Нора Робъртс
Ключът на смелостта (14)

Четиринадесета глава

В дванадесет и тридесет Зоуи монтираше неонови лампи в книжарницата на Дейна. Бяха решили през този ден да се съсредоточат върху една част от сградата, докато добие завършен вид. Дейна бе спечелила жребия.

— Струва ми се разумно. — Дейна подреди картички на малък въртящ се статив. — У Брад има повече пространство, а и той ползва услугите на почистваща фирма. Умее и да готви това-онова. Ще можеш да се съсредоточиш върху ключа и салона си и няма да имаш други грижи до края на месеца.

Зоуи не би могла да отрече, че звучи логично. Но…

— Не е толкова просто. Как да проверя теорията си, че къщата ми е част от изпитанието, ако не живея в нея?

— Стигна ли донякъде с тази теория? — попита Малъри.

— Не, поне така ми се струва, но започнах да работя върху нея едва преди два дни.

Последва мълчание и Зоуи отчаяно тръсна ръце.

— Добре, зная, че ако беше вярна, досега би трябвало да почувствам нещо. Но не мога да бъда сигурна.

— Струва ми се, че търсиш оправдание — каза Дейна с лек укор.

Зоуи й хвърли смразяващ поглед.

— Не е така. Просто съм… предпазлива. Не е като настаняването на Джордън в твоя апартамент, докато чакате „Пийк“ да се освободи, или като съвместния живот на Малъри и Флин. Вие сте сгодени. Трябва да мисля и за Саймън.

— Брад е луд по Саймън — изтъкна Малъри.

— Зная. — Зоуи повдигна електрическата отвертка, за да прикрепи поредната лампа към тавана. — Но това не означава, че трябва да се съберем да живеем заедно. Не искам Саймън да се чувства неловко заради мен и Брад. Да се смущава, че спим в едно легло, от големите стаи, пълни с чупливи неща, от вниманието и… всекидневното общуване с Брад.

Малъри престана да подрежда книги.

— Само за неговото неудобство ли се тревожиш?

— Не — въздъхна тя и подаде отвертката на Дейна. — Опитвам се да овладея чувствата си. Да не преминавам границите на разума. Имам много причини.

— Не гледам на теб като на жена, която си налага ограничения.

Зоуи взе осветителното тяло, което Малъри й подаде, и го прикрепи към монтираните пластини.

— Мислиш, че трябва да се съглася?

— Мисля, че трябва да постъпиш така, че да се чувстваш щастлива. Понякога е по-трудно и рисковано да направиш това, което би ти донесло щастие, отколкото да запазиш чувството си за сигурност.

 

 

Въпреки че далеч не бе сигурна кое би я направило щастлива или кое би я накарало да трепери от страх, Зоуи наруши рутината и мина да вземе сина си от училище.

— Мислех, че ще ходя у госпожа Хенсън.

— Зная. — С вече усвоено движение, тя отмести рамото си, когато Мо пъхна глава между седалките, за да поздрави Саймън. — Обадих й се. Трябва да поговоря с теб.

— Загазил ли съм?

— Не зная. — Зоуи повдигна вежди. — Ти ми кажи.

— Не, кълна се. Не съм направил нищо лошо.

Когато паркира, махна с ръка на господин Хенсън, който метеше окапалите листа в двора си.

— Добре. Да влезем да хапнем и да си поговорим.

— Мо. — Саймън се подготви за любимата си игра. — Бисквитка! — извика той и избухна в смях, когато кучето се втурна като обезумяло към входната врата.

— Мамо?

— Да?

— Мислиш ли, че когато Мо си отиде у дома, Флин ще му позволи да ни идва на гости?

— Разбира се. — Зоуи се спря пред вратата, докато Мо нетърпеливо подскачаше. — Саймън, зная, че би искал да имаш свое куче. Защо не ме молиш да си вземем?

— Сигурно все още не можем да си го позволим.

— О…

Със свито сърце, тя отвори вратата и пусна Мо да се затича към кухнята и бисквитките.

— Струва пари. Дори ако го избереш от приют, се плаща. Освен това трябва да му купуваш храна и играчки и да го водиш на ветеринар за ваксини. Но спестявам. Догодина ще можем да си вземем куче.

Зоуи се боеше, че гласът й ще затрепери, и само кимна. Използва времето, докато окачваше палтата, за да се успокои. Когато влезе в кухнята, Саймън бе стоварил ученическата си раница на пода и изваждаше бисквитка за вече отчаяния Мо.

