Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Луизиана (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Midnight Masquerade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 90 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Шърли Бъзби. Среднощен маскарад

ИК „Ирис“ 1996

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Siqnie)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Същия въпрос си задаваше и Джулиъс Лейтимър, който седеше в дневната на красивата, наета само преди месец къщичка в края на Батън Руж, и се взираше внимателно в сестра си. Присвил очи, той я оглеждаше изпитателно, докато тя се играеше с чашката за кафе и се преструваше, че не забелязва погледа му.

Братът и сестрата бяха сами. Джулиъс беше седнал в едно високо кожено кресло, а Дебора беше заела място насреща му, до една масичка, на която бяха поставени сребърна кана и чинийки със сладкиши. Разговорът им, едносричен и прекъсван от дълги паузи, не беше интересен за никого, ала когато Дебора небрежно спомена името на Закари, Лейтимър веднага наостри уши.

За разлика от Мелиса, която почти не познаваше Дебора, той не се съмняваше нито за миг в мотивите на сестра си. Все пак двамата бяха обсъдили подробно поведението си и бяха стигнали до извода, че Закари Сеймур може да се окаже много ценен източник на допълнителни доходи, особено след като вече имаше достъп до поставеното под попечителство наследство, фактът, че момъкът имаше богат и щедър зет, го правеше още по-привлекателен за тях. Затова и двамата незабавно се бяха заели да приложат метода, който в миналото винаги се беше оказвал успешен: Дебора омагьосваше жертвата с ослепителната си усмивка и влюбеният се стараеше да завоюва вниманието й със скъпоценни подаръци. За голямо задоволство на брата и сестрата всичко вървеше по план: Закари не закъсня да засипе с подаръци жената, която му се усмихваше така примамливо, която така умело изразяваше възхищението си от него.

В последно време обаче Лейтимър все по-често се питаше дали Дебора не прекалява с тази малка комедия — един превъзбуден, улучен право в сърцето отблъснат обожател беше в състояние да причини много вреди, а той не можеше да допусне това. Нищо незначещ флирт, няколко срещи, това беше, което имаше предвид той, когато обясняваше плана си на Дебора. Дългите му, тесни пръсти потропваха нервно по масичката, но гласът му прозвуча небрежно:

— Не отиваш ли твърде далеч с младия Сеймур? Вече получи няколко много красиви нещица. Сапфирените обици от последната седмица са чудесни и сигурно ще ни донесат значителна сума в Лондон. Не разбираш ли, че не можем да си позволим грозни сцени и каквито и да било усложнения?

Дебора се усмихна лениво.

— Не си въобразявай такива страшни неща, Джулиъс. Повярвай ми, аз знам как да се справям с мъжете, а Закари е истинска овчица.

Лейтимър, който не си правеше илюзии за суетността на сестра си, не беше убеден.

— Преди известно време, докато ти се носеше с онзи Слейд в ритъма на валса на бала у Хамптънови, малкият не ми се стори никак кротък.

— Да, спомням си. Той се разсърди, даже избухна — промълви тихо Дебора и със замечтана усмивка продължи: — Закари е толкова мъжествен! Едва не отстъпих пред настойчивостта му…

Лейтимър застина на мястото си. В гласа му прозвуча неприкрита заплаха:

— Доколкото си спомням, уговорката ни гласеше, че няма да си позволяваш волности. Ти ме увери, че ще го омагьосаш, но няма да го прелъстиш.

— Не се тревожи за нищо, братко — отговори не без твърдост Дебора. — Много добре знам какво правя! Освен това — продължи с обичайния си хленчещ гласец тя — мисля, че заслужавам награда, след като пропуснах възможността да стана жена на Доминик и живях в онзи ад със стария Боудън. — Красивите й черти се опънаха. — Нима не знаеш какво ми струваше да целувам онзи похотлив стар пръч, да понасям отвратителните му ласки! Ако не го беше премахнал, кой знае колко още щях да издържа, без самата аз да посегна на живота му.

