Шърли Бъзби
Среднощен маскарад (15)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

— Аз обаче не съм на това мнение! — изкрещя ядосано Доминик. Усмивката изчезна от лицето му. Той седна в леглото, после скочи на крака, гъвкав като котка. Докато вдигаше халата си от пода, изгледа Мелиса със злобно святкащи очи. — Изтърпяла ме била! — процеди през стиснати зъби той, докато гордостта му се бореше с желанието да я грабне в прегръдките си и да я целува, докато загуби съзнание. Как се осмеляваше да го обижда така! Много добре знаеше, че я е направил щастлива, а се преструваше, че случилото се е без значение. Безсрамница!

Той застана пред леглото и втренчи мрачен поглед в лицето й. Все още не можеше да реши дали да се върне при нея и да й докаже, че за изтърпяване не може да става и дума. Ала някъде дълбоко в ума му бе заседнало неприятно съмнение… А може би тя наистина беше изтърпяла страстната игра на телата им и го намираше толкова отвратителен, че с усилия понасяше присъствието му. В стомаха му заседна буца.

Това беше един от най-мъчителните мигове в живота на Доминик Слейд. Ако можеше да разбере каква болка му е причинила с лицемерното си равнодушие, Мелиса нямаше да посмее да продължи тази лъжа. Сега обаче тя посрещна спокойно погледа му и влезе отново в ролята си, като отговори невъзмутимо:

— Точно така, изтърпях те!

Лицето на Доминик се вкамени. Гласът му прозвуча режещо:

— Много добре, госпожо, тогава всичко е ясно. Повече няма да ти натрапвам компанията си. Но знай, че безброй други жени горят от желание да ги удостоя с вниманието си. Ти си единствената, която се отвращава от нежността ми. — Погледът му се плъзна по голото й тяло. — Не мога да отрека прелестите ти, но съм сигурен, че ще намеря достатъчно други жени, които да ми харесат дори повече от теб! Лека нощ, скъпа съпруго!

Стъписана, Мелиса го изпрати с поглед. Много й се искаше да го спре, да отрече всяка дума, която беше изрекла. Дали, водена от стремежа си да се защити, не беше направила ужасна грешка? Дали онова, което забеляза в дълбините на сивите мъжки очи, не беше болка?

Без да може да се помръдне, тя остана загледана във вратата, която Доминик беше затворил с трясък. Към чувството за вина се прибавиха и множеството доказателства за великодушието му. Този мой проклет език! — каза си обезкуражено тя и отчаяно си пожела някакво чудо да заличи последните няколко минути.

Ала покрусата й не трая дълго. Освен спомена за добротата, която Доминик беше проявил спрямо нея и Закари, в паметта й още пареха думите, изречени от чичо й по адрес на Домииник, и суровите обвинения в писмото на Лейтимър. Не можеше да забрави и обидното изявление на Доминик, че изобщо не е искал да се ожени за нея. Всичко това й помогна да се пребори с угризенията на съвестта. В крайна сметка, тя не беше казала нищо лошо, освен това още в самото начало го беше предупредила да не се доближава много до нея и той не биваше да се изненадва от държанието й. След като не хранеше никакви нежни чувства към нея, не биваше да се ядосва чак толкова, че страстта му я е оставила студена.

Мелиса не се чувстваше особено добре при тези размишления, но те все пак я утешиха и ужасното чувство, че е наранила болезнено Доминик, лека-полека се уталожи. За свое голямо съжаление обаче тя не успя да си обясни нарастващата си несигурност, неприятното усещане, че е объркала конците и че ще й се наложи да плати висока цена за необмислените си думи. Куражът я напусна. А като си помислеше за последните му думи, че на света има и други жени, освен нея, направо я обземаше страх!

