Джуд Деверо
Сладък лъжец (23)

ГЛАВА 22

Беше почти шест часът, когато пристигнаха в старческия дом. Саманта носеше червения си костюм Валентино, обувките с висок ток Маноло Вланик и червена чанта Шанел. Сега, след като знаеше колко струват дрехите, се страхуваше да ги носи и й се струваше ужасно да влиза с тях в онези отвратителни таксита. Помоли Майк да наеме кола, но той отказа.

Затова се изненада, когато видя голямата черна лимузина, паркирана пред входа. Все още стоеше с отворена уста, когато униформеният шофьор слезе и тя видя, че това беше братовчедът на Майк Рейни.

— Добър вечер, мис Елиът — каза учтиво той, хващайки леко с пръсти козирката на фуражката си.

— Взе ли нещата? — попита Майк, хванал Саманта през кръста толкова здраво, че човек би помислил, че Рейни е пират, който възнамерява да я отвлече.

— Да, сър — отвърна живо Рейни, удряйки крак в крак. После ги заведе до колата и отвори задната врата.

— Сигурен ли си, че можеш да управляваш това нещо? — попита Майк, явно съмнявайки се в шофьорските умения на братовчед си. — Франк ще ни убие само ако я одраскаш.

— Кой е Франк? — попита Саманта, когато влязоха в колата.

— Най-големият ми брат.

Саманта седна много внимателно и се постара да се държи прилично, тъй като бе уверена, че жени, които се возят в дълги лимузини и носят скъпи дрехи, не пълзят из тях, разглеждайки ги. Но Майк й се изсмя.

— Разглеждай, брат ми няма да има нищо против.

Тя отвори малките вратички и разгледа какво има в шкафовете, пусна и спря телевизора, а после Майк изпрати факс до Колорадо и получи отговор от дядо си, който гласеше: „Майк, моето момче, кога ще се срещнем с твоята Саманта?“

Сам погледна Майк с широко отворени очи, искайки обяснение откъде знае неговото семейство за нея, но той само повдигна рамене.

Тя се отпусна на седалката и се загледа как умело Рейни кара огромната кола. Усещаше, че постепенно започва да опознава Майк и да разбира как действа семейството му.

— Щом той ти прави тази услуга, ти какво ще направиш за него?

— Ще прегледам бизнес документацията му.

— Бизнес документацията му? Защо би искал това от теб? — искаше й се да научи повече за Майк, понеже бе разбрала, че той доста умело успява да скрие повечето неща за себе си.

— Защото нито един Монтгомъри не разбира нищо от математика — отвърна неохотно той. — Те са много умели с думите, но не и с цифрите.

— Все още не си отговорил на въпроса ми: Защо той иска да му прегледаш книжата?

— Защото съм добър, затова — отвърна той и Сам разбра, че това не бе истинската причина.

Когато пристигнаха пред старческия дом, Майк не, й позволи да излезе веднага, а я накара да остане десетина минути в колата.

— Искам всички да ни видят — каза той, гледайки към тъмните огледални стъкла, през които не можеха да видят лицата, които ги гледаха.

След време Рейни отвори вратата на колата и Саманта, движейки се колкото се може по-величествено, тръгна напред, следвана от двамата мъже. Майк носеше красивия си италиански костюм, а Рейни с шофьорската си униформа, с пълните си с багаж ръце, изглеждаше като уморен слуга на внезапно забогатяло момиче. В момента, в който доближиха бюрото на сестрата, всеки, който бе в състояние да се движи, дойде при тях, за да ги разгледа. Четири жени и двама мъже, прикрепени към столове със стендове с бутилки на тях, и една жена на легло с колела, бутана от други две.

Майк се приближи до бюрото и погледна невзрачната сестра. Тя явно бе дежурна, изглеждаше толкова много „дежурна“, сякаш тази дума бе изписана на челото й.

— Дойдохме да видим Нейно височество… — започна Майк, но когато видя шока, изписал се на лицето на Саманта, хвана ръката й. — Съжалявам, скъпа, знам, че често забравям, че тя не желае никой да знае истината. Какво име използваше сега?

Саманта примигна.

