Шърли Бъзби
Среднощен маскарад (19)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Унинието на съпруга й след вечерята в Оук Холоу не можеше да не направи впечатление на Мелиса, но този път тя прояви здрав разум и си замълча. Ала тайно в себе си изгаряше от любопитство какво бяха обсъждали господата помежду си, още повече, че Джош и Закари бяха изключени от разговора. Направи няколко опита да поразпита Доминик за случилото се, но получи в отговор толкова мрачни погледи, че любопитството й нарасна до небесата.

Когато на следващата сутрин двамата седнаха да закусват, тя избра по-безопасна тема.

— Как мислиш, дали някога бихме могли да посетим Тер Дю Кьор и Шато Сен Андре? — Новите й роднини най-сърдечно я бяха поканили да погостува в плантациите им.

Доминик, който все още не можеше да изтрие от ума си неприятния разговор с Джейсън, отговори раздразнено:

— Ще ти кажа само едно — преди да видя отново скъпия си брат и още по-скъпия си приятел, ще мине много-много време! — Но тъй като Мелиса го изгледа смаяно, побърза да добави: — Това беше шега, скъпа моя! Ако желаеш, ще прекараме първата си Коледа в дома на брат ми. Не съм сигурен, че къщата в Таузънд Оукс ще бъде готова дотогава. Сигурно ще пожелаеш първо да я обзаведеш по свой вкус със скъпи мебели от Ню Орлиънс.

За първи път от много дни насам заговаряха за Таузънд Оукс. Мелиса остави чашата си и тихо попита:

— Кога възнамеряваш да заживеем окончателно в Таузънд Оукс? Много ми се иска да видя новия си дом. — За да не помисли, че къщата, в която живееха сега, й се струва твърде малка, тя побърза да добави: — Макар че и тук се чувствам щастлива! Къщата е направо възхитителна и съм сигурна, че ще ми е мъчно за нея.

Кой знае по каква причина, Доминик сметна перспективата да се махне оттук за твърде привлекателна и й отговори с доволна усмивка:

— Идеята ти е великолепна! Отдавна трябваше да го направим. Наистина е крайно време да се запознаеш с новия си дом. Ще тръгнем, когато си готова. — Безкрайно облекчен, че ще се отдалечи на няколко десетки мили от Дебора Боудън и ще се отърве поне за известно време от опасността, която англичанката представляваше за крехкото му брачно щастие, той продължи: — Къщата все още е в жалко състояние, но ти би могла да съставиш списък на най-важните неща, от които се нуждаем, и да ги поръчаш в Начез. Свободна си да купиш, каквото искаш.

Преместването в Таузънд Оукс представляваше идеалното решение на проблема — двамата с Мелиса щяха да бъдат заети по цял ден с устройването си в новия дом и напрежението, което цареше между тях в тази тясна къщичка, щеше да изчезне от само себе си… а и нямаше да му се наложи да се занимава повече с Дебора. И той самият не знаеше коя перспектива му изглежда по-привлекателна, но във всеки случай си подсвиркваше в най-добро настроение, когато влезе в малкия обор.

За негово голямо съжаление доброто настроение не продължи дълго. Не минаха и десет минути, откакто бе излязъл на езда, когато осъзна, че сега не може да замине за Таузънд Оукс. Колкото и неприятна да му беше мисълта че ще се наложи да прекара доста часове в компанията на лейди Боудън — сега най-важното беше да узнаят нещо повече за действията на брат й. Не можеше току-така да се откаже от дълга си. Зададе си въпроса как би се почувствал, ако обърне гръб на всичко и заживее спокойно в Таузънд Оукс, и се почувства ужасно неловко. Ами ако опасенията на Джейсън се сбъднеха и в Северна Луизиана избухнеше въстание? Част от вината щеше да е и негова. Никога досега не беше обръщал гръб на дълга си, нито пък на неприятеля, нямаше да го направи и сега, колкото и мъчително да беше това решение. Дори ако трябваше да изложи брака си на опасност.

