Мери Хигинс Кларк, Керъл Хигинс Кларк
Грешникът (9)

* * *

Лий Крамер седеше сам-сама в тясната чакалня, където достъп имаха само роднините на пациенти, приети в спешното отделение на болницата. Бяха я пуснали да постои няколко минути в долния край на леглото на мъжа й, инак тя чакаше тук още от сутринта, от зори, когато линейката бе пристигнала в болницата.

„Тежък сърдечен пристъп!“, още кънтеше кухо в съзнанието й. Божичко, и това да се случи точно на Ханс, който през двайсет и две годишния им брак не бе боледувал и от настинка!

Младата жена си напомни как лекарят й е обяснил, че Ханс малко по малко се възстановява. Било му провървяло, понеже пожарникарите вече били при склада и разполагали с апаратурата да му направят електрошок, за да възстановят сърдечната дейност. Това му било спасило живота.

„Напоследък живееше в постоянен стрес — помисли си Лий. — Чашата преля, когато видя опожарения склад.“

Вдигна очи, понеже вратата се отвори, после пак се извърна. Бяха се отбили неколцина приятели, които бяха седели почти цял ден с нея. Сега обаче в чакалнята беше влязъл намусен чернокос мъж, когото тя не познаваше.

Агентът от ФБР Рич Майърс бе отскочил до болницата с надеждата да му разрешат да си поговори няколко минути с Ханс Крамер. И дума не можело да става, тросна се медицинската сестра, после обаче добави, че госпожа Крамер била в чакалнята.

— Госпожо Крамер!

Лий се обърна рязко.

— Да. Да не би…

От лицето й личеше, че е много напрегната. Изглеждаше така, сякаш са я фраснали с все сила по корема. Беше русичка, с къса коса и сини очи, лицето й беше млечнобяло и оттам Майърс отсъди, че подобно на мъжа си, сигурно и тя е родом от Швейцария.

Представи се и си показа картата. Върху лицето на Лий Крамер се мярна тревога.

— ФБР ли? — ахна тя.

— Опитваме се да разберем дали пожарът в склада на съпруга ви не е умишлен.

— Умишлен ли? Че кой ще го подпали? — възкликна с разширени очи жената.

Майърс седна на пластмасовия стол срещу нея.

— Знаете ли дали мъжът ви е теглил заеми?

Лий допря длан до устните си, в съзнанието й нахлуха мислите, тормозили я цял ден.

— Когато закъсахме, ипотекирахме повторно къщата. Складът също е ипотекиран. Знам, че не са платени и всички застраховки. Ханс обаче беше сигурен, че издържим ли още малко, нещата ще потръгнат. Той наистина е невероятен. Рано или късно софтуерната програма, която е разработил, ще започне да се граби като топъл хляб. — В гласа й прозвуча стон. — А сега всичко това е без значение. Дано Ханс прескочи трапа…

— Освен ипотеките знаете ли, госпожо Крамер, дали съпругът ви е теглил и други заеми?

— Не знаех да е взимал заеми, но сутринта, когато ни се обадиха за пожара, той каза нещо от рода на: „Затънал съм до гуша в дългове…“

Майърс продължи да я наблюдава, по лицето му не трепна и мускулче.

— А каза ли ви от кого е взел парите?

— Не, каза само това.

— В такъв случай сигурно не знаете и дали снощи се е обаждал на някого и е оставил съобщение за дълговете.

— Не, не знам нищичко. Но снощи Ханс беше много притеснен.

— А съпругът ви, госпожо Крамер, има ли клетъчен телефон?

— Да, има.

— Нали ще разрешите да прегледаме разпечатката от клетъчния му телефон, а също от домашния, за да видим с кого е говорил снощи?

— С кого ли е могъл да разговаря?

— Например с хора, които не искат и да чуят за просрочване на дългове.

Лий се притесни до смърт, не смееше да зададе следващия въпрос.

— Да не би Ханс да е загазил?

— Дали е извършил закононарушение ли? Не. Просто искаме да поговорим с него за тези дългове. Лекарят ще ни каже кога е възможно да го видим.

— Ако изобщо е възможно — пророни Лий.

* * *

След като го скастриха, че не е успял да притисне Били Камбъл до стената, Чарли Сантоли побърза да си тръгне час по-скоро от кабинета на Баджетови, в четири следобед обаче Джуниър изпрати да го повикат отново.