— Аби — попита Майк. — Това ли е името на Нейно височест… О-о! Отново щях да се изпусна. Принцесата никога няма да ми прости, ако разкрия тайната й — навеждайки се през бюрото, той погледна тъпата сестра така похотливо, че на Саманта й се прииска да го цапне. — Но аз съм сигурен, че вие знаете за… Аби, нали?

— Разбира се, знаем за… принцесата.

— И се грижите добре за нея, нали? Не че трябва да й се кланяте, тя мрази всички тези неща. Когато човек е прекарал детството си заобиколен от гледачки и прислужници, които само му се кланят, естествено, ще намрази този начин на живот. Разбирате ме, нали? Но…

— Какво стана със сапфирената гривна, която тя подари на последната си сестра? — попита Саманта, включвайки се в играта. — Спомняш си онази сестра, която бе така мила с нея, нали? — облягайки се на плота, тя се усмихна съучастнически на сестрата, сякаш това, което казваше, беше тяхна тайна. Но го каза достатъчно силно, за да го чуят дори и в най-далечния край на коридора. — Нейната щедрост ще довърши това семейство. Ако се опита да подари някое от бижутата си на човек от персонала, бихте ли ни уведомили?

— Да… защо не, разбира се, че ще го направя — отвърна сестрата.

— Сега ще можем ли да я видим? — попита Майк. — Без да ни безпокоят.

— Разбира се, веднага. Мърдайте! — сопна се тя на един мъж в инвалидна количка.

С умението на опитен портиер сестрата отвори вратата на Аби/Макси и я затвори зад тях.

Аби бе полузаспала и й трябваше малко време да ги фокусира.

— Аз… аз не ви очаквах отново.

Саманта носеше кутия със снимки. Всъщност тя ги бе преместила в кутията за шапки, в която бяха дрехите на Макси. Пристъпи бързо напред.

— Дойдох да ви помоля за една услуга. Вие сте единственият човек, който е познавал баба ми и когото успях да открия. Дали ще имате нещо против да разгледате с мен някои стари снимки.

— Снимки?

— На моето семейство. Знам, че е ужасно бреме, но мисля, че може би ще успеете да ми кажете нещо, не съм сигурна какво, но баба ми може би ви е разказвала за себе си.

— Защо толкова държите да научите нещо за нея?

— Защото я обичам — отвърна простичко Саманта. — И мисля, че тя също би ме обикнала, ако ме срещнеше. Джубили каза, че много си приличаме.

— Срещнахте се с него, така ли? — Аби започна да се събужда.

Майк пристъпи напред и остави голямата кошница с храна до леглото.

— Тя си пъха носа навсякъде. Тази сутрин крещеше през прозореца на Орнет, внука на Джубили, а…

— Орнет е правнук на Джубили — каза Аби, после направи физиономия, сякаш трябваше да си държи устата затворена. — Какво има тук, млади момко?

— Коктейли — отвърна Майк, вадейки шишето от неръждаема стомана от кошницата. — И черен хайвер.

За миг Аби изглеждаше, сякаш щеше да се разплаче от щастие и съжаление едновременно, тъй като много добре знаеше, че Саманта не трябваше да е там.

— Вие двамата сте глупаци, знаете ли? — каза тя меко, обръщайки се към Майк.

— Да, госпожо, знам много добре това, но Саманта е, както казват всички, точно като баба си. Саси, както я нарече Джубили, и тя пожела да ви покаже нейни снимки. Тя мисли, че ако баба й беше все още жива, би желала да види какво е изгубила. Би желала да види снаха си, порасналото си внуче и най-вече съпруга си, поостарял. Мислите ли, че Макси би желала да види всичко това?

— Да — отвърна Аби.

— О, Господи! — каза Саманта. — Човек би помислил, че сме на погребение. Та ние си правим купон! Майкъл, разсипи напитките и извади сладкишите! И… — тя се поколеба. — Не знам как да ви наричам. Ако Макси беше жива, как мислите, че би желала да я наричам?

— Нана — отвърна моментално Аби. — Мисля, че веднъж каза, че би желала внучката й да я нарича така.

— Ще имате ли нещо против да ви наричам Нана?

— Абсолютно нищо. А сега къде ми е напитката? Не съм пила коктейл от години.

