Последва голяма кавга. — Лорънс се усмихна на всички ни. — Естествено, номер шест се оказа наистина съпруга; церемонията бе осъществена от местния викарий.

— Никога не съм чувала подобно нещо — рекох аз. — Да не би да си измисляте, сър? Нима някой мъж е причинил действително такова нещо на своето семейство? И то пет пъти? Защо някой от роднините му просто не го е застрелял?

— И аз мисля, че подобна възможност е наистина изкусителна, но лорд Понтли умря в леглото си от старост, а шестата съпруга, три пъти по-млада от него, го държа за ръката до последния момент, когато си отиде с умиротворено изражение на лицето.

— Интересно — намеси се Томас и аз си помислих, че дори гласът му е красив, изпълнен до такава степен с несъзнателен чар, че дори най-черният грешник би се изкусил да се разкае, — дали лорд Понтли не е открил нещо.

— Какво имаш предвид, Томас?

— Ами, след като е умрял от старост, а не от някоя лоша болест, тогава може би целият този набор от фалшиви съпруги му е помогнал да остане здрав. Може би това му е помогнало да запази жизнеността си, подобрило е възгледите му относно късмета му в този живот.

— Човек поне може да изгони фалшивата съпруга, когато се умори от нея — подхвърли Джон. — Това със сигурност може да увеличи значително задоволството му от живота.

Амилия го замери с намазаната си с масло кифличка, но той я подхвана сръчно във въздуха.

— Каква подигравка. Вземи си думите назад, Джон, на минутата, или ще измисля нещо ужасно, с което да те накажа.

Джон вдигна ръце и разпери пръсти.

— Смятай, че не съм го казвал, Амилия. Извинявам се, ако си разбрала неправилно думите ми.

— Просто нямаше как да не бъде разбрано правилно — обадих се аз. — Ако в момента държах кифличка в ръцете си, сигурно щях да се изкуша да я хвърля по теб, само дето бих предпочела да я изям.

Томас се засмя, прекрасен звън на човешки камбани, безкрайно очарователни за ухото. Нима нищо, което правеше този човек, не опъваше нервите?

— Трябва да признаеш, Амилия, че понякога жените са непостоянни и капризни. Може би дори по-често, а не само понякога.

Погледнах към чинията си и забелязах, че в нея се бе появила някаква кифличка. Вдигнах очи и видях как Брантли се връщаше на мястото си до вратата на трапезарията. Взех кифличката и му я показах, като се усмихнах до уши. Лицето му остана напълно безизразно. Какво ли мислеше за нас? Дали ми бе дал кифличката, за да я хвърля по Джон? Забавляваше ли се?

— Никога не съм срещала непостоянна жена в живота си — заяви Амилия. — А твоето извинение, Джон, звучи фалшиво като третото поред обещание на грешника да се поправи. Не, според мен непостоянните сте вие, мъжете.

— Причината лорд Понтли да живее толкова дълго — обади се Лорънс преди младата жена да бе хвърлила още една кифличка по племенника му, — е, че той беше толкова ужасен човек, че дори дяволът не го искаше. Но след като изминаха твърде много години, даже дяволът нямаше избор, освен да го вземе в дома си, където да се пържи в дяволската фурна.

— Това беше много умно — рекох аз и вдигнах чашата си, за да кажа наздраве на графа.

Той поклати глава, сякаш искаше да каже „Млади мъже, какво да правиш с тях?“

Знаех отговора. Трябваше да бъдат застрелвани.

— Амилия, скъпа моя, — намеси се Томас, — ти беше непостоянна. Помисли си и сама ще се съгласиш с мен. — След което се обърна към мен. — Тя обаче беше очарователно непостоянна. Аз видях в това предизвикателство и се постарах да преодолея прелестното й своенравие, макар да ми отне почти шест месеца. Писах поеми за нея, най-хубавата от които е „Без теб аз съм свършен човек“. Струва ми се, че именно тази поема я накара да постави дланта си в моята.

Младата жена потупа ръката на съпруга си.

— Не, Томас, не беше тази поема, въпреки че тя предизвика появата на стряскащи картини в съзнанието ми. Окончателно ме спечели с песента, която пееше под прозореца ми. — Погледна към мен. — Може би, ако дробовете му са достатъчно здрави, Томас ще се съгласи да изпее своята песен под твоя прозорец, Андрея.

