Джуд Деверо
Сладък лъжец (26)

ГЛАВА 25

Саманта се събуди, след като бе спала само един час, но никога досега не се бе чувствала толкова добре. Наложи й се да се измъкне изпод Майкъл, избутвайки тежкото му заспало тяло. Стана, взе халата, който бе оставила на вратата на спалнята, облече го и понечи да излезе от стаята. Но спря до леглото и се загледа в него.

Животът й се промени, помисли си тя. Завинаги и безвъзвратно.

Нощта, която прекара с Майк, я накара да се почувства по-свободна, отколкото се бе чувствала някога. Гледаше го усмихната. Бе започнала да се променя от деня, в който го срещна. Спретнатото, уплашено мишле, което се качи в таксито в онзи първи ден, нямаше нищо общо с жената, която прави такива невероятни неща с Майк през изминалата нощ.

Беше странно, че тя се държеше по един начин с бившия си съпруг и по-друг с Майк. Ричард никога не бе одобрявал, ако се смееше на висок глас или бе прекалено темпераментна, ако бе щастлива заради повишение или от книгата, която четеше. Може би Майк беше прав, че фактът, че не е спокойна и уравновесена, е плашел Ричард.

Наведе се над леглото и докосна косата на Майк.

Не се страхуваше от него, защото той бе уверен в себе си, а жизнеността й го изпълваше с радост, вместо да го плаши.

Една къдрица галеше пръстите й. Ако ангелите съществуват, то косата им би била като на Майкъл.

Усмихвайки се на собствената си сантименталност, тя тръгна към апартамента си да вземе някакви дрехи.

Първото, което забеляза бе вратата. Тази, която Майк бе разбил, за да влезе, бе сменена, но това не я учуди, тъй като знаеше, че той възнамеряваше да го направи. Отвори я, влезе и спря на входа. Понечи да излезе, мислейки, че е объркала апартамента, но се върна. Разбира се, че това бе нейният апартамент, но сега бе доста по-различен.

Стените на всекидневната бяха пак във тъмнозелено, но завесите бяха от кремава басма и големи тъмни рози по тях, обвити със зелени панделки, в същия цвят като тапетите. Големият стол, облечен в същата басма, стоеше до дивана, покрит с розово в същия цвят като розите на завесите. Зад дивана имаше тясна маса от светло дърво, инкрустирана в краищата и в средата с кошници с цветя.

Вървеше бавно, сякаш ако забързаше за миг, сънят щеше да се изпари. Упъти се към спалнята и преди да влезе, пое дълбоко дъх.

Спалнята бе в различни разцветки на синьото, от много тъмно до цвят, който трудно би могъл да бъде определен като син. Стените бяха облепени с тапети в две разцветки на морскосиньо, а завесите бяха в цвят, който отиваше към лилаво. Леглото бе покрито с фина коприна във възможно най-бледото синьо, което можеше да си представи. Когато се приближи, видя, че покривката бе направена от това, което знаеше, че наричат слънчев дизайн — от средата излизаха тънки нишки и изчезваха към края на плата. На чаршафите бяха изобразени цветни филизи.

— Харесва ли ти? — попита Майк зад нея.

Обърна се към него, но радостта й бе толкова голяма, че не можеше да говори. Тази красота, която той бе създал заради нея, бе нещо, което трудно можеше да разбере. Погледна го и си спомни, че в нощта, която прекараха заедно, тя можеше да го докосва, да го докосва, когато пожелае.

Прегърна го и се притисна до него.

— Благодаря ти — прошепна. — Много ти благодаря.

— Искаш ли да опитаме леглото — попита той, целувайки я по врата.

Тя се засмя.

— Не искам да го разваляме.

— Ще внимаваме — каза той прелъстително. Хвана я за ръката и я поведе към леглото.

Когато легнаха, тя погледна красивия син часовник до леглото.

— Майк, девет и петнайсет е. А мебелите ще пристигнат в старческия дом в десет.

— Те ще решат къде да ги сложат — отвърна той, придърпвайки я на леглото.

Но тя се дръпна.

— Ние трябва да сме там.

Майк изпъшка и се отпусна на възглавницата.

— Ще дойда само, ако ми обещаеш, че ще прекараш следобеда в леглото с мен.

— Ако трябва — отвърна тя с тежка въздишка.

Майк се пресегна към нея, тя изписка и побягна към банята, където замръзна. Банята бе все още в зелено, но всички принадлежности, дори и по-светлите, бяха подменени с бледорозово. На стените бяха изписани мотиви с рози, а на закачалките висяха красиви розови кърпи с монограм СЕ.

