Умберто Еко
Баудолино (11)

11. Баудолино построява дворец за отец Йоан

На сутринта в петък трима от генуезците, Пиперко, Главореза и Щуреца, дойдоха да потвърдят това, което се виждаше чудесно и отдалеч. Пожарът бил угаснал почти от само себе си, защото никой не си бил направил труда да го потуши. Но това не означавало, че човек вече можел да се разхожда из Константинопол. Напротив, тъй като вече били улеснени да се движат по улиците и площадите, войниците още по-настървено преследвали заможните граждани и сред още топлите развалини рушели и малкото, което било останало да стърчи, търсейки още съкровища, убягнали им при първото плячкосване. Никита въздъхна отчаян и поиска да му донесат самоско вино. Поръча също да му опържат сусамено семе в малко олио, което щеше да дъвче между две сръбвания, и после пожела и орехи и шамфъстък, за да следва по-добре разказа на Баудолино. И го прикани да продължи.

Поета бил изпратен от Райналд с някаква задача в Париж и се възползвал от случая да се върне към сладостите на кръчмите с Баудолино и Абдул. Запознал се и с Борон, но неговите измислици за Земния рай явно не го вълнували много. Годините, прекарани в императорския двор, забелязал Баудолино, го били променили. Бил станал по-твърд, вдигал чашата с радост, но явно внимавал да не прекалява, да бъде нащрек, като човек, който дебне жертвата си, готов да скочи срещу нея.

— Баудолино — казал му един ден, — вие тук си губите времето. Това, което трябваше да научим в Париж, вече го научихме. Но всички тези учени ще се надрискат, ако утре им се представя на един диспут с най-тържествен рицарски вид, препасан с меч. В двореца научих четири неща: ако се движиш в обществото на големците, ставаш големец и ти, в действителност великите хора са много дребни, всичко е във властта и няма причина, поради която един ден да не я вземеш ти, поне отчасти. Трябва да умееш да чакаш, разбира се, но не бива да изпускаш случая.

Но щом чул, че приятелите му продължават да говорят за отец Йоан, веднага наострил уши. Бил ги оставил в Париж, когато тази история изглеждала празна измишльотина на библиотекарски плъхове, но в Милано бил чул Баудолино да говори за нея на Райналд като за нещо, което можело да се превърне в явен знак за властта на императора поне колкото намирането на влъхвите. При това положение предприятието го заинтересувало и той се включил в него, като че ли строял за себе си бойна машина. Постепенно, докато говорел за него, земята на отец Йоан, като някакъв светски Йерусалим, се превръщала от място за мистично поклонение в земя, която трябва да бъде завладяна.

Така че напомнил на другарите си, че след историята с влъхвите отец Йоан добивал много по-голямо значение отпреди и трябвало да се представя наистина като rex et sacerdos. Като цар на царете трябвало да притежава дворец, пред който дворците на християнските владетели, включително на василевса на схизматиците от Константинопол, да изглеждат като колиби, а като върховен духовник трябвало да притежава храм, в сравнение с който черквите на папата да приличат на схлупени къщурки. Изобщо, налагало се да му се издигне дворец, достоен за него.

— Моделът е налице — обадил се Борон. — Той е Небесният Йерусалим, както го е видял апостол Йоан в Апокалипсиса. Трябва да бъде опасан с високи стени, с дванайсет порти като дванайсетте племена на Израил: на юг — три, на запад — три, на изток — три и на север — три…

— Точно така — пошегувал се Поета. — И отецът ще влиза през една и ще излиза от друга, а като има буря, ще се блъскат всички едновременно; ще духа отвсякъде. Аз на такова течение не бих стоял за нищо на света.

— Остави ме да продължа. Основите на стените ще са от яспис, сапфир, халцедон, смарагд, сардоникс, хризолит, берилий, топаз, хризопаст, хиацинт и аметист, дванайсетте порти ще са дванайсет бисера, а площадът срещу тях ще е от чисто злато, прозрачно като стъкло.