— Ти ще се научиш ли най-после да си държиш езика зад зъбите! — изръмжа вбесено Лейтимър. — Твоята бъбривост ще ни отведе на бесилката. Епизодът с Боудън е минало и най-строго ти забранявам да го споменаваш.

Дебора сви рамене и отпи глътка чай.

— Е, добре, но не ми се карай непрекъснато. — В очите й проблесна злоба. — Ти също не стигна далеч с онази жена.

Лейтимър отговори ледено:

— Вярно е, че не съм я имал в леглото си, но все пак си получих дълга — цели двадесет и пет хиляди долара, не забравяй! Те ни бяха много необходими, нали? Едва когато започнах да се опасявам, че няма почти никаква надежда да получа тези пари, реших да се възползвам от ситуацията и по друг начин. Най-доброто ми се стори да отведа в леглото си онази високомерна и дръзка личност. — По тесните му устни заигра злобна усмивка. — Струваше си да я науча на послушание… Бях готов да се откажа дори от парите…

— Така е, но ако не се откажеш от хазарта, ще загубиш и последното пени. Виж какво правиш в последно време!

— О, я си дръж устата! Аз знам какво правя. Роксбъри ни плати пътуването и ни обеща цяло състояние след връщането, но междувременно трябва да се представяме според положението си, да бъдем приети добре в тукашното общество. Особено от хората, които Роксбъри иска да спечели за своята кауза. Като споделям навиците им, те ме смятат за един от своя кръг. Знаеш ли, много от тези плантатори са невероятно дръзки играчи и човек, свикнал да борави с картите, може да направи от тях пяло състояние. Така ще се сдобием с доста повече пари, отколкото ни е обещал Роксбъри. Възнамерявам да се възползвам в пълна степен от този неочакван източник на средства. А ако всички смятат, че в момента не ми върви, толкова по-добре. — Сините му очи святкаха злобно. — Скоро ще почна да печеля и ти ще промениш мнението си за картоиграческата ми страст.

— Имаш ли предвид някой определен човек?

Лейтимър кимна.

— Да. Младият Франклин. Той е толкова безобиден и толкова лесно се оставя да го мамят, че чак ми е неприятно да го върша.

Дебора изпухтя презрително.

— Дано само не забележи, че го мамиш, защото никак не ми се иска да се стигне до някоя грозна сцена като онази в Лондон.

Лейтимър отхвърли забележката й с яден жест.

— Няма за какво да се тревожиш — увери я самодоволно той. — Дори ако заподозре, че не играя честно, не може да направи нищо друго, освен да ме извика на дуел. Пък и какво ме е грижа за тези американски диваци! Няма да останем дълго тук. Към края на годината ще бъдем в Ню Йорк, а скоро след това ще се върнем в Лондон — по-богати от всякога.

Дебора все още не беше убедена.

— Трябва ли първо да загубиш толкова пари?

— Нямам намерение да губя безкрайно, не се бой. Важното беше да го накарам да повярва, че е по-добър играч от мен, и да приспя бдителността му. Щом съм загубил определена сума, а след това започна да печеля, всички ще повярват, че късметът ми е проработил, и няма нито за миг да помислят, че съм ограбил онзи млад глупак.

— Да не мислиш, че Доминик няма да прозре ходовете ти? — попита сухо Дебора.

Грозна омраза разкриви класическите черти на Лейтимър.

— Толкова по-добре! Нека ме прозре, но аз няма да допусна още веднъж същата грешка, когато застана срещу него на полето на честта! Този път ще остане жив само един от нас и можеш да бъдеш сигурна, че не аз ще лежа в праха залян с кръв.

Дебора отново изкриви устнички и изхленчи обвинително:

— Все още не разбирам защо не се съгласи да се омъжа за него, когато имах тази възможност. Той е много по-богат от ужасния Боудън, освен това щях да се чувствам много по-приятно в неговото легло, отколкото в леглото на онзи старец…

— Затова ли продължаваш да се умилкваш около него? Да не се надяваш, че ще получиш онова, което тогава не успя?