— Анди — поправих я аз. — Би ми допаднало, Томас. Може би ще ми запееш темата на песента?

Той се намръщи за момент над пълната си с грах лъжица.

— Беше едно от най-успешните усилия от моя страна — отвърна най-сетне той и слабите му бузи поруменяха едвам-едвам.

После отвори красивата си уста и запя с прекрасен теноров глас:

О, сочна хубавице, прошепни, че ме обичаш,

но не на френски.

Кажи, че ще се омъжиш за мен

и го направи по-скоро,

в противен случай ще ми поникнат пера

и ще полея към звездите.

Когато свърши, вече се смеех така силно, че не можех да си поемам въздух. От очите ми течаха сълзи. Съпругът ми се изправи, прекоси пъргаво разстоянието до другия край на масата и ме тупна няколко пъти с разперена длан между лопатките.

— Ще трябва да кажа на Брантли да сложи по-малка маса тук — рече той. — Не мога да скачам на всеки няколко минути, за да те тупам по гърба.

— Чудесна идея — отвърнах аз, щом най-сетне успях да си поема дъх. — Така ще можем да се тупаме едни други по гърбовете.

Видях, че Джон също бе изгубил контрол. Той гълташе вода от чашата си и се даваше. Погледнах към Брантли; за мое голямо учудване той бе затиснал устата си с юмрук.

Томас като че ли не забелязваше реакцията, която бе предизвикал. Приведе се със сериозен вид към съпругата си я целуна леко по бузата.

— Той ме спечели, когато си го представих налепен целия с бели пера — каза Амилия. — Привлече ме с тези пера, въпреки че бях принудена да покритикувам усилията му, само малко, нали разбирате. Опитах се да му обясня, че липсват рими. Той обаче ме озари с архангелската си усмивка и заяви, че не обичал да прави онова, което очакват всички; било скучно. Римите не били за него. Не желаел да ме отегчава. И, разбира се, никога не ме е отегчавал.

Лорънс само клатеше глава. Колкото до Брантли, сега той стоеше с изправен като ръжен гръбнак; вече се бе овладял. Погледнах към двамата лакеи; очевидно не бяха така добре обучени като Мойсей. И двамата бяха извърнали глави. Виждах само профилите им.

— Сър — обърна се Амилия към графа, — неприятно ми е да сложа край на тази прекрасна вечеря, но трябва да бъда честна. Струва ми се, че бедната ви съпруга ще заспи всеки момент.

Наистина бях изморена, но тя как бе разбрала? Бях се смяла здраво като всички останали. Все пак беше познала.

— Имаш право, Амилия — обърна се към мен Лорънс; дълбокият му мек глас бе изпълнен с топло съчувствие. — Скъпа, господата приключват скоро. Аз самият съм готов да се поотпусна. С Амилия ще дойдем за малко с теб в гостната, след което отиваш да си легнеш.

— О, добре — отговорих аз и се прозях. — Както желаеш. Денят бе изморителен. Освен това ще трябва да разходя Джордж, а никога не знам колко време ще иска да души насам-натам. — Обърнах се към Томас. — Наистина ли ще дойдеш под прозореца на спалнята ми, за да изпееш някоя прекрасна песен като тази, която си написал за Амилия?

— Ще трябва да помисля върху нещо от рода на „Ода за едно смеещо се момиче“. Хмм. Ще поработя върху идеята, Анди.

Амилия даде знак на един от лакеите. След миг той се озова до нея, за да й помогне да стане от стола. Тя обаче се спря, все още седнала.

— О, Божичко, но това вече не е моя работа. Анди, ти си новата господарка. Когато пожелаеш да станем от масата, трябва да дадеш сигнал.

Пъхнах пръсти в устата си и изсвирих тихичко.

— Ето, сигналът е даден — заявих аз и отблъснах сама стола си.

Брантли се озова зад мен след секунда.

— Миледи — рече той и равният му спокоен глас ми подейства по-ефикасно от всякакво смъмряне.

Съпругът ми също не беше доволен, но аз не исках да стана от масата като някоя тежка матрона с пурпурен тюрбан на главата.

— Виждам, че с Брантли ще трябва да си отработите сигнал — каза графът. — Свиренето с уста може да става за викане на кон, но не е подходящо за дами.

Тримата джентълмени се изправиха и изчакаха, докато излезем от помещението, преди да заемат отново местата си и да се насладят на портвайна. Почти усещах вкуса на портвайна, но очевидно нямаше да ми се отдаде да пия от него.

