Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ключове (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Key of Valor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 141 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
ultimat (2009)
Сканиране
?
Сканиране
misi_misi (2008)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Ключът на смелостта

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2004

Отговорен редактор: Виктория Петрова

Стилов редактор и коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-260-158-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от sonnni и Еми

Четвърта глава

Оказа се по-трудно от очакванията й да убеди Саймън да прекара деня у свой съученик, вместо при нея в „Малки удоволствия“.

Харесвало му да си говори с приятелите й. Искал да играе с Мо. Щял да помага, а не да пречи.

Накрая тя прибягна до най-сполучливия родителски подход. Подкупване. Обеща му да се отбият във видеотеката на връщане и да вземат две игри и филм.

Когато се оказа, че Мо е добре дошъл да се включи в игрите в задния двор с лабрадора на Чък, Саймън бе не просто доволен, а на седмото небе.

Това донякъде разсея чувството за вина, а тревогата даде възможност на Зоуи да провери първата си теория.

Ако в напътствията ставаше въпрос за нейния път, а гората бе някакъв символ, може би всичко бе свързано с живота й във Вали. Пътеките, които я бяха отвели до мястото, което бе превърнала в свой дом.

Бе привлечена от малкия град в долината и още щом бе навлязла в него преди четири години бе решила да се установи тук.

Трябваше да работи, да се бори и да търпи лишения, за да намери радост и удовлетворение. Сама бе правила избори и бе вземала решения в коя посока да поеме.

Сега си ги припомни, докато караше през познатите квартали. Улиците бяха тихи в неделната утрин. Премина по тях както преди четири години, когато бе търсила дом за себе си и Саймън. Спомни си, че бе тръгнала на тази обиколка, за да усети ритъма на живота, да прецени облика на къщите и темперамента на хората, които вървяха или шофираха по улиците.

Наближаваше краят на пролетта. С възхищение бе разгледала градините и дворовете и бе добила представа за атмосферата на града.

Бе забелязала табела „Продава се“ сред запуснатия двор пред малката кафява къща. Мигновено бе решила, че тя ще бъде нейният дом. Спря до бордюра както тогава, огледа имота си и се опита да си го представи такъв, какъвто бе преди.

От двете му страни имаше малки, но грижливо поддържани къщи. Дърветата хвърляха приятна сянка. Момиченце караше велосипед по тротоара, а в края на улицата тийнейджър миеше колата си и слушаше силна музика.

Спомни си вълнението, което я бе обзело, когато бе записала името и телефонния номер на агенцията за недвижими имоти от табелата.

Бе отишла право там и сега тръгна по същия маршрут. Обявената цена бе твърде висока, но това не я бе обезкуражило. Знаеше, че изглежда смешна с евтините си обувки и дрехи и навярно ще я вземат за откачалка. В говора й се долавяше характерният акцент за Западна Вирджиния.

„Но им дадох да разберат, че не съм откачалка“, помисли си Зоуи.

Паркира както тогава и слезе от колата си.

Беше си уговорила среща за оглед на къщата, за която щеше упорито да се пазари, и бе тръгнала към центъра, за да попита дали салонът за красота търси персонал.

Офисът на агенцията бе затворен в неделя, както и салонът, но тя измина пеша пътя и до тях, и видя себе си както се бе чувствала тогава. Изпълнена с безпокойство и вълнение, но прикрити зад маска на хладнокръвие. Бе приела работата, може би твърде прибързано и лесно. Дали това бе още едно от нещата, които бяха писани? Или бе поела по вярната пътека в най-подходящия момент?

„Посветих на този салон повече от три години работа“, помисли си Зоуи, когато застана до витрината с ръце на кръста.

Бе добра в професията си, по-добра от злобната собственичка Карли, което бе част от проблема.

Твърде много клиентки бяха започнали да предпочитат Зоуи и бакшишите й бяха щедри. Това не се харесваше на Карли, неприятно й бе една от подчинените й да я засенчва на собствената й територия. Затова бе започнала да я разиграва. Ту намаляваше работното й време, ту я претоварваше с работа. Мъмреше я, че разговаря с клиентките или твърде много, или недостатъчно. Използваше всички начини да наранява гордостта й и да я кара да се срамува от себе си.