Наля на сина си чаша мляко и започна да нарязва ябълка, защото чувстваше нужда ръцете й да бъдат заети, докато говори.

— Знаеш, че се опитвам да направя нещо важно, да открия един ключ.

— За магьосниците.

— Да, за магьосниците. Много се старая и понякога си мисля, че днес ще го намеря, а друг път напълно губя вяра. Сигурна съм, че ще се нуждая от помощ.

— Моята ли?

— Донякъде. — Зоуи сложи резените ябълка и добави грозде. — Брадли също иска да ми помогне, а магьосниците ми казаха, че неговата помощ е важна.

— Той е доста умен.

— Много го харесваш, нали?

— Аха. — Саймън си взе парче ябълка от чинията. — А ти?

— Да, и аз го харесвам. Мисли, че ще може да ми помогне повече, ако се преместим при него за известно време.

С неразгадаемо изражение дори за майка си, Саймън остана загледан в нея, докато дъвчеше.

— Да живеем там, в неговата къща?

— Просто да му погостуваме.

— Заедно с Мо ли?

Щом чу името си, кучето захапа любимата си топка за тенис и пъхна голямата си глава под ръката му.

— Да, сигурна съм, че и Мо може да дойде.

— Супер. — След като ритна топката и прати кучето да я гони, Саймън откъсна зърно грозде. — Там му харесва. Забавно е.

— Ще бъдем на гости, Саймън, така че и двамата с Мо… — този път тя ритна топката — трябва да се държите прилично.

Саймън кимна, когато Мо се плъзна по пода, удари се в задната врата и донесе обратно топката.

— Добре. Значи с Брад ще спите в едно легло и ще правите секс?

— Какво? — почти изпищя тя.

— Чък казва, че родителите му го правят в леглото си, а стаята им е точно до неговата. Майка му издавала звуци, като че ли я боли.

— Мили боже.

Без да откъсва очи от лицето й, Саймън изпрати топката и Мо към другия край на стаята.

— Боли ли?

— Не. — Едва промълви тя и прочисти гърлото си. — Не боли. Трябва да започнем да събираме багажа, ако…

— Тогава защо тя крещи?

Зоуи почувства, че пребледнява, а след миг кръвта отново нахлу под кожата й и страните й пламнаха.

— Хм. Някои хора просто… — „Боже мой, помогни ми.“ — Нали когато играеш видеоигри и си много развълнуван… ти викаш и издаваш разни звуци?

— Да. Защото е забавно.

— Е, и сексът може да бъде забавен, но хората трябва да бъдат достатъчно зрели и да държат един на друг, за да изживеят това заедно.

— Мъжете трябва да слагат презервативи, за да не се разболее някой и да не направят бебе, без да го искат. — Кимайки като мъдрец, Саймън доизяде гроздето. — Бащата на Чък има няколко в чекмеджето до леглото си.

— Саймън Маккорт, каква работа имаш да ровиш в чекмеджето на господин Баристър?

— Чък рови. Извади един и ми го показа. Изглеждат смешно. Но Брад трябва да слага такова нещо, за да не се разболееш, нали?

— Саймън. — Зоуи затвори очи за миг. — Саймън — повтори тя. — Няма да гостувам на Брад, за да правим секс. Когато двама възрастни имат такава връзка, тя е нещо много лично.

— Тогава майката на Чък не бива да вдига толкова шум.

Зоуи отвори уста за миг, а след това закри лице и се смя, докато от очите й потекоха сълзи.

 

 

Когато Брад пристигна, вече бе опаковала по един куфар за двамата, бохча с неща, които Саймън смяташе за жизненоважни, и друга със своите най-необходими вещи. Бе натъпкала храната от хладилника и любимите лакомства на Саймън в хладилната чанта. Освен това трябваше да вземе огромна торба кучешка храна и кашон с играчките на Мо.

— На сафари ли ще ходим? — попита Брад, след като видя багажа.

— Ти поиска да се пренесем при теб — напомни му Зоуи.

Той докосна хладилната чанта с върха на обувката си.

— У дома има предостатъчно храна.

— Тази ще се развали, ако не я изядем. Освен това не искам да ни издържаш и да глезиш Саймън. Трябва да се съобразява с някои правила, както тук. Ако ги наруши, кажи ми и ще си поговоря с него.