Ожесточена, че си е позволила да ревнува Доминик от другите жени, тя седна в леглото си, обгърна с ръце коленете си и подпря брадичка върху тях. Очите й не се откъсваха от вратата, през която беше изчезнал съпругът й. Всичко това няма значение, повтори си за стотен път тя. Ние сключихме брак по разум и го знаем — и двамата. Между нас няма любов и най-добре ще е да живеем разделени и всеки да се занимава със собствените си дела. Лицето й се изкриви в гримаса. Създалото се положение не отговаряше на представите й за брака. Досега беше отказвала да се омъжи именно защото искаше да избегне празното и безцелно съществование на жената в него.

Тя се изсмя горчиво. Ирония на съдбата ли беше, че след всичко, което бе предприела през последните години, за да избегне брака без любов, сега беше попаднала точно в такава ситуация?

Много й се искаше да знае какво мисли Доминик в действителност, да разбере храни ли някакви чувства към нея и какви точно. Знаеше, че я желае физически или поне досега я беше желал. Знаеше, че през краткото време на познанството им се прояви като великодушен и добросърдечен. Но това още не означаваше, че тя означава за него повече от… от конете му например. Той беше богат и можеше да си позволи да бъде щедър, а що се отнасяше до добросърдечието — от време на време то служеше да прикрие равнодушието му.

В очите й засвяткаха бунтовни искри. Не, тя нямаше да допусне една кратка сцена да помрачи настроението й! Щеше да се отнася със съпруга си както подобаваше на съпруга — учтиво и внимателно, но нямаше да допусне фалшивият му чар да покори сърцето й! Нима Лейтимър не беше писал, че Доминик е посетил Дебора само ден преди сватбата? Нима чичо Джош не я предупреди, че е женкар, прелъстител от най-лошата порода? Не, тя в никакъв случай нямаше да допусне този негодник да завладее глупавото й сърце!

Мелиса разтърси глава и реши, че всичките й действия са били правилни. Доминик беше твърде дързък, твърде уверен в собствената си ценност и нямаше да му навреди, ако гордостта му понесеше някоя и друга драскотина. Нито за миг нямаше да му позволи да заподозре каква сладка буря предизвикваше в сърцето й дори само погледът му, да не говорим за докосването му, за усмивката…

Мелиса пое дълбоко дъх. Сега нямаше да мисли за това. Трябваше да се съсредоточи върху спечеленото. Беше преодоляла най-трудното препятствие, като му бе изяснила позицията си, затова беше крайно време да престане да копнее за нещо непостижимо. Трябваше да се постарае да съгради основите на брака си. След като успя да се убеди, че е действала разумно, тя се отпусна във възглавниците, надявайки се най-сетне да заспи.

Но сънят не идваше. Споменът за страстните мигове в прегръдките на Доминик я държа будна още много дълго, а споменът за гневния му поглед, когато й обърна гръб и отиде в стаята си, отново и отново я караше да се съмнява в правилността на действията си. Не беше чудно, че на разсъмване Мелиса се събуди с натежала глава и изтръпнали крайници и първата й мисъл отново беше за Доминик. В душата й отново се надигнаха горчиви съмнения.

Все пак Мелиса бе успяла да поспи, за разлика от своя новоизпечен съпруг, който беше напълно объркан. Доминик беше прекарал часовете до разсъмване в ядни проклятия по адрес на Мелиса, които неволно преминаваха в копнеж да усети отново близостта й.

Това беше една от най-мъчителните нощи в живота му. До този ден всичко ставаше според волята му. Той беше красив мъж, притежаваше чар, произхождаше от богато семейство и самият той беше много богат — все качества, които затвърждаваха самомнението му. Откритието, че жената, която го беше омагьосала, е останала незасегната от горещата му страст, нанесе силен удар на самолюбието му.

Часовете, прекарани в леглото на Мелиса, не можеха да се изтрият от съзнанието му. Той си припомняше всяка реакция, всяка милувка и отчаяно си повтаряше, че жена му го е излъгала, че милувките му са намерили отклик в тялото й. Но може да не ме е излъгала, скърцаше със зъби той. От медените й устни тече отрова!