Зоуи бе търпяла това, не се бе съпротивлявала. Дали бе постъпвала правилно? Нуждаеше се от работата, от редовната клиентела, заплатата и бакшишите. Ако се бе защитавала, щеше да бъде уволнена доста по-рано.

Все пак й се струваше унизително, че бе търпяла такова отношение само заради парите.

Не. Дълбоко си пое дъх и потисна гнева и срама. Беше го търпяла заради дома си, сина си и живота си. Не би могла да спечели тази битка. Накрая все пак бе уволнена. Но се бе случило, когато бе настъпил най-подходящият момент да загуби работата си и да се озове на кръстопът.

Нали именно гневът, срамът, чувството на отчаяние и дори паниката, когато за последен път бе излязла от салона на Карли, я бяха тласнали към „Малки удоволствия“? Би ли се захванала със собствен бизнес, ако бе запазила работата си и сигурното месечно възнаграждение, с което покриваше разходите си?

„Не“, призна тя пред себе си.

Отдавна мечтаеше за това, но не би се решила да го осъществи. Не би събрала смелост. Трябваше да остане на улицата, за да бъде готова да поеме по нов път, без да се бои от рисковете.

Обърна се и се загледа в града, който вече познаваше толкова добре, колкото собствения си хол. На две крачки бе супермаркетът, зад ъгъла — пощата, наляво — малкият парк, а надясно — училището на Саймън.

Ако продължеше по улицата, щеше да стигне до гостилницата и любимите млечни шейкове на Саймън. В същата посока бе изходът за шосето, което водеше до „Уориърс Пийк“.

Със затворени очи можеше да намери пътя до апартамента на Дейна, до къщата, в която живееха Флин и Малъри, до библиотеката, редакцията на вестника, аптеката и пицарията.

А ако тръгнеше покрай реката, тя щеше да я отведе до дома на Брадли.

„Различни пътеки — помисли си Зоуи, докато вървеше обратно към колата си. — Различни избори, различни посоки.“

Но всички те бяха част от едно цяло, а сега и част от нея.

Ако ключът бе някъде тук, на мястото, където бе изградила дом, щеше да го открие.

Седна зад волана и потегли по криволичещия път към „Малки удоволствия“.

 

 

Сутринта Зоуи не сподели нищо с приятелите си. Чувстваше нужда първо да поработи, не само физически, а и умствено, за да изглади теорията си и да разгадае смисъла на онова, което й се бе случило вечерта.

Не можеше да заговори за него, преди да го обмисли. Освен това в присъствието на мъжете бе различно. Имаше неща, които не би могла да каже пред тях по същия начин, както, ако бе насаме с Малъри и Дейна.

Въпреки че вече имаше доверие на тези мъже.

Остави дърводелската работа на Брад и прекара сутринта в сменяне на плочки в банята. Докато вършеше еднообразната работа, съзнанието й бе свободно да размишлява върху преживяното и да гадае какво означава.

Дали бе случайност, че то бе толкова различно от преживяванията на Малъри и Дейна при първите им срещи с Кейн? Или в това имаше нещо важно?

„Избирай“, каза си тя.

Все пак нещо се повтаряше. Всяка от тях бе трябвало да направи избор. Явно рискът ставаше все по-голям с всеки следващ ключ.

Не я бе наранил. Имаше миг на болка, докато вървеше през гората във виелицата, но тя бе преживявала и по-тежки моменти. Защо й бе показал различни сцени, без да й даде възможност да се вживее в една илюзия, преди да я тласне към следващата?

Първата бе безобидна малка фантазия, нищо значимо и съдбовно. Втората бе по-досадна и позната, а третата…

Замисли се върху нея, докато напластяваше цимент. Бе страховита, за да я накара да изпита уплаха. Луташе се в гората, сама и бременна.

„Вече преживях това“, каза си тя.

После болката и кръвта.

„Помятане — осъзна Зоуи. — Загуба на бебето.“

Но в действителност не бе загубила детето си, а сега то бе защитено.

Дали Кейн знаеше това? При тази мисъл Зоуи се отпусна на пети. Ако не знаеше, че Саймън е защитен, нима не бе логично първата му заплаха да бъде свързана с най-важното за нея, единственото, което би закриляла с цената на живота си?

— Зоуи. — Шпатулата тупна върху плочките. — Извинявай, не исках да те стресна.

