Мери Хигинс Кларк, Керъл Хигинс Кларк
Грешникът (7)

* * *

В седем и половина сутринта в понеделник Чарли Сантоли слезе в кухнята на къщата си, която се намираше в Литъл Нек, Лонг Айланд.

Жена му Мардж вече приготвяше закуската. С ръце на хълбоците тя огледа свъсена мъжа си от глава до пети.

— Изглеждаш така, сякаш не си мигвал цяла седмица, Чарли — нахвърли му се тя.

Той вдигна ръка.

— Не започвай пак, Мардж. Добре съм си.

Мардж беше привлекателна, възпълна жена с къса кестенява коса в тон, който успяваше да поддържа, понеже редовно ходеше на фризьор. От години си записваше в събота час — да й измият косата и да й направят прическа и маникюр. Всяка четвърта събота пък я боядисваше и си правеше пилинг на лицето.

Не допускаше обстоятелствата да озаптят хапливия й език. Славеше се с това, че дори докато седи под каската във фризьорския салон, пак успява да си бъбри с другите жени. Е, да, налагаше се да подвиква, но както знаеше и Чарли, това не притесняваше ни най-малко жена му, наследила от своите предци — ирландците, освен всичко останало и бъбривостта. Нищо не можеше да й попречи да има и първата, и последната дума.

Сега продължи да оглежда изпитателно мъжа си, да се взира в лицето му, в бръчиците, оставени около очите от умората, в стиснатите устни, в мускулчето, което потрепваше едва забележимо върху бузата му, и пак подхвана старата песен:

— Изглеждаш ужасно, ония двамата ще ти изпият кръвчицата.

Чу се сигнал, Мардж се обърна и с ръкавицата извади от фурната тавата с току-що опечени царевични питки.

— Нощес спал ли си?

„Дали съм спал ли?“, запита се той. Цепеше го глава, присвиваше го стомах. Чарли само сви рамене.

Предната вечер се бе прибрал към девет часа и Мардж веднага бе започнала да го подпитва как е минало тържеството. Той обаче й беше казал:

— Остави ме на мира, Мардж, много те моля.

Тя се бе смилила над него отчасти защото чакаше по един от телевизионните канали да започне стар коледен филм, който много обичаше. Беше сложила на канапето до себе си кутия хартиени кърпички, на масата беше донесла чаша горещ чай, с една дума, се беше приготвила да си поплаче на воля.

На Чарли камък му падна от сърцето, че жена му няма да му додява. Наля си конска доза силно уиски и се зарови в неделните вестници.

Мардж се късаше от яд, че е пропуснала празненството у Баджетови — съжаляваше най-много, че не е видяла с очите си по сателита старата Баджет. За жалост се наложи да отиде на отдавна насрочената за този ден среща със съученичките от пансион „Сейнт Мери“ — винаги се събираха по празници. Всъщност не друг, а самата Мардж бе насрочила сбирката за този ден. Участваше най-дейно в организацията и нямаше как да не отиде. Чарли беше подметнал, че сама си се е хванала в капана.

Сега Мардж сложи една от питките върху чинията, която поднесе на мъжа си.

— Недей да стърчиш прав — подкани тя. — Седни и се нахрани като хората.

Нямаше смисъл Чарли да възразява. Притегли чинно стола, а жена му му сипа кафе. Вече му беше подредила витамините до чашата с току-що изстискан портокал.

„Де да можеше да звънна на братя Баджет и им кажа, че няма да работя повече за тях! — помисли той. — Де да можеше да си седя тук в уютната кухня, да си закусвам на спокойствие с Мардж и да не мисля повече за тях!“

Жена му също си наля от кафето и намаза царевичната питка със сладко.

— Казвай сега, какво стана на тържеството? — разпореди се тя. — Снощи се прибра ни жив, ни умрял, сигурно е минало ужасно. Да не се е провалила сателитната връзка?

— За нещастие не се е провалила, беше съвсем ясна.

Мардж го зяпна с ококорени очи.

— Защо тогава „за нещастие“?

— Ами защото мама Хеди-Ана се беше отцепила като хамалин.