Проблемът беше, че не можеше да намери обяснение за поведението й, освен ако не приемеше, че е била тласкана от някаква перверзна злоба. Макар че ме можеше да изключи напълно това обстоятелство, накрая той стигна до извода, че всяка дума, която беше хвърлила в лицето му, е била казана сериозно.

Оставаше да си изясни как така реакцията на Мелиса беше твърде спонтанна, твърде естествена, без задръжки, следователно не можеше да бъде пресметната. Той отново и отново се опитваше да се убеди в основателността на доводите си, но не намираше утеха в доказателствата.

След като бе излязъл от спалнята на Мелиса, Доминик облече една риза, нахлузи панталона и ботушите си и излезе в просторната галерия, за да вземе малко въздух. Потънал в мисли, той се разхождаше напред-назад, без да възприема нищо от заобикалящата го нощ.

Ама че бъркотия! — повтаряше си отчаяно той. Ето го женен за една от най-противоречивите и в същото време най-възхитителните жени, които беше срещал! И тази жена — ако се вярваше на твърденията й — беше абсолютно равнодушна към него! Гордостта му беше наранена, доверието в способностите му на любовник разклатено. С мрачна физиономия той продължи разходката си, опитвайки се да намери обяснение на случилото се. Не на последно място го безпокоеше и въпросът защо е толкова засегнат от равнодушието на Мелиса, след като е сигурен, че тя не притежава никаква власт над сърцето му.

И друг път му се беше случвало да му натрият носа, но дори когато жените го отблъскваха, това не го трогваше особено — просто вдигаше рамене и се обръщаше към поредната красавица, която приемаше с радост ухажването му. Като се изключи внезапно пламналата луда страст към Дебора, досега не беше обръщал особено внимание на чувствата си. Никоя от жените, които бе притежавал, не бе съумяла да събуди в душата му по-благородни чувства… докато в живота му не беше влязла непостоянната, гневлива и невероятно красива мис Мелиса Сеймур!

Неспокойната разходка го отведе в края на галерията, където имаше няколко кресла и малка масичка. Като по поръчка, на масичката беше поставена табакера с тънките пури, които понякога пушеше. Той си взе една пура, запали я и продължи да обикаля галерията, обгърнат от синкав облак дим.

Макар и склонен да признае някои неща, така например неспособността си да се справи с тъмнорусата вещица с кехлибарени очи, която без съмнение спеше спокойно в леглото си, Доминик не беше готов да признае нито пред себе си, нито пред другите, че е паднал в същия капан като брат си Морган. Няма да се влюбя в Мелиса, закле се тържествено той, стиснал пурата между зъбите си.

Никога нямаше да се унижи дотам, че да се влюби в жена, която да го обсеби изцяло. Не можеше да допусне целият му живот да се върти около нея, мразеше дори мисълта, че не би могъл да живее без нея. И дума не можеше да става, че се е влюбил в това своенравно зверче, за което се беше оженил днес!

След като се постара да убеди сам себе си, че нахлуването на Мелиса в добре подреденото му съществуване няма да има никакви последствия, той започна да си блъска главата, за да намери логично обяснение на непонятното си поведение в последно време. Физическата му реакция се коренеше в това, че отдавна не беше имал жена и че Мелиса без съмнение беше една от най-привлекателните жени, които беше срещал — но нима нямаше да реагира по същия начин на всяка що-годе приемлива личност от женски пол! Ами нечувано високата цена, която беше платил за половин Фоли — е, просто беше проявил милост! Семейство Сеймур имаше сериозни финансови затруднения и негов дълг беше да им помогне. Нямаше нужда да си напомня, че никога досега не беше проявявал такава нечувана щедрост. Към удовлетворението, че им е помогнал, се прибави и злобната увереност, че здравата е натрил носа на Лейтимър. Всъщност, нямаше значение защо го беше направил — парите не бяха чак толкова много и ако беше решил да ги хвърли през прозореца, това си беше негова работа. Самата женитба не се нуждаеше от обяснения — при така създалите се обстоятелства трябваше да постъпи като честен човек и да понесе последствията от глупостта си. Доминик упорито отказваше да признае факта, че в никакъв случай нямаше да се съгласи на този брак, ако в стаята му се беше оказала друга жена, а не Мелиса.

