Сакьо Комацу
Денят на възраждането (2)

1
52° 6′ северна ширина

Беше началото на февруари 196… година. Голямата студена вълна в Европа, която за последните няколко години стана нещо обикновено, изведнъж връхлетя над Англия и дори южното й крайбрежие бе затрупано от дебел, двадесетсантиметров сняг. Студът беше такъв, че човек нямаше сили да мисли за друго, освен за него.

— Ужасно време, професор Карлски — каза началникът на охраната, който стоеше до изхода на сградата, принадлежаща на армията. Тя се намираше в хълмиста местност в бедното селце П., недалече от военното пристанище в Портсмът. Беше винаги много строго охранявана.

— Горките кучета… — малко нервно отговори професор Карлски — висок мъж на средна възраст, и погледна към оградата, затрупана със сняг. — Сигурно козината им се е вледенила.

— Наистина. И те се измъчват. В такъв студ щеше да е по-добре, ако бяха ескимоски кучета.

В стаята на началника на охраната, където гореше печка, професор Карлски подаде на дежурния черната чанта, която държеше под мишница. Докато началникът на охраната проверяваше съдържанието й, още един полицай, на пръв поглед формално, но в действителност много умело опипа с ловките си пръсти, от които не се изплъзваше нищо, тялото на професора. Началникът бързо прегледа книжата в чантата, пакетчето със сандвичи, купено от столовата, и консервната кутия с тютюн за лула. Отвори капачката на малкия термос и надзърна във вътрешността му, от която излизаше пара.

— Не надничайте много… — по лицето на професора пробягна нервна усмивка, наподобяваща конвулсия. — Ще изстине. Как мислите, че в този студ ще карам повече от 60 километра без горещо кафе?

— Извинявайте — началникът на охраната със спокойно движение затвори капачката. — В командировка ли отивате?

— От утре две седмици съм в отпуск — отвърна професорът. — Сигурно и вас ще ви уведомят. Мисля да почета малко криминални романи в къщата на сестра ми в Брайтън.

— Завиждам ви — каза началникът. — В този студ и ние бихме искали да избягаме някъде на Бахамските острови или на Фиджи.

Високата прегърбена фигура на професора, прилична на черна птица, изчезна в гаража. След малко се чу отчаяна битка с изстиналия двигател, който професорът палеше. Най-после се разнесе металният звук на веригите, с които бяха омотани гумите. Старият модел уилис потегли. Началникът на охраната включи осветлението в дежурната стая. Навярно сега здравата желязна порта със скърцане се отваряше и кафявият прегърбен уилис излизаше в равнината, покрита със замърсен сняг. Началникът вдигна слушалката… Двете зли овчарки, вързани до вратата, кой знае защо, изведнъж започнаха яростно да лаят.

Когато колата на професора излезе на пътя и зави на изток, след нея незабелязано тръгна друга кола — вангард с цивилен номер. Като изминаха около 50 километра, двете коли тръгнаха право на изток по пътя, който искреше от снега. В Саутхамптън професорът влезе в някакъв бар, пийна две чаши грог и отново потегли на изток. Втората кола пое след него. Десет минути по-късно истинският професор излезе от задния вход и се качи в сребристия бентли, който чакаше със запален двигател. Колата обърна своята удължена муцуна на запад, точно в противоположната посока на Брайтън. Агентът от разузнавателната служба, който следеше всички учени, занимаващи се със секретни изследвания, свързани с правителството и армията, се обади по телефона от Брайтън в главното управление и съобщи, че професор Грегъри Карлски влиза в къщата на своята по-голяма сестра. В същото време бентлито се движеше на юг, после зави на север от Ексетър, центъра на графство Девън, и се насочи към пасищата и фермите на Корнуел, над които вече се спускаше нощта. Минаваше 10 часът, когато бентлито спря пред самотна ферма, обградена от ниски хълмове. Един мъж с мургава кожа и силно дръпнати очи като на монголец посрещна професора. До него стояха още трима мъже.

— И така, всичко мина добре — каза той, подавайки ръка на професора. — Сигурно ви е било трудно да пътувате в този сняг. Седнете, пийнете нещо горещо.