После Чарли разказа най-подробно какво се е случило, без да пропуска нищо — приключи с живописно описание на последния кадър, когато мама Хеди-Ана си е бъркала в носа и е хълцала пред цялото отбрано общество.

Мардж стовари ядно пестник върху масата.

— И да изтърва всичко това! Защо все става така, че ходя с теб само на скучни празненства? Призлява ми, като се сетя, че тъкмо аз настоях сбирката на съученичките да не бъде около Деня на признателността. С какво го заслужих!

Чарли си допи кафето.

— Жалко, че и аз не изтървах рождения ден на мама Хеди-Ана! Днес ония двамата ще бъдат много вкиснати.

Беше му на езика да сподели с жена си онова, в което никой присъствал на празненството вече не се и съмняваше: че откакто са напуснали Валония, братята изобщо не са стъпвали там.

Все не набираше смелост да каже на Мардж, че е бил затънал прекалено надълбоко в делата на Баджет, когато е разбрал какво всъщност е станало във Валония, и затова не е могъл да се махне от тях. За множество престъпления, за които на адвоката дори не му се мислеше, двамата братя бяха осъдени задочно в родината си на доживотен затвор. Нямаше да се върнат никога там, а Чарли нямаше да може да се откачи от тях.

Почти отчаян, стана от масата, целуна жена си по главата, отиде при дрешника, облече си балтона, взе куфарчето и излезе.

 

Административната сграда на Баджетови, където Чарли Сантоли работеше, се намираше в Роузуд, на петнайсетина минути от огромната като палат къща на братята. Когато той влезе вътре, Джуниър и Еди вече бяха дошли. Бяха в кабинета на Джуниър и за изненада на адвоката и двамата бяха в прекрасно настроение. Чарли беше очаквал да ги завари нацупени, притесняваше се и че ще стоварят върху него поне отчасти вината за провала на празненството в чест на мама.

Още откакто излезе от къщи чак до алеята пред административната сграда Чарли беше подготвял защитата си: „Нали аз предложих да направите дарението за старческия дом, да организирате тържество и да подарите портрета? Колкото до сателитната връзка, вие настояхте за нея.“

Знаеше обаче, че не може да каже нищо повече от това. Нямаше да му простят, ако подметнеше, че мама не се е представила в най-благоприятна светлина. Братята сигурно вече бяха измислили друга причина за провала на тържеството.

„Например музиката — помисли адвокатът. — Ще отсъдят, че Нор Кели и Били Камбъл не са били на висота. Ще обвинят Джуъл, задето им ги е натресла, а мен — че съм ги наел.“ Докато спираше на паркинга, най-неочаквано се сети колко разстроени са били певицата и синът й, когато вчера са излезли от кабинета на Джуниър.

Братята сигурно са останали недоволни от начина, по който Нор и Били са изпели на валонски „Честит рожден ден“. Чарли изключи без особено желание двигателя, слезе от автомобила и натисна копчето за заключване върху дистанционното устройство. Тътрузейки нозе, влезе в сградата и се качи с асансьора на четвъртия етаж, където братя Баджет въртяха уж законните си сделки.

Джуниър ги събираше толкова рано, понеже си беше наумил да купи нов автосервиз в Сиосет, вече започнал да печели. Адвокатът поздрави с половин уста секретарката и докато чакаше тя да предупреди братята, че е дошъл, се запита кога ли собственикът на автосервиза ще проумее, че няма друг избор, освен да го продаде на безценица.

— Кажи му да влиза — гръмна веселият глас на Джуниър по вътрешната уредба.

Кабинетът беше обзаведен от същия декоратор, разгърнал „дарбите“ си и в къщата. Погледът веднага биваше привлечен от изисканото двойно писалище с дърворезба и с лъснат до блясък плот, от тапетите на златни ивички, от тъмнокафявия килим с изписаните със сърма инициали на братята, от тежките кафяви пердета, от мъничкия макет на село под стъклен похлупак, на който пишеше: „ЕТО КЪДЕ Е МИНАЛО ДЕТСТВОТО НИ“.