Може би беше по-добре да останат в околностите на Батън Руж и по други съображения. Докато разсее окончателно съмненията си относно Мелиса и причините й да се омъжи за него, по-добре беше да не й дава други възможности да се вкорени дълбоко в живота му. Досега Таузънд Оукс беше незасегнат от личността й; там нищо не му напомняше за нея и нищо нямаше да го преследва, ако жена му все пак се окажеше онова хладно, пресметливо същество, за което я смяташе в началото. Освен това тук, между приятелите и роднините си, тя щеше да се държи по-непринудено, а на него щеше да му бъде по-лесно да я наблюдава и да я залови при евентуално невнимание.

Макар перспективата да обясни на Мелиса тази внезапна промяна в намеренията си да беше повече от неприятна, особено след като беше длъжен да премълчи причината, той въздъхна и обърна коня си в посоката, от която беше дошъл.

Прибра се в къщи, остави коня на смаяния прислужник и бавно се запъти към къщата, обмисляйки по какъв начин да й съобщи решението си. За съжаление не му хрумваше нищо разумно. На всичкото отгоре видя червения жребец на Закари и големия кафяв кон на Ройс, привързани на железния стълб край вратата, и настроението му спадна под нулата. Божичко, дано Мелиса не беше разказала на посетителите за предстоящото преместване в Таузънд Оукс! Разтревожи се още повече, когато погледът му падна върху едно червено-жълто файтонче, пред което беше впрегната красива прана кобилка. Превозното средство беше оставено на сянка под големия дъб край къщата. От гърлото му се изтръгна задавено проклятие. Колко гости бяха дошли през краткото му отсъствие?

Той не познаваше нито колата, нито коня, и беше любопитен кой е пристигнал с тях. Е, можеше да се очаква, че след като меденият месец отмина, домът им няма да остане нито миг без гости.

Когато влезе в преддверието, в сърцето му се промъкна неприятно подозрение, така че почти не се изненада, когато завари в дневната лейди Дебора Боудън да пие чай с жена му, Ройс и Закари. Братът на Мелиса се беше разположил удобно в едно меко кресло, което изглеждаше още по-крехко под масивната му фигура, Ройс стоеше облегнат на камината, а Мелиса, чието лице издаваше бдителност, седеше точно срещу Дебора. При влизането на Доминик тя го погледна със смесица от облекчение и… и нещо друго, което никак не му хареса. Вече се беше научил да различава безпогрешно признаците на надигащата се буря и знаеше, че му предстоят немалко неприятни минути.

Със сърдечна усмивка, отправена към всички присъстващи, той проговори небрежно:

— Радвам се да ви видя в дома си. — После устреми поглед в лицето на Ройс и прибави: — Бях тръгнал към теб, но стремето ми се скъса и се наложи да се върна. Сигурно сме се разминали по пътя.

В погледа на приятеля му се четеше подигравка.

— Имал си късмет, че се върна. Мелиса тъкмо ни разказваше за предстоящото ви отпътуване.

Закари, който изглеждаше великолепно в тесния зелен жакет, отбеляза ухилено:

— Точно така, и скъпата ми сестричка ме покани да дойда с вас. Надявам се, че нямаш нищо против?

Доминик, който тайно в себе си стенеше от безсилна ярост, направи усилие да се усмихне. Тъкмо се чудеше как да намери изход от неприятната ситуация, когато Дебора остави чашата си, скочи от дивана и се втурна към него с маниера си на глезено малко момиче:

— О, Доминик, кажи, че ще отложиш това пътуване! — Тя хвърли мил поглед към Мелиса и добави: — Та аз почти не познавам младата ти жена! Ако ни я отнемеш толкова бързо, няма да имаме възможност да станем приятелки. — Тя обърна гръб на Доминик, зашумоля с полите си към Мелиса и дружелюбно я потупа по рамото. — Тя е прекрасна и никак не е почтено от твоя страна да я затвориш в онази усамотена плантация. Сигурна съм, че предпочита да остане тук.

— Смятам, че лейди Дебора е права. Би трябвало да останете тук по-дълго. — Той отправи многозначителен поглед към приятеля си и заключи: — Имаш известни задължения, с които не можеш да се справиш в Таузънд Оукс.