— Не — отвърна професорът с безизразен, прегракнал глас. — Горещото е тук…

При вида на малкия термос, който професорът извади от чантата си, очите на мъжа се присвиха още повече и блеснаха като игли. Карлски разтри вледенените си ръце и с леко треперещи пръсти завъртя капачката. Винтът тихо поскърцваше, а напрежението в стаята нарастваше, като че ли над всички бе надвиснала заплаха. Разнесе се лек шум и капачката падна на масата. Никой не помръдваше. Чуваше се само дишането на присъствуващите. Професорът хвана корковата тапа и я натисна. Тя се поддаде и отвътре започна да излиза пара. Наклони термоса и изля черната течност в чаша. Взе я и я изпи на един дъх. Едната му буза конвулсивно затрепери в крива усмивка. Мъжът с дръпнатите очи го погледна сякаш с упрек. С лека насмешка професорът отвърна на погледа му и изведнъж изля на пода остатъка от кафето. След това пъхна ръката си в термоса, със сила завъртя дъното и го извади. Под бутилката с двойни стени се намираше мъничко, плоско, посребрено шишенце. Професорът отвори тапата от флуоризирана смола. Вътре имаше лед. В леда бе поставена малка ампула, изглежда, запечатана херметически от неспециалист. Цялата беше замръзнала.

— Носете я точно в този вид — каза Карлски с твърд глас. — Да не ви се свърши ледът. Ако я изпуснете… край. Докато не я предадете на вашите специалисти, в никакъв случай не я докосвайте…

— А документацията? — попита мъжът, без да докосва стъкленото шишенце.

— Такива неща не могат да се изнасят — въздъхна професорът. — А освен това засега, естествено, още няма документация за този вид. Данните са в моята глава. Запомнете ги!

Мъжът се обърна и направи знак с брадичката си. Напред излезе малък мъж с лице като на мишле.

— Когато температурата достигне десет градуса под нулата, те са в състояние на покълване и започват да се размножават — механично започна професорът. — Когато температурата се качи над три градуса под нулата, размножителната им сила се увеличава повече от сто пъти. Когато температурата стане по-висока от нула градуса, настъпва ненормално бързо размножаване.

Малкият мъж, приличащ на мишка, движеше бързо пръстите си. Изглежда използваше мнемотехника.

— Когато температурата достигне плюс пет градуса, те стават ужасяващо токсични. Размножаването на този етап — професорът преглътна — е приблизително 2 милиарда пъти по-голямо, отколкото при минус десет градуса. — След тези думи професорът потъна в мълчание, сякаш се вцепени. А после пак продължи: — При опити с мишки първата умря два часа след заразяването, а след пет часа умряха деветдесет и осем процента — професорът говореше със странен глас, като че ли нещо бе заседнало в гърлото му. — При по-големи бозайници разликата зависи от индивида, но, както и да е, на сегашния етап хората няма да могат да се справят с това… Когато провеждахме опитите, манипулирахме отвън в херметически затворена стая, все едно че работехме с радиоактивни вещества.

— И така тези ММ–87… — започна мъжът с дръпнатите очи.

— ММ–88 — поправи го Карлски.

— Какво?! — очите на мъжа светнаха. — Но нали обещахте друго!

— Преди десет дни получихме ММ–88 като мутант на ММ–87. Имахме намерение да намалим токсичността на ММ–87, за да може да се използува при военни операции, но стана обратно — получиха се две хиляди пъти по-токсични бактерии. За това знаят само няколко души.

— Добре — кимна мъжът. — Ще ви повярваме, за нас е все едно.

Малкото стъклено шишенце със замъглена повърхност отново беше поставено на дъното на термоса.

— Е, край на сделката, професор Карлски. След една седмица на ваше име в Бразилската банка ще бъдат преведени пет хиляди лири.

— Аз ви казах, че това не е нужно — рязко извика Карлски. — Нито веднъж не съм споменавал такова нещо. Само исках строго да спазите моите условия — да предадете този образец лично на доктор Райзенау от Пилзенския научноизследователски институт по биологично оръжие.

— Извинете, професоре, нямахме такава уговорка. Нямаме никакво вземане-даване с Чехословакия.

