Умберто Еко
Баудолино (36)

36. Баудолино и птиците рух

— Бедни ми Баудолино — каза Никита, развълнуван дотам, че забрави да опита свинската глава, варена със сол, лук и чесън, която Теофилакт бе съхранявал цяла зима в каче с морска вода. — Всеки път, когато ти се е случвало да пламнеш от страст към нещо истинско, съдбата те е наказвала.

— След като тръгнахме онази вечер, яздихме три дни и три нощи, без да спираме и без да ядем или пием. После узнах, че приятелите ми са извършвали чудеса, за да избягват хуните, с които можехме да се сблъскаме навсякъде в кръг от стотици мили. Оставях се те да ме водят и си мислех само за Хипатия. Всъщност е добре — казвах си, — че стана така. Нима можех наистина да я взема със себе си? Би ли се приспособила към един непознат свят, изтръгната от невинността на леса, от топлотата на семейните обреди и от обществото на посестримите си? Би ли се отказала от това да е избраница, призвана да спаси едно божество? Не, щях да я превърна в робиня, в злочестница. И после, никога не я бях питал на колко е години, та тя можеше да ми бъде внучка. Мисля, че когато напуснах Пндапетцим, бях на петдесет и пет. Сторили се бях млад и силен, защото бях първият мъж, когото виждаше, но в действителност вече поемах пътя към старостта. Бих й дал много малко, а бих й взел всичко. Изобщо, мъчех се да се убедя, че нещата са се развили както трябва: те бяха се развили тъй, че да ме направят нещастен завинаги, но ако приемех това, може би щях да намеря вътрешен мир.

— Не те ли изкушаваше мисълта да се върнеш?

— Всеки миг, след тези първи три дни на безпаметност. Но стана тъй, че се заблудихме — пътят, по който бяхме поели, не беше същият, по който бяхме дошли, бяхме се движили безкрайно в кръг и три пъти бяхме прехвърлили една и съща планина. Но дали пък не бяха три различни планини — вече не бяхме способни да ги различаваме. Не можехме да се ориентираме само по слънцето, а и ги нямаше с нас Ардзроуни и картата му. Може би бяхме заобиколили голямата планина, която заемаше половината от скинията, и се намирахме на обратната страна на Земята. После останахме без коне. Нещастните животни бяха с нас още от началото на пътя и бяха остарели заедно с нас. Не го бяхме забелязали, защото в Пндапетцим нямаше други коне, та да ги сравним с тях. Последните три дни на бягството ни ги бяха изтощили окончателно. Един след друг измираха и това беше почти добре за нас, защото бяха винаги достатъчно умни да ни изоставят по места, където нямаше храна, и ние ядяхме техните меса, малкото, което беше останало по костите им. Продължихме пеш, и то с разранени крака, не се оплакваше само Гавагай, който никога не бе имал нужда от кон и имаше на ходилото си мазол, два пръста дебел. Хранехме се със скакалци, и то без мед, за разлика от светите отци. После ни напусна Коландрино.

— Тъкмо най-младият…

— Най-неопитният сред нас. Като търсеше храна сред камъните, мушна ръка в една пукнатина и го ухапа змия. С последния си дъх се сбогува с мен и ми прошепна да остана верен на спомена за неговата любима сестра и моя любима съпруга, тъй че тя да остане да живее поне в моята памет. Бях забравил Коландрина и още веднъж се усетих изменник и предател спрямо нея и брат й.

— А после?

— После, господин Никита, всичко ми е тъмно. Бях тръгнал от Пндапетцим по мои изчисления през лятото на годината Господня 1197, а пристигнах в Константинопол през миналия януари. Между тези две дати има значи празнина от шест години и половина, загубени за духа ми и може би за света.

— Блуждали сте шест години из пустинята?