— Виждате ли! — намеси се обвинително Дебора. — Ройс също е на мнение, че трябва да останете! — Тя запърха отново към Доминик и го погледна умолително: — О, моля те, кажи, че ще останеш!

Проклинайки Джейсън, Ройс и Дебора, Доминик не посмя да улови погледа на Мелиса и проговори глухо, опитвайки се да се усмихне:

— Е, от мен да мине. Ще останем още известно време. — Хвърли бърз поглед към жена си и тихо добави: — Но само ако съпругата ми няма нищо против.

Учтивата усмивка бе застинала на лицето на Мелиса. Все пак тя успя да проговори с обичайния си глас:

— Но разбира се, скъпи! Както желаеш. — Само Доминик забеляза възмущението и да, болката в златнокафявите й очи. В момента не можеше да направи нищо, за да укроти справедливия й гняв.

Дебора, успяла да наложи волята си, седна отново на дивана и забъбри щастливо:

— О, ще бъде чудесно! Ще организираме пикници и излети по брега на реката. Ще се забавляваме като луди!

— Това ли предприе тази сутрин? Излет по брега на реката? — попита Доминик и си наля чаша чай, макар че би предпочел силно уиски.

Дебора се показа неочаквано сдържана.

— Не, всъщност не… Сетих се, че вчера съм забравила ръкавицата си в Уилоуглен. И тъй като бях сама, Закари предложи да ме придружи по обратния път. После срещнахме Ройс, който пък беше тръгнал към вас, и си казахме, че не е лошо да ви посетим.

— Е, аз от своя страна съм разочарован, че Мелиса и Доминик не потеглят за Таузънд Оукс. Вече горях от нетърпение да разгледам имението — намеси се Закари, който не изпускаше от очи сестра си.

— О, Закари! — изхленчи негодуващо Дебора. — Как смеете да мислите за пътуване? Нали ще остана съвсем сама!

Закари се засмя смутено и направи някаква безобидна забележка, за да смени темата. Малко след това гостите се сбогуваха и всички въздъхнаха облекчено. Слава богу, каза си ядосано Мелиса, вече не й се налагаше да търпи глупавото бъбрене на Дебора. Ами тъпите, изпълнени с копнеж погледи, които Закари хвърляше към съперницата й… Добре, че вече не беше нужно да седи и да се усмихва, докато мъжът й позволяваше на онази никаквица да го върти на малкото си пръстче… Гърдите й се вълнуваха, в главата й се носеха някои не съвсем подходящи за дама мисли, но лицето й беше спокойно. Тя дори се усмихна и помаха на гостите си, които бързо се отдалечаваха по пътя.

Всички надежди, че връзката между Доминик и лейди Боудън е била безобидна, че онази сутрин не се е случило нищо лошо, се прекършиха в момента, когато Доминик отстъпи пред молбите на англичанката и остана тук, близо до Батън Руж — близо до нея. Естествено, той не можеше да замине току-така и да изостави любовницата си, повтаряше си горчиво тя, стиснала ръце в юмруци.

Едно беше ясно: Доминик не я обичаше и се беше оженил за нея по принуда, но тя не можеше да го остави — не и заради жена като Дебора Боудън! Той не ми е безразличен, каза си решително тя, и ако продължава да ме търпи до себе си, ще му бъда образцова съпруга! Е, поне ще се опитам, поправи се тя, тъй като нямаше доверие на изменчивия си темперамент.

Мелиса беше готова да признае, че е извършила много грешки по време на краткия си брак, но положението беше много трудно за нея. При нормални обстоятелства, ако можеше да бъде сигурна, че Доминик се е оженил за нея от любов, тя би могла да отмине с безразличие заплахата, която представляваше Дебора. Сега обаче… сега трябваше не само да се бори за съпруга си, ами и да се справи с противница, която използваше непочтени средства, за да й го отнеме. Въздишката й беше сърцераздирателна. Най-лошото беше, че не знаеше дали Доминик изпитва някакви чувства към нея или не. Дали за него имаше някакво значение коя ще излезе победителка в тази жестока борба?

