Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Луизиана (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deceive Not My Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 117 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)

Издание:

Шърли Бъзби. Сърце за продан

ИК „Бард“, 1995

Редактор: Пламен Тотев

Коректор: Камелия Вълова

Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Plami)

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
СЕНКИ ОТ МИНАЛОТО

Любовта в моя живот не дойде, както

идва при другите хора. Защото моята

рана бе скрита. Но раната даде живот

на една перла.

„Перлата от дъното на моретата“

Едит Матилда Томас

Двадесет и пета глава

Морган пристъпи към изпълнението на плана си да заминат за Ню Орлиънс почти веднага, след като той се оформи в главата му. Четиридесет и осем часа по-късно той се качи с Леони на борда на един кораб, който се спускаше по течението на Мисисипи.

Личфилд, Мърси и Сол ги придружаваха, но Морган енергично се бе противопоставил на идването на Джъстин с тях.

— Вашият син ще се чувства много по-добре тук — заяви той. — Впрочем, като се вземат предвид обстоятелствата, за предпочитане е да не става свидетел на конфликтите, които могат да възникнат помежду ни. Струва ми се, че трябва да го разберете.

Въпреки страха си да остави сина си сам, Леони отстъпи. Морган имаше право. За самия Джъстин бе по-добре да остане в Малкия Боньор.

След последния им спор Морган се държеше студено. Като че бе се Скрил зад непреодолима бариера. Бе учтив, но ледената любезност засилваше объркването на Леони. Тя се измъчваше не само от рязката смяна на поведението му, но и от неговите обвинения, явно той мислеше, че тя иска да го измами. В гласа му кънтеше такава искреност, че Леони се стъписа. Хрумна й мисълта, че може би от време на време той получава пристъпи на загубване на паметта. По какъв друг начин да обясни тези резки обрати в поведението му: Веднъж той искаше бракът им да бъде действителен, а в следващия момент заявяваше грубо, че тя е само коварна мошеничка. Леони отчаяно се опитваше да намери някакво логично обяснение на неговите несвързани действия, но практичният й ум винаги стигаше до извода, че той се преструва на жертва, за да я обърка и обезоръжи. Несъмнено бе избрал тази тактика, за да не възстанови зестрата й.

След като веднъж стигна до тази мисъл, Леони упорито се залови за нея и се затвори в черупката си. И стана нетърпелива почти колкото Морган да тръгнат към Ню Орлиънс, за да докаже най-после, че не е лесна плячка.

Госпожа Добсън бе изпратила още рокли и многобройни аксесоари, необходими за всяка изискана дама — пантофки от сатен, боти от шевро, шапки, воалетки, парфюми… Ноел й предостави куфари и сандъци и Леони тръгна на път с изряден гардероб.

При пристигането им в Ню Орлиънс Морган намери апартамент в приятна страноприемница южно от града.

Той бе толкова нетърпелив да я заведе в града, че Леони едва успя да се освежи и преоблече.

Морган бе натоварил на кораба каретата си и впряг породисти коне, така че да разполага със собствен транспорт и да не се налага да губят време в търсене на наемни кабриолети за превоз. Той побърза да качи Леони в каретата и след няколко минути те се отправиха към катедралата „Сент-Луи“ на улица „Шартр“.

Леони мълчаливо се взираше в мътните води на Мисисипи. Джъстин ужасно й липсваше. „Какво ли прави сега? — питаше се тя. — Щастлив ли е с Ивет и останалите?“ Тя горещо се надяваше, че той няма да страда много от отсъствието й.

Гневът бе животворно чувство. Той й позволяваше да посрещне всяко събитие, без да отстъпи пред чувствата и увлеченията на сърцето си. За нещастие гневът, който й вдъхваше Морган, никога не траеше дълго. След ден-два много по-силни чувства го изместваха и оставяха Леони беззащитна и изцяло зависима от зова на собственото си сърце.

Душевното състояние на Морган също беше така объркано. Той се проклинаше, че е предприел това пътуване. Както казваше старата поговорка, по-добре е да не дърпаш дявола за опашката.