— Година или две повече или по-малко, кой ти държеше сметка за времето? След смъртта на Коландрино, може би месеци по-късно, стигнахме в подножието на стръмни планини, които ни се виждаха непреодолими. Бяхме тръгнали дванайсетима, а бяхме останали шестима, шест човека и един унипод. Окъсани, отслабнали, изгорени от слънцето, бяха ни останали само оръжията и торбите. Казахме си, че май сме стигнали края на пътя си и че ще трябва да се мре, но неочаквано видяхме да иде към нас конен отряд. Бяха облечени разкошно, оръжието им блестеше, но имаха човешки тела и кучешки глави.

— Били са песоглавци. Значи съществуват наистина?

— И още как. Опитаха се да ни разпитат, като квичаха нещо неразбираемо. Този, който, изглежда, беше предводителят им, се усмихна — но дали беше усмивка или озъбване? — даде някаква заповед на своите, те ни завързаха един зад друг и ни поведоха. Превалихме планината по една пътека, която им беше позната, след няколко часа пътуване се спуснахме в една долина, обкръжаваща от всички страни друга много висока планина, увенчана от внушителен замък, над който кръжаха хищни птици, огромни на вид дори отдалече. Спомних си за някогашното описание на Абдул и реших, че това ще е замъкът на Алоадин.

 

И не се лъжел. Песоглавците ги накарали да се изкачат по извити стълби, издълбани в камъка, до непревземаемата крепост и ги въвели в нея. Била голяма почти колкото град, в който между кули и бастиони се мяркали висящи градини и проходи, преградени със здрави железни решетки. Предали ги на други песоглавци, въоръжени с бичове. Докато минавали по някакъв коридор, Баудолино зърнал през един прозорец нещо като двор, затворен между много високи зидове, в който се движели оковани младежи, и си спомнил как Алоадин възпитавал своите убийци, като ги омайвал със зелен мед. Когато ги вкарали в една разкошна зала, видели един старец, седнал на везани възглавници. Изглеждал на сто години, бил с бяла брада, черни вежди и мрачен поглед. Млад и могъщ, когато бил пленил Абдул почти половин век по-рано, Алоадин бил все още жив и управлявал робите си.

Той изгледал пленниците си с презрение — явно заключил, че тези нещастници не биха могли да бъдат използвани като убийци. Дори не ги заговорил. Махнал с досада към слугите си в смисъл: правете с тях каквото искате. Показал любопитство само при вида на унипода зад тях. Заповядал му да се движи, накарал го с жестове да вдигне крак над главата си и се разсмял. Шестимата мъже били отведени, а Гавагай останал при него.

Така започнал безкрайният затворнически живот на Баудолино, Борон, Киот, раби Соломон, Бойди и Поета. С нозе, непрекъснато оковани с верига към тежко каменно гюлле, те били използвани за най-черната работа: да мият плочите на подовете и стените, да въртят мелничните камъни, да носят овнешко на птиците рух.

 

— Това бяха гигантски птици — обясни Баудолино на Никита, — големи колкото десет орли, взети заедно, с крива и остра човка, която им позволяваше за няколко мига да изкормят цял вол. На краката си имаха страшни нокти, подобни на носовите шипове на бойни кораби. Обикаляха неспокойни обширната клетка, поставена върху една от кулите, готови да се нахвърлят върху всички, освен върху един евнух, който явно разбираше техния грак и ги наглеждаше; сновеше между тях, като че ли се намираше сред кокошките на своя кокошарник. Този евнух единствен можеше да пуска птиците като пратеници на Алоадин: на някоя от тях нахлузваше здрави ремъци на шията и на гърба, които подпъхваше под крилата, за тези ремъци завързваше кошница или друг товар, след това отваряше вратата на клетката, изричаше някаква заповед и подготвената по този начин птица (и само тя) излиташе навън и изчезваше в небето. Виждахме ги и да се връщат, евнухът ги пускаше да се приберат и откачаше от ремъците им някоя торба или метален цилиндър, съдържащи без съмнение послание за господаря на замъка.