— Какво?! — професорът пребледня. — Не сме се уговаряли така! Само доктор Райзенау, специалист по молекулярна биология, авторитетен учен в областта на изследванията на нуклеиновите киселини на вирусите, може да създаде препарат, действуващ срещу серията ММ–88. Държавната тайна пречи да се обединят знанията на всички учени в изследването на методите за борба с този ужасен враг на човечеството. Именно затова…

— Но професоре — гласът на мъжа беше студен, — да ви кажем истината, ние сме само посредници. — Термосът веднага се озова в ръцете на великана, който стоеше зад гърба му. — Истинският клиент е скрит за нас в мъгла. Кой е той? Може би нацистките групировки от Южна Америка или неофашистите от Западна Германия или Италия? Или пък Съветският съюз? Може би Китайската компартия? А може би Франция, чиято водородна бомба изостава с десет години от тази на СССР и САЩ? ОАС^[1] или мафията? Или пък ЦРУ иска да прави експерименти в Югоизточна Азия? Който и да е, на нас не ни е известно. Ние получаваме задача, правим предварителна сметка, изготвяме план, сключваме сделка — с една дума, ние сме чисто и просто бизнесмени.

Професорът пребледня като мъртвец. По лицето му премина остра тръпка. Той мигновено дръпна масата и понечи да се хвърли върху термоса, който беше в ръцете на гиганта. Но зад гърба му другият, мустакатият, веднага го хвана за ръцете и бързо, с привично движение, протегна дясната си ръка към тила му. Чу се лек звук. И в същия миг лицето на професора се отпусна, крайниците му увиснаха, а очите му се изцъклиха. Цялото му тяло омекна като глина. Мъжът с мустаците го пусна на пода, а после хвърли в огнището малка яйцеобразна ампула. Това бе миниатюрна спринцовка за автоматично инжектиране, от тези, които някога американците възнамеряваха да раздават на войниците за инжектиране с атропин срещу немските нервнопаралитични газове. Върхът на ампулата представляваше игла, а самата тя беше напълнена с инертен газ под налягане, който дори и при най-лек допир на иглата до кожата автоматично впръскваше лекарството.

— Професоре! Успокойте се, моля — каза мъжът с дръпнатите очи. — Ще ви закараме така в Брайтън. Утре ще ви бъде малко тежичко да се вдигнете. Но щом пийнете малко кафе, ще се оправите. Уговорката ни си остава.

— По-по-ча-кай-те… — професорът, задвижи устни, както лежеше проснат на пода. От устата му се стичаше слюнка. — Това… е… ужас-но… Ни-кой… не мо-же… да пред-от-вра-ти… Ни-кой ня-ма да обър-не вни-мание…

— Разбрахме предупреждението — мъжът с дръпнатите очи се поклони престорено вежливо. — Ще обърнем внимание на тези, за които е предназначено… Е, засега…

Мъжът с мустаците, който беше инжектирал професора, извади запушалката от бутилката с джин и напръска гърдите и лицето му. Карлски лежеше със затворени очи, от него се излъчваше тежка миризма като от пияница. После мустакатият го вдигна и го занесе в колата.

— И така… — промърмори, гледайки ръчния си часовник, мъжът с дръпнатите очи, който, изглежда, беше най-главният от всички. — Да потегляме и ние. Дори професорът да се реши да информира правителството, имаме поне десет часа, докато той се съвземе и задействува службата МИ–6^[2].

— Ако видят професора, ще заподозрат нещо — разтревожено каза грамадният мъж, докато напъхваше малкия термос в специално куфарче от дуралуминий. — От времето на инцидента „Шпиони на мира“ нервите на шефа на МИ–6 са опънати.

— Има още една причина, за да са изострени нервите му — засмя се мъжът, който беше най-главният, докато обличаше палтото си. — Преди няколко години в Института по бактериологично оръжие умря един човек. И всички онези неща, с които те са се занимавали там, са изтекли навън.

— От каква болест умря?

— Бубонна чума — безгрижно отвърна другият, като поднасяше огън към недопушената си цигара. — В европейските страни думата „чума“ предизвиква шок. Някога тя така е върлувала тук, че населението на Европа намаляло наполовина. Но всички са смятали, че за последните двеста години е изкоренена напълно. А ето че са я „отглеждали“ точно в този секретен институт — той замлъкна, а после се обърна към огромния мъж, който се готвеше да затвори куфарчето: — Може би остана малко кафе? Ако позволиш, ще си налея…

— Сериозно ли? — попита гигантът.

— Само в краен случай — засмя се другият. — Карло, ти провери ли дали някой не ни следи? И така, готови сме.