— Къщата е наистина прекрасна — заявих аз, докато с Амилия се връщахме към дневната. — Лорънс ми разказа за дневника на стария Хюго, изпълнен с брътвежи за еретици и тям подобни.

— Да, намира се в една малка стая от другата страна, зад ръждясалите стари ризници, които прислужниците не обичат да чистят от праха. Мислят, че рицарите са все още вътре в тях, поне костите и духовете им, и само ги чакат да си отвлекат нанякъде вниманието, за да ги ощипят. Веднъж чух как една от слугините обясняваше на друга да не се приближава много-много към която и да било от ризниците, тъй като рицарят в нея можел да я грабне, да я напъха вътре и да я плени завинаги. — Тук Амилия се изсмя. — Понякога тази къща ме кара да се питам дали тук няма повече призраци, отколкото призна Томас, преди да се оженим. Имам някакво странно усещане, нали разбираш, не нещо открито или явно заплашително като тракане на вериги или скърцане на дъските по пода.

— Питала си за това преди да решиш дали ще се омъжиш за Томас?

— Баща ми е учен, известен с дадената от него характеристика на проявленията от другите светове. Той смята, че Девбридж Манър вероятно се обитава от множество духове и други призрачни феномени, но никой не иска да го признае. Според него повечето от тях са от шестнайсети и седемнайсети век, когато тук е имало доста насилие, както впрочем и навсякъде другаде. Той настоя всеки призрак да се обсъди, докато се увери, че никой от тях няма да ми стори зло. Честно казано, основният интерес на баща ми май е да хвърли повече светлина върху най-отвратителния от призраците, за да се надува след това пред колегите си; според мълвата той обитавал Черната стая. За жалост Томас не успя да подсигури дори един призрак, макар да ни уверяваше, че прекосявал всеки един от дългите коридори поне по два пъти след полунощ. Никой от тях не благоволил да се изправи пред него. Както казах, става въпрос само за особено усещане. Може би в най-скоро време ще помоля баща си да дойде и да проведе някой от научните си експерименти за установяване присъствието на призрак. Може би той ще усети нещо злокачествено в Черната стая. Аз лично никога не съм почувствала нищо там.

— Ще ми се да се запозная с баща ти и да го понаблюдавам — рекох аз, но веднага си помислих, че сигурно съм голяма глупачка.

Кой би искал да се озове лице в лице с някой нещастен дух? Кой би желал в близост до него да се намира призрак и да се чува дрънкане на вериги и стенания? Какво ли се бе случило в Черната стая?

— Божичко, изобщо не съм се сетила за призраци, когато приех предложението за брак на Лорънс. — В този момент долетя гласът на излизащия от трапезарията Лорънс. — Искам да науча нещо повече за живеещите тук призраци, Амилия — побързах да добавя аз. — Утре сутринта искам да посетя въпросната Черна стая.

Знаех, просто знаех, че ако новият ми съпруг чуеше думата „призрак“ да излиза от устата ми, отсега нататък щеше да ме смята за пълна глупачка. Затова бе по-добре да пазя за себе си някои неща.

— Разбира се. — Младата жена замълча, взря се за момент в нокътя на палеца си и додаде: — И за други помещения се предполага, че са посещавани от духове, но аз самата никога не съм чувала или виждала каквото и да било. А признавам, че съм ги посещавала често. По този повод обаче се разказват най-различни истории, особено за една от тях. Най-разумно би било да не я споделяш. Чичо Лорънс няма никакво търпение, когато стане дума за призраци.

Коя ли беше въпросната стая?

— Амилия, скъпа — каза графът, като влезе в дневната. — Анди ще спи в Синята стая. Имаш ли нещо против да я заведеш там?

Младата жена го изгледа втрещено. И безмълвно, като ризниците, в които се криеха рицарските призраци.

Обърнах се и също се вгледах в съпруга си.

Томас се изкашля.

— Работата е там, сър, може би си забравил, че Синята стая е по-подходяща за някой по-възрастен роднина, с отслабнал слух и замъглено зрение.

— Да, чичо — допълни Джон, — роднина със силно притъпени сетива.

Какво ставаше тук? Да не би да ставаше дума за същата стая, за която бе споменала Амилия?

Бележки

[1] Игра на отгатване — Б.пр.