Катрин Каултър
Контесата (14)

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Колкото и да ми беше трудно, успях да си удържа езика зад зъбите, без да изръся нещо от рода на „що за идиотски приказки“ или „не ставай смешен“. Най-сетне рекох с мил, спокоен глас:

— Моля те, кажи ми защо смяташ така.

— Предишния ден тя ме помоли да сваля решетките от прозорците на стаята й. Направих го незабавно и дори се почувствах виновен, че не ги бях махнал по-рано. Тя се беше излекувала; беше отново прекрасното момиче, за което се бях оженил. Помня как се усмихна, когато ми подаде Джудит, и излезе от дневната, „само за момент“. Обясни, че й е студено и иска да сложи любимия си шал. Разбира се, една слугиня я последва дискретно, но тя очевидно го знаеше. Влязла в Синята стая, затворила вратата и се покатерила на прозореца. По тесния перваз се добрала до прозореца на съседната стая. Оттам отишла в северната кула. Ех, ако не ми се искаше толкова да повярвам, че е станала отново нормална, ако бях изчакал, само още няколко дни, преди да кажа да махнат решетките, тя нямаше да може да се хвърли от балкона на кулата.

Всичко това се бе случило преди дванайсет години и той продължаваше да носи и досега безсмисленото чувство за вина, което не заслужаваше.

— Ако беше изчакал, — рекох аз, — тогава тя просто щеше да изчака на свой ред, и при първа възможност да направи същото.

— Може би, може би.

— Много е трагично. Съжалявам, Лорънс.

— Не успях да се насиля да ти кажа, Анди; извинявай, че съм такъв страхливец. Но се опасявах да не би тогава да откажеш да се омъжиш за мен, защото имам дете, което може би е наследило лудостта на майка си. Или пък да решиш, че лудостта идва от мен.

— Родителите на Каролайн навестяват ли Джудит? — попитах аз.

Въпросът ми го изненада видимо; очевидно не го беше очаквал.

— Не, никога не са я виждали. Не пожелаха да я видят, ако трябва да съм по-точен. Джон и Томас знаят какво направиха.

— И какво е то?

— Те заявиха, че дъщеря им Каролайн била напълно нормална и аз съм я унищожил по някакъв начин. Не можеха да си обяснят каква причина съм имал да го направя, но бяха убедени, че аз съм убил дъщеря им. Аз бях отговорен за смъртта на любимата им дъщеря. Заявиха, че не желаят да виждат детето, тъй като е от мен.

— И продължават да отказват да се срещнат със собствената си внучка? — Съпругът ми кимна. — Това е невероятно, но в никакъв случай не е по твоя вина, Лорънс. Мисля, че си възпитал прекрасно Джудит. Тя е мило дете, пълно с енергия, много умна и напълно нормална. Избрал си чудесна жена за обучението й. Много съжалявам за Каролайн, но моля те, повярвай ми, това е станало много отдавна. То не трябва да се отрази по никакъв начин върху Джудит. — И тъй като цялата тази тема бе безкрайно мрачна и въздухът буквално се задушаваше от нещастието на графа, додадох: — Аз съм на двайсет и една години и вече приех факта, че имам заварена дъщеря. С Джудит ще станем големи приятелки, обещавам ти. Прости си, Лорънс; аз самата ти простих, че не ми каза.

— Може би един ден ще успея да си простя, но никога няма да го забравя. Как мога да забравя, че Джудит носи гените на майка си. Ами ако в нея се крие лудост, която ще изплува на повърхността след време?

— Кралят е луд. Нима и баща му, Джордж II, беше също луд?

— Някои тори биха побързали да отговорят, че е бил луд — отвърна съпругът ми. — Но не, той определено не беше луд.

Усмихнах се на опита му да се пошегува.

— Знаеш не по-зле от мен, че лудостта не е нещо, което се предава автоматично на детето от бащата или майката. Родителите на Каролайн не са луди, нали?

Лорънс поклати глава.

— Не — отвърна бавно той, — не са, само ме мразят. — Кълна се, че баща й желаеше с цялото си сърце и душа дъщеря му да бъде добре. — Но ще ти кажа, че преди пристигането на мис Гилбанк се страхувах за Джудит.

— На колко години беше тя, когато дойде мис Гилбанк?

— Може би на три.