Брад стоеше на прага, облегнат на касата. Бе там от няколко минути и я наблюдаваше. Очевидно бе, че е угрижена. Бе изписано на лицето й.

— Не, всичко е наред — отвърна тя и отново се залови за работа. — Почти свърших тук.

— Бригадата излиза в обедна почивка.

— Добре, ще дойда при вас, когато съм готова. Трябва да изсъхне циментът.

Той не помръдна от прага, докато Зоуи мълчаливо продължаваше да маже. След малко приклекна до нея.

— Ще ми кажеш ли какво се е случило?

Ръката й трепна, но бързо възстанови ритъма.

— За какво говориш?

— Вече те познавам достатъчно добре, за да разбера, че нещо те тревожи. Кажи ми какво е станало от вчера насам, Зоуи.

— Ще ти кажа. — Тя остави инструмента в кофа до вратата на стаята. — Но не само на теб.

— Наранил те е?

Брад сграбчи ръката й, повдигна брадичката й и я накара да извърне глава към него.

— Не, пусни ме. Ръцете ми са изцапани.

— Сторил ти е нещо. — Тонът му бе хладен, както когато се опитваше да потисне гнева си. — Защо досега не каза нищо?

— Трябваше ми време да помисля, да си го обясня, това е. Ще ми бъде по-лесно да разкажа на всички наведнъж. — Ръката му все още докосваше бузата й. Лицето му бе съвсем близо до нейното. — Моля те, не ме докосвай така точно сега.

— Точно сега? — Пръстите му се плъзнаха към тила й. — Или никога?

Зоуи изпита желание да се протегне и да замърка.

— На този етап.

Понечи да се изправи, но той я изпревари, без да пусне ръката й, и я притегли към себе си.

— Искам да узная само едно, нали Саймън е добре?

Можеше да устои на чара му и да потисне копнежа си за близост, но бе трудно да остане равнодушна към искрената му загриженост за сина й.

— Да. Добре е. Много искаше да дойде днес. Обича да си бъбри с теб… с всички вас — побърза да добави тя. — Но не желаех да говоря за това пред него. Все още не.

— Тогава да слезем долу и да поговорим с другите, а аз ще намина през седмицата да го видя.

— Не е нужно…

— И аз обичам да си бъбря с него. И с теб. — Брад прокара пръсти от шията към рамото й. — Би могла отново да ме поканиш на вечеря.

— Всъщност…

— Утре, какво ще кажеш за утре?

— Утре? Ще готвя само спагети.

— Чудесно. Ще донеса вино. — Явно решил, че срещата е уговорена, той я задърпа навън. — Да отидем долу да се измием.

Не бе сигурна кога го бе оставила да наложи волята си и защо бе невъзможно да му откаже. Докато миеше ръцете си, Зоуи осъзна, че я бе подмамил толкова умело, че преди да усети, бе попаднала в капана.

Освен това ставаше дума за утре. Днес й се бяха струпали твърде много грижи и без да мисли за някакви си спагети.

 

 

Макар и недовършена, кухнята бе най-подходяща за сборен пункт. Парче шперплат, сложено върху две табуретки, служеше за маса, а за столове ползваха обърнати кофи и стълби.

Дейна придърпа една кофа и се настани на нея.

— С фъстъчено масло и конфитюр ли е? — попита тя, когато видя сандвича, който Зоуи бе разопаковала. — Масло с парченца фъстъци и гроздов конфитюр?

— Да. — Зоуи се канеше да поднесе една от триъгълните половинки към устата си, но забеляза, че Дейна буквално се облизва. — Искаш ли го?

— Отдавна не съм хапвала такъв сандвич. Половината от твоя срещу половината от ръженото ми хлебче с шунка и швейцарско сирене.

Направиха размяната и Дейна лапна първия залък.

— Превъзходно — каза тя с пълна уста. — Никой не прави по-вкусни сандвичи от мамчето. Е, ще ни кажеш ли какво има, или първо ще ядем?

Зоуи вдигна очи и погледна лицата на всички около масата. Гледаха я втренчено, в очакване.

— На челото ми ли е изписано?

— Така изглежда. — Малъри загреба кисело мляко от кофичката си. — Тази сутрин личеше, че си разстроена, но явно се опитваше да го прикриеш. Качи се горе, без да кажеш мнението си за кухнята след боядисването.