— Нещо друго?

— Да. С удоволствие ще готвя и за трима ни и ще делим ежедневните разходи.

— Щом искаш да готвиш, нямам нищо против, но няма да харчиш пари за храна.

— Не възразявай. Или аз ще поема издръжката ни, или няма да тръгнем. — Грабна палтото си и пъхна ръце в ръкавите. — Няма да разтребвам след теб, но ще вдигам нашите съдове. Когато искаш да останеш насаме, не се срамувай да го кажеш.

— Може би трябва да напиша тези правила. — Брад потупа по джобовете си, сякаш търси бележник. — Защото, изглежда, започва нещо като състезание.

— Струва ти се смешно, но досега не си живял под един покрив с деветгодишно момче и куче. Вероятно към края на месеца ще се нуждаеш от терапия, така че, ако в един момент ти писне, просто кажи.

— Това ли е всичко?

— Само още едно. По-рано със Саймън си поговорихме и мисля, че трябва да отправим…

Не довърши мисълта си, защото момчето дотича, следвано от кучето, и я прекъсна.

— Мамо, щях да забравя дракона си.

— Саймън, отиваме само за няколко дни. Няма нужда да вземаш всичките си вещи.

— Да видим. — Брад грабна пластмасовия дракон. Когато натисна бутона за задействане на механизма, от зиналата уста изскочи бледозелена панделка, която би трябвало да представлява течащи лиги. — Страхотно.

— Предавам се. Саймън, да натоварим всичко в колата.

 

 

Бяха необходими доста време и увещания, за да придумат Саймън да си легне. Зоуи не би могла да го упрекне за радостта и вълнението, които го караха да щурее. Стаята, в която бе настанен, бе двойно по-голяма от неговата у дома, имаше стереоуредба и телевизор.

Въпреки че въведе правила за тази част от къщата, Зоуи щеше да надава ухо за звуци от телевизор след часа за лягане.

Разопакова своите вещи, подреди дрехите си в чекмеджетата на старинния махагонов скрин с аромат на кедър, а козметичните си принадлежности — върху огромния зелен плот в банята в съседство.

— Не свиквай с хубавите неща — каза си тя, докато прокарваше пръсти по бялата дантелена покривка на огромното легло, в което щеше да спи.

„Само за няколко дни — помисли си Зоуи. — Като глава от приказка.“

Вдигна поглед към облицования с дърво в естествен цвят таван и се запита какво би било да се събужда сутрин в тази стая, в това легло.

Тъкмо затваряше ципа на празния си куфар, когато Брад почука на касата на отворената врата.

— Намери ли всичко, което ти е нужно?

— Много повече. Стаята е великолепна, сякаш се намирам в съблазнителна топла бисквита. — Приклекна и пъхна куфара под леглото. — Изкушавам се да заподскачам върху матрака като Саймън.

— Позволявам ти.

Въпреки че се усмихна, очите й издадоха тревога. Посочи към жълтите рози на тоалетката.

— Откъде беше толкова сигурен, че ще се съглася?

— Знаех, че здравият ти разум ще надделее, както и желанието ти да завършиш изпитанието успешно.

— Ти си забележителен мъж, Брадли. — Зоуи отново плъзна пръсти по дантелата. — Умееш да постигаш своето.

— Държах и ти, и Саймън да бъдете на най-безопасното място. Дори ако трябваше да ви довлека тук насила, бих го направил. Благодаря ти, че спести това и на двама ни.

— Ако беше се опитал да ме довлечеш насила, негодуванието щеше да надделее над здравия ми разум. Но наистина е най-разумно да не се отделяме един от друг.

— Добре. Ще ми позволяваш ли да се промъквам тук нощем?

Въпреки опита си да запази хладнокръвие, Зоуи усети, че устните й трепнаха.

— Къщата е твоя.

— Изборът е твой.

Тя се засмя и поклати глава.

— Много хитро. Трябва да поговорим. Може ли да слезем долу?

— Разбира се. — Подаде й ръка и макар и доловил колебанието й, изчака, докато тя се приближи и я пое. — Какво ще кажеш да пийнем по чаша вино пред камината?

— С удоволствие. Всичко тук е прекрасно. Страхувам се, че Саймън ще счупи нещо.

— Престани. Когато се нанасях, Флин намина с Мо. Първото, което кучето му направи, бе да счупи една лампа. Не беше национална катастрофа.