Доволен, че е намерил приемливо обяснение за учудващото си поведение през последните месеци, той смукна дълбоко от пурата си и се отпусна в едно кресло. Ала когато мислите му отново започнаха да кръжат около събитията от последните няколко часа, построената с толкова усилия кула се срути и лицето му отново се помрачи.

Обикновено Доминик не губеше чувството си за хумор, но този път му беше много трудно да открие нещо забавно в положението си. Не беше прекалено суетен, но имаше добро мнение за себе си и не му се вярваше, че прегръдките му са оставили Мелиса толкова равнодушна, колкото твърдеше тя. Той имаше богат опит и не можеше да не знае кога е задоволил една жена и кога не. Ала представата, че е претърпял неуспех със собствената си съпруга, беше ужасно неприятна. Колкото и да се стараеше да си припомни онези сладки мигове в леглото, той не успя да се убеди в противното. На всичкото отгоре тялото му веднага реагира на спомена и той едва удържа на желанието да се втурне в спалнята на жена си и да я уличи в лъжа.

Първите червено-златни ивици на зората вече осветяваха хоризонта, когато Доминик стигна до някои не особено утешителни заключения. Кой знае по каква причина, младата му съпруга си бе втълпила в красивата главица, че трябва да посреща хладно опитите му за консумиране на брака. И, което беше още по-лошо, той трябваше да прояви максимална предпазливост, за да има някаква надежда отново да сподели леглото й. Ако я принудеше да се люби с него, правото щеше да бъде на негова страна, но дори самата представа за това беше отвратителна — Доминик ненавиждаше насилниците. Имаше и нещо по-важно, което никога не биваше да забравя: Мелиса носеше голяма вина за този брак. Тя го беше примамила в капана, а основанията й да го стори сигурно нямаха нищо общо с благородните й чувства. Беше намерила най-добрия начин да си улови богат съпруг и беше действала без колебание. Той също носеше вина за успеха й — ако красотата на Мелиса и физическото желание не го бяха заслепили така тотално, сега нямаше да се намира в това отвратително положение.

Без да бърза, Доминик си запали още една пура и устреми поглед към позлатените от зората дъбове и магнолии по моравата пред къщата.

И самият той не знаеше какво всъщност очаква от брак, сключен при толкова необикновени обстоятелства, защото не се стремеше нито към живота на брат си Морган, нито към връзката, желана от самата Мелиса — хладни, безстрастни отношения, поддържани само от името и имуществото. И от един кон, добави с неволна усмивка той. По дяволите, закле се мрачно Доминик, нямам намерение да търпя живот без топлина и смях… и без страст. Защото между тях имаше страст, макар че Мелиса я отричаше. Но той нямаше да й позволи да се преструва, че огънят не съществува, или, още по-лошо, да се опита да го угаси. Не, аз няма да допусна собствената ми жена да ме прогони от живота си, от спалнята и леглото си, реши той, присвил очи. За известно време може би, но…

 

 

Мелиса, която нямаше представа за нощните размишления на съпруга си, апатично позволи на камериерката Ана да й помогне в обличането. Угризенията на съвестта продължаваха да я мъчат. Не биваше да се държи така глупаво снощи — първо реагира страстно на милувките му, а после го изхвърли от леглото си. Ата тъй като не беше в характера й да се опълчва срещу съдбата, тя изпъна тесните си рамене, вдигна решително брадичка и напусна сигурността на стаята си, без да обръща внимание на издайническите тръпки в корема си.