— Страхотна е. Щях да ви кажа. — Смутена да бъде център на вниманието, Зоуи разчупи сандвича си на две. — Исках първо да си починете, преди да чуете какво ми се случи снощи.

— Вече си почиваме. — Дейна потърка бедрото й. — Сега е моментът.

Зоуи заговори, без да бърза, за да бъде напълно ясна и да не пропусне някоя подробност.

— Беше различно от всичко, което сте преживели вие. Всеки от вас, който е имал среща с Кейн. Дори от онова, което стана в края на първия месец тук, в тази къща.

— Усещаше ли присъствието му? — попита Джордън.

— Това е странното. Не се задържах на никое от трите… места — би могла да ги нарече така — достатъчно дълго, за да осъзная какво чувствам. И не мисля, че съм се измъкнала сама, както някои от вас. Нямаше време. Сякаш си на едно място, а щом затвориш очи, изведнъж попадаш на друго.

— Да ги обсъдим едно по едно. — Флин вече бе извадил бележник. — Лежала си в хамак. — Потупа по страницата. — В своя двор ли беше?

— Не, нямам хамак. Всъщност никога не съм се люляла в хамак с книга и чаша лимонада в ръка. Кой има време за това? Би било чудесно. Тъкмо си мислех колко заета ще бъда през следващите няколко седмици и хоп, озовах се в хамак и пиех лимонада. — Намръщи се и не забеляза, че Брад я гледа с присвити очи. — Не знаех къде съм. Не мисля, че има значение, преди малко стигнах до този извод. Беше все едно къде се намира хамакът, той бе просто символ на пълна почивка цял следобед. Защото ми се искаше да мога да си я позволя.

— Мисля, че си права — съгласи се Малъри. — Той ни пренася във фантазиите ни, позволява ни да ги видим и изживеем. Моята беше, че съм омъжена за Флин и имам талант на художник. — Махна към другата страна на масата. — Дейна е била сама и безгрижна на тропически остров, а ти си си починала в слънчев следобед.

— Жалка фантазия в сравнение с вашите.

Но Зоуи се усмихна доволна, че заключението й изглежда вярно.

— Изтръгнал те е от нея, вместо да те остави да й се наслаждаваш — изтъкна Джордън. — Може би не е искал да ти даде възможност да прозреш, че е фалшива. Оставил те е само да вкусиш от сладостта, а после те е изпратил другаде. Нова стратегия.

— Мисля, че това е смисълът на първата част. Да преминем към втората. Бях в караваната на майка ми и сметох цял куп косми от пода. Познавах обстановката, миризмите и гласовете на сестра си и брат си, които се караха навън. Но не зная на колко години бях. На сегашната си възраст? Като дете? Или някъде по средата? — Зоуи замислено поклати глава. — Искам да кажа, че не бях наясно какво става с мен. Усещах само горещина, умора и раздразнение. Струваше ми се, че съм обречена завинаги да правя това. Да чистя, да наглеждам децата, всичко, от което ми бе писнало. Би могло да се каже, че бях изнервена и кисела. Мисля, че също е символ.

— Хваната в капана на неизбежността — отбеляза Брад. — Принудена да се грижиш за другите, без да му се вижда краят.

— Да. Мама изнемогваше и се нуждаеше от помощта ми. Но човек започва да се чувства като в капан. Струва му се, че каквото и да прави, не ще се измъкне.

— Значи можеш да лежиш в хамак и да се наслаждаваш на живота или да се мъчиш и да тъпчеш на едно място. — Дейна нацупи устни, докато размишляваше. — Но това не са единствените възможности за избор. Не е толкова просто. Ти си го доказала.

— Някои хора биха казали, че сега отново съм в капан. Не се чувствам по този начин, но може би изглежда така. Следва третата част.

— Искал е да те сплаши — каза Малъри.

— О, да, изпълни мисията си. Беше студено и бях сама. Не бе красива зимна картина с приятен, пухкав сняг, а страховита, убийствена виелица. Бях толкова уморена и усещах тежестта на бебето в себе си. Исках само да легна някъде и да си почина, но знаех, че ако го направя, ще умра, а с мен ще загине и детето. — Несъзнателно прокара ръка по корема си, сякаш за да защити живота, който бе носила. — Започнаха контракции. Познато усещане, веднага си го спомних. Но бяха по-бързи и мъчителни, а не постепенни, както при нормално раждане. Кръвта, която изтече върху снега, бе фатален край.

