Катрин Каултър
Контесата (2)

ВТОРА ГЛАВА

Лежах на един от красивите аксминстърски килими на дядо, вдигнала крака на големия му тапициран с кожа стол, и четях за любимия си герой, лорд Нелсън. Ех, ако бях с него на борда на „Виктър“, за да пазя гърба му, днес той щеше да бъде все още жив. Поне беше разбрал, че е спечелил битката, преди да умре. Сега той бе само любим спомен, част от историята, герой за идните епохи и за страниците на книгите. Но аз съм готова да се обзаложа, че би предпочел да бъде тук с мен, да ми разказва за приключенията си, особено за любовните авантюри с мисис Хамилтън. „А-а, каква порочност“ — би възкликнал дядо ми. Не че аз самата одобрявах, но животът бе такъв. Бях го разбрала на съвсем ранна възраст. Макар да ми се струваше отвратително и вбесяващо, положението не можеше да се промени. „Какъв мъжествен човек беше само той — бях чувала да си повтаря дядо хиляди пъти. — Не се съобразяваше с некомпетентността, оплакваше лудостта на краля, спореше с министерството, за да осигури достатъчно пари, кораби и хора, за да се бие с проклетите французи, и остана верен на своята страна. Познавах го добре. Никога няма да срещна по-смел и решителен човек.“

И понякога, когато добиеше смелост от брендито, дядо ми разказваше как лейди Хамилтън желаела него, а не лорд Нелсън, но дядо вече бил женен и така тя трябвало да приеме лорда. „Той беше нисък, знаеш ли, Анди. Ужасно нисък, но го компенсираше с мозъка си. Понякога обаче мозъкът не му помагаше. Изглежда не можеше да проумее как да прави дамите щастливи, въпреки всичкия си ум. Не искам да кажа, че дамите са глупави, защото не са. Виж само баба си. Е тази дама ме държеше вечно мирно, езикът и мозъкът й бяха страшно сработени. Добре смазани също, и езикът, и мозъкът. Та, исках да кажа, че лорд Нелсън измисляше винаги прекрасни нови стратегии, но нито една от тях не беше за това как да направи една дама щастлива.“

Искаше ми се да го попитам откъде му бе хрумнала тази безценна теория. Искаше ми се да му кажа, че единственото желание на мъжете бе да направят самите себе си щастливи. Щом някоя жена се озовеше в тяхна власт, те преставаха да се интересуват от нейните чувства.

— Анди, къде си, по дяволите?

Вдигнах поглед към братовчед си Питър.

— Питър. — Очите ми трябваше да изминат дълъг път, докато стигнат до лицето му. — Божичко, та нали беше в Париж. Как така сега си тук?

— А ти лежиш на пода вирнала крака и допряла книга до носа си. Нямаш представа колко пъти съм те виждал в спомените си в тази поза.

Скочих от пода и се хвърлих на врата му. За мой късмет той вдигна ръце навреме, за да ме хване. Нацелувах го здраво по лицето, дори по ушите.

— Значи се прибра — промълвих в ухото му аз и продължих да го целувам и прегръщам.

Той се смееше и ме прегръщаше на свой ред. Най-сетне ме пусна на земята и ме отдалечи на една ръка разстояние, за да ме огледа.

— Изглеждаш добре — заяви най-сетне братовчед ми.

Аз пък можех да разпозная лъжата, когато я чуех. Бях бледа и слаба, а сенките под очите ми бяха такива, че можеха да накарат децата да се разбягат от страх, ако ме видят в слънчев ден.

Продължавах да прокарвам длани нагоре-надолу по ръцете му; исках да се уверя, че наистина беше тук, с мен.

— Защо си тук? Не те очаквах. О, Боже, да не би да се е случило нещо?

Питър отпусна ръце.

— Няма да стоя дълго — заяви през рамо той, докато се приближаваше към бюфета да си налее бренди. — Трябва да се връщам скоро в Париж.

Вдигна към мен гарафата и аз кимнах. Наля ми мъничко в една от великолепните кристални чаша на баба.

Чукнахме се и пихме. Сега вече усетих, че е ядосан. Колко странно бе да гледам как премерва всяко свое движение, как се сдържа. Отстъпих назад в очакване. Не го бях виждала от шест месеца. Не се беше променил, само дето може би беше станал още по-красив, откакто през май бе заминал за Брюксел. Никога в живота си не съм се молила така често или така усърдно, както през седмиците преди паметната битка при Ватерло. Питър беше наследникът на дядо, син на Рокфорд Уилтън, който бе умрял заедно със съпругата си, когато Питър бил едва на пет годинки. Той бе отгледан в семейството на моите родители, докато дядо бе преценил, че е готов да бъде изпратен в Итън. Помня, че Питър обичаше много майка ми, но нямах представа какво мислеше за баща ми.