— Не е зле — казал Абдул, — но мисля, че моделът трябва да бъде този на Йерусалимския храм, както го описва пророк Иезекиил. Елате утре сутрин с мен в абатството. Един от монасите, многоученият Ришар от Сен Виктор, се занимава с възстановяването на плана на Храма, тъй като текстът на пророка е на места неясен.

— Господин Никита — каза Баудолино, — не зная дали някога си се запознавал с размерите на Храма.

— Още не.

— Чудесно. Никога не го прави, защото ще се побъркаш. В Царства се казва, че Храмът е широк шейсет лакти, висок трийсет и дълбок двайсет, и че портикът му е широк двайсет и дълбок десет лакти. В Паралипоменон обаче се казва, че портикът била висок сто и двайсет лакти. При ширина двайсет, височина сто и двайсет и дълбочина десет, не само че портикът би бил четири пъти по-висок от самия Храм, но би бил и така тесен, че би рухнал при най-лек ветрец. Още по-лошо става обаче, когато седнеш да четеш за видението на Иезекиил. Нито един от размерите не издържа на проверката, тъй че мнозина блажени допускат Иезекиил да е имал именно видение, с други думи, че си е бил пийнал повечко и е видял нещата двойни. Не че има нещо лошо в това, горкият Иезекиил също е имал право да се поразвлича от време на време, само че тоя Ришар от Сен Виктор е достигнал до следното размишление: щом всяко нещо, всяко число, всяка най-малка подробност в Библията има символичен смисъл, трябва да се внимава какво е казано буквално, защото при този символичен смисъл е едно да се каже за нещо, че е дълго три, а друго — да се каже, че е дълго девет, като се знае, че тези две числа имат различни мистични значения. Да не ти говоря каква стана, когато отидохме да слушаме лекцията на Ришар за Храма. Беше разтворил Книгата на Иезекиил и действаше с едно канапче, за да взима мерките. Рисуваше очертанията на това, което описва Иезекиил, след това взимаше някакви липови дъсчици и, подпомогнат от учениците си, ги режеше и се мъчеше да ги сглобява с помощта на туткал и гвоздейчета… Мъчеше се да възстанови Храма и нагаждаше мерките според нуждите, тоест там, дето Иезекиил беше писал един лакът, той казваше да отрежат един пръст…

Всеки път всичко се разпадаше, Ришар се гневеше на помощниците си и ги обвиняваше, че не са държали здраво залепеното или че са намазали тънко туткала, а те се оправдаваха, като казваха, че той им бил дал грешни мерки. После учителят се поправяше и веднъж заявяваше, че в текста било написано „портал“, но в случая думата означавала „портик“, иначе вратата щяла да се получи голяма почти колкото целия Храм, а друг път допускаше, че когато две мерки не съвпадали, това било защото в първия случай Иезекиил мислел за размера на цялата сграда, а във втория — за размера на част от нея. Или пък че някога под „лакът“ трябвало да се разбира геометричната мярка, равна на шест обикновени лакти. Изобщо, няколко седмици се забавлявахме много да гледаме как този свят човек напразно се блъскаше над неразрешимата задача и падаше голям смях всеки път, когато Храмът му рухваше. За да не ни разкрият, се преструвахме, че търсим нещо, паднало на пода, но най-подир един свещеник забеляза, че непрекъснато нещо пада, и ни изгони.

През един от следващите дни Абдул им подсказал, че тъй като Иезекиил все пак бил от племето Израилево, би могъл да им помогне някой от неговата вяра. И понеже другарите му възразили с възмущение, че не можело да се чете Светото писание с помощта на юдей, тъй като било всеизвестно, че това коварно племе променяло текста на Светите книги, за да заличи от тях всеки намек за предстоящата поява на Христос, Абдул им разкрил, че някои от най-прочутите парижки учени понякога, макар и скришом, се ползвали от знанията на равините, поне за тези пасажи, в които не се засягал въпросът за очаквания Месия. И сякаш нарочно, тъкмо тези дни монасите от Сен Виктор били поканили в абатството си един евреин, още млад, но много известен, Соломон от Герона.