За мен бе лудост да се мисли това, камо ли да се казва, но отново се проявих като образец на спокойствие и разум.

— Джудит е била съвсем малка. Предполагам, че когато родителите видят хаоса, който е в състояние да създаде детето на тази възраст, те са готови да мислят, че е създание на дявола. Точно в такава светлина ме виждаше от време на време и дядо, но аз не полудях. Сега се сетих — наричаше ме дяволско изчадие.

Графът се засмя при тези думи, наистина се засмя, както се бях надявала. Нима бях толкова доволна от себе си и начина, по който се бях справила с положението, че в действителност само аз бях изпитала облекчение? Не, готова съм да се закълна, той изглеждаше подмладен, раменете му не бяха увиснали така нещастно — сякаш товарът бе вдигнат от тях.

Когато малко по-късно ме изпрати до вратата на Синята стая, той докосна леко с пръсти брадичката ми.

— Ти олицетворяваш всичко, на което можех да се надявам, Анди. Може би дори повече. Ще размисля върху това, което каза тази вечер. Лека нощ, скъпа Анди.

Разходих Джордж, който този път направи много по-бързо избора си, и успях да се отърва от Белинда; тя бе готова да остане и да клюкарства до среднощ. Най-сетне се отпуснах на леглото. Териерът реши също да спи под завивките и притисна топлото си телце в коленете ми. Трябваше да призная, че днес бе един от изпълнените с най-много събития, най-неочакваният, най-страховитият и най-мъчителен ден в живота ми.

Бях усетила нещо студено и недоброжелателно в Черната стая, знаех, че нещо бе привлякло Амилия в другата празна стая, и бях паднала по стълбите… о, Боже, дори аз бях прекалено изморена, за да изредя останалите събития в ума си. Но в крайна сметка всичко бе завършило добре, всичко, освен случилото се с Амилия и отказът на всички да направят нещо по този въпрос.

Утре щях да отида в онази малка празна стая, да постоя известно време в нея и да видя дали нещо ще се случи с мен. Настръхнах при тази мисъл. Все пак по-добре беше да се изправиш срещу неизвестното, отколкото да се свиваш страхливо в черупката си и да отричаш съществуването му, както постъпваха всички останали.

Заспах, усещайки през муселинената нощница заврения в задната част на коляното ми влажен нос на Джордж.

Не знам кога се събудих, не се чуваше никакъв звук. Но както спях и сънувах, че яздя из йоркширските блата, се събудих напълно и отворих широко очи, опитвайки да свикна с полумрака в осветената от лунната светлина стая.

И тогава я видях. Разтърсих глава, защото не исках да повярвам на очите си, но фигурата не изчезна, не помръдна. Просто стоеше пред мен, неподвижна и мълчалива, като замръзнала статуя от ада, мъртва, и същевременно само на петдесетина сантиметра от леглото ми.

Помня, че чух хъркането на Джордж, макар всичко в мен да се вледени. Бавно, много бавно измъкнах ръце изпод завивките.

Още по-бавно започнах да се изправям. Джордж се размърда, но продължи да спи.

Мъртвешки неподвижната фигура тръгна бавно към края на леглото, към мен. Когато мина пред осветения от луната прозорец я видях добре. Беше някаква старица, ужасно безформена, по-стара от смъртта. Върху обезобразеното й лице висяха сплетени бели коси. От гърлото ми се надигна вик, но за мой ужас, когато отворих уста, оттам излезе само някакво жалко скимтене. Чувствах се буквално закована на мястото си, толкова уплашена, че не можех да помръдна.

Чух собствения си глас, подобен по-скоро на грачене.

— Коя сте вие? Какво искате от мен?

Старицата, която не можеше да бъде истинска, отвърна с тънък и сух като хартия глас:

— Ти си отвратително създание. Ти си злото, посетило отново тази къща. Ти си лоша и ще си платиш за всичко.

Изхълцах от ужас. Сега усетих, че Джордж се раздвижи и за първи път, откакто внезапно се бях събудила и бях видяла ужасната фигура в другия край на леглото, изпитах страх за някой друг, освен за себе си.

Отметнах завивките, грабнах териера и се търкулнах към другия край на леглото, по-далеч от кошмарното привидение.