— Ами ако е така? — попита разгорещено Дебора. — Ти имаш достатъчно жени, не виждам защо и аз да не се позабавлявам с мъж по свой избор. Нима трябва цял живот да омагьосвам мъжете, които ти си избрал според богатството им? Знаеш ли колко исках да се омъжа за Доминик!

Лейтимър скочи от мястото си и застана пред нея. Наля си чаша чай и заговори с глас, в който се примесваха гняв и съжаление:

— Ако знаех, че е толкова богат, нямаше да ти попреча да го заведеш пред олтара. Тогава обаче бях на мнение, че си имаме работа с един нахален дръвник от колониите, който е дошъл да си търси съпруга, с която да се изфука пред провинциалните си приятели. — Докато разбъркваше чая със сребърната лъжичка, той продължи да разсъждава на глас: — Но дори да знаех нещо за богатството му, надали бих се съгласил да го направя свой зет. Доминик е твърде умен и никога не би допуснал да го измамим. Сигурно щеше да се наложи да го убия много по-скоро, отколкото стария Боудън.

— Бракът със стария не донесе нищо — отвърна хапливо Дебора. — Освен това не съм сигурна, че бих допуснала да премахнеш Доминик — може би щеше да ми достави удоволствие да бъда негова жена.

— Много се съмнявам. Можеш ли да си представиш, че ще живееш някъде на края на света, заобиколена от цяла тълпа деца? Откакто сме тук, не си престанала да се оплакваш, че и страната, и хората са скучни и глупави. Наистина ли смяташ, че би се задоволила да живееш погребана в тази пустош, далеч от блясъка на Лондон? Не си въобразявай такива глупости, сестричке!

— Вероятно си прав. За съжаление трябва да призная и друго — Доминик е много променен. Станал е дори по-красив от някога, но пък…

— Но пък не е толкова влюбен в теб, нито е склонен да не забелязва грешките ти, нали? И изобщо не се стреми да ти се хареса — установи цинично Лейтимър. — Не забравяй, че си има жена, и то красива жена!

— А това те вбесява! — парира го със сладък глас Дебора. — Макар да се преструваш на безразличен, ти не можеш да й простиш, че ти избяга и се ожени за друг. И то не за кой да е, а за Доминик Слейд! Аз те познавам твърде добре, братко.

— Нямам нужда от поучения! Положих твърде много усилия да си възвърна доверието на Мелиса и сега няма да ти позволя да развалиш всичко с проклетата си бъбривост! Твоята задача е да омагьосаш Закари, а ако толкова искаш, преспи с Доминик, само не затормозявай красивата си главица с разсъждения за отношението ми към Мелиса.

Дебора му хвърли отровен поглед, но предпочете да премълчи. След сцени като тази желанието й да се отърве от ботуша на брат си се събуждаше с нова сила, макар че обикновено се задоволяваше той да разполага с живота й, дори ако това означаваше да се омъжи за човек, който можеше да й бъде дядо. Джулиъс я владееше изцяло, а тя, ленива, алчна и суетна, каквато си беше, се подчиняваше, защото той й разрешаваше повече свободи от който и да било съпруг или любовник. Влюбена в себе си, тя не пречеше на Джулиъс да урежда живота й във всяко едно отношение — което не изключваше някои гневни избухвания. Но само толкова. Тя се вгледа мрачно в красивото му лице.

— Това не е почтено. Ти имаш определени намерения към онази малка глупачка, а на мен не е позволено да се позабавлявам с брат й, така ли?

— Не ти ли е достатъчен съпругът на дамата? — подигра се злобно Лейтимър.

Изражението й стана още по-мрачно.

— Достатъчно ми е да го привлека в леглото си, но как да остана насаме с него?

— Щом е толкова важен за теб, защо не го поканиш на среща? Ако обстановката е подходяща, няма да ти е трудно да го прелъстиш.