Те слязоха. Отново задуха вятър. Тук-там плътните облаци се бяха разкъсали и проблясваха ярки, студени звезди. Когато завиха към хамбара, който се намираше зад сградата, под светлината на покритата с калъф лампа видяха да чернее малък самолет, доста остарял модел. Двата му двигателя бяха покрити с дълги платнища, а в края им се въртяха нагреватели, които бръмчаха и затопляха двигателя. Щом забеляза тримата мъже, пилотът мълчаливо изключи вентилатора и свали платнищата. Появи се малък дървен самолет — същински москит, който по време на предишната световна война бе използуван за нощни боеве. Тъй като не можеха да бъдат засечени от радар, дървените самолети се използуваха много отдавна, обикновено за нощни атаки.

— Как е времето? — попита мъжът с дръпнатите очи, докато се наместваше на седалката и затягаше предпазния колан.

— Облачно и ветровито. Но всъщност не знам, метеорологичната служба си приказва какво ли не. Вятърът може и да промени посоката си.

— Добре — кимна мъжът. — Да излитаме. Веднага. Всичко е готово.

— Какъв ще бъде курсът? — попита пилотът, докато включваше двигателя. — Непременно ли трябва да летим до Анкара?

— Безусловно — каза мъжът високо. — Ако се възползуваме от курса на гражданските авиолинии, от Марсилия ще се насочим над морето и от бреговете на Сардиния ще поемем към Атина. Но как си с бензина? В това лошо време… страхувам се, че няма да е достатъчен. Да не се наложи принудително кацане над Адриатическо море. В никакъв случай не трябва да допуснем това — извика той, за да надвие шума на двигателя. — Ако бензинът няма да ни стигне, да летим по най-късия път.

— Да, има още един път до Атина — над Рим — докато отляво и отдясно бучаха двигателите, пилотът нервно изчисляваше налягането в горивната система. — Ако летим по него, горивото ще е предостатъчно. С два пълни резервоара спокойно ще преминем над Алпите. Освен това вие сте трима… Ала каквото и да говорим, двигателят е стар, не му достига мощност. Целта е да се издигнем на петнадесет хиляди фута.

— Ако е претоварен — шеговито подхвърли мъжът с дръпнатите очи, като погледна гиганта, който държеше куфарчето, — някой може да слезе. Ще олекнем с около сто килограма…

Гигантът пребледня, което никак не му отиваше.

— Сега в Саутхамптън има обилен снеговалеж — мърмореше си под нос пилотът, докато се вслушваше внимателно. — Триста фута. Нека опитаме.

Неочаквано самолетът потегли, бръмчейки тихо. Като се движеха по неравностите на пасището, излязоха в равнината и зърнаха в нощното небе някаква бяла линия. Беше сняг, навят от другата страна на хълма. Задкрилката на самолета се отпусна под ъгъл два-три градуса и двигателят форсира. Самолетът се отдели от земята, като люлееше двата резервоара под корема си. Прелетя хълма и се стопи в тъмното нощно небе. От звездите, които студено проблясваха тук-там, показвайки се иззад облаците, сега бе останала само една. Черният самолет се насочи към нея, полетя от петдесет и един градуса към четиридесет градуса северна ширина, а после прелетя по диагонал хиляда и шестстотин километра от четири градуса западна дължина през гринуичкия меридиан, до тридесет и два градуса източна дължина. Когато този чудноват дървен самолет с тримата странни мъже и със странния товар на борда напусна Корнуел, откъдето снежната буря продължаваше да настъпва на юг, на Южния полюс се подготвяше още едно „тръгване“.

2
69° 25′ южна ширина

— Свършихме — Йошидзуми Тошио отмести последната карта, подписа копието и го предаде на офицера, който стоеше до него. Офицерът го прибра, отдаде чест и хвърли бърз поглед към часовника си.

— Има още малко време — офицерът на средна възраст, чието име беше Тагучи, сбърчи челото си с бакърен цвят и се усмихна, после извади лулата си от сепиолит и я предложи на Йошидзуми.

— Какво? Няма ли да запалиш за сбогуване?

— Благодаря — също с усмивка отвърна Йошидзуми и свали ръкавиците си.

Капитан III ранг Тагучи само в открито море даваше на Йошидзуми тази лула, която бе гордостта му. Тагучи я бе наследил от баща си, тя беше много удобна, много ценна и Йошидзуми обичаше вкуса на мундщука й. Тагучи подаде пакета нарязан тютюн на Йошидзуми, а сам той извади друга лула и я захапа.

