Таньо Клисуров
Прощаване с младостта

На Злати Златев

Сега е август. Малко преди залез,

когато мракът притаен е алчно

да глътне хоризонта — толкоз ален,

че ми прилича на домат. Като при Далчев.

 

Седим с приятел мой, присвили вежди,

и си говорим мъдро за таланта.

Той е художник, драска си небрежно

върху салфетката от ресторанта.

 

Гвардейци сякаш са — с калпаци бели —

препълнените с жълта бира чаши,

застанали на пост пред мавзолея

на мъртвата от вчера младост наша.

 

И въздухът затуй е носталгичен —

причина да въздишаме, когато

се мярва пазвата на някакво момиче

и в нея зърваме вдлъбнатината.

 

Приятелю, усещам, че се блазниш

да нарисуваш бронзовата шия…

Каквото да направим, е напразно.

Освен горчивите си чаши да изпием.