Питър ми напомни за Джон, човека, когото все още не познавах, макар да го бях срещала на три пъти.

Последният път бе преди три месеца. Времето бе минало толкова бавно. Сега беше ноември, студено и влажно, и слънцето не се показваше дни наред. Мразех това време. Въздухът бе натежал от пушека на огньовете. Бялото не беше сред цветовете, които могат да се носят по време на студените лондонски есен и зима.

Искаше ми се да отида в провинцията, където въздухът беше чист и свеж, но мис Крислок не се чувстваше добре. Нямаше как да искам от нея да пътува четири дни… поне засега.

Кабинетът на дядо беше топъл, тежките пердета изолираха от студения сив следобед.

— Седни, Питър — рекох най-сетне аз, като продължавах да го изпивам с поглед, — и обясни защо си ми ядосан.

— Не съм ядосан — отвърна той с изумително рязък, груб глас, който можеше да счупи кристалната чаша в ръката ми.

В този момент осъзнах, че мисис Приндж, икономка на дядо ми от повече години, отколкото аз бях на тази земя, стоеше на прага на отворената врата и ни наблюдаваше, повдигнала гъстите си черни вежди с цели два-три сантиметра по-високо.

— Бихте ли ми донесли чай, мисис Приндж — казах аз, като кимнах към нея.

Мисис Приндж беше едра жена, по-пълна, отколкото бе дядо, и носеше неизменно виолетови вълнени рокли. Усещах, че не й се иска да излезе от стаята. Познаваше и двама ни от нашето раждане. Искаше да знае какво става. Искаше да оправи това, което не беше наред. И винаги бе усещала, когато нещо не е наред. Аз от моя страна, естествено, знаех много добре защо бе дошъл братовчед ми и защо бе ядосан. Въпреки това смятах, че имам право да чуя обяснението му насаме, а не пред строго стисналата устни мисис Приндж.

Той обаче продължаваше да стои и да ме наблюдава безмълвно, сякаш бях войник от неговия взвод и току-що бях пробола с байонета си приятел, а не враг. Дядо винаги беше твърдял, че Питър е прекалено красив и това няма да му донесе добро. Страшно много коса имал, повече, отколкото заслужавал или отколкото се нуждаел един младеж. В живота нямаше никаква справедливост. Дядо бе изгубил последния си косъм няколко месеца преди четирийсетия си рожден ден.

Питър можеше да изглежда като ангел или чудовище, което нямаше значение за мен. Аз не се страхувах от него. Вярвах му безусловно от тригодишна възраст, когато ме измъкна от завличащата ме все по-надолу и по-надолу гъста, лепкава кал край едно езеро. Оттогава го боготворях, нещо, което го натъжаваше и отвращаваше, откакто започна да учи в Итън и понякога да води приятелите си вкъщи; те неизменно ставаха свидетели на обожанието в погледа на малката му братовчедка, която протягаше слабичките си ръце към него, за да я вземе.

— Кажи, че не е вярно — рече най-сетне той.

— Затова ли дойде? Затова ли си ядосан?

— Естествено. Нямах представа. Трябваше да го науча от майор Хенчли, който го прочете в писмото от съпругата си. Нямаш смелост даже да ми пишеш, за да обясниш какво възнамеряваш да правиш. Кажи, че е грешка, някаква безвкусна клюка, нищо повече. Кажи ми.

— Аз съм на двайсет и една години. Вече съм голяма, самостоятелна жена и не се нуждая от ничие разрешение, за да направя нещо. Ти не си ми настойник, Питър.

— Тук се лъжеш. Аз не само съм седмият херцог Бротън, а и твой настойник. Ти може да си пълнолетна, но си жена, а това означава, че е дълг на роднините ти от мъжки пол да се грижат да не ти се случи нищо лошо.

— Тук не става дума за опазване от зло, Питър, а за брак, за прост, открит брак.

— Нищо в живота ти досега не е било просто или открито. Ти си прикрита, Анди. Дядо винаги ми го е казвал. Той не можеше да се начуди на начина, по който функционира умът ти, пишеше ми неуморно как си разрешавала тази задача, намирала си три решения за друг проблем и същевременно си танцувала до зори. Казваше, че жадуваш за загадки и главоблъсканици. А според мен умът ти е просто женски, блестящ и извратен, и тези две качества са така добре омесени едно с друго, че често не си даваш сметка кое какво е.