Вдясно от вратата имаше огромен телевизор със стосантиметров екран, под който бяха подредени канапе и фотьойли с тапицерия като зеброва кожа.

Братята пиеха кафе и гледаха местния канал. Джуниър махна на Чарли и му посочи един от фотьойлите.

— Ей сега ще съобщят новината, чакай да видим!

— Пожарът в склада в Сиосет бушува вече шест часа — съобщи водещият. — Двама пожарникари са погълнали големи количества дим и са приети на лечение. Собственикът на склада — Ханс Крамер, е получил сърдечен пристъп и е откаран в спешното отделение на болница „Сейнт Франсис“…

Появиха се кадри с пламтящи сгради. На малкото екранче горе повториха запис, на който един от пожарникарите оказва първа помощ на Крамер и му слага кислородна маска.

— Достатъчно, Еди. Изключвай го. — Джуниър се изправи. — Значи още гори, а? Брей, че пожар, брей, че чудо!

— В електрическата инсталация явно е станало късо съединение — поклати глава Еди. — И това се случва, нали, Джуниър?

Ханс Крамер. Името беше познато на Чарли. Крамер беше идвал в къщата — да се види с Джуниър. Беше от хората, които получаваха от братята „частни кредити“. „Значи те са подпалили склада. Не си е платил навреме и братята са го сринали със земята“, бе повече от сигурен адвокатът.

Сценарият се беше разигравал и преди. Ако ченгетата докажеха, че Джуниър и Еди стоят зад пожара, към тях щяха да бъдат предявени нови обвинения. А ако, не дай си Боже, Крамер умреше, ги застрашаваше и съд за непредумишлено убийство.

Никой обаче не бе в състояние да докаже, че Баджетови имат пръст в умишления палеж. Братята пипаха много предпазливо. В договора за заем, който Крамер беше подписал с тях, вероятно бе посочена обичайната лихва. По нищо не личеше, че тя всъщност е петдесет процента. Пък и човекът, драснал клечката, със сигурност не се водеше в никоя ведомост. Баджетови сто на сто бяха наели външен човек — да им свърши мръсната работа.

„Но ако отнякъде се разбере, че Джуниър и Еди са свързани с палежа, пак ще се наложи да ходя да убеждавам някого да забрави каквото знае“, помисли отчаян адвокатът.

— Ей, Чарли, какво си се умърлушил такъв, сякаш са ти потънали гемиите — подвикна Джуниър. — Виж каква прелестна утрин!

— Наистина чудесна — включи се и Еди, после също стана от канапето.

— Пък и, както каза Джуъл, мама беше неотразима по сателитната връзка — допълни Джуниър. — Открай време си е падала по ракийката. Както подчерта и Джуъл, след като ние с Еди сме отишли в кабинета, всички са повтаряли, че мама е била много сладка.

— Да — усмихна се малко тъжно по-големият брат.

— Ами певците! Биваше си ги! Удариха всички в земята.

Чарли не беше виждал от месеци Джуниър толкова весел и бъбрив. „Значи Джуъл не е чак такъв въздух под налягане, както мислех — рече си адвокатът. — Щом е успяла да ги убеди тия двамата, че всички са харесали мама, преспокойно могат да я пратят и посланичка във Валония.“

— Радвам се, че Нор Кели и Били Камбъл са ви харесали — каза той. — Когато излязоха от кабинета ви, изглеждаха толкова разстроени, та си помислих, че сте ги скастрили, задето не са се представили добре.

Начаса усети как настроението рязко се променя. Джуниър се взря в него с очи, прилични на студени резки, после стана морав, а мускулите по врата му се опънаха до скъсване.

— Моля? — подвикна той с леден глас.

Ужасен, Чарли се извърна към Еди, издул бичи бузи. В очите му нямаше и следа от разнежеността, блеснала в тях, когато стана дума за мама. Вторият брат беше стиснал устни, които сега приличаха на сивкаво-червена черта върху лицето му.

— Казах само, че… — взе да пелтечи адвокатът. — Че Нор Кели и Били Камбъл ми се видяха малко посърнали, когато след сателитното посещение на майка ви излязоха от вашия кабинет.

