Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ключове (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Key of Valor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 141 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
ultimat (2009)
Сканиране
?
Сканиране
misi_misi (2008)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Ключът на смелостта

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2004

Отговорен редактор: Виктория Петрова

Стилов редактор и коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-260-158-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от sonnni и Еми

Десета глава

Зоуи започна деня заредена с енергия и свежи идеи. Докато вареше кафе, се зае да приготвя бъркани яйца.

В дома й имаше мъж, който в момента бе под душа. Усмихна се широко при тази мисъл. Неустоимият красавец не й бе дал покой през половината нощ. Не си спомняше кога за последен път се бе чувствала толкова бодра само след четири часа сън. Усещаше тялото си леко, а съзнанието си спокойно и й се струваше, че може да се пребори с всичко, което се изпречи на пътя й, дори с една ръка. Реши, че хората, които твърдят, че сексът не е важен, навярно не го правят.

Сипа яйцата в чиния и тъкмо добавяше препечена филийка, когато чу Брад да влиза в стаята.

— Точно навреме — каза тя и се обърна, за да му подаде порцията.

— Не беше нужно да ми приготвяш закуска.

— Не искаш ли?

Зоуи взе вилица и опита яйцата.

— Не съм казал, че не искам. — Брад грабна чинията и вилицата от ръцете й. — А ти ще хапнеш ли?

— Може би.

Пристъпи напред и отвори уста. Заразен от закачливото й настроение, той набоде хапка и й я поднесе.

— Седни — каза му тя и наля кафе. — Изяж ги, докато са топли. Каза, че имаш ранно съвещание.

— Може би ще успея да го отменя. — Брад се наведе и целуна тила й. — Какво ще кажеш да закусим в леглото?

— Тук закуската в леглото е позволена само когато някой е болен. — Зоуи се отдръпна и докосна веждата му. — Не. Хапни, прибери се у дома да се преоблечеш и тръгвай за работа.

— Много си строга. Но правиш страхотни бъркани яйца. Имаш ли планове за днес?

— Трябва да свърша това-онова. — Зоуи взе още една филийка, седна срещу него и започна да я маже с масло. — Ела в „Малки удоволствия“, когато имаш време. Останаха дребни неща, вече заблестява.

— За първи път ме каниш да намина.

— За първи път преспах с теб.

— Дано занапред се случва по-често.

— Може би.

— Ти си човекът, с когото искам да започвам деня си. И в леглото, и на закуска.

— Не спя с всеки срещнат — каза тя със сериозен тон.

— Нито съм казал това, нито съм си го помислил. — Брад си напомни, че трябва да бъде търпелив с нея, и хвана ръката й. — Имам предвид, че си единствената жена, към която проявявам интерес. Разбираш ли?

— Отново съм… как се изрази ти… заядлива и твърде чувствителна.

— Все пак приготвяш страхотни яйца.

— Извинявай. Исках да кажа, че това не е… приоритет за мен. По-важни са чувствата.

— Опитай със следното: „Брадли…“, впрочем единственият друг човек, който ме нарича така, е майка ми. Харесва ми. Както и да е, „Брадли, аз също не проявявам интерес към друг мъж“.

На лицето й засия усмивка.

— Брадли, аз също не проявявам интерес към друг мъж.

— Радвам се.

И тя бе доволна, което малко я плашеше.

— Веднъж ми каза, че трябва да те попитам защо се завърна във Вали. Питам те.

— Добре. — Брад взе буркана с ягодов конфитюр и намаза от филийката си. — „Хоуммейкърс“ е нещо повече от бизнес. Нещо повече от традиция. Той е символ на семейството. Призвание за всеки от фамилията Вейн.

— И твое?

— Да, исках да науча и да разбера много неща, да добия опит. Трябваше да изляза от Вали, за да опозная организацията изцяло, а не само корените й.

Зоуи го гледаше. Бе облечен небрежно, с измачканата от нейните ръце риза, която бе лежала на пода цяла нощ. Все пак от него струяха сила и увереност, която навярно бе вродена.

— Гордееш се със семейството и корените си.

— Все повече. Наистина сме свършили доста добри неща. Не само в бизнеса, макар и на неговата основа. Дядо ми и баща ми са разработили програми и проекти на различни нива. Исках да се върна тук, където е началото, и да направя нещо сам. Възнамерявам да се отлича, и то с нещо, постигнато във Вали. — Остави чашата си. — Време е да тръгвам. Скоро ли ще излизаш?