 

Понякога обаче затворниците прекарвали дълги дни в леност, защото нямало какво да правят; натоварвали ги само да помагат на евнуха, който носел зеления мед на окованите младежи, и в тези случаи с ужас виждали лицата им, изпити от съня, който разяждал съзнанията им. Нашите затворници не получавали мед и страдали не от сънища, но пък ги измъчвало бездействието. Те се опитвали да измамят времето, като си разказвали преживените приключения. Спомняли си за Париж, за Александрия, за шумния пазар в Галиполи, за спокойния престой при гимнософистите. Говорели си за писмото на отеца и Поета, все по-мрачен с всеки изминал ден, повтарял думите на дякона, сякаш ги бил чул:

— Мъчи ме съмнението, че царството не съществува. Кой ни говореше за него в Пндапетцим? Евнусите. При кого се връщаха онези, които те пращаха при отеца? Пак при тях, евнусите. И изобщо дали са заминавали тези пратеници? И дали са се връщали наистина? Дяконът никога не бе виждал баща си. Всичко, което научавахме, всъщност ни беше казано от евнусите. Може би цялата история е била един заговор на евнусите, които са се подигравали с дякона, с нас и с нещастните нубийци и униподи. Понякога се питам дали изобщо са съществували и белите хуни…

Баудолино се опитвал да му припомни за другарите им, загинали в битката, но Поета клател глава. Вместо да си повтаря, че е претърпял поражение, предпочитал да вярва, че е станал жертва на магия.

После се връщали към смъртта на Фридрих и всеки път измисляли ново обяснение за странните обстоятелства на необяснимата му кончина. Тя явно била дело на Зосим. Не, Зосим бил откраднал Градала, но чак по-късно; някой друг, надявайки се да завладее Градала, бил действал преди него. Да е бил Ардзроуни? Кой можел да го докаже? Някой от загиналите им приятели? Каква жестока мисъл. Един от тях, оцелелите? Но нима в това нещастие, казвал си Баудолино, трябва да страдаме и от взаимни подозрения?

 

— Докато пътувахме, обладани от мечтата за царството на отеца, не бяхме измъчвани от подобни съмнения; всеки помагаше на другия в духа на приятелството. А пленничеството ни озлобяваше, не можехме да се гледаме в очите и години наред се ненавиждахме взаимно. Аз живеех затворен в себе си. Мислех за Хипатия, но не успявах да си припомня лицето й, спомнях си само радостта, с която ме даряваше; случваше се нощем да движа неспокойните си пръсти по космите на слабините си и да сънувам, че докосвам руното й, дъхащо на мъх. Можех да се възбуждам, защото, ако духът изнемощяваше в тези безумни мечтания, тялото, напротив, постепенно се възстановяваше от трудностите на скиталчеството ни. В крепостта не ни хранеха зле, получавахме изобилна храна два пъти на ден. Може би по този начин Алоадин ни държеше в подчинение, без да ни допуска до тайнствата на зеления си мед. И наистина, бяхме възстановили силите си, но въпреки тежкия труд, на който бяхме подложени, затлъстявахме. Гледах изпъкналия си корем и си казвах: колко си хубав, Баудолино, всички мъже ли са хубави като теб? После се смеех като идиот.

 

Утеха им носели само посещенията на Гавагай. Техният верен приятел се бил превърнал в шут на Алоадин, забавлявал го със своите непредвидими действия, правел му дребни услуги, отнасял заповедите му, като се стрелкал из зали и коридори, бил научил езика на сарацините и се радвал на голяма свобода. Носел на приятелите си по някое вкусно блюдо от кухните на владетеля, осведомявал ги за новините от замъка, за тайната надпревара между евнусите, оспорващи си благоволението на господаря, за кървавите поръчения, с които били натоварвани упоените младежи.

Един ден дал на Баудолино от зеления мед, но не много, защото, както казал, можел да изпадне в състоянието на оскотелите убийци. В резултат на това Баудолино преживял една любовна нощ с Хипатия. Но към края на съня любимата му се променила, нозете й станали гладки, бели и изящни като тези на човешките женски, а главата й — козя.