Разбира се, Соломон не живеел в Сен Виктор: монасите му били намерили някаква стая, воняща и мрачна, на една от най-неугледните улици на Париж. Наистина бил млад човек, макар че лицето му изглеждало похабено от размишления или четене. Говорел добър латински, но твърде неразбираемо, защото имал странна отличителна черта: в устата му отляво, отгоре и отдолу, всичките зъби му били наред от левия резец до края, а нямал нито един зъб вдясно. Въпреки че било преди обяд, заради полумрака в стаята той бил принуден да чете на запален светилник и при появата на посетителите закрил с ръце свитъка, който бил разпънат пред него — излишна предпазливост, тъй като свитъкът бил изписан с еврейски букви. Извинил се, защото, както обяснил, това било книга, която християните с основание ненавиждали, прословутата Toledo Jeschu, в която се разказвало, че Иисус бил син на продажна жена и наемен войник, някой си „Пантерата“. Но точно монасите от Сен Виктор му били поръчали да преведе няколко страници от нея, защото искали да разберат до каква степен можело да стигне коварството на евреите. Казал обаче, че върши тази работа охотно, защото и на него му се струвало, че тази книга е прекалено сурова, доколкото Иисус бил, разбира се, човек добродетелен, макар че имал слабостта да се обяви, без основание, за Месия, но вероятно е бил подмамен от Царя на Мрака, а и евангелията допускали, че му се явил, за да го изкуши.

Като го запитали за формата на Храма според Иезекиил, той се усмихнал:

— И най-усърдните коментатори на Светото писание не са успели да установят как точно е изглеждал Храмът. Дори великият раби Соломон бен Исаак е допуснал, че ако се следва буквата на текста, не се разбира къде са били външните южни зали, къде излизали на запад, докъде се простирали на изток и тъй нататък. Вие, християните, не разбирате, че свещеният текст се ражда от един Глас. Господ Бог, ха-кадош барух ху, да се свети вовеки името Му, когато говори на своите пророци, го прави със звуци, а не с образи, както е при вас с вашите рисувани страници. Гласът, разбира се, поражда образи в сърцето на пророка, но тези образи не са неподвижни, те се преливат, менят формата си според напева на този глас и ако искате да сведете до образи словата на Бог, да се свети името Му вовеки, вие смразявате този глас, като че ли е студена вода, която се превръща в лед и вече не утолява жаждата, а сковава крайниците в мъртвешки студ. Отец Ришар, за да разбере духовния смисъл на всяка част от Храма, иска да го пресъздаде веществено, както би направил един майстор зидар, и никога няма да успее. Видението е подобно на сънищата, в които нещата се преобразяват едно в друго, а не на изображенията във вашите църкви, където нещата си остават винаги равни на себе си.

След това раби Соломон попитал защо посетителите му искат да узнаят какъв е бил Храмът и те му разказали за своите търсения на царството на отец Йоан. Равинът проявил голям интерес.

— Може би не знаете — казал, — че и нашите текстове говорят за едно тайнствено царство в далечния Изток, където още живеят десетте пръснати племена на Израил.

— Чувал съм за тези племена — отвърнал Баудолино, — но зная твърде малко за тях.