Тя се обърна към Майк.

— Кой направи всичко това?

— Джени.

— Сестра ти?

Той кимна и тя започна да го разпитва как е успяла да направи всичко за толкова кратко време, кога го е уговорил, откъде е знаел какво точно харесва тя. Въпросите валяха един след друг, докато тя тичаше от стая в стая, разглеждайки ги, а Майк я следваше щастлив от радостта й.

През нощта тя му спомена, че Блеър й е казала за парите, които има и той с радост забеляза, че това не я е впечатлило много. Сега, помисли си, няма да има нужда да крие нещата отнасящи се до него. Вече не бе нужно да внимава да не спомене за фамилния самолет, можеше да споделя с нея добрите новини, когато печелеше по четвърт милион долара, можеше да й купи онзи малък златен часовник, по който тя така се захласна в Tiffany’s.

— Ако не се облечеш — каза той, — ще изпуснеш пристигането на мебелите.

След още една целувка на благодарност, която ги забави още повече, Саманта побягна да се облича. Докато си слагаше грима, тя каза.

— Знаеш ли какво ме безпокои относно старческия дом?

Той се пресегна през нея, за да вземе крема си за бръснене.

— Освен миризмата, персонала и неприветливостта му?

— Да, освен това. Няма какво да се прави там. Не си спомням да имаше нещо друго освен няколко списания. Ако Джубили го затворят на такова място и му вземат пианото, едва ли би минал осемдесетте.

Майк я гледаше в огледалото, докато излизаше от банята.

— Ако побързаш и се облечеш, ще имаме време де спрем на Лексингтън Авеню и да купим няколко книги на баба ти.

Саманта се засмя.

— Майкъл Тагърт, това подкуп да ме изгониш от банята ли е?

— Ще свърши ли работа, ако е така?

— Да — отвърна тя и след като се замисли дали да го целуне или не по рамото, изтича в спалнята.

Няколко минути по-късно те влязоха през въртяща се врата в голяма книжарница на Пето Авеню. Майк бе изненадан, когато забеляза, че Сам вече не се страхуваше от въртящите се врати, нещо повече, оправяше се добре с тях.

Саманта се обърна към Майк малко смутена. Той й каза, че може да купи книги и списания, но колко? За няколкото нейни малки екскурзии в книжарниците кредитната й карта се изчерпа.

— Майк — започна тя. — С какъв бюджет разполагам?

— Във време или пари? — попита той нетърпеливо.

— И двете.

Той погледна часовника си.

— Можеш да купиш всичко, което успееш да занесеш на касата, докато голямата стрелка покаже шест.

— Шест?

— Сега е малко преди четири.

Саманта бе чела някъде, че жените правят голяма грешка, когато на първия ден след сватбата, в желанието си да доставят удоволствие на съпрузите си, им поднасят закуската в леглото, мислейки, че могат да правят това само в специални дни. Но мъжете го възприемат като показател, че така ще бъде винаги, и се чувстват излъгани, когато трябва да закусват на масата.

Те не бяха женени, но все пак живееха от известно време заедно. Сега Майк я гледаше не със страст, а сякаш бе неин… неин съпруг. Покровителстваше я, а това не й хареса. Без съмнение той си мислеше, че тя ще вземе няколко списания и книги, той ще й се усмихне бащински и ще я попита: „Сега доволна ли си?“

Усмихна му се. Ще му покаже, че няма да бъде като булката, която поднася закуската в леглото. Ще му даде да разбере. Той беше достатъчно богат да си позволи да купи това, което тя щеше да събере за дванадесет минути.

— Добре, господине, започваме — каза тя предизвикателно и се обърна към касиерката. — Искам две чанти, бързо! — уморената жена й ги подаде.

Първо отиде при криминалните книги, тъй като знаеше по нещо за авторите им. Награби Нанси Пакард, Дороти Кенъл, Елизабет Питърс, Ан Пери и ги напъха в чантите.

В отдела за научна фантастика до нея стоеше млад мъж, който се преструваше, че не я наблюдава. Саманта бе забелязала още когато пристигна в Ню Йорк, че жителите му обичат да се преструват на вглъбени. Че виждат само това, което си заслужава. Но истината бе, че те бяха изключително любопитни. Винаги се интересуваха какво прави човекът до тях, стараеха се да видят нещо ново, тъй като по нейно мнение нюйоркчани обичаха да наблюдават необичайните неща. Но един нюйоркчанин много трудно приемаше нещо за необикновено.