— Да. Имам няколко дребни задачи. — Зоуи взе чинията му и я отнесе до мивката, преди той да я изпревари, и се обърна с лице към него. — Ще успееш, Брадли. Ти си от хората, които постигат целите си. Вали има късмет, че се върна.

За миг Брад загуби ума и дума.

— Това е най-милото, което би могла да кажеш за мен. Благодаря.

— Моля. Е, отивай на работа — каза тя и го целуна. — И покажи на какво си способен.

Лесно би свикнал с подобно изпращане сутрин. Прегърна я и отвърна на целувката й с доста по-пламенна. Когато я пусна, погледът й се премрежи. Още нещо, с което би могъл да свикне.

— Благодаря за закуската. Чао.

Зоуи изчака, докато излезе, и въздъхна дълбоко.

— Е, това ще поддържа настроението ми.

Един поглед към часовника в кухнята я накара да побърза да я приведе в ред. Време бе да се залови със задачите си, или по-скоро — да тръгне по вече избрания път. Въоръжена с картата и записките си, тя се качи в колата си и пое към своето минало. Може би част от изпитанието й бе да изясни миналото, за да изгради бъдеще. Или това щеше да й помогне да намери пътя към ключа. И в двата случая нямаше да бъде излишно да посети някогашния си дом.

Неведнъж бе карала по тези пътища, но винаги с неохота и чувство за вина. Този път тръгна с надежда за откритие.

 

 

Хълмовете бяха почти сиви по това време на годината, с оголени дървета, които се издигаха към мрачно ноемврийско небе, и нападала по земята шума. Стигна до тесен, криволичещ път между угар и малки къщи с дворове.

Много пъти бе вървяла пеша по него. Рано сутринта изпускаше училищния автобус, защото не успяваше да свърши всичко у дома навреме. Бе тичала през нивите за по-напряко и все още си спомняше уханието им в началото на лятото, когато бяха зелени. Понякога се бе измъквала от къщи за тайна среща с Джеймс и ги бе прекосявала с разтуптяно сърце, за да стигне до мястото, където той я чакаше в колата си край пътя. В тъмнината танцуваха светулки, а високите треви галеха прасците й. Тогава всичко й се струваше възможно, стига да го пожелае силно. Сега знаеше, че нещата са постижими само ако човек полага усилия и дори тогава често му се изплъзват.

Спря в една отбивка недалеч от онази, в която се бяха срещали, провря се под бодливата тел и тръгна през угарта към горите. Като дете ги бе смятала за свой дом. Нейните гори, пълни с тишина, тайни и вълшебства. Бе продължила да ги чувства така и когато бе пораснала. Място за разходки, размисли и планове. Там, върху червено одеяло, постлано върху сухите листа и боровите иглички, вярваше, че е заченала детето, което изцяло бе променило хода на живота й. Забеляза, че отъпканите пътеки са запазени. Значи все още имаше деца, които играеха, жени, които се разхождаха, и мъже, които ловуваха. Не се бяха променили. Може би смисълът бе точно този — че гората не се променя така бързо като онези, които бродят из нея. Застана неподвижно за миг и вдъхна от тишината и есенния мирис на влага и гнила шума. Опита се да не мисли и остави инстинктите й да изберат посоката.

Загуба и отчаяние, радост и светлина. Бе познала всичко това тук. Кръв при загубата на невинност? Страх от последиците? Надежда, че любовта ще се окаже достатъчна? Седна върху повалено дърво и се опита да си представи пътищата в живота си, тръгващи от тук. Ключът я очакваше в края на един от тях. Чу почукване на кълвач и свиренето на вятъра сред оголените клони. В този миг съзря белия елен, който стоеше и я гледаше с изумруденозелени очи.

— Боже мой.

Зоуи седна на земята и затаи дъх. Спомни си, че и Малъри, и Дейна бяха видели бял елен. Джордън го бе нарекъл „традиционен елемент при всеки поход“. Но го бяха видели до „Уориърс Пийк“, а не в горите на Западна Вирджиния.

— Това означава, че съм на прав път, трябвало е да дойда тук. Но какво искаш да направя? Имам желание и полагам усилия да помогна.