— Може би съм твърде боязлива.

— Разполагай се. Ще донеса виното.

Камината вече бе запалена. Навярно се бе погрижил за това, докато тя бе разопаковала багажа си. Както останалата част от къщата, и тази стая бе уютна и интересна. Пълна бе със сувенири, навярно събирани при множеството му пътувания. Бяха поставени на най-подходящите места, както и творбите на изкуството.

Интериорът издаваше, че обитателят на къщата е човек, който знае какво желае и е свикнал да има най-доброто. Приближи се да разгледа градски пейзаж от Париж. Кафенета с пъстри чадъри, реки от цветя и величествената Триумфална арка на заден план. Не можеше да се сравнява с нейните картички в рамки. Той бе седял в някое от тези оживени кафенета и бе пил кафе от малка чашка, а тя можеше само да мечтае за това.

Брад се върна с бутилка вино в едната ръка и две чаши в другата.

— Купих я преди две години — каза той, когато застана до нея срещу картината. — Хареса ми оживлението по улиците и тротоарите. Струва ми се, че чувам клаксоните на колите. — Напълни едната чаша и й я подаде. — Всички от семейство Вейн имаме слабост към изкуството.

— Може би трябва да отворите музей.

— Всъщност баща ми работи върху една идея. Хотел. Курортен комплекс. Ще изложи в него част от колекцията си и ще има повод да купува нови творби.

— Решил е да построи хотел само за да има къде да изложи колекцията си?

— И с тази цел, и като ново начинание. Ключовите думи за семейство Вейн са „изкуство“, „дърво“ и „капитализъм“. Търси подходящо място на възвишенията. — Брад сви рамене, което бе жест едновременно на нехайство и самоувереност. — Но ако не тук, ще го построи другаде. Когато Брадли Чарлз III си науми нещо, не приема отговор „не“.

— Значи си се метнал на него.

— Това е комплимент за мен. Той е добър човек. Малко властен, но добър съпруг и баща и изключителен бизнесмен. Ще те хареса.

— Едва ли.

— Ще ти се възхити за всичко, което си постигнала в живота си, и за стремежа ти да създадеш нещо значимо. Ще каже, че си момиче с хъс, а това е качеството, което той цени най-много на света.

Зоуи предполагаше, че мъж като Брадли Чарлз Вейн ІІІ би я опекъл на скарата си, ако разбереше, че има връзка със сина му.

— Обичаш ли родителите си?

— Много.

— Аз не зная дали обичам майка си — изрече тези думи, без да мисли. — Прозвуча ужасно. Иска ми се да я обичам, но не зная дали е така. — Шокирана от собствените си думи, тя се отпусна на страничната облегалка на един фотьойл. — Не съм виждала баща си от толкова години. Дори не го познавам, как бих могла да го обичам? Той ни напусна. Изостави съпругата и четирите си деца и не се върна.

— Постъпил е жестоко с вас. Било е тежко за майка ви.

— За всички нас — съгласи се Зоуи. — Но особено за нея. Не просто разби сърцето й, а я направи толкова крехка и ранима, че престана да се грижи за нас. Тръгна след него и мислех, че няма да се върне.

— Оставила ви е сами? — Гласът му затрепери от нескрита ярост. — Четири деца?

— Беше си наумила на всяка цена да го доведе обратно. Нямаше я само няколко дни, но… Господи, толкова се страхувах. Какво щях да правя, ако не си бе дошла?

— Нямаше ли на кого да се обадиш за помощ?

— Сестрата на мама, но двете непрекъснато се караха, така че не исках да й се обаждам. Не знаех дали да се обърна към роднините на баща си. Нямах представа как да постъпя, така че просто се грижех за по-малките и чаках да се върне.

Умът му не можеше да побере това.

— На колко години беше?

— На дванадесет. Джуниър е само с една година по-малък от мен, но не ми помагаше. Джолийн е с три по-малка от него, значи трябва да е била на осем. По цял ден плачеше. Не съм виждала друг човек, който да лее толкова сълзи. — Зоуи въздъхна. — Мейзи, най-малката, беше на пет и не разбираше какво става, но знаеше, че има нещо нередно. Не я изпусках от очи дори за миг. Не знаех какво ще правим, ако храната и парите ни свършат. — Настани се удобно на фотьойла и закрепи чашата между коленете си. — Но тя се върна. Помня колко уморена и измъчена изглеждаше. Виждала съм я още по-уморена. Правеше за нас всичко, което бе по силите й, но не зная дали ни обичаше истински. Може би вече не е била способна. — Вдигна поглед към Брад. — От такова семейство произхождам. Исках да знаеш.