„Магаре глупаво! — повтаряше си той. — Трябваше ти да отидеш докрай, нали? Вместо да благодариш на небесата, че са я пратили при теб… По дяволите всички доводи!“ — Тези размисли се въртяха в главата му от мига, в който реши да замине за Ню Орлиънс. Времето не бе намалило ни най-малко чувството за извършена несправедливост, което го гризеше. Той искаше истината и въпреки това се страхуваше от нея. Малката вещица бе заложила капана си ловко и той никога нямаше да успее да се измъкне. Това заключение го изваждаше от равновесие.

Те пристигнаха до катедралата „Сент-Луи“, без да са разменили и дума. Морган завърза конете за един стълб и с намръщеното изражение, което не слизаше от лицето му, помогна на Леони да слезе.

Влязоха заедно в катедралата. Кръглите колони, които се изправяха от двете страни, и стъклописите бяха в испански стил. Вътрешността на катедралата бе прохладна и навяваше спокойствие.

Когато се приближаваше към олтара до Морган, Леони изпита странно усещане. Тук тя се бе омъжила за него преди шест години. Тук бе кръстен нейният син. Докато съпрузите изричаха обета си, дядо й стоеше близо до олтара. Леони усети как цялото й озлобление към двамата мъже като че ли лумва под пепелта. „Беше толкова отдавна, че ми се струва, че това е станало с някой друг, в някакъв друг живот.“

Кръщенето на Джъстин бе горчив и сладък спомен. Какъв възмутен писък бе надал, когато отец Антоан поръси малката му главица със светена вода! Този ден Леони бе отчаяна. Дядо й бе починал. Нямаше пари. Ивет и прислугата зависеха изцяло от нея и мъничкото същество, което се извиваше в ръцете й, също можеше да разчита само на нея. На седемнадесет години тя се озова сама срещу един враждебен и ужасяващ свят.

Морган усети как тя потръпна. Реши, че е изнервена, стисна леко лакътя й и прошепна.

— Няма да ви удуша… каквото и да открием…

Леони презрително го изгледа.

— Няма какво да крия — заяви тя. — Аз ви казах истината и тук вие няма да откриете нищо, което може да ме изненада.

— Странно! — присмя се Морган. — Предчувствах, че ще произнесете точно тези думи. Като взема предвид обстоятелствата, мога искрено да ви поздравя за смелостта!

Напълно несъвместимо със светостта на мястото, където се намираха, Леони изруга, но при вида на високата фигура, която се появи на прага на една врата, се сепна. Обърна глава към Морган и го помоли.

— Моля ви, не бъде не зъл с мен пред отец Антоан. Той няма да разбере…

— Нямам намерение да обявявам публично нашите разногласия — отговори Морган, който не бе във възторг от отредената му роля на чудовище.

Отец Антоан позна Леони и тръгна към тях с явно удоволствие.

— Леони, скъпо дете! — възкликна той. — Каква приятна изненада! Но как успяхте да се върнете? Научих, че сте напуснала замъка Сент-Андре, за да се преселите в Начес при съпруга си. Какъв вятър ви довя отново в Ню Орлиънс?

Леони срамежливо посочи Морган и отговори смутено.

— Моят… съпруг, отче. Той искаше отново да види катедралата и да погледне регистъра, където е вписана нашата сватба.

— Колко странно! — каза свещеникът. — Някой си Джейсън Савидж скоро мина оттук и също помоли за това. Имате ли някакви съмнения относно валидността на брака си, господине? Уверявам ви, че всичко е напълно законно… Ако си спомняте, самият аз извърших бракосъчетанието.

Морган напрегнато се взираше в спокойното и ведро лице на свещеника и изведнъж попита.

— И аз ли съм мъжът, за който я омъжихте?

Отец Антоан се обърка за момент.

— Но разбира се, господине. Познавам Леони от раждането й и въпреки че ви видях само в деня на сватбата, помня ви много добре. Каква красива двойка бяхте! Бях щастлив, че бъдещето й е осигурено.

Морган усещаше, че здравият разум започва да му изневерява, но макар че му беше трудно, настоя.