В присъствието на гостите Доминик беше наблюдавал незабелязано жена си и се беше подготвил за бурен изблик на гняв. След като изпратиха неканените посетители, пожела да й даде възможност да се разтовари и заговори подчертано меко:

— Много приятно посещение, нали? Колко мило от страна на лейди Боудън, че реши да ни посети!

Мелиса, която упорито криеше лицето си, отговори беззвучно:

— Да, много мило. — И понеже не беше в състояние да се овладее, добави подигравателно: — Тъй като за в бъдеще ще я виждаме често в дома си, аз се радвам, че събудих в душата й толкова топли чувства.

Доминик едва удържа усмивката си, макар че много добре разбираше какво изпитва Мелиса. Той я обърна към себе си, улови брадичката й и проговори с искрена нежност:

— Много ли си разочарована, че не тръгваме веднага за Таузънд Оукс?

Решена да не му позволи да надникне в развълнуваното й сърце, Мелиса се постара да изглежда равнодушна и срещна с достойнство развеселения му поглед. Гласът й прозвуча дрезгаво:

— Какво говориш? Какво значение има това… Вероятно никога няма да свикна напълно с Таузънд Оукс. Сигурно ще ми е много трудно да се сбогувам завинаги с приятелите си. — В погледа й се четеше копнеж. — Освен това се радвам, че няма да се наложи да се лиша от посещенията на младите кавалери… — Тя целуна Доминик по бузата и добави: — Е, разбира се, и на дамите, които познавам от детските си години. Предстоящата раздяла ме изпълваше със страх, но сега съм спокойно. Сигурно много млади мъже ще се зарадват, че оставаме.

Тя дари съпруга си с блуждаещ поглед и в този момент заприлича досущ на Дебора. Прозрял истинските й намерения, Доминик едва се удържа да не избухне в луд смях. Тази малка вещица! Искаше да го накара да ревнува! Стана му ясно какви цели преследва. Е, можеше да бъде сигурна, че ще играе по свирката й. При други обстоятелства щеше да се наслаждава невероятно много на артистичния й талант, но сега… А толкова му се искаше да я грабне в обятията си и да я целуне с цялата си страст.

В следващия миг си припомни каква трудна задача го очаква и лицето му отново помръкна. Как да спечели сърцето на Мелиса — а той вече знаеше, че иска да го спечели, — и едновременно с това да се среща често с другата? От гърлото му се изтръгна ядно проклятие. Някой ден ще си поговоря сериозно с Джейсън и Морган, закле се тържествено той.

Мелиса не можеше да не забележи мрачното му изражение, но не разбра истинската причина. Зарадва се, защото помисли, че споменаването на другите мъже е развалило така бързо настроението на мъжа й. Чудесно! Тя се вживя в новата си роля и заговори въодушевено:

— Щом решаваме да останем тук, бихме могли да дадем официална вечеря. Ще поканим всички познати и приятели, за да знаят, че са добре дошли в новия ни дом. — После плахо добави: — Естествено трябва да поканим лейди Боудън… и брат й.

С безизразно лице и странно глух глас Доминик отговори:

— Както желаеш, скъпа. Мисис Мийкс ще се погрижи за всичко. Единствената ти задача е да съставиш списък на гостите.

Мелиса бе очаквала бурна реакция при споменаването на Лейтимър и остана разочарована от безразличието му. С намаляло въодушевление тя отвърна тихо:

— Е, добре, ще поговоря с мисис Мийкс. Какво ще кажеш за следващия четвъртък? Петнайсет до двайсет души на вечеря?

— Да, скъпа. Прави, каквото искаш.

Най-много й се искаше да затропа ядно с крак, толкова разочарована беше. После обаче се обърна и царствено се отдалечи, за да поговори с мисис Мийкс. Невъзможен човек съм си избрала за съпруг, гневеше се тя. Но щеше да му докаже, че може да реагира също така хладно и безразлично като него! Кой знае… може би беше най-добре да поддържа тесни приятелски отношения с лейди Боудън.