Ясните сини очи светнаха.

— О, да, разбира се! Как не се сетих по-рано!

Мрачното й настроеше се изпари, тя скочи и се втурна с танцуващи стъпки навън. Ала горе, когато седна пред малкото си писалище, лицето й отново помръкна и тя се взря безпомощно в листа хартия. Знаеше много добре какво трябва да напише, за да го накара да се отзове на поканата й, но работата беше там, че не познаваше подходящо място за среща, където никой нямаше да им попречи.

Потънала в мислите си, тя седеше и отхвърляше възможностите една след друга. Накрая скочи и ядно смачка хартията. Нямаше смисъл да пише на Доминик, без да е сигурна за мястото на срещата…

Дебора не беше единствената, която планираше прелъстяване. Лейтимър възнамеряваше да направи същото с Мелиса, макар да не знаеше дали просто я желае или го прави само защото е съпруга на Доминик Слейд. През последните месеци беше положил извънредни усилия да поправи грешката си спрямо нея. Осъзна, че е подценил гордостта и куража й, и едва в последно време повярва, че доверието помежду им е възстановено. Това изпълни сърцето му с нова надежда. Беше му много трудно да играе ролята на разкайващ се, да крие бясната злоба и завист към Доминик, които го гризяха, и да не дава израз на разочарованието си, че плячката се е изплъзнала от ръцете му и се е омъжила за смъртния му враг. Коварна усмивка заигра на устните му. Скоро покорността и упоритостта му щяха да дадат плодове.

Усмивката му стана още по-широка. Без да знае, сестра му бе подкрепила плана му. Дебора щеше да направи опит да улови в мрежата си Доминик, а това щеше да го сближи още повече с Мелиса. Само заради това беше позволил на Дебора тази тайна среща. Ако сестра му успееше да прелъсти съпруга на Мелиса, той щеше да утеши измамената съпруга, да я окуражи, да й предложи помощта си… А когато Мелиса се почувстваше достатъчно унизена… Лейтимър се ухили. Ако оценката му беше правилна, тя щеше да плати със същата монета на мъжа си веднага щом узнаеше за измяната му. И тогава той щеше да я посрещне с отворени обятия…

Неочакваната и нежелана женитба на Мелиса и Доминик Слейд беше тежък удар за Лейтимър. Той беше толкова сигурен, че заложеният от него капан ще щракне, толкова уверен, че младата дама ще предпочете да му се отдаде, вместо да изгуби бащиния си дом, че новината за предстоящата женитба го накара да загуби ума и дума. Минаха седмици, преди да се примири с факта, че плячката му се е изплъзнала и че добре обмисленият му план да се наслади на прелестите й и след това със съжаление да й съобщи, че все пак държи да получи парите си, се е провалил. Беше побеснял от гняв и дори получаването на дължимата сума не беше в състояние да прогони чувството, че е бил жестоко измамен.

На всичкото отгоре времето напредваше. Според плана, разработен преди година с Роксбъри, той трябваше много скоро да замине за Ню Орлиънс. Затова, ако желаеше да получи удовлетворение, трябваше да побърза. Преди да си тръгне оттук, трябваше да свърши и някои други неща. Една от най-големите радости, които му предстояха, беше да сложи рога на смъртния си враг. Освен това трябваше да обере паричките на младия Франклин…

Подсвирквайки си доволно, Лейтимър стана и отиде в спалнята си. Трябваше да се преоблече за предстоящото си излизане. Предстоеше му приятна мъжка вечеря в дома на Томас Нортън, богат ерген, който живееше на миля извън Батън Руж. Ройс Манчестър беше обещал да дойде да го вземе, за да отидат заедно.

Мисълта за Ройс го накара да смръщи чело. Привързаността на младия мъж му създаваше немалко тревоги, защото не беше забравил, че в Лондон Ройс беше добър приятел на Доминик и се беше отнасял към него с хладно пренебрежение.