Той забърза по коридора, зави и влезе в кабинета на Лил, секретарката, която работеше при Еди и Джуниър сякаш открай време. Тя както обикновено седеше на бюрото си. Още преди години Чарли беше решил, че и като малка тя е била смръщена. Сега вече беше прехвърлила петдесетте и киселата физиономия не слизаше от лицето й. Въпреки това Лил му беше симпатична. Тя вероятно беше единственият човек в сградата, на когото Джуниър не беше взел страха.

Лил вдигна глава с очи, уголемени от очилата с широки рамки, и показа с палец през рамото си, от което адвокатът разбра, че може направо да влиза. Сетне избоботи с глас, дрезгав от дългите години, през които беше пушила като комин:

— Настроението е малко по-добро. — Лил помълча-помълча, пък добави: — Въпреки че лично на мен ми е все тая.

Чарли знаеше, че не се налага да отговаря. Пое си дълбоко въздух и бутна вратата.

Джуниър и Еди се бяха разположили във фотьойлите с тапицерия на зеброви ивици и държаха чаши. В края на работния ден често се черпеха, преди да се метнат на лимузината и да се отправят към къщи. Ако случайно и Чарли беше при тях, обикновено му казваха да си сипе нещо на барчето.

Днес обаче бе по-различно. Не го поканиха нито да пийне, нито да седне. Джуниър само го погледна.

— Трябва да сме готови с програмата за спонсориране на деца, ако на Камбъл случайно му дойде умът в главата. Всички знаят, че се изръсихме доста за старците. Сега пък ще се погрижим за малките. Виж там, заеми се с подробностите. Намери в района девет надарени хлапета, връстници на момичето на Камбъл. Смятаме, че ще проявим голяма щедрост, ако им подсигурим обучението.

„Тия тук ме взеха на подбив“, помисли Чарли. Все пак предложи плахо:

— Според мен ще бъде по-разумно, ако поне някои от децата са по-големи. Как ще обясните на медиите, че сте готови да изучите в университетите първолаци, при положение че на мнозина гимназисти не им е по джоба да следват?

— А, остави тая работа! — излая Еди. — Искаме да погледнем далеч в бъдещето. И ако Камбъл все пак се вразуми, ще включим в списъка и името на неговото дете.

— Мариса е отличничка, освен това е чудесна малка кънкьорка — отбеляза нехайно Джуниър, без да вади пурата от устата си. — Намери ни кадърни дечица като нея.

Чарли усети как пак го присвива под лъжичката. „Чудесна малка кънкьорка, значи. Откъде ли Джуниър знае чак такива подробности за Мариса Камбъл?“, запита се с примряло сърце адвокатът.

— Е, да, ако не успееш да убедиш Бил Камбъл да се откаже от показанията си за безобидната ни шега, няма да има, разбира се, никакви стипендии и никакъв фонд — допълни спокойно Джуниър. — Дай да не те бавим повече, Чарли. Знаеш си работата.

След като се върна в кабинета си, адвокатът се опита да се поуспокои с мисълта, че каквито и злодеи да са, типове като Джуниър и Еди не посягат на децата на своите врагове.

Тези двамата обаче… На Чарли направо не му се мислеше какво може да стане. Замоли се Били Камбъл да прояви благоразумие и да приеме стипендията.

Поклати глава и се пресегна да вземе папката с данните за автосервиза, който Баджетови си бяха наумили да купят на всяка цена. Беше смятал да посвети деня на сделката, но бе прекалено разсеян и не можеше да се съсредоточи.

В шест и половина затвори папката и се изправи. Тъкмо си облече палтото и взе куфарчето, когато телефонът иззвъня. Адвокатът вдигна от немай-къде.

Някой каза с гърлен дрезгав глас, който не му беше познат:

— Чарли, шефът нареди да ти съобщя, че Били Камбъл насмалко не е паднал пред влака в метрото, но че в последния момент съм успял да го спася.

Още преди адвокатът да е изрекъл и дума, онзи му затвори.