Тъй като къщата беше малка, тя се справяше без затруднения и скоро влезе в прекрасната, обляна от слънцето стая за закуска, от чиито огромни еркерни прозорци се разкриваше възхитителна гледка към грижливо поддържаната розова градина. Късите муселинени пердета създаваха приятен контраст с кайсиевия цвят на стените. Тъй като беше твърде малко, помещението беше оскъдно мебелирано. Бюфет от дъбово дърво и маса с четири скромни стола съставляваха цялата мебелировка. Подът беше покрит с рисувана ленена рогозка в зелено и ръждивочервено. Над бюфета висеше четириъгълно огледало.

Ала Мелиса не видя почти нищо от обстановката. Бузите й пламнаха от срам, още щом срещна погледа на мъжа, който седеше до масата и очевидно се наслаждаваше на сутрешното си кафе. Само сърцето й да не се беше разтуптяло толкова силно! Какво правеше с нея този човек! Опита се да изглежда равнодушна и проговори сковано:

— Добро утро, мистър Слейд.

Доминик вдигна едната си вежда и ъглите на устата му се опънаха в подигравателна усмивка.

— Мистър Слейд? Защо толкова церемониално, скъпа моя… след изминалата нощ?

Леката червенина се усили. Ала Мелиса не се отказа от поетия курс и попита все така хладно:

— А как да те наричам? — Едва беше произнесла последната дума, когато осъзна грешката си. Очите на Доминик засвяткаха толкова опасно, че й идеше да си отхапе езика.

Той се изправи и отиде при нея, тъй като тя продължаваше да стои на прага. Прокара пръст по пламналата й буза и отговори с приглушен глас:

— Може би „скъпи“? Или „мили“? „Съкровище“? Което си избереш, радост моя.

Нима някоя жена би могла да устои на смеещите се точици в сивите очи, на искрящото чувство за хумор, толкова подобно на нейното? За миг Мелиса се изкуши да се поддаде на настроението му. Ала навреме си спомни, че едно от качествата му е да завладява с пристъп нищо неподозиращи дами, и промърмори отбранително:

— Ти не си мой любим!

— Така ли? — прозвуча небрежният отговор. — Мисля, че се лъжеш. Много ясно помня какво ми каза през нощта…

Иронията, която искреше в погледа му, беше непоносима и Мелиса едва се удържа да не тропне с крак. Как да се справи с този мъж? Освен това й се струваше, че Доминик никога не е изглеждал по-добре от днес в този гълъбовосив жакет и тъмносините, прилепнали към бедрата бричове. Ала най-обезпокояващ беше подигравателният израз в полуприкритите от гъстите мигли сиви очи и във внезапен прилив на смелост тя реши, че щом той се изразяваше така иронично за последната нощ, тя можеше да постъпи по същия начин.

Тя сведе добродетелно очи, за да прикрие смеха в дълбините им, и отговори с предрезгавял глас:

— Един… един по-деликатен любовник нямаше да се осмели да ми говори по този начин.

Подигравката се изпари в миг. Мъжът впи очи в красивото й лице, обкръжено от гъстата медноцветно коса, и попита с трудно удържана страст:

— Това ли е, което желаеш, Мелиса? Някой по-деликатен любовник?

Не, тя наистина не си беше представяла по този начин сутрешната им среща. Кръвта забуча с такава сила в ушите й, че тя се уплаши Доминик да не я чуе. Гласът й прозвуча неравно:

— Аз… смятам, че сега не е време да обсъждаме тези неща. — Мелиса изобщо не съзнаваше какво говори. Подигравателната физиономия на Доминик и близостта му я объркваха.

След това многообещаващо начало Доминик нямаше намерение да се кара с жена си, затова я отведе церемониално до масата и проговори примирително:

— Вярно е, не беше много учтиво от моя страна да се нахвърля върху теб, преди да си успяла да изпиеш дори чаша кафе… или предпочиташ шоколад?