Но очевидно не го направих достатъчно бързо, или гротескното старо създание се движеше по-бързо от живите. Тя се надвеси над мен, както лежах парализирана върху леглото; в изкривените си пръсти държеше златен нож, с извит край като ятаган. Вдигна го високо над главата си, готова да замахне.

Търкулнах се отново в другата посока. Джордж залая диво, като опитваше да се измъкне от ръцете ми, за да атакува призрака.

— Коя си ти? — извиках аз. — Какво искаш от мен?

Знаех, че въпросите са глупави, но те просто сами излязоха от устата ми. Старицата се спусна отново към мен с намерението да ме намушка, все така вдигнала високо над главата си златния нож. Видях, как той започна да се приближава към гърдите ми. Грабнах една възглавница със свободната си ръка и я метнах по нея. Тя улучи ножа и я накара да спре за момент. Аз се възползвах и без да изпускам лудо лаещия Джордж, хукнах към вратата на стаята си.

Дръжката не помръдваше. „О, Боже!“ — помислих си аз, докато я дърпах и друсах трескаво, с треперещи и побелели от напрежението пръсти. Не помнех да съм заключвала вратата, но очевидно точно така бях направила. Просто бях забравила. Завъртях ключа, който си стоеше в ключалката. Обърнах се; старицата бързаше към нас със странна, конвулсивна походка. Ключът се завъртя и вратата най-после се отвори с трясък, така че едва не паднах навън в коридора.

Значи все пак бях заключила вратата. Как тогава бе влязло в стаята ми това създание?

Хукнах с всичка сила, без да поглеждам назад, притиснала териера към себе си. Нямах намерение да го оставя да се спусне след старицата.

Никога през живота си не бях тичала толкова бързо, както сега по дългия коридор. Най-сетне спрях паникьосана пред вратата на една стая. Знаех кой се намира зад нея и всъщност точно затова бях дошла именно тук. Заблъсках с юмруци по старото дъбово дърво.

Отвътре се дочу приглушен мъжки глас. Продължих да блъскам, а Джордж лаеше като подивял. Бях благодарна за шума, който вдигаше. Така щях да накарам онова създание да се замисли дали да ме последва.

Погледнах назад. Не видях нищо, но пулсът ми не се успокои изобщо.

Най-сетне, както ми се стори, след цяла вечност, вратата се отвори и на прага се появи Джон, навлякъл набързо някакви бричове и без нищо друго.

Щеше да бъде без значение, дори да беше във ваната. Хвърлих се на врата му. Териерът разбра за кого става дума и вече наистина побесня.

Младият мъж успя да запази равновесие.

— Анди, за Бога, какво става? Какво се е случило? Джордж, млъкни!

Кучето ми можеше да бъде накарано да млъкне само по един начин като го вземеш. Джон така и направи, или по-точно го измъкна изпод десния ми лакът, с който го бях стиснала. Взе го в едната си ръка, а с другата ме прегърна.

Дишах толкова тежко и учестено, че не можех да говоря. Просто стоях тук, притисната в мъжа, от когото се боях с цялото си същество, и не исках да помръдна; достатъчно ми беше да го чувствам — топъл и силен, да знам, че държи и Джордж, и мен, и че и двамата сме в безопасност.

— Всичко е наред — рече той и топлият му дъх погали косата ми. — Всичко ще се оправи. Джордж, точно така, само ме ближи по ръката и рамото, толкова далеч, колкото позволява малкото ти езиче. Анди, възвърна ли си вече дъха? Можеш ли да ми обясниш какво се е случило?

— Почти — отвърнах аз, допряла лице в рамото му. — Още не, но почти.

— Продължавай да дишаш, поемай си спокойно и дълбоко въздух… точно така.

Той продължаваше да ни държи в обятията си, олицетворение на спокойствието и стабилността. Никога в живота си не бях чувствала такава благодарност, както в този момент, задето този мъж беше тук и бе толкова близо, че усещах ударите на сърцето му.

— Е, ако вече си в състояние, разкажи какво стана. Да не се е случило нещо с Джордж?

Усетих широката му длан на гърба си. Чувствах излъчващата се от нея топлина и топлината на цялото му тяло през ленената си нощницата. Беше прекрасно. Бях жива. И в безопасност.

Започнах да броя ударите на сърцето му; усещах ги дълбоко в себе си. Бяха равномерни, топли и силни. Вече можех да дишам нормално. Отдръпнах се малко, съвсем малко, макар да не ми се искаше. Не исках да изгубя топлината му.