— Всичко е написано. След смъртта на Соломон дванайсетте племена, на които тогава бил разделен Израил, се изпокарали. Само две, племето на Юда и племето на Вениамин, останали верни на Давидовото коляно, докато останалите десет тръгнали на север, където били победени и поробени от асирите. За тях повече не се чуло нищо. Ездра казва, че отишли към една страна, в която не бил стъпвал човек, в една област, наречена Арсарет, а други пророци обявили, че един ден те щели да бъдат открити и щели да се върнат тържествено в Йерусалим. Освен това един наш брат, Елдад, от племето на Дан, преди повече от сто години стигнал до Кайрауан, в Африка, и посетил една общност от Избрания народ, която твърди, че произлиза от царството на десетте пръснати племена, една благословена от Небето земя, където животът е мирен, ненарушаван от престъпления, и където от изворите бликат мед и масло. Тази земя е отделена от всичко останало, защото я брани реката Самбатион, която е толкова широка, че и стрелата на най-мощния лък едва я прехвърля, но в нея няма вода, а бясно се търкалят само пясък и камъни, издавайки шум, така ужасяващ, че се чува на половин ден път, и тази мъртва материя се движи толкова бързо, че който иска да прекоси реката, бива повлечен от нея и премазан. Това каменно течение спира само при настъпването на шабат и само на шабат може да бъде преминато, но никой син на Израил не бива да нарушава почивката на шабат.

— Но християните могат, нали? — запитал Абдул.

— Не, защото на шабат една огнена ограда прави бреговете на реката недостъпни.

— Тогава как е успял този Елдад да стигне до Африка? — запитал Поета.

— Това не зная, но кой съм аз, че да обсъждам волята на Бога, да се свети вовеки името Му? Хора, дето сте със слаба вяра, та Елдад може да е бил пренесен от някой ангел! Въпросът за нашите равини, които веднага започнали да водят спорове по този разказ, бил по-скоро друг: ако десетте пръснати племена са живели според Божия закон, техните закони би трябвало да бъдат еднакви със законите на Израил, докато според разказа на Елдад били различни.

— Но ако това, за което е говорил Елдад, е било царството на отец Йоан — казал Баудолино, — тогава техните закони би трябвало наистина да са били различни от вашите, но подобни на нашите, макар и по-добри!

— Тъкмо това е, което ни отличава от вас, гоите — отвърнал раби Соломон. — Вие сте свободни да прилагате вашия закон и сте го опорочили, затова търсите едно място, където той още да се спазва. Ние сме опазили непокътнат нашия Закон, но нямаме свободата да го следваме. Все пак трябва да знаете, че и моето желание би било да намеря това царство, защото навярно там нашите десет пръснати племена и неверниците живеят в мир и разбирателство, като всеки е свободен да следва своя закон, и самото съществувание на това чудесно царство би било пример за всички синове на Всевишния, да се свети името Му вовеки. И освен това ще ви кажа, че бих искал да открия това царство и по друга причина. От това, което твърди Елдад, там се говорел още Свещеният език, първичният език, който Всевишният, вовеки да се свети името Му, е дал на Адам и който се е разпилял при строежа на Вавилонската кула.

— Каква лудост! — възкликнал Абдул. — Майка ми винаги ми е казвала, че езикът на Адам бил възстановен на нейния остров и бил гаелският език, състоящ се от девет части на речта, толкова, колкото били деветте материала, от които била изградена Вавилонската кула, глина и вода, вълна и кръв, дърво и вар, смола, лен и катран… Гаелският език бил създаден от седемдесет и двамината мъдреци от школата на Фений, които използвали частици от всичките седемдесет и два говора, родени след объркването на езиците, и затова гаелският съдържа най-доброто от всеки говор и като Адамовия език има същата форма на мирозданието, тъй че всяко име в него изразява същината на това, което означава.

Раби Соломон се усмихнал снизходително.