Гавагай им казал, че оръжията и торбите им били хвърлени в един килер и че можел да им ги достави, ако решели да бягат.

— Но наистина, Гавагай, нима смяташ, че някой ден ще можем да избягаме? — запитал го Баудолино.

— Аз мисли да. Аз вярва, че вие има много начини. Трябва аз намери най-добрия. Но ти става дебел като евнус, и ако ти дебел, ти не бяга добре. Ти трябва движи тяло като Гавагай, ти слага крак над глава и става много подвижен.

За крака над главата не можело да става дума, но Баудолино разбрал, че надеждата за бягство, макар и твърде слаба, поне щяла да му помогне да понася затворничеството, без да полудее, и затова започнал да се упражнява, като размахвал ръце и клякал стотици пъти, докато не рухвал изнемощял върху дебелия си корем. Посъветвал приятелите си да го последват и двамата с Поета понякога по цял ден се упражнявали в борба. С оковани крака това не било лесно, а и били загубили някогашната си пъргавина. И не само поради пленничеството. Възрастта си казвала думата. И все пак имали полза.

Само раби Соломон бил напълно забравил за тялото си. Почти не се хранел и бил станал толкова слаб, че приятелите му поемали и неговата работа. Нямал ни един свитък, който да чете, никакво средство, с което да пише. Прекарвал дълги часове да повтаря Божието име и всеки път гласът му звучал различно. Бил загубил и последните си зъби, дъвчел с венците си и съскал, когато говорел. Бил се убедил, че не било възможно десетте пръснати племена да са останали в едно царство, населено наполовина от несторианци, които все пак били поносими, защото и за юдеите обикновената Мария едва ли била способна да роди бог, и наполовина от идолопоклонници, които всеки ден променяли броя на боговете си.

— Не — казвал той, безутешен, — може би десетте племена са минали през царството, но после са продължили скитането си; ние, юдеите, винаги търсим една обетована земя, само да е някъде другаде, не където сме, и сега кой ги знае къде са, може да са на две крачки от мястото, където завършвам дните си, но вече загубих всяка надежда да ги открия. Трябва да понасяме изпитанията, които Всевишният, да се свети вовеки името Му, ни изпраща. И на Иов не му е било лесно.

 

— Беше се побъркал, то си личеше отдалече. А и Киот и Борон не ми изглеждаха вече с всичкия си, като ги слушах непрекъснато да дърдорят за Градала, как несъмнено щели да го намерят и как той дори сам щял да се предаде в ръцете им. Колкото повече се увличаха, толкова повече чудодейните му способности растяха и разпалваха мечтата им да го притежават на всяка цена. Поета пък повтаряше: „Аз да го пипна този Зосим, и ще стана господар на света“. „Да забравим Зосим, казах, той изобщо не е стигнал до Пндапетцим, загубил се е в пустинята и скелетът му е станал прах сред нейния прахоляк, а Градала са го взели неверниците чергари и сигурно им служи, за да пикаят в него.“ „Мълчи“, ми казваше пребледнял Борон.

— И как успяхте да се измъкнете от този ад? — поиска да узнае Никита.

— Един ден Гавагай дойде и ни каза, че е открил как да избягаме. Горкият Гавагай, и той междувременно беше остарял. Така и не узнах колко живеят униподите, но той вече не изпреварваше светкавицата, както навремето. По-скоро се явяваше като гръмотевицата, малко след нея, и то доста задъхан.

 

Планът им бил следният: трябвало да си вземат оръжията, да изненадат евнуха пазач на птиците рух, да го принудят да им затегне ремъците както обикновено, но така, че долният им край да бъде завързан за коланите на бегълците. След това да заповяда на птиците да полетят към Константинопол. Гавагай бил говорил с евнуха и бил узнал, че той често ги изпращал там, при някакъв техен човек, който живеел на един хълм близо до Пера. Баудолино и Гавагай знаели езика на сарацините и можели да разберат дали евнухът дава на птиците верни нареждания. А щом стигнели до целта си, те щели да кацнат сами.