След няколко съвещания с мисис Мийкс, по време на които бяха обсъдени всички подробности около предстоящата вечеря, стана време да напише поканите и да ги разпрати. Всички дадоха съгласието си и Мелиса въодушевено се зае да подготви първия официален прием в живота си. Самата тя беше изненадана колко радост й доставяше да наблюдава напредването на приготовленията.

Тъй като времето беше хубаво, а трапезарията на къщата твърде малка, двете жени решиха да направят вечерята под открито небе. За да предотвратят нахлуването на досадни насекоми, слугите построиха огромна палатка от фина, набързо закупена в Батън Руж мрежа, която стана много елегантна и щеше да придаде на вечерята екзотичен вид. В средата поставиха дълга маса с бяла покривка, заобиколена от най-разнообразни столове, донесени от Уилоуглен и Оук Холоу. Слава Богу, различните им стилове никак не нарушаваха общото впечатление. Сребърни купи с гардении красяха масата. Между тях бяха подредени кристални свещници, отрупани с високи, тънки свещи. Още свещи горяха на няколкото масички по ъглите. Лампиони, окачени по магнолиите и дъбовете, придаваха на сцената нещо приказно и възхитените гости засипаха Мелиса с искрени похвали.

С изключение на лейди Боудън и Джулиъс Лейтимър на вечерята бяха поканени роднини и приятели от околността. С напредването на вечерта нервността на Мелиса се уталожи, тя започна да се наслаждава на забавлението и за момент забрави, че не е сияещата млада съпруга, която посрещаше с усмивка гостите си.

Тя наистина играеше добре ролята си. Доминик не можеше да откъсне поглед от прекрасното видение. Косите й, вдигнати умело от Ана, падаха на меки къдрици по едното рамо и блестяха на светлината на свещите като разтопен мед, а сметановото бяло на деколтето, подчертано от дълбоко изрязаната бронзова рокля, заслепяваше очите му. Доминик беше толкова омаян от жена си и се отдаваше на такива бурни еротични фантазии, че дори не чуваше, когато го заговаряха.

След вечеря Дебора изостави Закари, когото досега бе отрупвала с внимание, и се понесе към него, шумолейки със сините тафтяни поли. Погледът й беше изпълнен с копнеж.

— О, Доминик! — прошепна сладко тя. — Нека се поразходим! Градината изглежда толкова примамлива в светлината на лампионите. Хайде да потърсим някое усамотено местенце.

— Великолепна идея — съгласи се Ройс и посегна към ръката на Мелиса. — Ела, скъпа. Нека Доминик се погрижи за гостенката си, а аз ще се насладя на компанията ти.

Лишен от възможността да откаже, Доминик хвърли унищожителен поглед към Ройс и подаде ръка на Дебора. Приятелят му се усмихваше като ангелче.

Цялата радост и удовлетворение, които Мелиса беше изпитала от успешната вечер, отлетяха в мига, когато Дебора доверчиво сложи ръката си върху ръката на съпруга й. Тя се държеше с него като с… като с любовник! Заслепена от гняв и болка, Мелиса позволи на Ройс да я изведе от палатката. С натежало сърце тя закрачи през топлата, изпълнена с дъх на магнолия нощ. Смехът на гостите идваше някъде много отдалеч, мислите й бяха заети с това как по-категорично да заяви на лейди Дебора, че трябва да стои по-далеч от съпруга й.

Ройс й остави време да се съвземе и заговори тихо:

— Не се тревожи, Лиса. И най-глупавият ще забележи, че Доминик би дал всичко, за да остане до теб, вместо да слуша празното дърдорене на онази гъска. Трябва да имаш повече доверие в себе си… и в него.

Мелиса замръзна на мястото си. След малко изгледа с неприкрита враждебност братовчеда си и изсъска като змия:

— Трябваше веднага да се сетя, че ще вземеш неговата страна. И ти ли ще ме лъжеш и ще твърдиш, че двамата не са любовници?

Светкавиците в красивите й очи накараха Ройс да забави отговора си. Той я придърпа в тъмното и зашепна настойчиво:

— Престани да се държиш като глупачка! Знам, че отношенията им изглеждат подозрителни, но трябва да разбереш едно — интересът на Доминик към Дебора не е такъв, за какъвто го мислиш.