Когато я видя да пъха книгите в чантата си, човекът я попита.

— Някакво състезание ли има? — любопитството винаги кара нюйоркчанинът да забрави добрите маниери.

— Да — отвърна Саманта. — Отивам в един старчески дом и мога да купя всички книги, които мога да събера за дванайсет минути.

При тези думи лицето му светна.

— Други могат ли да ви помагат?

— Разбира се — отвърна Саманта. Майк не бе споменал нищо за това.

— Бих могъл да ви избера книги от фантастиката, а жена ми ще ви помогне с бестселърите.

За четири минути всички в магазина научиха за облога на Саманта и всеки искаше да помогне. Две високи момчета с пънкарски прически (едното с изписано Z на главата) я попитаха дали иска някакви списания. Когато тя отвърна:

— По едно от всичките — те светнаха, сякаш бяха спечелили на тото. Скочиха и започнаха да обират големия рафт със списания.

Един мъж с две деца предложи да й избере игри, а една жена каза, че ще избере касети. Друг млад мъж каза, че може да предложи някои видеокасети.

След дванадесет минути Саманта стоеше пред касата с романи, книги, чанти с видеокасети, списания, а касиерката я гледаше учудена. Тя също се стресна малко, но нямаше намерение да се предава.

— Всичко това ваше ли е? — изпъшка жената с широко отворени очи. Когато Саманта, без да поглежда към Майк, кимна, тя каза, че трябва да извика управителя.

Управителят дойде. Всички в магазина повечето участвали в покупките, стояха мълчаливо отстрани и чакаха.

— Надявам се, че ще можете да платите всичко това — каза стегнато управителят.

Саманта кимна, но когато касиерката взе първата книга, тя извика.

— Почакайте! — всички въздъхнаха. Щеше ли да се откаже? — Каква отстъпка ще ми направите? — попита тя управителя.

В този момент всички й изръкопляскаха, те я сметнаха за една от тях. Малко по-късно, след дискусия, в която се включиха няколко души, се разбраха отстъпката да бъде дванайсет процента и половина. След като изчислиха сумата и Майк плати с кредитната си карта, хората им помогнаха да занесат книгите на улицата, за да хванат такси. Имаха нещастието да попаднат на истински нюйоркчанин таксиметров шофьор, който им каза, че не могат да приберат всичко това в таксито. Няма нещо, което нюйоркчани да обичат повече от спора, така че избухна малка „дискусия“. Туристите започнаха да ги снимат, тъй като за тях бе събитие да видят истински нюйоркчани да се карат на средата на улицата. Бяха чували за това, но не вярваха, че може да се случи — родителите им ги бяха учили да не се карат пред други хора.

— Успях — каза Саманта, когато останаха сами в таксито. „Сами“ може би не беше точната дума, тъй като книгите бяха натъпкани в колата. Тя носеше две чанти в скута си, четири бяха под краката й, а две зад нея. Една касета на Джудит Макнот се подаваше от чантата й и се впиваше болезнено в тялото й. — За дванайсет минути. Точно навреме.

Майк я погледна през книгите.

— Дванайсет минути, за да събереш половината магазин, единайсет, за да се разбереш за цената с управителя, седемнайсет, за да опаковаш книгите и тринайсет, за да ги натоварим в таксито, докато половината Ню Йорк ми обясняваше как да го направя. Да, Сам, точно навреме.

Навеждайки се през него през две чанти, тя му се усмихна.

— Имаш ли нещо против?

— Не — отвърна той честно, пресягайки се да я погали. Покровителственият поглед бе изчезнал и в очите му отново личеше желанието.

Все още усмихвайки се, Саманта се облегна на книгите. Явно Майк не очакваше тя да е покорната, малка съпруга, която ще му сервира закуската в леглото.

Тъй като хората от магазина за мебели не се притесняваха да пристигнат навреме, Сам и Майк дойдоха само двадесет минути след тях и намериха Макси да седи в леглото и да дава нареждания на трима млади мъже, които се потяха, докато носеха мебелите. Един лекар беше сложил стетоскоп на сърцето й.

— Госпожо, ние вече ви казахме, че само пренасяме мебелите, а не закачваме картини по стените.