Саманта се качи на леглото при Аби, сложи кутията със снимките на коленете й и я отвори. През това време Майк доста несръчно овалваше кифличките в червения хайвер и крема. Когато свърши, ги сервира на двете жени, заедно с кристалните чаши с коктейлите.

След около тридесет минути неудобството помежду им изчезна. След първото питие Аби престана да казва, че Макси би желала да бъде така или иначе. Вместо това казваше:

— Спомням си това. Пазехме косачката в онази стара барака. Кал не я ли купи?

Майк дразнеше безмилостно Саманта за снимките й, когато е била дете. Смя се много на една, където тя явно е била бясна и не е искала да й правят снимка. Аби защити Саманта, като каза, че тя е била най-сладкото бебе.

Докато пълнеше чашата на Аби, Майк каза с възможно най-тъжния тон, че доколкото има представа, Саманта все още е най-сладкото живо бебе.

— Майкъл! — тросна се Саманта.

Но Аби взе страната на Саманта.

— Искаш да кажеш, че такъв голям и силен мъж като теб, не е успял да убеди това малко сладурче да легне с теб?

Думите й, както и сантименталността й, звучаха толкова смешно в устата на една осемдесет и четири годишна жена, че Майк се разсмя гръмогласно.

— Защо всяко поколение смята, че то е измислило секса? — запита Аби с фалшиво раздразнение.

— Защо не ми разкажеш как сте правили секс? — каза Майк окуражаващо. — Най-малкото, за да ми помогнеш да разпаля нечии фантазии и желания.

— Няма да ти давам уроци, Майкъл Тагърт. Трябва сам да намериш начин.

Вечерта стана още по-весела, когато Саманта показа снимките си като бебе. Двете с Аби се смяха много на звуците, които Майк издаваше при вида на бебешките снимки на Саманта.

Когато Рейни влезе в стаята, Саманта разбра, че веселието свърши. Аби също. Дълго време двете стояха притиснати една до друга — силното, младо тяло на Саманта прегърнало немощното, слабо тяло на баба й.

— Не идвайте повече — прошепна Аби. — Не съм сигурна, че е безопасно.

Саманта се отдръпна от нея, но реагира, сякаш не я е чула.

— С удоволствие бих дошла пак. Благодаря за поканата. Готов ли си, Майк? — тя излезе от стаята, без да се обръща, и не видя как Майк целуна Аби по бузата, после й остави лист с телефонния си номер и номерата на други членове от семейството му.

На връщане към къщата на Майк в Ийст Сайд Саманта мълчеше.

— Забавлява ли се? — попита Майк.

— М-м-м-м — беше отговорът.

— Добре ли си?

— Разбира се. Не мога да съм по-добре. Беше чудесно да прекарам вечерта с баба ми. Само съм малко уморена. Смятам да си легна рано тази вечер.

Майк не каза нищо повече, докато пътуваха, после тя влезе в къщата, а той остана отвън, говорейки нещо с Рейни. Когато влезе, Саманта не беше в нито една от стаите и той реши, че си е легнала. Той самият бе малко превъзбуден и не можеше да заспи. Направи си сандвич и седна в библиотеката да гледа телевизия.

Саманта влезе толкова тихо, че не разбра, че е в стаята, докато не се обърна и я видя да стои до него, облечена в неговия халат, с идеално измито лице. Приличаше на двадесетгодишно момиче. Разбра, че има да му каже нещо. Веднага изгаси телевизора и я погледна очакващо.

Тя седна нерешително на ръба на канапето на известно разстояние от него.

— Майк — каза тя колебливо. — Искам да те попитам нещо.

— Добре.

Тя стисна длани, за да прикрие вълнението си.

— Разгледах тази къща и знам, че всичко тук е много скъпо, знам, че плати страшно много за новите ми дрехи, а и каза, че дядо ти е богат и че можеш да издържаш друг човек — последва една мъчителна пауза, тъй като се мъчеше да успокои бесния си пулс. Беше много объркана, защото се канеше да моли за услуга човек, който й бе дал много повече, отколкото… бе нужно.

Тя го погледна.

— Майк, имаш ли някакви пари? Искам да кажа, имаш ли достатъчно, за да си позволиш да изхарчиш част от тях? — очите й бяха молещи и извиняващи се едновременно.