Мелиса се изсмя горчиво и се откъсна от него.

— О, да, разбира се! Не се съмнявам нито секунда! — отвърна недоверчиво тя. — А сега ме извини, ако обичаш. Трябва да се погрижа за гостите си… особено за мъжете.

Ройс се загледа безпомощно след нея. За първи път разбра защо Доминик не изглеждаше особено въодушевен от предложението на Джейсън. Тъй като познаваше много добре сменящите се настроения на Мелиса — двамата доста си приличаха по характер, — той не завиждаше на приятеля си. Потискайки напиращото на устата му проклятие, той хукна след нея, надявайки се да предотврати следващата й глупост… или безумие.

Когато се приближи към групата, към която се бе присъединила Мелиса, настроението му се промени рязко. Всемогъщи Боже! Как можа да избере точно Лейтимър!

Ръката й почиваше доверчиво върху неговата, също както тази на Дебора върху ръката на Доминик. На лицето й цъфтеше омайваща усмивка. Подканващият поглед на топазените очи стресна Ройс не на шега. А като забеляза похотливия огън, който пламтеше в погледа на англичанина, той направо се разтрепери. Ако продължаваха така… кой знае какво щеше да се случи.

Гостите, които бяха заобиколили Мелиса и Лейтимър, бяха Морган и Леони, Закари, Ан Балард, дъщерята на един съсед, и Даниел Манчестър. Разговорът се въртеше около сватбата на Даниел, която щеше да се състои в началото на ноември, и когато Ройс се приближи, брат му се ухили и рече:

— Е, стари момко, сега, когато и Доминик се хвана на въдицата, а аз само след няколко седмици ще предприема тази рискована стъпка, ти сигурно очакваш с нетърпение някоя очарователна млада дама да те хване в капана си?

Със сините си очи и гъстата кестенява коса Даниел беше истински Манчестър, по-младо и стройно издание на Джош. Самоуверен, небрежно елегантен, той беше вечно усмихнат и с ведър характер. Тъй като беше най-малкият в семейството, всички го глезеха и това продължаваше въпреки двадесет и трите му години. Слава Богу, беше толкова уравновесен, че всеобщото внимание не беше успяло да го поквари. Лицето му издаваше възхищение към големия брат. Без да обръща внимание на мрачния поглед, с който го удостои Ройс, той избухна в смях и огледа насъбралите се гости.

— А ти ще направиш добре, ако помислиш още веднъж, преди да сложиш глава в примката — отговори сърдито Ройс.

Даниел поклати глава.

— Не и аз! За разлика от теб горя от нетърпение да се оженя и да имам семейство. А ти си остани заклет, костелив стар ерген!

Гостите се разсмяха развеселено. Епитетът „костелив“ никак не подхождаше на красивия, широкоплещест и елегантен Ройс. После заговориха за друго, а след няколко минути Мелиса и Лейтимър се отдалечиха към градината. Ройс ги проследи с гневен поглед.

Мелиса усети угризения на съвестта, когато Лейтимър се запъти към една тъмна алея, неосветена от лампионите. После обаче решително вирна брадичка. Доминик също се забавляваше в някое тъмно ъгълче, защо тя да не последва примера му! Гневът и разочарованието я бяха накарали да потърси близостта на Лейтимър, и пак те я задържаха при него, макар че с всяка фибра на тялото си копнееше за Доминик — само че за онзи Доминик, който я обичаше.

Макар че гневът я бе тласнал към прибързани действия, той не можа да замъгли разума й. Щом стигнаха тъмната алея, тя се отдалечи на безопасно разстояние от Лейтимър. Застана пред него като наострила уши сърна, готова за скок при първия признак на опасност.

Лейтимър, от вниманието на когото не беше убягнала нервността й, проговори със суха подигравка:

— Не бих се осмелил да премина в нападение на такова оживено място.

Мелиса се изчерви в мрака.

— Това ми е ясно — отвърна остро тя. — Признайте обаче, че имам основания да не ви вярвам.

Възцари се напрегнато мълчание. Лейтимър мисли дълго, преди да заговори отново.