— Искал е да ти внуши страх чрез Саймън. — Изражението на Флин стана сурово. — Няма да стане. Няма да му позволим.

— Мисля, че това е важна част. Опитва се да ме сплаши и използва Саймън за тази цел. Според мен имаше причина да прекъсне и последната фантазия и да ми каже да избирам. Веднага щом се опомних, видях, че Мо е оголил зъби, и хукнах като стрела към стаята на Саймън. — Спомни си как бе настръхнала. — Но той просто лежеше в обичайната си поза. Единият му крак висеше от леглото, а завивките бяха струпани на купчина върху другия. Това момче не може да кротува дори когато спи.

— Използвал е Саймън като друг символ.

Брад си наля кафе и явно забелязал, че тя досега не бе пила, подаде една чаша и на нея.

Погледът й срещна неговия, когато кимна, и страхът запулсира в жилите на шията й.

— Вече осъзнах това.

— Символ на какво? — попита Дейна. — На живота й?

— Да — отвърна Брад. — И на душата й. Накарал я е да избира. Спокойствие, скучно и еднообразно ежедневие или загуба на всичко, което има.

— Хвърлил е ръкавицата.

— Да. Но си мисля… питам се дали той знае, че Саймън е защитен. Може би все още не го е разбрал и не може да прозре, че няма смисъл да ме заплашва по този начин.

— Възможно е да си права — продължи Брад. — Скоро ще узнае и ще потърси нещо друго, което да използва срещу теб.

— Каквото и да е, стига да остави детето ми на мира. Впрочем, случилото се ме накара да се замисля сериозно за напътствията. Бях ядосана — сподели тя със смях — и прекарах известно време в умуване върху тях. Стигнах до идеята, че може би гората за мен е Вали, а изборите, които правя, и решенията, които вземам тук са моите пътеки.

— Не е зле — отбеляза Дейна.

— Все пак е някакво начало. Тази сутрин излязох рано и пообикалях из града, нещо като пътешествие в спомените. Опитах се да видя всичко такова, каквото бе при пристигането ми, и да проследя промените, които са настъпили.

— Или които самата ти си направила — добави Брад.

— Да — отвърна Зоуи с една от редките си усмивки на одобрение. — Не зная дали съм поела във вярната посока, но съставям списък от места и събития, които ми се струват важни лично за мен. Ако успея да ги подредя в мислите си, може би едно от тях ще се открои. Ако се окажа на прав път, навярно това няма да се хареса на Кейн. Така ще разбера.

 

 

Трудно бе да си представи себе си в битка с някого, особено със зъл магьосник. Но щеше да отвърне на първия удар. Ако имаше нещо, с което Зоуи знаеше как да се справи, то бе как да отстоява своето.

Може би нямаше да открие ключа, но не защото не го е потърсила.

През цялата неделна вечер се рови в бележките си, в книгите за келтски митове, които бяха взели от библиотеката, и в интернет от лаптопа, който Флин й бе дал назаем.

Не бе сигурна дали научи нещо ново, но поне успя да подреди нещата, които вече знаеше.

Ключът, където и да се намираше, бе свързан с нещо много лично. С живота й и с това, което искаше да постигне в него. Накрая всичко щеше да се сведе до избор. Приятелите й, или поне един от тях, можеше да участва в изпитанието й, но тя бе единствената способна да направи този избор.

„Какво искам от живота? — запита се Зоуи, докато се готвеше да си легне. — Да прекарвам следобедите си в хамак? — Понякога й се струваше толкова просто. — Да зная, че съм се измъкнала веднъж завинаги от онази каравана?“

Нищо не можеше да я върне обратно там. Освен това бе намерила пътя си през ужасяващата гора и бе дала на детето си не просто живот, а щастлив живот.

Чувстваше нужда да вярва в тези неща, както и че ще успее да изгради още по-добро бъдеще и за Саймън, и за себе си. На всяка цена трябваше да постигне успех с „Малки удоволствия“. Донякъде заради гордостта си.

Майка й винаги бе твърдяла за нея, че е твърде горда.

Може би наистина бе така и това правеше нещата по-трудни, отколкото бяха. Но от друга страна, й помагаше да преживява тежките моменти.