Еленът извърна глава и се отдалечи по неравната пътека. С треперещи колене, Зоуи се изправи и го последва. Струваше й се, че някога е сънувала това. Не точно че тръгва по стъпките на бял елен, а магии, чудеса и желание да извърши нещо значимо. Тук се бе унасяла в блянове да се измъкне от този край, от скуката и отчаянието заради неосъществимата мечта да види снега отвъд тези гори. Дали тогава се бе привързала към Джеймс? Дали го бе обичала, или просто бе виждала във връзката си с него бягство?

Изведнъж спря и сложи ръка на сърцето си.

— Не зная — прошепна тя. — Наистина не зная.

Еленът отново я погледна, а след това събра сили, прескочи малкия поток с каменисти брегове и се отдалечи.

Разбрала посланието му, Зоуи пое по лявата пътека, излезе от гората и се озова на посипания с чакъл паркинг за каравани.

Също като гората, и той не се бе променил много. Имаше нови лица и тук-там нови жилища на колела, които никога нямаше да се превърнат в прилични домове. През прозорците кънтеше звук на телевизори и радиоапарати, зад някои от тях плачеше бебе и тези шумове се смесваха с бръмченето на потегляща кола. Караваната на майка й бе бледозелена, с бяла метална козирка над страничната врата. Бронята на колата, паркирана до нея, бе изкривена.

Зоуи забеляза, че все още не е свалила мрежата против мухи от лятото. Щеше да проскърца, когато я отвори, и да се чуе отчетливо щракване, щом я пусне. Изкачи се по подредените парчета от бордюр, които майка й използваше за стъпала, и почука.

— Влез, тъкмо разтребвам.

Мрежата проскърца, както бе очаквала, а вътрешната врата леко заяде. Побутна я, остави другата да се затвори след нея и влезе.

Майка й бе в кухнята, където изкарваше прехраната си. Малкият плот до печката бе отрупан с флакони, купи, пластмасова кутия с разноцветни ролки за къдрене и куп хавлиени кърпи с оръфани от многократно пране краища. Джезвето бе на котлона, а на ръба на пепелник от зелено стъкло димеше цигара.

„Изглежда твърде слаба — бе първата мисъл на Зоуи, — сякаш животът я е изтощил и превърнал в сянка.“

Бе облечена с прилепнали джинси и тясна червена блуза, под която изпъкваха костеливите й рамене. Косите й, боядисвани напоследък в яркочервено, бяха подстригани късо. Затътри домашните си чехли по пода, докато отиваше да налее кафе. Зоуи знаеше, че ги обува за по-удобно. Готвеше се за студено къдрене и щеше да прекара доста време права. Телевизорът в основното помещение бе настроен на сутрешно предаване, което, изглежда, съществуваше благодарение на премеждията и кавгите на хората.

— Ти ли подраняваш, или аз съм се забавила? — попита Кристъл. — Все още не съм изпила второто си кафе.

— Мамо.

Кристъл се обърна с чашата в ръка.

Зоуи забеляза, че вече е сложила грим. Имаше червило на устните и спирала на миглите. Въпреки козметиката, лицето й изглеждаше състарено.

— Какъв вятър те довя насам? — Кристъл повдигна чашата си, отпи глътка и погледна дъщеря си през рамо. — Доведе ли момчето?

— Не. Саймън е на училище.

— Нали всичко с него е наред?

— Да, добре е.

— А ти?

— И аз съм добре, мамо. — Зоуи се приближи и я целуна по бузата. — Трябва да свърша нещо тук и реших да намина да те видя. Клиентка ли очакваш?

— След около двадесет минути.

— Мога ли да си налея кафе?

— Разбира се. — Кристъл се почеса по бузата, когато тя извади нова чаша. — Каква работа имаш в този край? Нали стягаш голям лъскав салон в Пенсилвания?

— Така е, въпреки че не бих го нарекла голям и лъскав. — Постара се да говори с шеговит тон, давайки си вид, че не е доловила подозрението и укора в гласа на майка си. — Не е зле да наминеш да го видиш. Ще отворим след няколко седмици.

Кристъл остана мълчалива. Зоуи не бе и очаквала да каже нещо. Просто взе цигарата и всмука дълбоко от нея.

— Как са всички?

— Справят се. — Кристъл сви рамене. — Джуниър все още работи в телефонната компания и е доволен. Жената, с която живее, е бременна.