На просторната задна палуба, осветявана от трепкаща светлина, шумно бръмчаха перките на големия хеликоптер, усъвършенствуван модел „Бристол“, чието товарене привършваше. Шумът, досущ като при пожар, който се разнасяше откъм асансьора за трюма и откъм задната палуба, утихна. Забелязваха се само неколцина моряци, които се щураха насам-натам и подреждаха разхвърляните въжета и платнища. Сега и дериккранът беше затегнат и подготвен за изненадите на бурното време.

Йошидзуми погледна надолу от юта и видя, че над леда се показа червената част на ватерлинията на Ширетоко.

„За четири дни разтоварихме две хиляди тона — помисли си той и облекчено въздъхна. — Хубавото време се задържа, затова успяхме.“

Разтоварването на кораба продължаваше денонощно, той не си доспиваше и сега силният дим от тютюна дразнеше гърлото му. А пък и в студения, сух въздух на Южния полюс тютюнът никак не бе приятен. И все пак Йошидзуми и Тагучи се разделяха и затова продължаваха да пушат, като издишваха гъст сивкав дим.

Рязко изпищя свирка. На новия модел хеликоптер „Бристол“ бяха затворили вратата (всъщност по-правилно е този хеликоптер да се нарича „Нов модел Микаса Л“, тъй като основният проект беше закупен от Япония, а после бяха направени редица усъвършенствувания).

— Ще се върна с хеликоптера „Самсън“ — каза Йошидзуми, срещайки погледа на Тагучи. — Той ще направи още един курс. Има да пренася още резервни части за турбината.

— И все пак наистина се разделяме — капитан Тагучи се хвана за релинга и погледна към остров Онгул, чиито скали едва забележимо чернееха сред синкавите ледове. Над острова, на височина няколко метра, се издигаше подвижна кула с обтекаема форма, на чийто връх беше зейнал черният отвор на хоризонтално поставена огромна кръгла тръба. Беше вятърен турбогенератор, монтиран по миналата година. Засега го държаха в резерва и го използваха за различни наблюдения.

По-надолу от генераторната кула под лъчите на прожектори на снега блестяха няколко бели купола, подобни на ескимоски иглу. Те се издигаха като мехури над леденото поле. А зад тях на фона на сивото небе се извисяваха огромните бели планини на Белия континент, който по площ се равняваше на Южна Америка. Тагучи се обърна надясно и се загледа в белите отвесни скали, които се очертаваха на изток от брега на Принц Улаф^[3], и после отново насочи поглед към хребета на дългата, покрита със сняг планинска верига. През 1964 година ивица от този източен бряг откъм глетчера в дъното на залива Лютцов-Холм беше наречена Морски бряг Соя и в бъдеще щеше да стане една от десетките национални изследователски станции. Същото място се превърна в опорна точка на Япония по време на международната експедиция „Разработка и експлоатация на Южния полюс“, чието начало бе поставено преди три години. А сега станцията „Шова“, където отначало набързо бяха построени четири малки къщички за първата група от единадесет души, презимувала тук от февруари 1957 година до следващата 1958, се превърна в голяма периодично действуваща база, състояща се от седем купола. Изследванията на Южния полюс, които бяха прекъснати от 1962 до 1965, отново се възобновиха.

— Строителството на купола върви доста бързо — промърмори Тагучи, като се вглеждаше в деветия район на станцията „Шова“, построен наскоро. — След като са отпуснати средства, вече са построени два купола. Въпреки че тези постройки са сглобяеми, темповете на работа са потресаващи. Как ги правите?

— Лепим ги — засмя се Йошидзуми. — Наистина сега строителството е много опростено. Напоследък са се появили здрави лепила. Казват, че в Америка се използват за лепене на метали и при космическите кораби. Някои от групата на цианакрилатните лепила действуват за две-три минути, при което в лепилния шев няма въздушни мехури. На пластмасовите пластини на купола има поредни номера, като те се лепят в определена последователност. Има два вида лепила — А и Б. Ако и двете повърхности са намазани с А или с Б, то залепването не се осъществява. Когато обаче едната повърхност е намазана с лепило А, а другата — с Б и двете повърхности се допрат, мигновено протича химическа реакция, при която се получава вещество АБ, и само след десет секунди дори и с лост не може да се разруши лепилният шев.