Първата му мисъл беше, че Ройс го шпионира, за да го улови в някоя безчестна постъпка. Лейтимър едва не избухна в смях. Планът на Роксбъри беше толкова съвършен, че не криеше почти никакъв риск. Пък и той нямаше никакво намерение да пъхне главата си в примката, дори заради парите, обещани от онази стара лисица.

Освен това — защо да рискува кожата си, когато имаше толкова други начини да се сдобие с пари? Така самодоволно размишляваше Лейтимър, докато се спускаше по витата стълба. Особено когато имаше насреща си безгрижен глупак като младия Франклин! Жестока усмивка разкриви устните му. Днешната мъжка вечер щеше да означава край на късмета за някои от тукашните господа…

За разлика от врага си Доминик, който също беше поканен на тази вечеря, никак не й се радваше. В последно време не беше оставал нито за миг насаме с Мелиса и много му се искаше да прекара една спокойна вечер с нея. За съжаление Ройс унищожи плана му в зародиш с настояването си да приемат поканата на младия Нортън.

Даминик си спомни как само преди три дни приятелят му се оплака с недоволно святкащи очи:

— Вярно е, че ти трябва да понасяш непрестанните умилквания на красивата Дебора, но аз не само трябва да търпя компанията на Лейтимър, а и да се преструвам, че го смятам за най-добрия си приятел — при това без никакъв резултат! Водих го по бордеите, пиянствахме по цяла нощ, посещавахме борбите с петли — нищо! Да не мислиш, че ми беше много приятно! Този човек е негодник и душата му е по-черна от тази на дявола! Не мога да го понасям и ако трябва да издържа още една вечер, нищо чудно да прибягна до насилие. Най-малкото, което можеш да направиш, е да дойдеш с мен у Нортън и да споделиш бедата ми.

Макар и неохотно, Доминик се съгласи и вместо тиха и спокойна вечер сред собствените си четири стени, сега го очакваше весела и необуздана мъжка компания. Закари също беше обещал да дойде. Двамата възнамеряваха да отидат заедно. Доминик тъкмо оправяше бялата си вратовръзка пред огледалото, когато чу гласа на Закари откъм стълбата.

Братът на Мелиса беше дошъл много рано, но тъй като можеше да влиза по всяко време в дома на младото семейство, това не представляваше проблем. След като предаде шапката си на слугата, той влезе в малкия салон и радостно поздрави седналата на дивана Мелиса, която стискаше в ръка томче със сонети. Домашната й роба издаваше, че възнамерява да си остане в къщи.

— Какво става? — провикна се Закари. — Най-ухажваната красавица в околността седи сама до камината? Или очите ме лъжат?

Мелиса остави книгата настрана и се засмя.

— Не ми се подигравай, братко! Говориш така, сякаш съм станала маниачка на тема забавления.

Младежът се отпусна в едно кресло и отговори на усмивката й.

— Трябва да признаеш, че последните месеци бяха изпъстрени със забавления — и това въпреки войната! Откакто се омъжи — и откакто получихме наследството, разбира се, — всички ни канят на приемите си. Струва ми се, че не съм прекарал нито една вечер в къщи…

Мелиса огледа брат си и сърцето й заби от любов и гордост. В тъмносиния копринен жакет и колосаната бяла вратовръзка Закари изглеждаше великолепно — типичният богат, безгрижен аристократ! Струваше й се невероятно, че само преди половин година двамата се бореха отчаяно да опазят покрива над главите си.

В гласа й прозвуча съжаление:

— Толкова неща се промениха…

Меланхолията й не убягна от вниманието на Закари и усмивката му угасна. Той се приведе напред и попита:

— Лиса, ти не съжаляваш за брака си, нали? Щастлива ли си? Знам, че в началото имаше известно напрежение, но… но всичко това е вече минало. Или не е така?