— Защо не си споменал, че са били там?

— Нямах причини да го правя, Джуниър. Защо да ти казвам? Мислех, че знаеш.

— Вратата към предния кабинет беше открехната, нали, Еди? — подвикна Джуниър.

— Да.

— Трябвало е да ни кажеш, Чарли, че ония са влезли след нас. Би трябвало да си наясно, че е важно за нас. Сега се налага да звъннеш на пойните птички — натърти Джуниър. — Знаеш какво имам предвид.

* * *

„Това сигурно е краят на разпита и на даването на показания“, помисли си Стърлинг, докато гледаше как агентите от ФБР се ръкуват с Нор, Били, Денис и Шон. Беше единайсет часът преди обяд. През последните два часа четиримата бяха давали показания под клетва. Агентите дори бяха накарали Нор и Били да начертаят къде точно са стояли, когато са чули гласа на Ханс Крамер върху телефонния секретар, а после и заповедта на Джуниър складът да бъде опожарен.

— Сигурна ли сте, госпожо Кели, дали братя Баджет не са се усъмнили, че сте в стаята пред кабинета? — попита отново главният следовател Рич Майърс, докато вдигаше куфарчето си. — Както вече ви обясних, ако те знаят, че сте ги чули, се налага незабавно да ви осигурим охрана.

— Според мен не знаят. В случай че подозираха нещо, вероятно щяха да отложат подпалването на склада. — Нор намести гребена, с който бе прихванала косата си. — Грохнала съм от умора.

„Точно така се изразяваше и мама“, рече си Стърлинг.

— Затова, ако сте приключили с мен, ще взема да се прибера у дома, да полежа в джакузито и после да поспя час-два.

— Влизам ви в положението — отбеляза състрадателно Майърс. — Добре тогава. Ще държим връзка. Междувременно си вършете работата, все едно не се е случило нищо.

„Лесно е да се каже — помисли Стърлинг. — За беда нещата няма да се развият точно така.“

Шон О’Брайън поостана само минута-две, след като агентите от ФБР си тръгнаха.

— Ще ви държа в течение — обеща той.

— Защо не си вземеш почивен ден, Денис? — предложи Нор. — Пийт ще поеме бара.

— Ами премиалните за празниците? Не, предпочитам да остана — отсече Денис и се прозина. — Я да не се мотая, ами да се залавям за работа. Пак имаме, Нор, сума ти посетители, дошли за празничния обяд.

— Не съм забравила. Но ще минат и без мен. Хайде, до скоро.

Вратата се затвори след Денис и Били възкликна:

— Премиални ли? На друг да ги разправя тия! Просто иска да е в ресторанта, ако възникнат усложнения.

— Знам, знам. Ти, Били, ще се опиташ ли да подремнеш? Не забравяй, довечера имаме още два концерта.

— Първо ще си проверя съобщенията. Договорих се с едни приятели да обядваме заедно през седмицата.

Нор си облече палтото.

— Забъркахме се в тази каша заради съобщението на Ханс Крамер, което неволно чухме. Едно е да предотвратиш пожар, съвсем друго — да свидетелстваш срещу типове като тези. Играта загрубя. Страх ме е.

— Не забравяй — те и не подозират, че сме ги чули.

Били натисна копчето върху телефона, за да прослуша съобщенията върху секретаря.

Стърлинг поклати глава. „Може би Чарли Сантоли все пак няма да каже, че е видял Нор и Били“, помисли си обнадежден. Но понеже знаеше какво ще стане в бъдеще, беше сигурен, че нещата ще приемат друг обрат.

— Имате две съобщения — оповести електронният глас върху записа.

Първото беше от приятел, уредил да обядват заедно на другия ден.

— Не е нужно да се обаждаш, освен ако не си зает.

Второто съобщение беше от шефа в звукозаписната компания, който предната вечер беше предложил на Били да подпишат договор.

— Извинявайте, че ви съобщавам толкова късно, но един от големите началници — Чип Холмс, най-неочаквано пристига в града. Държи много да се срещнете днес. Отседнал е в „Сейнт Риджис“. Защо не наминете към пет и половина — да пийнем по едно? Звъннете да се разберем.