Чашата на Зоуи изтрака върху плота.

— Ще става баща?

— Изглежда. Казва, че ще се ожени за нея. Мисля, че тя ще превърне живота му в ад.

— Дона е свястна, мамо. Заедно са от повече от година. И ще имат бебе — тихо добави Зоуи и се усмихна, когато си представи малкия си брат като баща. — Джуниър винаги се е разбирал добре с деца. Намира подход.

— Като че ли с едно бебе всичко ще тръгне по мед и масло. Поне Джолийн, изглежда, няма намерение скоро да започва да ражда отрочета.

Твърдо решена да запази добрия тон, Зоуи задържа усмивката на лицето си.

— Устройват ли се с Дени?

— И двамата работят и имат покрив над главата, така че няма от какво да се оплачат.

— Това е добра новина. А Мейзи?

— Не се обажда често, откакто си нае апартамент в Каскейд. Мисли се за голяма работа, защото завърши бизнес колеж и работи в офис.

„Какво те кара да говориш за тях с такава злоба? — запита се Зоуи. — За какво им се сърдиш?“

— Трябва да се гордееш, мамо. И с четирите си деца. Ти ни направи силни.

— Никой не идва да ми благодари, че изнемогвах от работа повече от двадесет и пет години, за да бъдете нахранени и облечени.

— Тук съм, за да ти благодаря.

Кристъл изсумтя.

— Какво искаш?

— Нищо. Мамо…

— Нямаше търпение да се измъкнеш оттук. Не беше достатъчно добро място за кралица Зоуи. Забременя от онзи богаташки син, защото си въобразяваше, че така ще си осигуриш охолен живот. Но той те заряза и следващата ти крачка беше да тръгнеш да търсиш друга златна мина.

— Донякъде си права — спокойно каза Зоуи, — но не за всичко. Заминах, защото исках нещо повече. Не се срамувам. Но никога не съм гледала на детето си като на билет за по-добър живот. Работех много, за да ти помагам, мамо, както после за Саймън и себе си. И постигнах нещо. Ще постигна още.

— Това не те прави по-добра. Не те прави специална.

— Напротив. По-добра съм от хората, които не полагат усилия и не вземат съдбата си в свои ръце. Ти го направи. Грижеше се за нас, стараеше се да ни дадеш всичко, което можеш, и това те прави специална. Зная колко е трудно да се отгледа дете — продължи тя пред смаяния поглед на Кристъл. — С колко грижи, страхове и тревоги е свързано и какво е всеки месец да умуваш как да покриеш разходите, без да се надяваш на ничия помощ.

Навън запали кола и моторът силно забръмча.

— Аз имам само Саймън, а понякога не зная как ще издържа още седмица или дори ден. Ти се грижеше за четирима ни. Съжалявам, ако съм те накарала да мислиш, че не оценявам това. Може би навремето не съм била способна да го оценя. Искам да ти благодаря сега.

Кристъл угаси цигарата и скръсти ръце.

— Отново ли си бременна?

— Не. — Зоуи се засмя и потърка скулите си. — Не, мамо.

— Наминала си само за да ми благодариш?

— Не мога да кажа, че съм тръгнала насам точно с тази цел, но да. Просто искам да ти благодаря.

— Винаги си била чудачка. Е, каза каквото имаше да казваш. Клиентката ми ще дойде всеки момент.

Зоуи въздъхна с примирение и остави чашата си в мивката.

— Ще се видим на Коледа.

— Зоуи — обади се Кристъл, преди дъщеря й да тръгне към вратата, и след кратко колебание плахо я прегърна. — Винаги си била чудачка — повтори тя, върна се до плота и започна да подбира ролки.

С насълзени очи, Зоуи излезе и остави мрежестата врата да се затвори след нея.

— Чао, мамо — промълви тя и пое обратно към гората.

Не знаеше дали е постигнала нещо повече от едно връщане към спомените, но се почувства по-уверена след тази искрена майчина прегръдка, макар и кратка. Бе направила крачка към излекуването на дълбока лична рана и откриването на ключа.

Трябваше да опознае себе си. Да разбере причините за изборите, които бе направила, и докъде са я отвели, за да прозре какъв е онзи, който ще й разкрие пътя към ключа.