— Еех — въздъхна Тагучи. — Дали може да се живее в такава лепена къща при четиридесет градуса под нулата и при виелици със скорост петдесет метра в секунда?

— Ела, моля те, догодина в базата — каза Йошидзуми, като смукна още веднъж от угасналата лула. — Страшно приятно е, има и малък театър, и бар. Само жени няма. Когато чета дневника на групата на Нишибори — първите, презимували по тези места, направо изпитвам съжаление.

— Жалка работа — подхвана Тагучи, като оглеждаше задната част на капитанския мостик на атомния ледоразбивач „Ширетоко“. — Ледоразбивачът „Соя“, който докара тук първата група, е наистина жалка работа в сравнение с този. Беше ужасно стар модел.

— Казват, че онази вехтория можела да разбива леда на около метър и половина. Затова се наложило съветският ледоразбивач „Об“ и американският „Бартън Айлънд“ да му помагат — потвърди Йошидзуми.

— Да, така е — кимна Тагучи. — Моментът, в който се качих на „Ширетоко“, ми е като в сън. При нормална скорост двадесет и пет възела в час горивният прът се сменя веднъж на четири години. Възможностите за разбиване на лед са над осем метра, при положение че се работи с апарат с парна пушка.

„А освен това сега пък носи и тежък товар — помисли си Йошидзуми, докато гледаше «Бристол», който летеше към базата, — два товарни хеликоптера и петтонен контейнер. За тези две-три години Япония внесе топлина на Южния полюс. Тя винаги се стремеше да не изостава от най-големите сили в света, но сега, като си спомням за миналото, ми става малко смешно.“

— Изглежда, че този бум на Южния полюс ще продължи известно време — каза капитанът, като прибираше в джоба си лулата. — Или, с една дума, това означава, че вие вършите най-великото дело на нашето време.

— И все пак още не е ясно с каква цел беше вдигната такава шумотевица — отвърна Йошидзуми. — Всъщност отначало предлогът беше Международната геофизична година. И като първоначална цел пред нас стоеше изследването на Южния полюс. Но напоследък научноизследователската група се свря в едно ъгълче и се занимава упорито или с проучване на природните богатства, или с тестове за студоустойчивост. И сега сме на кръстопът — не знаем къде да влагаме инвестициите — дали да разработваме ресурсите тук, или да построим град на Южния полюс. Хубаво би било, ако имахме някаква определена цел, например да създадем тук космическа станция, както са направили това американците.

— Това е област, на която хората от държавните учреждения плюха — горчиво се усмихна Тагучи. — Такава е политиката. Ако тези, които се занимават с нея, не издигат един след друг различни лозунги и не поставят някакви цели, всички ще ги смятат за слаби политици. Както и да е, и Япония трябва да си извоюва място редом с другите страни в света. Ето защо, след като изостана с десет години от съветския спътник, с малки космически кораби и малки спътници тя успешно наваксва. А сега и вие с тези изследвания ще вдигнете знамето…

— Доста спорна гледна точка — усмихна се Йошидзуми. Когато се усмихваше, на бузите му със здрав загар от полярното слънце се появяваха трапчинки. Изглеждаше много млад за своите тридесет години. — Обаче наистина ние май трябва да сме благодарни на този бум. И трябва бързо да вземем това, което ни се дава. Да сме готови за времето, когато бумът отмине.

— И все пак — Тагучи отново извади лулата си, която вече бе допушил. Този път не я постави в устата си, а я завъртя между дланите си, сякаш се наслаждаваше от допира с нейната чашка. — В бума съществуват и добри страни. Има и малко празен шум, но има и нещо съществено, което полека-лека води към прогреса — той почука с длан релинга. — Незаконен син на втория атомен бум. Първият беше през 1955 година. Знаеш ли това — „Атомната енергия за мирни цели“?

— Да, спомням си — Йошидзуми кимна. — Бях още гимназист. След няколко години онзи бум утихна, но факт е, че успя да проникне в индустриалния свят. Вторият бум започна през 1965 година, една година след Токийската олимпиада. Тогава правителството издигна като цели „атомната енергия“ и „изследването на Космоса“. И ето че в съответствие с плана за създаване на нов тип кораби за изследване на полярните райони, приет през 1965 година, през 1970 година се появи атомният ледоразбивач.