— Много народи вярват, че езикът на Адам е техният, като забравят, че Адам не е могъл да говори друг език освен този на Тората, а не на книгите, които разказват за неистински и лъжливи богове. Седемдесетте и два езика, породили се след объркването, не познават някои основни букви: например неверниците не познават буквата хет, арабите пък не знаят буквата пех и затова техните езици приличат на свинско грухтене, жабешко квакане или крякане на гъски, защото са езици на народи, които са изоставили правилния начин на живот. Но първоначалната Тора, тази от мига на Сътворението, стояла пред погледа на Всевишния, името Му вовеки да се свети, написана като чер огън върху бял огън, в ред, който не е този на писаната Тора, която четем днес и която се е проявила едва след грехопадението на Адам. Затова аз прекарвам всяка нощ дълги часове да сричам с върховно съсредоточаване буквите на писаната Тора, да ги разбърквам, разменям и въртя като воденични камъни, за да ги накарам да разцъфтят в първоначалния ред на вечната Тора, която предхожда Сътворението и била поверена на ангелите от Всевишния, да се свети вовеки името Му! Ако знаех, че съществува далечно царство, където са се съхранили първоначалният ред и езикът, на който Адам е говорел със своя Създател преди да извърши грехопадението, с удоволствие бих посветил целия си живот, за да го намеря.

Докато говорел, лицето на Соломон било засияло с такава светлина, че нашите приятели се запитали дали няма да е добре да го включат в своите бъдещи тайни срещи. Решаващият довод бил намерен от Поета: това, че юдеят искал да намери в царството на отец Йоан своя език и десетте си племена, не бивало да ги притеснява; всичко говорело, че отец Йоан бил толкова могъщ, че можел да властва и над пръснатите племена на юдеите, и нямало защо да не говори езика на Адам. Основният въпрос бил преди всичко да се създаде това царство, а за тази цел един юдей можел да бъде също толкова полезен, колкото и един християнин.

И все пак още не били уточнили какъв трябвало да бъде дворецът на презвитера. Решили въпроса няколко нощи по-късно, четиримата, събрани в стаята на Баудолино. Вдъхновен от духа на мястото, Абдул склонил да разкрие пред новите си приятели тайната на зеления мед, казвайки, че той би могъл да им помогне не да си го представят, а направо да видят двореца, над който си блъскали главите.

Раби Соломон веднага се обадил, че знае много по-мистични начини за получаване на видения и че било достатъчно през нощта да почнеш да мърмориш безбройните комбинации от буквите на името Господне, без нито за миг да прекъсваш да ги въртиш с езика си — така те повличал водоврът от мисли и образи, докато си изпаднел в блажена отмала.

Поета в началото проявил недоверие, после обаче решил да пробва, но тъй като поискал да опита едновременно достойнствата на меда и вкуса на виното, накрая изгубил всякакви задръжки и станал безспорен първенец по виденията.

И ето че достигнал състоянието на пълно опиянение. Помагайки си с няколко треперливи черти, които прокарвал по масата, като топял пръст в чашата вино, той предложил дворецът да бъде като този, който апостол Тома наредил да построят за Гондофор, царя на индийците: гредоредът на тавана — от кипарисово дърво, покривът — от абанос, а куполът — увенчан с две златни топки с по два барбункула всяка, тъй че златото искряло денем на слънчевите лъчи, а нощем камъните блестели на лунната светлина. След това престанал да разчита на паметта си и на авторитета на Тома и започнал да съзира врати от сардоникс, слепен с прах от рог на либийска пепелянка, който не позволявал на този, който минел през тях, да внесе отрова вътре; и кристални прозорци, и златни трапези върху лъвски лапи от слонова кост, и светилници с уханни пламъци, и леглото на отеца от сапфир, за да се спазва целомъдрието му, защото — завършил Поета — този Йоан можел да бъде цар докогато си иска, но бил и първосвещеник, и значи това жени — точка, край, никакви!

— Струва ми се много хубаво — казал Баудолино, — но за един цар, който управлява такава голяма територия, аз бих сложил в някоя от залите един от онези автомати, каквито, разправят, имало в Рим, които предупреждавали, щом в някоя провинция се надигал бунт.

— Не мисля, че в страната на презвитера — отбелязал Абдул — може да има бунтове, защото там царят мир и разбирателство.