— Това обида ли е?

— Не. Ще разбереш, когато те обидя. Както сега. Подготви се. — Но той ми даде само една секунда за подготовка. И се развика в лицето ми. — Ти си глупачка, Анди, ако този абсурд е верен. Невероятна идиотка, която трябва да бъде държана под ключ и аз сериозно се замислям дали да не го направя.

— А ти пък си типичен мъж, когато се стигне до това — изкрещях в отговор аз и дочух в гласа си моя гняв и горчивина. — Няма да се изненадам колко ниско би паднал дори ти, ако ти харесва.

Питър отстъпи крачка назад, овладя се и рече по-спокойно:

— Извинявам се, че ти извиках така. Не, няма да позволя да се вкопчим в гърлата си или да си наговорим неща, които ще нанесат непоправима вреда. Ще се държа спокойно. Аз съм по-голям от теб с почти шест години. И съм изпълнен с разум, преливам от здрав разум. Вече съм херцог Бротън. И сега аз съм отговорен за теб. Обичам те. Но е време да ми кажеш истината.

Наблюдавах го и си държах езика зад зъбите; бях като хипнотизирана от яростта, която виждах да се набира отново в него. Питър си пое дълбоко въздух, задържа го, после го изпусна и извика отново с пълно гърло:

— Какво, по дяволите, те е прихванало, проклето момиче? И не опитвай да отклоняваш разговора, нещо, в което си ненадмината майсторка! Обясни ми какво се върти в извратеното ти мозъче. — Отпих отново от брендито си, все така без да кажа нищо. Това привлече вниманието му. Той се намръщи, след което сам отклони разговора. — Аз сам ти го дадох, дяволите да ме вземат. Не трябва да пиеш бренди. Само мъжете пият от него. Дядо те научи на това. Проклет да е, задето не си даде сметка, че ти беше само на тринайсет години, когато ти предложи да опиташ за първи път. Мътните да го вземат, отговори ми, Анди, и не смей да ми обясняваш, че имаш нужда да пиеш бренди.

— Направих онова, което ми се струва добро за мен — отвърнах аз.

И замълчах отново. Изчаквах. Обикновено имаше по-малки взривове, по-слаби избухвания след първоначалните едно-две. Този път братовчед ми посочи към един красив, тапициран с брокат фотьойл.

— Седни и ме слушай.

Седнах.

— Идвам от адвоката на дядо, Крейгсдейл. Ти си една изключително богата млада дама. Вече го знаеш, нали?

— Да, точно така — изключително богата.

— Отидох да се видя с Крейгсдейл преди да дойда тук, защото имах нужда от време за размисъл. Естествено, той засегна тази тема, така че явно е истина, колкото и да се молех да не е. Не го прави, Анди. Не го прави.

— Ще го направя — заявих аз. — Съжалявам, че ти не одобряваш, Питър, но в крайна сметка това е моят живот, не твоят, нито нечий друг. Ти може да си ми настойник, но не си ми пазач. Ще постъпя така, както смятам, че е най-добре за мен. Мислиш ли, че съм толкова глупава, та да се съглася на нещо лошо за мен?

— Андрея — рече той.

Това вече наистина ме впечатли. Не ме беше наричал така, откакто на петнайсетгодишна възраст бях засилила кобилата си срещу една прекалено висока за моите способности ограда и в резултат едва не си бях счупила двата крака. Тогава той се вбеси, нещо, което аз не разбрах, тъй като ме болеше толкова, че исках да умра. Но по-късно разбрах. И ето, че сега отново ме нарече Андрея. Очевидно го бях разстроила много.

— По една случайност знам, че граф Девбридж е на петдесет, ако не и на повече години — продължи той, — вдовец, и има двама племенника, един от които — мой връстник, му е наследник. С други думи, той е стар човек, прекалено стар, за да се ожени за едва навършило двайсет и една години момиче. Кажи ми, че съпругата на Хенчли и Крейгсдейл грешат. Кажи, че е пусната от злонамерени хора клюка, или че си дошла на себе си и си пратила графа да си гледа работата. — Спря и ме погледна. — Мътните да го вземат, бяла си като шалчето ми. Какво ти е? Наистина си го направила, нали? По дяволите, наистина си обещала на онзи проклет старец да се омъжиш за него.