— Добре съм, да, наистина, вече съм добре.

— Да не е избухнал пожар в стаята ти?

— Не.

— Да не би гардеробът да е паднал?

— Не е помръдвал.

— Може би през прозореца са влезли прилепи?

— Няма никакви прилепи.

Джон изруга. Толкова се изненадах, че едва не паднах.

— Значи е проклетата Синя стая — възкликна той и изруга отново. — Видяла си нещо, което според теб е било призрак, така ли? Решила си, че си видяла нещо, и то те е уплашило до смърт.

— Наистина го видях. Беше ужасно и реално. Опита да ме убие с нож със закривено острие. Грабнах Джордж и хукнах. Тук. При теб.

Дори да му се беше сторило странно, дори да се бе запитал защо не съм отишла при съпруга си, който спеше в съседната на неговата спалня, той не каза нищо, само ме привлече отново към себе си. Обвих ръце около врата му. Кожата му беше толкова топла, толкова гладка, и той беше мъж… опасен мъж. А аз се бях залепила за него, и то почти без нищо на гърба си. Освен една нищо и никаква нощница.

— О, по дяволите! — промърморих аз и започнах да се отдръпвам много бавно от него.

В гласа му долових развеселени нотки и още нещо, което обаче не успях да идентифицирам.

— Чудех се колко време ще ти бъде необходимо, за да си дадеш сметка как си се приближила до звяра, а той може да се окаже по-опасен от онова, което си видяла в Синята стая, каквото и да е то. — Въздъхна дълбоко. — Знаеш ли, Анди, звярът изобщо не е опасен, но ти просто не можеш да се накараш да го повярваш.

Не можех да се разправям по тая тема точно сега, просто не бях в състояние.

— Говориш глупости, а моментът наистина не е никак подходящ.

Джон се засмя.

— Ела вътре. Ще запалим някаква светлина и ще можеш да ми кажеш нещо повече за това същество, което те е нападнало с нож. Джордж, млъкни, ще те взема пак, само ми дай минутка, докато запаля свещите.

Двамата с териера го последвахме плътно; нямах намерение да позволя да ни раздели по-голямо разстояние от трийсетина сантиметра. Но първо затворих вратата на спалнята му и я заключих.

— Не мисля, че онова създание тръгна след мен, но не искам да рискувам. Ако то се появи и ти изгубиш съзнание от ужас, аз ще се озова отново в много неизгодна позиция.

Младият мъж поклати глава.

— Беше толкова уплашена, че само допреди две минути не можеше да говориш, а сега вече се шегуваш със станалото. Наистина си изумителна.

И продължи да се смее, докато палеше свещите.

Подаде ми един свещник и ме огледа от глава до пети.

— Вероятно ти е студено — рече той и ми подаде халата си.

Облече ми го, сякаш бях малко дете. После завърза колана около кръста ми.

Джордж изскимтя. Джон се наведе и го вдигна.

— Благодаря ти, че излезе така бързо. Още три секунди, и щях да избия вратата с ритник.

Той сведе поглед към босите ми крака.

— Говориш най-странни неща. Определено имаш дарба в това отношение.

Остави отново кучето на пода и премести свещника върху стоящата край вратата масичка. Приближи се до мен, придърпа ме към себе си и започна да ме гали по косите. Те падаха в див къдрав безпорядък по гърба ми; панделата, която си връзвах преди лягане, бе паднала някъде.

— Добре ли си вече?

— Да — отвърнах бавно аз и този път усетих страх от съвсем друг род.

— Може би е време да доведеш съпруга си — рече той, като се откъсна от мен и взе отново териера. — Знаеш ли, стаята на стареца се намира вляво по-нататък по коридора. Не мислиш ли, че той, а не завареният ти племенник, би трябвало да ти помага в подобни ситуации?

— Копеле! — възкликнах аз, завъртях се на босите си пети и се приближих до вратата.

Отключих я. Установих с удоволствие, че ръцете ми не трепереха вече.

Щом се подадох в коридора, видях Томас и Лорънс, които тичаха към мен от противоположни посоки.

Графът стигна пръв до мен. Огледа халата на Джон, босите ми крака, разчорлените коси, и заяви:

— Нещо се е случило. Добре ли си?