Не бе осъществила всичките си мечти, но бе доволна от това, което имаше.

Угаси лампата. Макар и да бе мъчително да знае, че няма към кого да протегне ръка в мрака, изпитваше удовлетворение и дори гордост при мисълта, че винаги може да разчита изцяло на себе си.

 

 

На следващия ден бе на горния етаж в „Малки удоволствия“ и сглобяваше вече готовите плотове, когато чу викове от долу. Веднага забеляза, че издават въодушевление, а не ужас или гняв. Побърза да довърши плота, с който бе заета в момента, и да слезе, за да види каква е причината за суматохата.

Гласовете идваха откъм частта на Дейна и нейният се сля с тях, когато видя голямата етажерка с книги, която вече заемаше едната стена, и двата огромни кашона на пода.

— Пристигнали са! Рафтовете ти са тук! Изглеждат чудесно. Права беше да се спреш точно на тези. Подхождат на цветовете.

— Нали? Преработих схемата шест пъти. Но се чудя дали да не разменя местата на разделите за детска и нехудожествена литература.

— Защо просто не разопаковаме следващата етажерка, за да я монтираме и да видим как ще бъде най-добре?

Малъри размаха резеца си за картон.

Доставчиците внесоха нов кашон на количка.

— Къде да сложим този, госпожице?

— Боже мой — едва промълви Дейна.

— Просто го оставете тук — каза Зоуи. — Ще му намерим място. Колко си поръчала? — попита тя Дейна.

— Доста. Може би твърде много, но исках да изложа всичко, което съм решила да предлагам. А сега… Господи, сърцето ми ще се пръсне. От вълнение или от страх, вие съдете.

— От вълнение е. — Малъри енергично разряза поредния картонен капак. — Хайде, да ги подредим и ще видиш, че ще стане чудесно.

— Това е истина — възкликна Дейна, когато пристигна още един кашон. — Няма след миг отново да стоя в празна стая.

— Етажерки, книги, маси, столове. — Зоуи се включи в разопаковането. — След броени седмици ще изпием първите си чаши чай тук.

— Да. — Дейна се опомни и им помогна да монтират втората част от конструкцията. — После ще отидем да се повъзхищаваме на красивите неща в галерията на Малъри.

— И ще завършим обиколката в салона на Зоуи. — Малъри се отдръпна крачка назад. — Вижте какво успяхме да свършим за толкова кратко време. Можете ли да повярвате?

Зоуи погледна следващия кашон, който бе внесен.

— Точно сега ми е трудно да повярвам, че ще се справим с това, което ни предстои. Продължавай с резеца, Мал. Имаме доста работа.

Все още монтираха рафтове за книги, когато пред сградата спря друг камион за доставки.

— От „Хоуммейкърс“ е. — Малъри извърна глава от прозореца. — Очакваме ли доставка от „Хоуммейкърс“ днес?

— Имам няколко поръчки — отвърна Зоуи. — Не се надявах да ги изпълнят толкова скоро. Ще проверя.

Слезе до входната врата и посрещна шофьора на площадката.

— Това ли е „Малки удоволствия“? — попита той.

Приятно бе да чуе друг човек да произнася името.

— Така ще се нарича.

— Докарахме дограмата. — Подаде й фактурата. — Имаме списък на кои прозорци да я сложим. Ако няма проблем, можем да започнем. Ще бъдат готови още днес.

— Не съм поръчвала монтаж, а само доставка.

— Монтажът е включен в цената. Нося бележка — добави шофьорът и пъхна ръка в джоба си. — От господин Вейн за госпожица Маккорт.

— Аз съм госпожица Маккорт.

Зоуи се намръщи, взе плика и го разкъса. Вътре имаше един-единствен лист с едно изречение.

„Не възразявай.“

Зяпна от изненада за миг и отново го погледна. От камиона бяха слезли още двама мъже и стояха облегнати на каросерията.

— Господин Вейн каза да му се обадите, ако има проблем. Да започваме ли, или да почакаме?

— Не, няма нужда. Можете да започнете. Благодаря.

Върна се вътре и потърка тила си, докато гледаше как Малъри и Дейна инсталират поредната етажерка.

— Пристигна новата ми дограма.

— Страхотно. Може би трябва да сложим това под ъгъл — предложи Дейна.