— Е, Нана — каза Саманта, влизайки в стаята. — Виждам, че вече си поела нещата в свои ръце. — Тя целуна Макси по бузата, когато докторът се изправи. А след като той излезе, тя започна да й разказва как Майк е променил апартамента й, как са купили книгите, как Майк е направил това и онова…

Майк излезе с лекаря.

— Как е тя?

— Зле — отвърна лекарят, после се усмихна. — Но е щастлива, когато тя е тук. Бих желал всички мои пациенти да имат няколко благодетели като вас.

— Тя донесе шоколад.

— Чудесно — отвърна лекарят, после стана сериозен. — Надявам се, съпругата ви е подготвена за смъртта на Аби?

— Да, Сам е готова за смъртта — каза Майк, без да се усмихва. — Репетирала го е доста пъти. Доста.

* * *

Три часа по-късно телефонът до леглото на Сам звънна. Майк разбра, че това бе частната му линия и вдигна слушалката натискайки съответния бутон. Дръпна лакътя на Саманта от ухото и го замести със слушалката, каза „Ало“.

— Майкъл? Ти ли си?

— Мамо! Радвам се да те чуя. Сякаш се обаждаш от много близо.

Саманта се отдръпна от Майк със скоростта на дъщеря на проповедник хваната гола на религиозно събрание, седна прилично и се покри със завивките.

— О, Господи, не — каза Майк, а гласът му трепереше. После се обърна към Саманта и видя, че тя беше пребледняла, сякаш бе чула за нечия смърт. Майк сложи ръка на слушалката. — Семейството ми е дошло в Ню Йорк, за да се запознае с теб.

Трябваше й доста време, за да достигнат думите му до нея. После тя се свлече в леглото. Предпочиташе да е смърт.

— Кои сте? — попита Майк и замълча. — О, толкова много? — Пауза. — Татко дойде ли? — Пауза. — Чудесно. Ще се радвам да видя всички ви и мисля, че децата ще се забавляват. — Лицето му се промени от отегчение в ужас. — Мамо, Франк не е дошъл, нали? Кажи ми, че не е дошъл? — Пауза. — Е, да, разбира се, ще се радвам да го видя. Не, Рейни и аз не сме счупили безценната му кола — Пауза. — Сам? О, тя е тук при мен.

Саманта видя как Майк почервеня.

— Мамо! Шокиран съм. Добре, добре, ще сме там веднага щом се об… ъ-ъ, е, колкото можем по-бързо. Ще се видим след малко — когато той затваряше, Саманта чу смеха на майка му.

Известно време лежаха, без да се докосват. И двамата гледаха таблата.

— Защо? — прошепна Саманта.

Майк се обърна към нея и я погали по корема.

— Казах ти. Искат да се срещнат с теб.

— Защо искат да се срещнат с мен? Какво си им казал за… нас? Каза ли им, че ние… ние…

Майк й се усмихна.

— Една от най-важните причини, поради които дойдох в Ню Йорк, беше именно заради това. Но не помогна. Те пак знаят всичко за мен. Но за да отговоря на въпроса ти, не, не съм им казвал нищо за нас, но съм сигурен, че и Рейни, и Джени, и Вики са им разказали. Не знам защо напуснах Колорадо, след като има постоянна връзка между Тагърт и Монтгомъри тук в Ню Йорк.

Тя се притисна в него.

— Майк, страх ме. Ако не ме харесат?

— Как няма да те харесат? Нали аз те харесвам.

— Но ти искаше да спиш с мен.

— Какво искаш да кажеш с това? Че аз съм сляп? Че ако тя е красива и секси и аз искам да спя с нея, това означава, че я харесвам?

— Как можеш да отделиш красива от секси и харесването от желанието да легнеш с някоя?

Майк повдигна рамене, което означаваше, че не знае, нито че смята да го обяснява.

Саманта стана от леглото.

— Какво да облека? Червения костюм на Шанел или червения на Валентино?

— Джинси. Те са в Сентрал Парк на пикник. И около тях има хиляди други.

Саманта седна тежко на пода. Би било хубаво, ако имаше стол, на който да седне, но нямаше.

Майк застана на ръба на леглото и я погледна. Седеше на земята, гола с кръстосани крака. Той се усмихна.

— Искаш ли да опиташ спалнята за гости, преди да тръгнем?

Саманта изпъшка.

— Хайде, Сами гърл, няма да е толкова лошо. Стотина души ще те оглеждат, ще ти задават лични въпроси, майка ще иска да разбере дали си подходяща, за да живееш с нейния безценен син, снахите ще те оглеждат, баща ми…

Саманта го удари с възглавницата.