Нетърпеливо забърза по пътеката. Щеше да отиде до Моргантаун, до квартирата си, до магазина, в който бе работила, и до болницата, в която се бе родил Саймън. Може би имаше нещо неизяснено или забравено, което трябваше да види. Бе живяла там близо шест години, първите години от живота на Саймън. Но не бе създала здрави връзки. Защо ли? Бе поддържала приятелски отношения с колегите си и се бе срещала със съседки и още няколко млади майки. Бе излизала с двама мъже, които харесваше. Но всичко бе толкова мимолетно. Осъзна, че никога не е чувствала това място като свой дом. То бе просто спирка по пътя. Тогава не знаеше, че той ще я отведе до Вали. До Малъри и Дейна. До „Пийк“ и ключа.

Дали този път водеше и до Брадли? И дали това бе толкова важна част от живота й, колкото останалото? Или просто бе попаднала на поредния кръстопът, докато се придвижва от една точка към следващата?

„Продължавай — каза си тя. — Продължавай и ще видиш.“

Погледна часовника си и прецени колко време ще прекара в Моргантаун, преди да тръгне обратно към дома. Трябваше да бъде там, преди Саймън да се прибере училище, но реши да спре и да се обади, за всеки случай. Щеше да предупреди Малъри и Дейна, че няма да работи в „Малки удоволствия“ през този ден. Следващата сутрин щеше да отиде рано, а вечерта да избере от каталозите плат за калъф за дивана и полици, които да купи от „Хоуммейкърс“. Ако успееше да свърши това през следващите няколко дни и първата доставка на консумативи пристигнеше навреме, би могла…

Прекъсна мисълта си и се завъртя в кръг. Осъзна, че се бе отклонила от пътеката. Така й се падаше, защото се бе унесла в мисли. Тук ниската растителност бе по-гъста и имаше тръни, които можеха да разнищят панталона и якето й, ако не внимава. Вдигна поглед и се опита да прецени посоката си по местоположението на слънцето, но небето се бе изпълнило с навъсени облаци, които пълзяха по бледия свод.

Реши просто да се върне малко назад. Нямаше от какво да се бои, защото тази гора бе не по-голяма от футболно игрище и щеше да излезе или край нивите, или на паркинга за каравани. Ядосана на себе си, пъхна ръце в джобовете си и пое обратно. Въздухът бе станал по-хладен и по-скоро носеше мирис на сняг, отколкото на дъжд. Ускори крачките си, за да стигне по-бързо до колата си, както и да се стопли.

Дърветата изглеждаха по-големи и по-близо едно до друго, отколкото преди малко, а сенките й се струваха твърде дълги за този час на деня. Вече нямаше почукване на кълвач и шумолене на катерички. Гората бе тиха като гробница. Отново спря, недоумявайки защо бе загубила ориентация на място, където често бе играла като дете. Нещата се бяха променили, разбира се. Всичко се променяше. Но нали на идване бе забелязала, че тук промените не са големи? Потръпна при вида на дългите тъмни сенки, които пресичаха пътя й. Как бе възможно дърветата да хвърлят сенки, щом няма слънце?

Когато започнаха да прехвърчат първите снежинки, от гъсталака прозвуча дълбоко, дрезгаво ръмжене. Навярно бе мечка. По тези хълмове все още се срещаха мечки. Спомняше си, че като малка бе виждала следите им и ошмулени от тях храсти. Понякога излизаха до караваните и ровеха в кофите за смет, ако не бяха добре затворени. Въпреки че сърцето й подскочи, тя се постара да запази самообладание. Нито носеше храна, нито представляваше заплаха. Мечката не би имала повод да я нападне. Просто трябваше да се върне на паркинга или през нивите до колата си. Докато вървеше, няколко пъти хвърли поглед в посоката, от която бе дошло ръмженето. Започна да я обгръща мъгла със синкави краища.

Зоуи се завъртя на пета, бързо продължи през вече сипещия се на парцали сняг и потърси джобното си ножче. Едва ли би могло да й послужи като оръжие, но се чувстваше по-уверена с него в ръка. Отново чу ръмженето, този път по-близо и от другата страна. Затича се и сграбчи тежката си дамска чанта с дълга презрамка със свободната си ръка. Ако се наложеше, щеше да използва и нея, за да се отбранява. Стисна зъби, за да престанат да тракат. Около нея толкова бързо натрупваше сняг, че скриваше следите й почти веднага след като ги остави.