— Да — отвърна след малка пауза Майк, но не защото се чудеше какво да й отговори. Беше доволен, че тя не знае нищо за финансите му, защото повечето жени го търсеха заради парите. Някои дори му бяха казвали, че го обичат, а всъщност бяха влюбени в парите му.

— Искам да те помоля за една лична услуга. Ще ми заемеш ли известна сума? Няколко хиляди. Десет най-много. Ще ти ги върна, когато мога.

Той едва се сдържа да не се намръщи.

— Каквото имам е твое. Мога ли да попитам за какво са ти тези пари?

— Искам да купя малко мебели.

— За апартамента си? — думите му прозвучаха по-рязко, отколкото би желал, тъй като вече бе помолил Джени да преобзаведе апартамента на Саманта.

— Не, разбира се — тросна се Саманта, раздразнена, че той я мисли за толкова лекомислена и неблагодарна, че да моли него, човека дал й толкова много, за нещо, от което не се нуждае. — Не за мен, а за баба ми. Искам да направя нейната ужасна болнична стая да изглежда красива. Искам да купя няколко картини, хубави картини, стол и някои други мебели. Но искам да са добро качество, много добро. Баба ми е носила дрехи на Ланвин, истински диаманти и перли — Саманта спря за миг и продължи много тихо. — Можем да вземем мебели под наем. Тя няма да се нуждае още дълго време от тях.

Майк сложи ръце на раменете й и я целуна силно. Целувка, с която й казваше, че се гордее с нея.

— Ще купим, каквото пожелаеш. Утре ще отидем в няколко антиквариата, където познават сестра ми.

— Майкъл — прошепна тя, избягвайки погледа му. — Страх ме е. Не искам да виждам как още един човек, когото обичам, умира.

Той я хвана за брадичката и повдигна главата й. Гледаше я въпросително, сякаш я питаше от какво се нуждае. После, като че разбрал отговора, я прегърна не със страст, а опитвайки се да я успокои и накара да се чувства по-добре. Прегърна я може би с любов.

Без да се замисля, тя се сгуши в прегръдката му, притисна коленете си до гърдите му, а големите му ръце я обгърнаха, карайки я да се чувства сигурна, да усеща живота, който кипи в него. Усещаше сърцето му, а когато се притисна още повече до него, й се стори, че усеща как кръвта се движи по вените му.

— Прегърни ме, Майкъл — прошепна тя. — Прегърни ме силно. Искам да усетя силата ти… живота в теб — гласът й бе приглушен.

Той я прегърна, колкото можеше по-силно, без да я наранява, стараейки се да я скрие в себе си. Можеше да си представи какво беше в душата й — дядо й е умирал бавно, смалявал се е, после баща й, мъчен от същата болест, е умрял в ръцете й. Сега бе открила единствения си роднина, а Майк много добре си спомняше сухата, почти мъртва кожа на старата жена, сивия цвят на лицето й. Смъртта се надвесваше над Макси, почти я бе сграбчила, опитвайки се да я вземе от земния живот и Саманта.

Въпреки че Майк я бе прегърнал много силно, тя започна да трепери.

— Сам! — каза той рязко, но тонът му въобще не й повлия. Трепереше все по силно, затова той вдигна ръката си и я задържа пред лицето й. — Погледни ръката ми! Чуваш ли ме? Погледни я!

Тя бавно вдигна глава. Трепереше така силно, че зъбите й тракаха, Нямаше представа какво прави Майк, когато, подчинявайки му се, погледна ръката му.

— Силна. Здрава — каза той, държейки ръката си на сантиметри от лицето й. — И жива. Виждаш ли я?

Ръката му бе силна, блестяща от здравето на младостта, от любовта към живота. Хвана я, приближи я до лицето си и докосна с устни дланта му, сякаш за да се увери, че той наистина е жив и няма да умре. Завъртя леко главата си, допря дланта му до бузата си, затвори очи и притихна на гърдите му, слушайки ударите на сърцето му. А Майк я притискаше, колкото може по-силно.

Прегърнал я, галейки гърба й, Майк искаше да може да й помогне, да поеме част от болката й, искаше му се да може да спре това, което и двамата знаеха, че ще се случи. Нито парите, нито любовта можеха да спрат смъртта.