— Дойдоха майстори, за да я монтират — продължи Зоуи. — Брадли… „Хоуммейкърс“ предлагат монтаж, включен в цената.

— Брад е голям сладур — отбеляза Малъри.

— Полезно е да познаваш собственика. — Дейна се отдръпна назад и поклати глава. — Не се изчервявай.

Зоуи нервно побутна парче картон с крака си.

— Не мислите ли, че би трябвало да платим за услугата?

— Харизан кон, Зоуи. — Малко несръчно, Дейна донамести етажерката. — На твое място бих го разцелувала, вместо да броя зъбите му. — Хвърли й дяволит поглед. — Естествено, в твоя случай не конят, а онзи, който го праща, заслужава целувки.

— Ще дойде днес на вечеря.

— Добре. Погрижи се да получи и нещо повече.

— Боя се.

Малъри остави резеца.

— От Брад?

— Да. От него и от себе си. — Зоуи потърка юмрук между гърдите си, сякаш бе почувствала болка в сърцето. — От това, което ще се случи.

— О, скъпа.

— Не зная какво да правя и какво да мисля. Ако търсех удоволствие и тръпка, би било различно. Но не е така.

— А нима мислиш, че неговата цел е такава?

— Не зная. Искам да кажа, сигурно. Той е мъж. Не го упреквам. Може би се е вживял в романтиката на нашата история. Как с общи усилия ще успеем да победим дракона. Но трябва да мисля и занапред.

— Той не постъпва безразсъдно с хората, ако за това се безпокоиш. — Вече сериозна, Дейна поклати глава. — Познавам го почти откакто се помня. Свестен мъж е.

— Виждам. Но не е мой тип и помежду ни не може да има нищо. Все пак, ако продължи да упорства, все някога ще се предам. Боя се, че ако се случи, ще започна да мечтая за нещо, което не мога да имам.

— Можеш да имаш всичко, което пожелаеш — увери я Малъри. — Ако не беше ти, нямаше да бъдем собственички на тази сграда.

— Това е глупаво. Само защото аз намерих къщата…

— Не само къщата, Зоуи. Идеята, предвидливостта, вярата. — Малъри нетърпеливо сложи ръка на рамото й и леко я побутна. — Ти сложи началото. Затова мисля, че когато решиш какво искаш всъщност, ще намериш начин да го постигнеш.

Търсейки някакво занимание, Зоуи започна да разрязва следващия кашон.

— Била ли си влюбена, преди да срещнеш Флин?

— Не. Бях изпитвала физическо влечение, симпатия. Бях хлътвала доста дълбоко, но не бях обичала никого, както Флин.

Зоуи кимна.

— А за теб, Дейна, Джордън винаги е бил голямата любов.

— Да, независимо дали го исках или не.

— Аз съм била влюбена — тихо заговори Зоуи, докато работеше. — Обичах бащата на Саймън с цялото си същество. Може би някои хора смятат, че на шестнадесет човек е твърде млад, за да бъде наясно какво изпитва, но аз му отдадох цялата си любов, без да мисля и без да се колебая. — Остави парчетата картон да паднат на пода. — Имала съм връзки с мъже. Някои от тях са се оказвали свестни, а други не, но никой не събуди толкова силни чувства у мен, както онова момче, когато бях на шестнадесет години. Желанието ми да бъда с него беше по-силно, отколкото да живея, Мал.

— Но те е изоставил — отвърна тя.

— Не. И той ме обичаше, вярвам в това, но не достатъчно, за да остане с мен или дори да признае детето, което създадохме. Просто си отиде и продължи живота си, докато моят бе разбит на парчета. — За да излее част от дълбоко потискания гняв, Зоуи рязко разряза кашона. — Преди няколко месеца се е сгодил. Сестра ми ми изпрати изрезка от вестник. Планирали голяма сватба през пролетта. Побеснях, когато прочетох статията. Ядосах се, че мисли за разточителна сватба с много гости, а никога не е пожелал да види сина си.

— Той губи — отбеляза Малъри.

— Да, така е. Но все пак аз го обичах и го желаех. Не можех да бъда с него и това едва не ме погуби. — Зоуи с въздишка опря глава на етажерката. — Няма отново да копнея за нещо, което не мога да имам. Боя се от Брадли, защото той е единственият, който от десет години насам е успял да ме накара да си спомня какво изпитвах, когато бях на шестнадесет.