Идеята за автоматите обаче не му се сторила безинтересна, защото всички знаели, че един велик император, независимо дали е мавър, или християнин, трябва да разполага с такива автомати в своя двор. Той вече ги виждал и чрез удивителна хипотипоза^[1] ги направил видими и за своите приятели:

— Дворецът се издига на една планина и тази планина е направена от оникс и е с толкова гладък връх, че блести като луната. Храмът е във форма на кръг, има златен купол и златни стени, инкрустирани със скъпоценни камъни, толкова искрящи, че през зимата излъчват топлина, а през лятото — разхлаждат. Таванът е изпъстрен със сапфири, които наподобяват небесния свод, и с рубини, които изобразяват звездите. Едно позлатено слънце и една сребърна луна — ето и автоматите — прекосяват небето, и изкуствени птички пеят всеки ден, а от ъглите четири ангела от позлатен бронз им пригласят със своите тръби. Дворецът се издига над скрит кладенец, в който конски впряг задвижва един воденичен камък според смяната на годишните времена, тъй че той се превръща в изображение на Космоса. Под подовата настилка от кристал плават риби и приказни морски създания. Чувал съм обаче да говорят и за огледала, в които може да се види всичко, което се случва по света. Това би било полезно за отеца — така той би могъл да управлява и най-далечните граници на своето царство…

Поета, който вече проявявал склонност към архитектурата, се захванал да рисува огледалото и да обяснява:

— Ще бъде поставено много нависоко и до него ще се стига по сто двайсет и пет стъпала от порфир…

— И алабастър — подсказал Борон, който дотогава си мълчал под въздействието на зеления мед.

— Добре, може и алабастър. Но най-последните стъпала ще бъдат от амбър и пантера.

— Как от пантера, за Бога? — запитал Баудолино.

— Не се прави на глупав, Плиний говори за пантерата, това е един разноцветен камък. Но всъщност огледалото ще се крепи на една-единствена колона. Или, по-точно, върху тази колона ще бъде поставена плоча, на която ще стъпват две колони, а на тях пък ще бъде поставена нова плоча, на която ще стъпват четири колони, и така колоните ще се увеличават, докато върху средната плоча не станат шейсет и четири. Те от своя страна ще поддържат плоча с трийсет и две колони, подържащи плоча с шестнайсет колони, и така ще намаляват, докато не се стигне до една-единствена колона, на която ще се крепи огледалото.

— Виж какво — намесил се раби Соломон, — с тази история за колоните огледалото ще се събори в първия миг, в който някой пипне най-долната колона.

— Ти да мълчиш, че си фалшив като душата на Юда. Значи ти си съгласен вашият Иезекиил да вижда храм, дето никой не може да каже какъв е, и ако дойде един зидар християнин и ти каже, че такова нещо не може да бъде, ти ще му отговориш, че Иезекиил чувал гласове и не го засягали формите, пък аз да не мога да правя огледала, които да стоят и да не се събарят, така ли? Аз пък ще поставя дванайсет хиляди войници да следят за огледалото, всички около най-долната колона, и те ще му берат грижата да не падне. Така става ли?

— Става, става, огледалото си е твое — миролюбиво се съгласил раби Соломон.

Абдул следял разговора с усмивка на уста и поглед, зареян в празното пространство, и Баудолино разбирал, че в това огледало той искал да съзре поне сянката на своята далечна принцеса.

— През следващите дни — каза Баудолино на Никита — се налагаше да побързаме, защото Поета трябваше да си замине, а не искаше да пропусне края на историята. Но вече бяхме на прав път.

— На прав път ли? Но на този отец, според мен, биха повярвали по-малко, отколкото на влъхвите, преоблечени като кардинали, и на Карл Велики сред ангелските войнства…

— Щяха да му повярват, ако се бе обадил, лично, с едно писмо до Фридрих — каза Баудолино.