— Сигурен ли сте, че точно аз съм този мъж? Наистина ли ме познавате?

Едновременно обиден и смутен, свещеникът внимателно разгледа намръщеното лице на Морган.

— Да — заяви той най-накрая. — Както току-що ви казах, виждал съм ви само веднъж. И признавам, че не бих ви познал, ако ви срещна на улицата. Но когато ви гледам до Леони, отлично си спомням за вас. Точно вие сте човекът, който се ожени за нея… освен, естествено, ако нямате брат-близнак, който също се казва Морган Слейд.

Морган пребледня. Истината внезапно блесна в съзнанието му. Неясното предчувствие, че ключът към загадката се крие в неговото пътуване до Ню Орлиънс през 1799 година и убедеността, че зад тази измама стои някой друг мъж — тези различни елементи дойдоха на мястото си.

— Ашли! — и Морган подсвирна с такава омраза, че отец Антоан отстъпи, а Леони остана с отворена уста.

Морган стисна юмруци, забравил за тяхното присъствие. Проклинаше се, като си спомняше хилядите пъти, когато братовчед му бе използвал изключителната им прилика и бе подправял подписа му. „Трябваше веднага да се сетя, веднага, щом видях проклетите документи!“ — беснееше вътрешно той. Случаят със сервитьорката, която Ашли бе прелъстил, представяйки се за него, и другият, с фалшифицираните полици, изплуваха в съзнанието му. Той избухна.

— Как съм могъл да бъда толкова сляп! Пусто да остане, по дяволите!

Светотатствените думи отекнаха в тишината на катедралата. Свещеникът подскочи.

— Млади човече, забравяте, че сте в Божия дом! — възмути се той. — Не хулете тук името му!

Морган обърна главата си към него. Погледът му блуждаеше.

— Извинете ме, отче. Думите ви направо ме поразиха… Припомниха ми факт, който сам никога нямаше да се сетя… но сбърках, като изругах. Съжалявам и мога само да ви помоля да ми простите.

— Разбира се, прощавам ви, сине — отговори свещеникът. — Щастлив съм, че можах да ви помогна. Имате ли други въпроси към мен?

Морган въздъхна. Хиляди въпроси се блъскаха в главата му, но отец Антоан не можеше да им даде отговор. Бе очевидно, че Леони не е лъгала за сватбата. Във всеки случай тя не бе способна на такава лъжа. Но знаеше ли какво е замислил Ашли? Бе ли се подготвила за тази отвратителна комедия? Морган трябваше да разплете обърканите конци на загадката, преди да вземе решение. Видя, че свещеникът очаква думите му и сведе глава.

— Да, благодаря ви, отче… Не мога да ви обясня до каква степен ми помогна нашият разговор.

Той се обърна към стъписаната Леони и нежно хвана ръката й, като учтиво добави.

— Не искам да злоупотребявам повече с времето ви, отче. Ще ви оставим на нашите занимания, нали, скъпа?

Леони недоволно кимна с глава.

Морган почти извлече Леони от катедралата, нетърпелив да сложи в ред мислите си. Обвиняваше се, че не е заподозрял по-рано какво всъщност се е случило. „Само да се бях сетил за писмото относно пристигането на Ашли в Ню Орлиънс, и веднага щях да намеря обяснението!“

Той не искаше да сподели веднага с Леони своите открития. Впрочем и не бе напълно убеден в нейната невинност. Силно се изкушаваше да й разкрие истината, но моментът не бе подходящ.

Тя сигурно щеше да прояви повече готовност да го удари, отколкото да отвърне на целувките му. Освен това ако тя бе невинна и той споделеше с нея изводите си относно Ашли, тя щеше да реши, че той е измислил някакъв нов план, за да отложи възстановяването на зестрата й.

— Леони — каза той най-после. — Ще дам всички необходими разпореждания за изплащането на зестрата ви. Ще се срещна възможно най-бързо с адвоката си в Ню Орлиънс и до края на седмицата ще получите парите си.