— Не, ще пия кафе — отговори бързо Мелиса. Принудителната интимност на машата трапезария я плашеше. Близостта му беше ужасно обезпокояваща, при това двамата почти не се познаваха. Всъщност, те бяха напълно чужди един на друг, макар че обстоятелствата ги бяха принудили да се оженят, и Мелиса все още не можеше да преработи този факт в съзнанието си.

Без да говори, тя му позволи да й налее чаша кафе от високата сребърна кана, докато трескаво размисляше за какво би могла да разговаря с него. Само не за последната нощ, обеща си решително тя и с мъка потисна напиращия истеричен смях.

Доминик не направи нищо, за да разведри обстановката, защото трудно успяваше да се пребори с неприличните си мисли. Не желаеше нищо повече от това да скочи и да впие устни в нейните. Струваше му се, че жена му никога не е била толкова красива както в тази скромна розова рокля с висока талия и дантелен корсаж. Погледът му не можеше да се откъсне от неравномерно повдигащия се бюст. Толкова я желаеше…

В стаята се възцари неловко мълчание. Всеки беше потънал в мислите си и едновременно с това осъзнаваше болезнено присъствието на другия. Доминик положи огромни усилия, за да се откъсне от еротичните си фантазии, покашля се дискретно и заговори:

— Тъй като сватбата стана малко прибързано и сезонът не е твърде подходящ за пътуване, сметнах, че не е нужно да предприемаме сватбено пътешествие. Ако желаеш, след като периодът на треската отмине, ще отидем за няколко седмици в Ню Орлиънс. А дотогава ще имаш възможност да обзаведеш новия си дом в Таузънд Оукс. — Много му се искаше да отведе жена си в Англия, но това беше невъзможно заради войната. Един ден ще наваксаме, обеща си твърдо той.

Тъй като обстоятелствата около сватбата им бяха всичко друго, само не и романтични, Мелиса дори не бе помисляла за медения месец. Все пак се бе надявала, че ще заминат за няколко дни, защото не можеше да си представи как ще бъде непрекъснато сама с този почти непознат за нея мъж. Вечерите на някое чуждо място, сред приятно общество, със сигурност щяха да им помогнат да се опознаят. Досега не съзнаваше колко й се иска да поживее със съпруга си в непознато, не толкова тясно обкръжение, осъзна го едва сега, когато Доминик толкова хладно отхвърли идеята за сватбено пътешествие. Натрапи й се въпросът дали пък той не се срамуваше от нея и дали не беше решил да я погребе завинаги в пустошта на Северна Луизиана. След случилото се миналата нощ сигурно искаше точно това — или пък възнамеряваше да я удуши!

Когато забеляза нервното потръпване на устните й, Доминик бе обзет от твърде неприятна мисъл. Трябваше да се сетя, каза си ядно той, съпругата ми сигурно е очаквала добре планирано и разкошно сватбено пътешествие. Как можах да забравя, че се омъжи за мен само заради парите? Ето че не отговорих на надеждите й! Гласът му прозвуча остро:

— Не се тревожи, сладка моя. Ако се отнасяш добре с мен и промениш мнението си относно нежностите ми, ще се постарая да те обезщетя за пропадналото сватбено пътешествие.

Думите бяха грозни, но Доминик не можеше да се удържи. В главата му цареше същински хаос и мислите бяха една от друга по-неприятни. Той хвърли салфетката на масата и скочи.

— Мисля, че малко езда ще ми се отрази добре. Имам нужда от чист въздух.

Той излезе от стаята с широки крачки, без да забелязва смаяния поглед на жена си. Когато истинското значение на думите му достигна до съзнанието й, тя смръщи чело. Каква обида, каза си с нарастващо недоволство тя и прогони от ума си и последните угризения на съвестта. Не е възможно да си е помислил, че аз… По дяволите, прокле се сърдито тя. Наистина ли Доминик смяташе, че тя се интересува единствено от парите му? Как можеше да има толкова лошо мнение за нея?