— Защо ли ми се струва, че ще успееш да отидеш на срещата? — усмихна се Нор, след като съобщението върху телефонния секретар свърши. — Чип Холмс! Страхотно, Били! Ако те хареса, компанията ще разчисти всички пътища пред теб. Няма да си поредният многообещаващ певец. Холмс ще хвърли сума ти пари, за да те наложи.

— А на мен ми трябва точно това — съгласи се Били и избарабани с пръсти по масата. — Не искам славата ми да трае ден до пладне. Знаеш не по-зле от мен колцина са се прочували на младини, а на трийсет и пет се чудят къде да си търсят работа. Нека погледнем истината в очите. Аз отдавна не съм в първа младост — поне в шоубизнеса.

— Знам какво имаш предвид, но ще се справиш, ще видиш — увери го майка му. — Сега вече наистина си тръгвам. Капнала съм, ще взема да си изпотроша краката. До довечера! — На прага погледна през рамо. — Вечно се заричам да не ти давам съвети, но не мога да се сдържа, и туйто. Тръгни по-раничко за Ню Йорк. Заради празниците по пътищата сигурно има задръствания.

— Ще отида с влака — отвърна разсеяно Били и вдигна китарата.

— Добре ще направиш.

След като Нор си тръгна, Стърлинг се намести по-удобно на фотьойла и изпружи крака. Заслуша как Били подрънква на струните и напява тихичко думите, които беше нахвърлял върху лист намачкана хартия.

„Пробва текст към нова песен — отсъди Стърлинг. — Вижда ми се бързичка, но инак е нежна и трогателна. Били наистина си го бива. Винаги съм си бил музикален“, припомни си той.

След четирийсет и пет минути телефонът иззвъня. Били вдигна и каза:

— Ало? — Послуша-послуша и допълни вече по-припряно: — Обаждате се от „Баджет Ентърпрайзис“ ли? Какво обичате?

Стърлинг се надигна от стола — с две бързи крачки се озова до Били и долепи ухо до слушалката.

В другия край на линията Чарли Сантоли стоеше в кабинета си и с всяка изречена дума се ненавиждаше все повече.

— Представител съм на компанията. Обаждам ви се, понеже, както знаете, братя Баджет са филантропи, разработили са амбициозна програма за подпомагане на децата от района. Снощи им хареса много как пеете. Научили са, че имате дъщеричка.

Стърлинг видя как Били бърчи чело.

— Какво общо има дъщеря ми?

— Бъдещето й има много общо. Братя Баджет са наясно, че като певец вашето бъдеще не е много сигурно. Биха искали да учредят попечителски фонд, така че след десетина години Мариса да отиде в хубав колеж.

— Какво им влиза това в работата? — попита младежът, като едвам сдържаше гнева си.

— Влиза им, и още как! Има хора, които случайно чуват някоя изречена на шега реплика и от мухата правят слон. Братя Баджет ще бъдат много огорчени, ако това стане.

— Заплашвате ли ме?

„Разбира се, че те заплашвам — помисли си Чарли. — Това ми е работата.“ Той се прокашля.

— Всъщност ви предлагам да включа дъщеря ви сред децата, избрани да получат средства от фонда, възлизащ на сто хиляди долара. Джуниър и Еди ще се зарадват много, ако приемете. От друга страна, няма да им е никак приятно, ако тръгнете да повтаряте подметнати между другото думи, които могат да се изтълкуват превратно.

Били се изправи. Фрасна с телефонната слушалка Стърлинг по челюстта и той примига от болка.

— Виж какво, представителю на „Баджет Ентърпрайзис“, който и да си, кажи на ония двамата, че дъщеря ми не е опряла до техния фонд. И без да ми помагат, ще се погрижа да я изуча… Колкото до „шегите“ и „подметнатите между другото думи“, нямам никаква представа за какво ми говориш. — Той затръшна слушалката, отпусна се тежко на канапето и стисна юмруци. — Знаят, че сме ги чули — изрече на глас. — Ами сега?