Вместо да се поздрави с победата, Леони се почувства странно ограбена — като че ли бяха свалили бронята й. Тя се опита да си втълпи, че тази неочаквана капитулация я изпълва с радост, но напротив — усещаше само някаква болезнена пустота. След като Морган върнеше зестрата й, тя нямаше да има никакво основание, за да остане при него. „Никакво!“ — повтаряше си тя, като сдържаше сълзите, които, напираха в очите й. Споразумението, което бяха сключили относно техния брак, подчертаваше изрично това.

— Но сега вие си спомнихте за нашата сватба? — попита тя, изплашена от поредната промяна в настроението му.

Морган разсъждаваше. Трябваше ли да продължи комедията? Рано или късно щеше да се наложи да й обясни как стоят нещата. Така че бе по-добре да разкрие истината възможно най-рано. Но изпитваше погнуса да й разказва за Ашли, още повече че недоверието на Леони към него бе все така силно. Отблъскваше го и мисълта да й втълпява, че си спомня за случай, който не е преживял.

— Не, не точно — отговори той, без да я погледне.

Леони подозрително го изгледа.

— Но пред отец Антоан почти признахте, че си спомняте всичко.

— Знам, че сватбата се е състояла — сухо заяви той. — Но не си спомням нищо от предшестващите я събития. Можете ли да ми повторите какво се е случило? Страхувам се, че не съм обърнал достатъчно внимание на някои подробности.

Леони въздъхна, като не знаеше как да приеме последните му думи. Тя отново разказа историята си — от момента, когато дядо й бе решил да я омъжи.

— Чак след смъртта на дядо нашият семеен лекар ми каза, че той е знаел, че дните му са преброени. Ето защо толкова е бързал да осигури бъдещето ми. Когато дядо заговори за брак, аз побеснях. После той ми съобщи, че вие сте съпругът, когото ми е избрал. Каза, че ви е срещнал при губернатора Гайозо и сте уточнили всичко. С изключение на въпроса за зестрата…

Леони започна да трепери при спомена за този ден. Когато Клод й бе казал за Морган Слейд… когато през нощта бе отишла в къщата на губернатора… Морган забеляза вълнението й и като знаеше, че Ашли може да бъде най-проклетият грубиян, постави ръката си върху нейната.

— Аз не ви обичах — продължи Леони. — Смятах, че е несправедливо да взимате моята зестра, която можеше… и още може да спаси дома ми… А вие още през първата брачна нощ нарушихте думата си. Опитахте се да се възползвате от мен…

Яростна ревност разкъса Морган и той стисна зъби.

— И… успях ли? — попита той със затаен дъх.

Леони се усмихна.

— Не, не успяхте. Задържах ви на разстояние с пистолета на дядо. Бяхте полудял от яд! Наистина ли не си спомняте?

Морган усети как огромна тежест се смъква от плещите му — отговорът доказваше, че тя не може да бъде съучастничка на Ашли. Той поклати глава.

— Не, нищо не помня.

Разговорът секна и всеки потъна в собствените си мисли. Но в тишината помежду им вече нямаше враждебност.

Леони не можеше да си обясни внезапната промяна на Морган относно въпроса за зестрата й. Тя желаеше толкова силно тези пари, от толкова дълго време, че остана изумена от констатацията — щеше да се откаже от тях с радост, само ако Морган й признаеше, че я обича и желае да я задържи до себе си. За нещастие това едва ли бе възможно. Първо, той никога не бе държал да се жени, така че едва ли би променил мнението си, само защото се бе уверил, че тя е негова законна съпруга.

Морган бе погълнат от собствените си размисли. Той се опитваше да предвиди последствията, които постъпките на Ашли можеха да повлекат, но бе толкова щастлив от доказателството за невинността на Леони, че не успяваше да се съсредоточи. От самото начало тя бе казвала истината, поне такава, каквато беше според нея. Морган изпитваше такава радост, че едва сдържаше желанието да се смее, да вика и да сподели възторга си с целия свят.

Внезапно съвестта му го загриза. Та той я бе обвинявал в най-гнусни престъпления.

Дори когато Леони разбереше, че и двамата са станали жертва на едно нищожество, щеше ли да успее да намери в сърцето си основания да му прости? Можеше ли да се научи да го обича?