Чарли остави слушалката и дълго стоя при бюрото. Работеше от години за Баджетови, но най-голямото злодеяние, което бе вършил, беше да поговори с някой потенциален свидетел, както бе разговарял и с Били Камбъл, и после в отплата да уреди да му прехвърлят препрани пари. Никога не беше стигал по-далеч. Можеха да го обвинят в сплашване на свидетели, сега обаче беше по-различно — много по-страшно. „Ако не успея да убедя Били Камбъл и Нор Кели да си държат езика зад зъбите, братята искат да ме забъркат в нещо много по-тежко — помисли той. — Никога досега не съм виждал Еди и Джуниър толкова вкиснати, както днес, и знам, че си умират от страх.“

Затвори вратата на кабинета и се отправи към асансьора. Дори Били Камбъл и Нор Кели да склоняха да забравят какво са чули, дали това щеше да е достатъчно, за да им се размине?

Чарли се съмняваше.

* * *

В осем часа, когато Били и Стърлинг отидоха в заведението на Нор, вътре нямаше къде игла да падне. Вечерята беше в разгара си, на бара също нямаше места. Нор говореше с някакви хора на маса близо до бара, но сякаш имаше очи и на гърба, веднага усети, че синът й е влязъл в ресторанта, и се обърна към него. Лицето й грейна и тя забърза към него.

— Как мина?

Били се усмихна.

— Чип Холмс е луднал по „особения ми глас“.

„Добре имитира Холмс, особено гърления му говор“, отсъди Стърлинг.

Нор прегърна сина си.

— Страхотно, Били! — Тя махна на келнера, който минаваше наблизо. — Трябва да го полеем. Донеси ни, Ник, бутилка „Дом Периньон“.

„И аз нямам нищо против да си пийна шампанско“, каза си Стърлинг. Разположи се на обичайното си място на масата на Нор и веднага го плиснаха спомени.

Майка му и баща му отварят на неговия двайсет и първи рожден ден бутилка „Дом“.

Поляха го с шампанско и когато си взе изпитите след адвокатския стаж…

Ами онзи прелестен прохладен октомврийски ден, когато отидоха с Ани и с още двама приятели да разгледат къщата на Рузвелт в Хайд Парк! На връщане спряха да си направят пикник в „Палисейдс“ и Ани смая всички, като извади бутилка леденостудено шампанско и четири чаши.

„Изпих си моето и какъвто съм си нахален, изгълтах и половината от нейното — сети се той. — О, Ани!“

Стърлинг преглътна горестно и се ядоса, че е забравил за Били и Нор. Междувременно младежът явно бе разказал на майка си всичко от игла до конец, понеже тя отново възкликна:

— Та това е чудесно, Били! Скоро ще се прочуеш.

Така и не забелязаха кога в ресторанта е влязъл Шон О’Брайън. Когато той отиде при тях, всички вдигнаха изненадани очи.

— Извинявай, че не се свързах по-рано с теб, Нор — подхвана Шон. — Следващия път ме търси по клетъчния телефон. Да не се е случило нещо?

— Кажи му, Били, как са те търсили от „Баджет Ентърпрайзис“ — подкани майката.

Стърлинг видя как лицето на Шон О’Брайън помръква, докато младежът му разправяше за предложението за стипендия. Накрая Били сви рамене и отсече:

— Е, това е.

Първото, което попита Шон, бе дали младежът е съобщил във ФБР. Били кимна.

— Потърсих Рич Майърс, но го нямаше. Оставих съобщение.

— Агентът се обади тук някъде към пет — изрече тихо Нор. — Останах с впечатлението, че според него това е предупреждение в стил „железен юмрук в кадифена ръкавица“.

О’Брайън стана още по-мрачен.

— Вижте какво, работил съм следовател в полицията близо трийсет години и им знам и кътните зъби на тия отрепки. Не се ли вразумите, въпросният железен юмрук ще се стовари с цялата си мощ върху вас.

„Кажи му, Били, какво стана в метрото — подкани наум Стърлинг. — Имаш нужда от охрана.“

— Според мен нямаме друг избор, освен да чакаме — отбеляза Нор. — Ха, имаме шампанско. Все пак има и радостни вести — пием за бъдещето на Били. — Тя се обърна към сина си. — Хайде, пий го, де! След малко започва концертът.

Били стана от масата.

— Ще го кача горе. Трябва да се преоблека, искам да звънна и на Мариса. Знаеш си я каква е. Настоя да съм й се обадел незабавно и да съм й кажел какво е станало.