Въпросите му изненадаха Мелиса и тя се поколеба какво да отговори. Дали съжаляваше за брака си? Не! — извика сърцето й. Не! Само че отчаяно желаеше обстоятелствата да се бяха стекли другояче. Щастлива ли беше? Усмивка озари лицето й. Понякога просто хвърчеше от щастие. Друг път обаче…

Тя въздъхна. Въпреки привличането помежду им, въпреки вълнуващите погледи, които си разменяха, тя не можеше да бъде сигурна в чувствата на съпруга си. А историята с Дебора… Не, напрежението помежду им нямаше да изчезне, преди Дебора да се е махнала завинаги от живота им.

Между брата и сестрата нямаше тайни, затова Мелиса отговори внимателно:

— Не съм нещастна, но… Само ми се иска…

Тя не можа да продължи. Закари посегна към ръката й.

— Лиса, ако мога да направя нещо за теб, трябва веднага да ми кажеш! Искам да си спокойна и щастлива!

Мелиса поклати глава.

— Никой не може да ми помогне. Проблемът е в Доминик и в мен.

Тези думи не бяха достатъчни за младежа и той стисна ръката й с все сила.

— Бях много учуден от внезапното ти решение, знаеш ли? Уж не можеше да го търпиш, а се съгласи да се омъжиш за него! Не ти казах нито дума, но бях много разтревожен.

Братът и сестрата бяха толкова вдълбочени в разговора си, че никой не чу стъпките на Доминик по стълбата, нито пък го забеляза, когато спря до вратата, за да не им попречи. Той понечи да се върне, за да им даде възможност да си поговорят още малко, когато следващият въпрос на Закари го накара да замръзне на мястото си.

— Лиса, Джош ли те принуди да се омъжиш? Заради проклетото наследство, нали?

Мелиса се готвеше да отрече, но не посмя и Закари продължи:

— Сигурен съм, че е заради наследството! С какво те заплаши?

Мелиса седеше неподвижна, устремила поглед в брат си, не можейки да реши дали да му се довери. Тъй като знаеше, че нищо не е в състояние да го отклони от намерението му да узнае всичко, тя преговори колебливо:

— Наследството беше една от причините за тази сватба, но не единствената и не най-важната.

— Знаех си! — извика тържествуващо Закари. — Не, че не те разбирам — добави съчувствено той, — но ти отблъсна доста обожатели, не по-малко красиви и богати, а после, като гръм от ясно небе, се омъжи за човек, когото почти не познаваше.

Споменът за първата среща с Доминик я накара да се изчерви. Гласът й прозвуча мечтателно:

— Да, понякога се случва… Времето няма нищо общо с чувствата.

— Може би — отвърна иронично Закари, — но трябва да признаеш, че в този внезапен годеж и в прибързаната сватба имаше нещо доста подозрително. Искам най-после да ми кажеш истината и да не ме отпращаш с двусмислени намеци.

Мелиса скочи като ужилена. Откъде брат й можеше да знае? Сякаш бе прочел мислите й, той се засмя.

— Мелиса, аз те познавам по-добре от всеки друг и отлично знам какво става в главата ти. Двамата преживяхме толкова неща заедно, но ти винаги си се старала да ме предпазиш от лошото. Спестяваше ми трудностите и сега не смей да го отричаш. — Той направи гримаса. — Аз не съм дете и не искам никога повече да криеш от мен неприятностите и проблемите си.

Мелиса уплашено потърси погледа му. Толкова й се искаше да му каже истината! Но не можеше. Все още не.

— Ако ти кажа истината, ще ми обещаеш ли да не предприемаш нищо прибързано? Нали няма да предизвикаш никого на дуел, все едно колко грозна или позорна ще ти се стори историята ми?

Закари се отдръпна. Не беше очаквал такъв обрат на разговора им.

— Ами ако не ти обещая?

— Или ще се закълнеш да мълчиш, или разговорът е приключен. — Мелиса знаеше много добре, че брат й ще полудее от гняв и още сега ще предизвика Лейтимър на дуел. На всяка цена трябваше да му изтръгне това обещание.