* * *

Дори след като Саманта заспа в прегръдката му, той продължи да я държи, позволявайки й да се отпусне в него, искайки да усеща малкото й топло тяло до неговото.

Понякога, когато се замисляше колко много я обича, изпитваше почти физическа болка. Беше в състояние, когато не можеше да издържа да е далеч от нея и минута, сякаш се страхуваше да не загуби някои от нейните усмивки или мръщения. Не можеше да опише удоволствието, което изпитваше, като я гледаше как разцъфва, как се променя от малкото зайче, което срещна в началото, в жената, която можеше да крещи от прозореца на човек като Орнет. Приятно му бе да гледа как тя носи радост на другите хора, както когато целуна Джубили или се сприятели с Дафни, или когато се качи в леглото при Макси и я прегърна.

Едновременно с това го плашеше с упоритостта си в търсенето на хората, свързани с Макси, в желанието си да научи какво точно се е случило преди толкова много години. Сега му се искаше никога да не е чувал за Док, за Дейв Елиът. Но тогава, припомни си той, никога нямаше да срещне Сам.

Тя се притисна в него в съня си, вярвайки му изцяло и напълно. Именно това доверие го подлудяваше. Не можеше да си обясни защо не иска да спи с него. Беше й задал всички възможни въпроси, които му дойдоха наум, беше разследвал миналото й под микроскоп, направи всичко възможно да намери отговора, да я накара да му каже какво има. От начина, по който реагираше, когато я докоснеше, би могъл да предположи, че е била изнасилена като дете или преживяла нещо подобно, затова не може да понася да я докосва мъж.

Но Саманта му позволяваше да я докосва. Господи! Наистина ли му позволяваше да я докосва! Държаха си ръцете, целуваха се, гушеха се един в друг, седяха прегърнати на дивана. Тя сякаш искаше да го докосва по всяко време на деня. Беше сигурен, че ако зависеше от нея, тя би могла да спи с него в едно легло всяка нощ, без да се изкушава да прави нещо друго, освен да спи.

Той непрекъснато си фантазираше. Събуждаше се нощем, представяйки си как прави любов с нея, но най-вече си представяше как я убеждава, че сексът не е чак толкова лошо нещо. Мислеше си да я целува, докато се отпусне, но Сам сякаш четеше мислите му — когато мисълта му бе за секс, тя го отблъскваше.

Сега усещаше, че търпението му се изчерпва, тъй като виждаше, че на любовта му няма да бъде отговорено. От разговорите с баща й, от това, което му бе разказала, знаеше, че съпругът й е бил много по-различен от него. А може би се нуждаеше именно от такъв мъж.

Може би се разбираше само с мъже като бившия й съпруг, а не с такива като Майк. Може би се нуждаеше от изряден, чист и отегчителен мъж. Може би, но тази мисъл го вбесяваше, че тя го имаше само за „приятел“. Понякога жените имат такива глупави идеи, че нормални в сексуални отношения мъж и жена могат да бъдат платонични приятели без „усложненията“, които създава сексът. Може би Сам мислеше именно така за него — че могат да живеят заедно като съквартиранти.

Всички тези теории бяха съшити с бели конци, тъй като тя бе отвратително ревнива, когато той дори само погледнеше друга жена. А и го гледаше, сякаш беше комбинация от Аполон, Конан Варварина и Мерлин. Беше очевидно, че една наемателка не гледа така хазяина си, карайки го да мисли, че той може да направи всичко, че може да бъде всичко.

Защо тогава тя не желаеше да легне с него?

В полунощ я вдигна и я занесе в леглото. Тя увисна на него, сякаш бе деветгодишно дете, а той й бе баща. Когато я остави в леглото, тя се усмихна в съня си. Какво трябваше да направи сега? Да й сложи нощницата?

— Саманта — каза той. — Бих желал да съм един от тези герои — алтруисти, които могат да съблекат героинята, без да скачат отгоре й, но не мога. Трябва да се съблечеш и да си сложиш нощницата. Твърде много желая да се любя с теб, за да мога да се контролирам, когато гледам голото ти тяло. Може просто да се превърна в онзи насилник, за какъвто винаги си ме смятала.

В края на речта му тя бе отворила широко очи и го гледаше.

— Майк, благо…

Но той рязко затвори вратата, преди тя да успее да изрече думите, които мразеше.