„Ще остана тук — да правя компания на Нор“, реши Стърлинг точно когато при тях от бара дойде Денис.

— Исках да поздравя Били, но както гледам, него вече го няма.

— Качи се да се преоблече — обясни Нор.

Стърлинг заслуша как щастливата Нор разправя на мъжете за срещата на Били с шефовете от звукозаписната компания. После тя рече:

— Вестта за договора наистина е прекрасна, но просто не мога да ви опиша, приятели, колко ми е притеснено цял ден. Откакто са се обадили на Били, все се питам какво ли още ще ни направят братя Баджет… Всъщност не е зле и аз да отида и да се приготвя — каза тя в заключение. — След петнайсетина минути излизаме на сцената. Ще останеш ли, Шон?

— Малко. Днес Кейт е нощна смяна.

Денис се обърна към Шон.

— Трябва да се връщам на бара. Защо не поседнеш при мен?

Тъкмо да се пръснат, когато видяха, че Били тича надолу по стълбите с пожарогасител под мишница.

— Колата ти гори, мамо — подвикна той. — Вече звъннах на пожарната.

Мълвата за пожара се разнесе бързо из ресторанта. Денис също грабна от бара пожарогасителя. Следван по петите от О’Брайън, а също от Стърлинг, който подтичваше една крачка зад него, Денис изхвърча като тапа навън и заедно с Били започна да гаси пламтящия автомобил.

Нор също излезе от ресторанта, заобиколена от доста клиенти, които се мъчеше да успокои.

На паркинга с гръм и трясък се изсипаха пет пожарни, пожарникарите незабавно наредиха на всички да се отдръпнат.

Пожарът бе угасен за броени минути. Автомобилът на Нор бе на обичайното си място при входа за кухнята, далеч от общия паркинг на ресторанта.

По едно време Нор се провикна:

— Влизайте всички!

Застана на вратата и заподканя клиентите да се върнат вътре в ресторанта.

След като подчинените му намотаха маркучите, шефът на пожарникарите Ранди Койн дойде заедно с един полицай от участъка в Мадисън Вилидж при Нор, Били, Шон и Денис — шестимата се усамотиха в кабинета на Нор и той й каза:

— Колата ви вече не става за нищо, но това пак е малкият дявол, я си представете, че пожарът беше обхванал и другите автомобили! Веднага ви казвам и че сте извадили късмет, задето не е пламнал и ресторантът.

— Защо е избухнал пожарът? — попита тихо Нор.

— Според нас автомобилът ви е бил залят с бензин.

За миг в помещението се възцари пълна тишина, сетне Шон О’Брайън рече:

— Имаме, горе-долу, представа, Ранди, кой стои зад палежа, но това е работа за ФБР. Агентите вече разследват заплахата, отправена днес сутринта по телефона към Били.

— В такъв случай се свържи незабавно с тях — подкани полицаят. — А аз ще имам грижата да пратя патрулна кола, да дежури денонощно пред ресторанта.

— И една пред къщата на Нор — отсече Шон О’Брайън.

— Ще ми бъде по-спокойно, ако зная, че някой все пак наглежда какво става — призна си Нор.

Шон се обърна към нея и сина й:

— Един съвет, Нор. Най-доброто, което можете да сторите сега двамата с Бил, е да си гледате работата, все едно не е станало нищо.

— Жалко, че не мога да остана за концерта — подсмихна се началникът на пожарникарите.

— Ще стоя отпред, госпожо Кели, докато пратят хора, които да дежурят пред заведението и дома ви — обеща полицаят.

Били изчака да си тръгнат, сетне провлачи бавно:

— Днес имах в метрото малко премеждие. Наистина си помислих, че е станало заради моята глупост…

Стърлинг се взря в лицата на Нор, Денис и Шон О’Брайън, които малко по малко посърнаха, докато Били разправяше какво му се е случило на връщане от Манхатън.

— Който те е бутнал, пак той те е и измъкнал — отсече Шон. — Стара изпитана хватка на тия негодници.

Телефонът иззвъня. Вдигна Били. Послуша-послуша и пребледня като мъртвец. После, още преди да е върнал слушалката върху вилката, рече:

— Някой току-що ми каза, че съжалявал, задето ме е бутнал на перона и дали следващия път да не съм отидел до Ню Йорк с автомобила на майка си.