Изпитвах ужасното желание да го помоля за прошка, изправена пред лицето на цялото му отвращение и недоверие, но не го направих. Просто седях и го наблюдавах; едва сега осъзнавах истинските размери на шока му, на неспособността му да повярва. Но това не беше смешно. Имаше толкова подобни бракове с голяма разлика във възрастта и никой не казваше нищо за тези решения. Със сигурност и доста по-стари мъже от Лорънс се бяха женили за мои връстнички. Той все още имаше всичките си зъби. Не беше прегърбен и не трябваше да си увива крака в одеяла и да го вдига на стол, защото страда от подагра.

— Щях да те уведомя — отвърнах аз. — Щях да ти напиша писмо. Нямах намерение да те каня на церемонията, тъй като ще бъде съвсем скромна, а пък и ти не дойде за погребението на дядо, нали? Защо тогава да идваш на моята сватба? Да, щях да ти пиша утре.

Той скочи от мястото си и започна да крачи напред-назад из дългата тясна стая. После се приближи до мен и обхвана брадичката ми в дланта си. Повдигна насила лицето ми.

— Погледни ме, дяволите да те вземат.

— Гледам те.

— Да, гледаш, но виждаш ли? Виж ме, Анди, виж братовчед си, който те обича, който те има като своя любима сестра. Добре, стига съм крещял. С викане може да се върши работа само когато насреща си имаш друг мъж. Това дава възможност всичко да избухне, изразява се предимно в ругатни и понякога — в юмручни удари, но завършва с разумни слова. При жените обаче, крясъците водят или до сълзи, или до бунтарство. Но не и до разум. А сега не само ме гледай, ами ме и чуй. Няма да ти викам повече. Единственото, което те моля, е да ми кажеш защо се съгласи да се ожениш за мъж, който е почти три пъти по-възрастен от теб.

Какво можех да отвърна, което да прозвучи логично и разумно? Че такива неща се правят непрекъснато и не виждам какъв е проблемът ли? Не, от подобни думи на устата му щеше да избие пяна. Питър продължаваше да ме гледа, без да пуска брадичката ми. Трябваше да кажа нещо, което да му се стори разумно. Но от устата ми излезе нещо съвсем друго.

— Графът не е чак толкова стар.

Братовчед ми изруга, пусна ме и закрачи отново напред-назад. Когато стигна в другия край на кабинета, заяви:

— Едва ли се омъжваш за него заради общественото му положение, и със сигурност — не заради парите. За Бога, ти си богата и си внучка на херцог. Можеш да си търсиш съпруг толкова високо, колкото желаеш, в това число и сред мъжете, които все още имат зъби, стъпили са здраво в този век, а не в миналия и, не на последно място, все още имат енергия, мускули и плосък корем. — Спря за момент и си пое дълбоко въздух. — О, по дяволите! Слушай, Анди, знам, че не ти е било леко без дядо. И на всичкото отгоре аз не бях тук, за да ти помогна. Но аз имам моите отговорности и ти отвърна, че разбираш. По този начин не казвам кой знае какво, нали? Слушай, съжалявам, че избрах да остана в Париж, вместо да се върна в Лондон и да бъда с теб. Съжалявам. Нали не се омъжваш за този човек, за да ме накажеш?

„Мъже — помислих си аз. — Наистина ли смятат, че всичко се върти около тях? Че всяко едно решение и действие на околните поставя тях в центъра?“

Усетих паренето на сълзите. Дядо винаги беше в центъра на нещата и аз никога не бях имала нищо против, никога не се бях замисляла даже върху това. Боже мили, как само ми липсваше. Понякога спомените ме задушаваха. Така стана и сега; просто не можех да ги потуша. Избърсах с опакото на ръката си смехотворните сълзи. Дядо не одобряваше сълзите, по-точно — мразеше ги. Мисля, че беше така, защото баба ми е плакала много рядко, а когато все пак го е правела, го е поставяла на колене. Ако се караха, бе достатъчно тя да заплаче, без да каже нищо, и той изругаваше шепнешком и се предаваше безусловно.

— Съжалявам, скъпа — промълви Питър и се отпусна на колене до фотьойла ми. — Много съжалявам.

Прегърна ме.

Положих глава върху рамото му. Усетих силните удари на сърцето му, мирисът му — на мускус и лимон… всичко бе толкова познато, толкова любимо; то изпълни спомените ми с копнеж, с приемане, с безусловна любов.

— Ела и ми разкажи за всичко — рече той, като галеше гърба ми с големите си ръце.

Останах дълго така, подпряла глава върху рамото на братовчед си. Не исках да му казвам нищо. Исках само да стоя, където бях, и да го накарам да замълчи. Искаше ми се да му кажа да ме прегръща така, без да казва нищо повече. И да не иска нищо от мен.

Разбира се, той поиска.

— Кажи ми, Анди. Кажи ми.