Стоях неподвижно, без да се докосвам до него, тъй като бях възвърнала равновесието си, и не желаех да бъда притискана от друг мъж, който и да е той.

— Да — отговорих аз. — И двамата с Джордж сме добре.

Томас спря пред нас, задъхан. Изглеждаше красив, въпреки мятащия се около босите му крака халат и разрошените коси.

— Какво става тук? — попита той, но чичо му само поклати глава.

— Не знам още. Но нещо очевидно се е случило. Анди?

Всички бяхме застанали насред спалнята на Джон, а светлината на свещите потрепваше леко, тъй като прозорецът до леглото на младия мъж беше отворен. Обвих длани около раменете си, но това се оказа недостатъчно. Наведох се и вдигнах Джордж. Нямах намерение да го оставя да си тръгне. Той сякаш усети, че става нещо и се нуждая от него. Намести се удобно в ръцете ми.

— Кажи им какво е станало — обади се Джон и се приближи до камината, за да запали огън.

В този момент на прага се появи Амилия; прекрасните й черни коси се спускаха като дълъг копринен шал по гърба й.

— Събудих се внезапно — започнах аз и преглътнах, тъй като усетих потрепване в гласа си. — Нямах представа защо, но се събудих. И видях нещо много грозно, не може да се каже, че беше човек; то стоеше като неодушевен предмет край другия край на леглото ми, неподвижно като статуя, сякаш не беше в действителност там. Скоро разбрах, че е някаква старица, отвратителна, с разбъркана бяла коса. Когато я попитах какво иска, тя отвърна, че съм била отвратително същество и други подобни определения, и ще си платя за всичко. После вдигна ножа и тръгна към мен. Хвърлих отгоре й една възглавница, грабнах Джордж и успяхме да се измъкнем от стаята.

Настъпи мълчание.

— Помниш ли какво точно ти каза старицата? — попита най-сетне Джон.

Поклатих глава.

— Може би ще ми се избистри в главата утре. В момента там е истинска каша, освен частта за отвратителното създание. Не е лесно да забравиш, ако те нарекат така.

Мълчанието продължи. Междувременно четирите чифта очи не се отделяха от лицето ми.

— Чуйте, знам, че не ми вярвате, особено след онова, което почувствах в Черната стая и което казах, че е станало с Амилия. Но всичко е вярно. Не бих измисляла подобни неща. Струва ми се, че не бих успяла да си представя подобно нещо. Беше ужасяващо. И много истинско. Старицата се опита да ме убие.

След нова порция мълчание съпругът ми се обади с много тих глас.

— Нещо със сигурност се е случило, Анди. Искаш ли чаша чай?

— Извинете ме — рече Джон. — Отивам в Синята стая; ще видя какво мога да открия.

— Идвам с теб — заяви брат му.

Знаех, че стаята ще е празна. Старицата нямаше да чака там. Защо за го прави?

— Наистина много си се изплашила — рече Амилия. — Без значение какво е станало, дали е било насън или другояче, но все още трепериш. По-добре поседни, Анди.

— Не — отвърнах аз. — Искам да се върна в Синята стая.

Не обърнах внимание на съпруга си, който бе протегнал ръка към мен. Джордж ме последва незабавно. Докато вървяхме заедно по коридора, усещах как парализиращият страх става все по-силен с всяка следваща стъпка.

Когато стигнах до вратата, вече бях вцепенена от страх. Беше ужасно усещане. Чувствах се безпомощна; умът ми просто не желаеше да продължавам повече в тази посока.

Кучето излая.

— Всичко е наред — провикна се Джон. — Можете да влизате и двамата.

— Тук няма нищо — рече Томас; забелязах, че движи непохватно лявата си ръка.

Какво, по дяволите, можеше да му е станало с лявата ръка?

— Не съм очаквала старицата да чака, за да ви поздрави, след като не успя да ме убие. Или може би е имала намерение само да ме изплаши, като заяви, че ще си платя за всичко. Не знам, но извитият нож беше остър; блесна, като го вдигна над главата си.

— Извит нож ли? — попита Джон и притихна.

— Да. Но не беше сребърен. Приличаше на лъснато до блясък злато. Защо?

Младият мъж изруга под носа си, след което рече:

— Само момент.

И излезе.