Закари я изгледа недоволно, после неохотно кимна.

— Имаш думата ми. Макар изискването ти да ми се струва дяволски непочтено.

Доминик продължаваше да стои зад вратата, ужасен, че неволно е подслушал чужд разговор, и в същото време неспособен да се помръдне от мястото си. Дъхът му идваше на тласъци, сърцето му биеше като лудо и той чакаше нетърпеливо разкритията на Мелиса, разкъсван между страха и любопитството.

Едва що чула исканото от Закари обещание, Мелиса се отпусна облекчено на дивана. Сега, когато беше дошъл моментът на истината, думите изригваха като вулкан от устата й. Вече не можеше да се сдържи. Ужасните събития, довели до отиването й в гостилницата, трябваше да бъдат споделени с някого, защото сърцето й щеше да се пръсне. Макар да се ограничи само в най-важното, лицето на Закари помрачня и в очите му пламна луд гняв.

— Тази проклета свиня! — изпъшка задъхано той. — Само да го пипна!

Мелиса скочи на крака и улови ръцете му.

— Даде ми думата си!

Момъкът избухна в горчив смях.

— Имаш я — макар че с най-голямо удоволствие бих забил ножа си в мръсното му сърце! Няма да го направя, бъди спокойна! Само че не мога да си представя как тази вечер ще седя насреща му и ще се усмихвам. Защо си такава глупачка, Лиса! Защо още тогава не ми каза всичко!

— Защото веднага ще го извикаш на дуел, затова! Нали можеше да загинеш! Какво щях да постигна, ако ти бях разкрила истината?

Закари я изгледа гневно.

— Ти ще престанеш ли най-после да ме пазиш от всички трудности? — изръмжа той. — Щяхме заедно да се справим с тази заплаха. Поне нямаше да бъдеш сама, не разбираш ли! — Когато лицето й остана безизразно, той продължи: — Не се бой, вече ти дадох думата си и няма да го извикам на дуел. А сега ми разкажи и останалото, макар че отлично си представям как е било. Заради Лейтимър предложи Фоли на Доминик, нали?

Мелиса кимна и отново заразказва. Не й беше лесно да се изповяда, особено когато стигна до мига, в който беше объркала стаята и на сцената беше излязъл Доминик. Но не премълча дори заплахата на Джош да я лиши от настойничеството над брат й.

След като свърши, в стаята се възцари напрегната тишина. Изтощена, но доволна, Мелиса се облегна назад и затвори очи.

— Вече знаеш защо се омъжих за Доминик.

— Всемогъщи Боже! Лиса, защо не ми каза нищо? Нима не вярваше, че ще те разбера? Ако беше казала истината, Джош и Ройс също щяха да проявят разбиране.

Мелиса отвори очи и го удостои с подигравателен поглед.

— Така ли мислиш? Джош само чакаше сгоден случай, за да постигне онова, което беше основната му цел още от седемнадесетия ми рожден ден насам. Освен това и двамата щяха веднага да хукнат при Лейтимър, за да го извикат на дуел! Нима трябваше да платят с живота си глупостта ми? Вярваш ли, че съвестта ми щеше да понесе подобен товар?

Закари беше извън себе си от гняв.

— Наш дълг е да защитаваме жените си от гадове като Лейтимър! Разбира се, че щяха да го извикат на дуел! — Безсилен да обуздае гнева си, той изкрещя: — Не беше почтено от твоя страна да ми изтръгнеш това обещание! Длъжна си да ме освободиш от него! Някой трябва да даде урок на онзи мръсник!

Мелиса поклати енергично глава и Закари скочи на крака.

— Трябва, Лиса! Трябва да ми позволиш да му се отплатя, както заслужава!

— Отплата! — повтори Доминик, който не беше напуснал мястото зад вратата. Влезе в салона, без да почука, и хладно попита, сякаш беше чул само последната дума: — Кой на кого иска да се отплати?