— Нима мислиш, че това ще промени чувствата ми към теб? Че егоизмът и безотговорността на родителите ти ще ме накарат да престана да те обичам?

Ръката й затрепери и над ръба на чашата й полетяха пръски вино.

— Не говори за любов, когато дори не ме познаваш.

— Познавам те, Зоуи. Искаш ли да ти кажа какво зная за теб? Какво виждам и какво изпитвам към теб?

Тя поклати глава.

— Господи, не зная какво да правя. Как да те накарам да разбереш опасенията ми? Страхувам се, че ако отново започна да изпитвам силни чувства и пак преживея подобен удар, бих могла да стана безчувствена като нея.

— Говориш за Джеймс Маршъл.

Зоуи въздъхна.

— Обичах го, Брадли, толкова го обичах. Сякаш се намирах в кристална топка, където всичко беше толкова светло и красиво. Не беше мимолетно, безразсъдно приключение.

Брад седна до нея.

— Разкажи ми. Искам да узная всичко — каза той, доловил колебанието й. — Може би една от стъпките по пътя към ключа е да го споделиш с мен.

— Не се срамувам — тихо заговори тя. — С част от нещата, които ми се случиха, е било писано да се справя сама, но заслужаваш да чуеш за тях.

Брад докосна ръката й.

— Как се запозна с него?

— Би могло да се каже, че чрез майките ни. Мама правеше прически на госпожа Маршъл. Понякога я викаше в дома си преди прием или важно светско събитие. И аз отивах, за да сложа шампоан или да се погрижа за маникюра й. Държеше се мило с мен. Винаги беше много любезна, без превземки. Поне не твърде много — поправи се Зоуи. — Разговаряше с мен и отговаряше на всичките ми въпроси за цветята на тоалетката и картините по стените. Разпитваше ме за училището, за момчетата и винаги ми даваше по пет долара повече, тайно от майка ми. Джеймс учеше в пансион. Видях го няколко пъти, но той не ми обърна внимание. Съзерцавах снимката на бюрото на госпожа Маршъл. Беше толкова красив, като принц или рицар от приказките. Може би тогава пламна любовта ми към него. Много момичета се влюбват така.

— Както и някои момчета — добави Брад.

— Може би. Често даваха приеми в голямата си къща. Госпожа Маршъл обичаше да бъде домакиня на приеми. Наемаше ме за сервитьорка на някои от тях и дори ми купи красива черна пола и бяла блуза, за да изглеждам представително. На едно парти през пролетта, когато си бе у дома, Джеймс ме забеляза.

Зоуи сведе поглед към чашата си, за която почти бе забравила. Опита се да събере мислите си, докато отпиваше.

— Влезе след мен в кухнята и ме заговори. Флиртуваше с мен. Бях толкова срамежлива, че ръцете ми започнаха да треперят. Но беше много тактичен. Когато гостите си тръгнаха и всичко беше разчистено, той ме откара до вкъщи. — Повдигна рамене и отново ги отпусна. — Не биваше да се качвам в колата му. Знаех, че майка му не би одобрила. А моята щеше да ме одере жива. Но не устоях на изкушението. Съгласих се да се видим отново. Измъквахме се тайно от къщи, защото родителите ни не биха позволили да се срещаме. Това правеше връзката ни още по-вълнуваща. Като Ромео и Жулиета. И двамата бяхме млади и лекомислени. Единственото, което ни интересуваше, беше любовта.

Срещна погледа на Брад и сякаш прочете мислите му.

— Смяташ, че ме е използвал, но не беше така. Може би не ме е обичал колкото аз него, но имаше чувства. Беше едва на деветнадесет, завладян от романтиката, също като мен.

— Зоуи, деветнадесетгодишен младеж с неговия произход и стандарт е знаел доста повече за… живота от теб.

— Може би. Всъщност аз не знаех почти нищо за света. Но не ме е принуждавал. Не искам да си помислиш това. Не беше настойчив и няма по-голяма вина от мен. Просто се случи.

— А когато му каза, че си бременна?