— Как аз не мисли това по-рано? — питал се Гавагай, като смешно се блъскал с юмрук по главата.

— Добре — възразил Баудолино, — но как ще летим с тези гюллета на краката.

— Аз намери пила — успокоил го Гавагай.

През нощта униподът измъкнал оръжията и торбите им и ги отнесъл в килията им. Мечовете и кинжалите били ръждясали, но нашите приятели цяла нощ ги лъскали и точили о каменните стени. Получили и пилата. Не била кой знае колко добра и им потрябвали дълги седмици, за да изпилят халките, които стягали глезените им. Успели. Заместили прерязаната халка с въже, което вързали за веригата, тъй че се движели из замъка сякаш оковани както по-рано. При по-внимателно вглеждане измамата можела да се открие, но никой не я забелязал, тъй като те били в замъка вече от много години и песоглавците, понеже гледали на тях като на домашни животни, въобще не им обръщали внимание.

Една вечер узнали, че на следващия ден трябвало да вземат от кухните няколко чувала с развалено месо, за да го занесат на птиците. Гавагай ги предупредил, че това е най-удобният случай.

На сутринта отишли да вземат чувалите, като се престрували, че вършат неохотно тази работа, минали през килията си и мушнали оръжията си между месата. Когато стигнали до клетката, Гавагай бил вече там и забавлявал евнуха пазач, като се премятал през глава. Останалото било лесно, отворили чувалите, измъкнали от тях ножовете си, опрели ги о гърлото на пазача (Соломон ги наблюдавал отстрани, сякаш изобщо не се интересувал от това, което ставало) и Баудолино обяснил на евнуха какво се иска от него. Оказало се, че няма достатъчно ремъци, но Поета посочил с ножа си към ушите на евнуха и той, който вече бил рязан веднъж, бързо заявил, че е склонен да им сътрудничи. Седем птици били подготвени да издържат тежестта на седмина мъже или по-точно на шестима мъже и един унипод.

— Аз искам най-силната — казал Поета и се обърнал към евнуха: — Защото ти за съжаление на можеш да останеш тук, тъй като ще вдигнеш тревога или ще извикаш на птиците си да се върнат в клетката. На колана ми ще завържем втори ремък, на който ще висиш ти, така че моята птица ще трябва да носи двамина.

Баудолино превел думите му, евнухът заявил, че ще бъде щастлив да придружи бегълците до края на света, но запитал какво ще правят после с него. Уверили го, че щом стигнат в Константинопол, ще го пуснат да си върви.

— Да побързаме — заповядал Поета. — Не мога да понасям вонята на тази клетка.

И все пак изминал цял час, докато нагласят всичко по правилата на изкуството. Всеки се завързал здраво за своята птица и Поета затегнал за своя колан ремъка, на който трябвало да увисне евнухът. Още не бил готов само Гавагай, който следял от ъгъла на коридора да не би да дойде някой и да провали бягството.

И някой дошъл. Пазачите се били почудили, че пленниците, пратени да нахранят птиците, не се били върнали. С тревожно джафкане, от дъното на коридора се появила група песоглавци.

— Идва кучи глави! — извикал Гавагай. — Вие тръгва бързо!

— Ние тръгва бързо, само че напротив! — извикал му Баудолино. — Идвай, има време да ти затегнем ремъците!

Не било истина и Гавагай го разбрал. Ако побегнел към клетката, песоглавците щели да стигнат до нея, преди евнухът е отворил решетката и да е пуснал птиците. Извикал на бегълците да я отворят и да отлетят. Бил мушнал в един от чувалите с месото сарбакана си. Грабнал го заедно с трите стрели, които му били останали.

— Унипод умира, но остава верен на свети влъхви — извикал.