— Вече ви помолих за прошка. Държанието ми беше непростимо, но нима не мога да направя нищо, за да станем отново приятели?

Да! — едва не извика Мелиса. Вземи сестра си и се махайте оттук! Върни се в родината си и се постарай никога вече да не чуя нито нейното, нито твоето име! За съжаление не можеше да изкаже гласно желанията си, затова се задоволи да отговори сухо:

— Не знам. Повярвах, че във ваше лице имам приятел, но после се държахте толкова невъзпитано, че…

— Недейте така, скъпа моя! Трябва да разберете, че бях полудял по вас! Постъпих като глупак, признавам, но желанието да ви имам ме заслепи и ме тласна към някои прибързани действия, за които съжалявам. Ако бях постъпил като джентълмен, сега аз щях да бъда ваш съпруг, а не…

— Доминик — довърши глухо Мелиса. Тонът й издаваше обзелото я отчаяние.

Окуражен от факта, че Мелиса беше благоволила да го изслуша, Лейтимър продължи настойчиво:

— Направих опит да ви предупредя, скъпа моя. Защо не ме послушахте!

Мелиса избягна погледа му, опитвайки се да се пребори с напиращите сълзи. Лицемерната му доброта беше непоносима. Много й се искаше да сподели болката си с човек, който познаваше истинската природа на съпруга й, но лоялността, предпазливостта и инстинктивното недоверие към Лейтимър я предпазиха от поредната погрешна стъпка. Не й беше убягнал погледът, който двамата бяха разменили при пристигането на Лейтимър и сестра му. Беше усетила напрежението, което измъчваше Доминик, докато разменяше поздрави с англичанина. Вече й беше ясно, че отвращението на съпруга й има дълбоки корени и не се дължи единствено на интереса, която тя беше изразила.

Лейтимър схвана продължителното мълчание на Мелиса като одобрение и сложи ръка върху голото й рамо.

— Винаги съм искал само най-доброто за вас, скъпа моя — зашепна той. — Признавам, че се държах като невъзпитан хлапак, но ако ми простите, ще се опитам да ви бъда приятел и да ви помагам с всичко, което мога. — В гласа му прозвуча настойчивост: — Трябва да ми имате доверие… Никога не бих ви измамил!

Мелиса изпъна гордо рамене и попита хладно и резервирано:

— Толкова ли сте сигурен, че Доминик ще го направи?

Лейтимър реагира с горчив смях.

— Съмнявате ли се? Забравяте, че го познавам отдавна — много по-дълго, отколкото вие! — Той сграбчи рамото на Мелиса и я обърна към себе си. — Ако се съмнявате в думите ми, ще ми кажете ли къде е сега мъжът ви?

— Mon Dieu! — чу се в този миг веселият глас на Леони. — И аз бих искала да го узная. — Тя се престори, че не забелязва уплахата и жалното изражение на Мелиса. — Ела при мен, скъпа, защото имам да ти кажа нещо много важно. Знай, че още от самото начало трябва да се отнасяш много строго с мъжете от семейство Слейд — иначе ще те завладеят… както Морган владее мен.

Зад Леони се появиха Ройс и Морган и братът на Доминик се обърна ухилено към жена си:

— Леони е напълно права… От момента, в който я видях за първи път, тя взе живота ми в свои ръце.

Мелиса промърмори нещо, макар че щастието на Морган и жена му се заби като нож в раненото й сърце. Болката стана непоносима, когато след няколко минути към тях се присъединиха Дебора и Доминик, все още уловени за ръка.

Безупречната вратовръзка на Доминик беше изкривена, а Дебора изглеждаше толкова доволна от себе си, че Мелиса нито за миг не се усъмни в сцената, която се беше разиграла в тъмната алея. Колко ли щеше да се учуди, ако разбереше, че Доминик беше твърде далеч от мисълта да се наслади на няколко страстни мига с Дебора, че през цялото време беше защитавал брака си и че вратовръзката му се беше разкривила само защото насила беше свалил ръцете й от врата си и доста грубо й бе дал да разбере, че вече е женен и че отсега нататък тя трябва да се държи прилично.