Зоуи бавно си пое дъх.

— Разбрах го едва в третия месец, не бях наясно с тези неща. До септември не бях напълно сигурна, а тогава той учеше в колеж. Когато си дойде един уикенд, му казах. Беше ядосан и изплашен. Като се замисля сега, предполагам, че чувствата му вече не са били така силни. Откривал е нови вълнуващи неща в колежа, а изведнъж някакво момиче от родния му край, към което е загубил интерес, се оказва бременно.

— Да, лош късмет за него.

Тя леко се усмихна.

— Много сурово го съдиш.

— Бих му дал да разбере, ако ми се удаде възможност. — Обзет от негодувание, Брад стана да си налее още половин чаша вино. — Може би донякъде ревнувам. Но изпитвам гняв към него главно защото те е оставил да се справяш сама.

— Обеща да постъпи както е редно, да ме подкрепи. Все още вярвам, че е бил искрен, макар и изплашен и ядосан.

— Думите не струват нищо.

— Така е. — Зоуи кимна замислено, докато Брад крачеше из стаята. — Мъж като теб би изпълнил обещанието си, но не всички са устроени еднакво. А и понякога правилната постъпка не е тази, която предполагаме. Тук съм, защото той не удържа на думата си, така че това е било най-доброто за мен и Саймън.

— Добре. Какво стана по-нататък?

— Решихме да кажем на родителите си, а после да направим каквото трябва.

— Но той не го направи.

— О, каза на майка си, както и аз на своята. Мама беше бясна, но дълбоко в себе си злорадстваше. Лицето й го издаде, докато ме слушаше. Мислеше, че така ми се пада, защото си въобразявам, че съм нещо повече от другите, а всъщност не съм. Все пак се застъпи за мен, когато госпожа Маршъл дойде у дома. — Зоуи гордо повдигна брадичка. — Нарече ме лъжкиня и измамница, която е завъртяла главата на сина й зад гърба й. Каза, че няма да ми позволи да проваля живота на момчето й и че ако съм бременна, това не означава, че детето е на Джеймс. Дори и да е така, нямало да допусне той да плаща цял живот за глупавото си увлечение по мен. Каза още, че ме е приела в дома си и ми е имала доверие, а аз съм се оказала долна уличница. Хвърли на масата чек за пет хиляди долара и заяви, че няма да получа нищо повече. Щели да стигнат за аборт или каквото реша да правя. Заплаши, че ако се опитам да изкопча нещо повече или отново да се срещна с Джеймс, ще се погрижи семейството ми да си плати.

— Носела си нейното внуче.

— Тя не виждаше нещата така. Не можеше. Щеше да изпълни заканата си, имаше достатъчно пари и власт, а аз нямаше с какво да застана срещу нея. Изпрати Джеймс някъде, не зная къде. Писах му до колежа, за да го попитам какво би искал да направя. Не отговори, което беше ясен знак за мен. Взех парите и спестяванията си и заминах. За нищо на света не бих отгледала детето си на паркинг за каравани, близо до семейство Маршъл. След като се роди Саймън, изпратих на Джеймс още едно писмо със снимка на бебето. Получих го обратно неотворено. Реших да затворя тази страница и да продължа напред. Нямах намерение да търся някого, който да ми осигури приличен живот или да ми казва какво да правя. Да ме уверява в любовта си и да обещава, че ще постъпи както е редно.

Брад отново седна и остави чашата си на масата.

— Доказала си, че можеш да осигуриш добър живот за себе си и Саймън. Сама. Какво още има да доказваш?

— Ако се обвържа с теб и ти си отидеш… Нямам смелост да поема този риск. Може би, ако от него зависеше само моята съдба, бих го поела. Но не е така.

— Не вярваш, че съм влюбен в теб.

— Вярвам, че самият ти си убеден в това и си готов да постъпиш както е редно дори ако не е най-доброто за теб. Ще те помоля да почакаме, докато срокът ми изтече и нещата вече не са така романтични и вълнуващи, за да видим как ще се чувстваме заедно тогава.

Явно тя виждаше във връзката си с него отражение на онова, което бе преживяла с Джеймс, и не преставаше да прави съпоставки.

Брад се опита да преодолее негодуванието си и да я разбере.

— Ще ти задам само един въпрос. Обичаш ли ме?

— Да, не мога да го отрека, но не мога да реша какво да правя с чувствата си.