Преследвачът й се движеше със същата бързина и спираше, когато тя се обърне. Знаеше, че е доловил миризмата й, както и тя неговата… силна и натрапчива.

Пред нея изникваха тръни, които препречваха пътя й със стъбла, дебели колкото ръката й, и бодли, които блестяха като остриета на бръсначи.

— Това не е истинско. Не е истинско — не преставаше да си повтаря Зоуи, но тръните раздираха дрехите и кожата й, докато си проправяше път сред тях.

Усети мириса на собствения си страх и собствената си кръв. Увивно растение опаса глезена й като камшик и я повали по очи на земята. Задъхана, тя се обърна по гръб и видя мечка, но не от онези, които бродеха из гората или ровеха в кофите за смет. Бе черна като катран, с искрящи червени очи. Когато оголи зъби, Зоуи видя, че са огромни и остри като саби. Бързо разряза камшика с ножчето си и в този миг звярът се изправи на задни крака и закри всичко от погледа й.

— Подлец. Подлец.

Щом успя да се освободи, скочи на крака и отново побягна. Щеше да я убие. Да я разкъса. Тръгна наляво, пое си дъх и от гърлото й се изтръгна писък. В отговор зад нея прозвуча смях.

„Не е истина — трескаво си напомни тя, — но това не прави опасността по-малка.“

Разиграваше я, искаше първо да вземе страха й, а после…

Нямаше да умре тук. Нямаше да остави детето си без майка заради прищевките на един самозабравил се бог. Наведе се, грабна повален клон, вдигна го като кол и на свой ред изръмжа.

— Хайде, копеле. Давай.

Затаи дъх и направи крачка назад, когато видя животното да се навежда към нея.

Изневиделица изскочи еленът и заби рога в тялото на мечката отстрани. Звукът от разкъсването на плътта и стонът от болка бяха ужасяващи. Бликнаха струи кръв, които набраздиха белия сняг като червени реки, когато звярът се обърна и впи острите си нокти в гърба на елена.

Еленът издаде звук, който бе почти човешки, докато по бялата му козина се стичаше кръв, но отново насочи рогата си срещу противника и застана пред Зоуи като щит.

„Бягай!“

Командата отекна в съзнанието й и я изтръгна от вцепенението, в което наблюдаваше битката. Хвана клона по-здраво и го размаха с все сила.

Насочи го право към главата на звяра. Ръцете й затрепериха при удара, но напрегна сили и нанесе нов.

— Така ти се пада — промърмори тя. — Това заслужаваш.

Отново стовари клона върху главата на животното.

Мечката простена и залитна назад. Когато раненият елен се втурна към нея с рогата напред, готов за смъртоносно пробождане, звярът изчезна сред вихрушка от сива мъгла.

Зоуи задъхано падна на колене върху окървавения сняг. Стомахът й се разбунтува и почувства гадене. Когато спазмите отминаха и престана да трепери, вдигна глава.

Белият елен стоеше затънал до колене в снега. По козината му проблясваха капки кръв, но очите му имаха спокоен израз и я гледаха съсредоточено.

— Трябва да се махнем от тук. Може да се върне. — Тя се изправи и извади пакет носни кърпички от чантата си. — Ранен си, кървиш. Нека ти помогна.

Но еленът се отдръпна назад, когато пристъпи към него, и наведе великолепната си глава в дълбок поклон. Обгърна го топло сияние и той изчезна в него. Вече нямаше сняг и пътеката, водеща към нивите, отново бе чиста.

Зоуи погледна към мястото, където кръвта бе обагрила земята, и видя една-единствена жълта роза. Наведе се да я откъсне и проля няколко сълзи, докато излизаше от гората.

 

 

— Просто драскотини, но някои са доста дълбоки. — Малъри стисна устни, докато попиваше кръвта от раните на Зоуи. — Добре че дойде направо тук.

— Помислих си… Не, не можех да мисля. — Едва сега, когато бе на сигурно място, тя осъзна, че се чувства замаяна и отпаднала. — Просто дойдох тук с колата, дори не ми хрумна първо да отскоча до дома. Господи, не зная как съм стигнала. Всичко ми се губи. Трябваше да разкажа на двете ви с Дейна какво се случи и да се уверя, че сте добре.