Смутена до дън душа, Мелиса се загледа в порцелановата чашка. Мислите, които се блъскаха в главата й, бяха повече от мрачни. Съпругът й беше реагирал като мъж, обвързан с някоя алчна малка мръсница, чието благоволение принадлежи на онзи, който дава най-много — това беше повече от ясно. А поведението й снощи… тя едва не избухна в плач.

Джош й бе дал ясно да разбере, че Доминик е женкар, а писмото на Лейтимър само затвърди тази му слава. И въпреки това… досега съпругът й се беше проявил като щедър и великодушен човек. Даже беше твърде търпелив с нея.

Той има толкова добри качества, да не говорим за красотата и очарованието му, повтаряше си с болка тя. Държа се чудесно със Закари, а при покупката на Фоли прояви невероятна щедрост. После постъпи като човек на честта и се ожени за нея при обстоятелства, които я представяха в твърде неблагоприятна светлина. Въздишката й издаваше тревога. Възможно ли беше и Джош, и Лейтимър да са я излъгали? Дали пък обвиненията на Лейтимър не произтичаха от завистта му към Доминик? Дали преценката й за Доминик не беше погрешна? Защо гледаше на него като на безчувствено чудовище, след като досега винаги се бе държал като джентълмен?

Окрилена от все по-засилващото се убеждение, че не е разбрала правилно мъжа си, Мелиса скочи на крака. Трябваше да го намери и да сложи ново начало на отношенията им. Ама че глупаво постъпи! Тези мисли не я напускаха, докато тичаше към малкия навес за коли край къщата. Още сега трябваше да намери Доминик и да му обясни всичко, да прехвърли мост върху все по-разширяващата се пропаст между двамата.

Беше толкова вдълбочена в плана си, че изобщо не обърна внимание на неподходящия си вид. Без да забелязва ужасения поглед на конярчето, тя му нареди да оседлае един кон, възседна го по мъжки и заби шпори в хълбоците му. Нито за миг не помисли, че навикът й да язди по мъжки открай време предизвикваше неодобрението на околните. После потегли в галоп в посоката, указана й от конярчето.

Мелиса беше действала толкова импулсивно и прибързано, че й трябваше твърде много време, за да осъзнае колко неловко ще се почувства, когато застане пред съпруга си и пожелае да му даде обяснение. Нима можеше направо да му заяви, че съжалява за поведението си, но досега го е смятала за женкар и измамник?

Тя дръпна юздите на коня си и се вдълбочи в размисъл. Най-добре само да се извини за снощи, без да се впуска в подробности за подбудите си — тя и сега не беше в състояние да обясни противоречивите чувства, които бушуваха в гърдите й. Затваряйки очи пред непреодолимите трудности, тя реши да припише скандалното си държание на естествените за всяка млада невеста страхове. Разбира се, не можеше да не види, че това само до известна степен отговаря на истината. Ала беше твърдо решена да отстрани от пътя си възникналите недоразумения. Доминик не биваше да я смята за алчна и студена. Щеше да му заяви, че финансовата страна на брака никак не я интересува. Окрилена от гази мисъл, тя продължи пътя си.

Ако проумееше, че случилото се в Уайтхорн е било капан не само за него, но и за нея, и че парите му не играеха никаква роля в съгласието й да се омъжи за него, той щеше да прояви малко повече доверие към нея и тогава… Кой знае, може би един ден щеше да я обикне истински? Очите й се замъглиха от напиращите сълзи. Да, тя беше на път да обикне съпруга си! Това признание я разтревожи до смърт.

Въпреки това, трябваше да го убеди, че богатството няма нищо общо с отношенията помежду им. Изпълнена с надежда, треперейки от нерви пред предстоящия сблъсък, тя пусна коня в див галоп, тъй като гореше от нетърпение да възстанови мира в дома си.