Проснал се на пода, вдигнал крак над главата си, духнал в цевта и първият песоглавец паднал мъртъв. Докато събратята му се отдръпвали, Гавагай успял да повали още двама, но останал без стрели. За да задържи нападателите, се престорил, че ще стреля отново, но не успял да ги измами задълго. Песоглавците се струпали с лай върху него и го нанизали на мечовете си.

В това време Поета забол леко камата си под брадичката на евнуха и той, като губел кръв, разбрал какво се иска от него и макар ремъците да му пречели, успял да отвори вратата на клетката. Като видял, че Гавагай загива, Поета извикал:

— Убиха го, да тръгваме!

Евнухът изкрещял някаква заповед на птиците рух и те изскочили от клетката и размахали криле. Точно в този миг песоглавците нахълтали в клетката, но устремът им бил възпрян от другите птици, които, възбудени от суматохата, започнали да ги кълват с клюновете си.

Шестимата вече били високо в небето.

— Заповяда ли им да летят към Константинопол? — извикал с пълно гърло Поета на Баудолино. И Баудолино го успокоил, като му махнал с ръка. — Тогава вече не ни трябва — добавил Поета, с един замах срязал ремъка и евнухът, който бил свързан с него, полетял към земята.

— Така ще летим по-лесно — казал Поета. — Гавагай, отмъстен си!

 

— Летяхме, господин Никита, високо над пустинни равнини, белязани само от раните на пресъхнали отдавна реки, над обработени ниви, езера, гори, като се държахме за краката на огромните птици, защото се страхувахме, че ремъците няма да издържат тежестта ни. Не мога да кажа колко време летяхме, но дланите ни се разраниха. Под нас пробягваха пясъчни пространства, плодородни земи, зелени поляни и къдрещи се планини. Носехме се под жаркото слънце, но в сянката на дългите крила, които гребяха въздуха над главите ни. Не зная колко сме летели, денем и нощем, на височина, недостижима дори за ангелите. По едно време съзряхме под себе си да се движат по една безлюдна равнина десет многобройни групи хора (решихме, че са хора, но може би бяха мравки?), запътени кой знае накъде. Раби Соломон се развика, че това били десетте пръснати племена и че иска да слезе при тях. Помъчи се да накара птицата си да се спусне, като я дърпаше за краката, и да направлява полета й, както моряците теглят въжетата на платната, но тя се ядоса, освободи се от хватката му и се опита да забие нокти в главата му.

— Соломоне, не ставай глупак — извика му Бойди. — Това не са твоите хора, а някакви чергари, които сами не знаят къде отиват!

Напразно. Обзет от мистично безумие, Соломон се мяташе така, че се отвърза и, разперил ръце, полетя през пластовете въздух, сякаш беше ангел на Всевишния, да се слави името Му вовеки, но ангел, привлечен от обетована земя. Видяхме го да се смалява, после се смеси с мравките долу.

 

След известно време птиците рух, верни на дадената им заповед, стигнали над Константинопол и над неговите кубета, блестящи под слънцето. Кацнали където трябвало и нашите приятели се освободили от ремъците. Един човек, навярно от алоадиновите доносници, ги посрещнал, учуден от броя на пратениците. Поета му се усмихнал и го ударил по темето с плоското на меча си.

— Benedico te in nomine Aloadini^[1] — рекъл той с набожен глас, докато оня се стоварвал на земята като чувал с трици. После извикал на птиците: — Къш! Къш! — и те, сякаш разбрали от тона му какво се иска от тях, полетели обратно и се стопили зад хоризонта.

— Прибрахме се у дома! — радостно възкликнал Бойди, макар че бил на хиляди мили от родината си.

— Дано нашите генуезки приятели са тук някъде — казал Баудолино. — Да ги потърсим.

— Ще видите, че нашите глави на Кръстителя ще свършат работа — рекъл Поета, изведнъж подмладен. — Върнахме се сред християните. Загубихме Пндапетцим, но можем да завладеем Константинопол.

 

— Не е знаел, че други християни са ви изпреварили — усмихна се тъжно Никита.