— Не ние сме се разхождали сами в гората и сме се били с чудовища.

— Хм.

Зоуи търпеливо понесе паренето от дезинфекциращия препарат. Бе шофирала обратно до Вали в мъгла, която я бе държала във вцепенение. Едва когато бе влязла в „Малки удоволствия“, бе започнала да трепери.

Трябваше да вземе горещ душ. Нуждата да се почувства чиста бе толкова силна, че бе помолила приятелките си да влязат при нея в банята, за да им разкаже, докато се къпе.

Сега седеше на една табуретка само по бельо и Малъри почистваше раните й, а Дейна бе отскочила да й донесе чисти дрехи. Струваше й се, че сънува.

— Дори не се осмели да се бие като мъж. Страхливец. Мисля, че му дадох да разбере.

— Сигурно. — Обзета от умиление, Малъри потърка чело във върха на главата й. — За бога, Зоуи, можеше да те убие.

— Опита се и трябва да ти кажа, че здравата ме ядоса. Не беше шега работа. — Зоуи хвана ръката й. — Беше ужасно. Обзе ме първичен порив да го убия. Когато грабнах онзи клон, бях готова да го очистя. Никога не съм се чувствала така.

— Обърни се. Имаш рани и по гърба. Едната минава точно покрай феята ти.

— Днес ми помогна добрата фея. — Зоуи отново усети парене и потръпна. — Еленът, Мал. Той ме спаси. Ако не го беше нападнал с рога, не зная какво щеше да стане. Пострада, потече кръв. Раната му беше много по-дълбока от моите. Дано оздравее — засмя се. — Исках да попия кръвта с кърпички. Какво ще кажеш за идеята?

— Явно не му е допаднала. — Малъри се отдръпна и погледна драскотините на приятелката си. — Готово. Това е всичко, което мога да направя.

— Нали лицето ми не изглежда зле? — Зоуи плахо стана и се обърна към огледалото над мивката. — Няма да ми останат белези. Сигурно се съвземам, щом вече се тревожа за външността си.

— Изглеждаш чудесно.

— Е, малко червило и руж ще помогнат. — Срещна погледа на Малъри в огледалото. — Не успя да ме победи.

— Разбира се.

— Стигнах донякъде. Не съм сигурна докъде, но направих крачка напред и го накарах да се разтревожи. — Завъртя се. — Няма да загубя. Каквото ще да става.

 

 

Във високата кула на „Уориърс Пийк“ Роуина забъркваше лечебен еликсир в сребърна чаша. Въпреки че съзнанието й бе изпълнено с грижи, ръцете й действаха уверено.

— Бих предпочел уиски.

— После ще пийнеш. — Хвърли поглед към Пит, който стоеше до прозореца и намръщено се взираше навън. Бе гол до кръста и на гърба му имаше няколко дълбоки рани. — Когато изпиеш еликсира, трябва да извлека отровата. В близките дни ще те боли.

— Него също. Загуби повече кръв от мен. Тя не искаше да бяга. Остана и се бори.

— Благодаря на съдбата. — Роуина се приближи и му подаде чашата. — Не се мръщи. Изпий го, Пит, всичкия, и ще ти дам не само уиски, а и ябълков пай за десерт.

Не можеше да устои на ябълков пай, както и на погледа на любимата си. Взе чашата и погълна съдържанието й на един дъх.

— По дяволите, Роуина, не можа ли да го направиш още по-отвратителен?

— Седни сега. — Тя разтвори шепата си и върху ръката й се появи стъклена чаша. — Пийни уиски.

Пит отпи глътка, но остана прав.

— Играта загрубява още повече. Кейн вече знае, че няма да стоим със скръстени ръце, за да спазваме законите, които той неведнъж наруши.

— И той рискува всичко. Уповава се на силата, която е събрал, и на онези, които е подмамил. Ако магията бъде развалена, Пит, ако го победим, няма да остане безнаказан. Трябва да вярваме, че в нашия свят все още има справедливост.

— Ще се борим.

Тя кимна.

— И ние направихме избора си. Какво ни очаква, ако заради него останем тук завинаги? Ако този избор означава никога да не се завърнем у дома?

— Ще живеем. — Пит отново се загледа през прозореца. — Какво друго?

— Какво друго? — повтори тя и сложи ръка на раната му, за да облекчи паренето.