Изведнъж сирената на „Ширетоко“ пронизително изсвири. Оставаше един час до започването на рейс №2200. От новата база „Шова“ сякаш в отговор също изсвири сирена. Група пингвини Адели^[4], които вече напълно бяха свикнали с ужасния шум на хеликоптера, сега като че ли се уплашиха, непохватно се заклатушкаха един подир друг и наскачаха във водата.

— Бумът на атомната енергия е свързан и със съкращаването на производството на ядрени оръжия и пускането в употреба на запасите от обогатен уран на СССР и САЩ — продължи Йошидзуми. — В последно време се наблюдават тенденции за появата на бум от най-различен характер. Дори и тук сега има същински бум на атомната енергия. Да оставим настрана такива стари станции като „Мирний“ или „Макмърдоу“. Вече няма държава, която да не притежава на своята база поне малък ядрен реактор.

— А сега сме направо пред космически бум — кимна Тагучи. — Вярно ли е, че НАСА е доставила тук космически кораби?

— Изглежда, че да. Тази година се извършват наземни изпитания на ракетния двигател тип „Кентавър“ и се полагат основите на стартовата площадка. Истинските изпитания ще започнат догодина.

Виждаше се как от базата „Шова“ излита хеликоптер с чудновата форма — същинско скокливо насекомо. Беше хеликоптерът „Самсън“, който носеше между колесара си огромен петтонен контейнер, като пчела, пренасяща капка цветен прашец.

— Е — каза Тагучи, — май е време да се сбогуваме.

— Е, Тагучи — странно тихо проговори Йошидзуми. Извърнал лице към далечните планини на Южния полюс, той сякаш следеше нещо. Изглеждаше съвсем млад и наивен, като юноша.

„Този израз е характерен за неговото поколение — помисли си Тагучи. — Лице, ненаранено от големите промени на века.“

Накъде ли върви този свят? Тагучи трудно би отговорил на такъв въпрос. Какво ли ще стане? Сигурно няма да настъпят големи промени. Вече няма нито война, нито големи икономически кризи. При тази мисъл Тагучи сам се учуди: „Наистина! Доста дълго време вече живеем спокойно. Колко пъти се приближава опасността и колко пъти успяваме да я избегнем на косъм. Дори и да има мигове, когато човек се страхува, че икономическият банкрут на големите държави може да преобърне световния пазар, и там вече, в крайна сметка, за доста дълъг период няма истински кризи. Изглежда, устойчивостта здраво се е задържала в целия свят.“

— Дори и със скрибуцане, бавно, едва-едва, но все пак като цяло цивилизацията се движи. Нима не е така?

— Е, действително, но всичко това е без значение. Важно е, че няма да има война — с усмивка каза Йошидзуми.

— Не може да се твърди категорично — отвърна Тагучи. — Всеобщото разоръжаване си е както и преди — все се бави. НАТО сменя оръжията, дислокацията на войсковите части и стратегията както всяка година се сменят леките коли, но е очевидно, че може би все пак системата на ядрената стратегия между Изтока и Запада ще бъде урегулирана в близките три-четири години. Тази година през лятото ще се състои среща между американския президент и съветския ръководител. Дали по това време няма да се проведат някакви конкретни разговори?

— Може би и едностранно, но светът върви към промени… — Йошидзуми изглеждаше разсеян. — От една страна, светът се променя, но от друга — все още няма никакви реални промени. Съкращаването на въоръженията е направо крещящ проблем и сигурно ще се осъществи.

— Има области, в които се извършват много големи промени, но те няма да доведат до изменения в областите, които все още изостават. — Тагучи говореше малко неопределено. — От 50-те години насам светът върви по инерция. И е много трудно да се промени този курс. Е, ние трябва да се сбогуваме.

Докато разговаряха, Йошидзуми продължаваше да пуши. Лекият дим бавно се издигаше в небето. Изглежда, щеше да задуха източен вятър и там, в далечината, очертанията на Принц Улаф потъмняха. Йошидзуми дръпна за последен път от лулата си, а после леко я чукна о дланта си. Сетне се обърна към Тагучи и понечи да му върне лулата, но капитанът каза:

— Давам ти я.

Лицето на Йошидзуми грейна.

— Наистина ли? — гласът му трепна. — Даваш ми я до следващия път ли? Ще я пазя.

— Не — въздъхна капитанът. — Догодина няма да идвам.

— Защо?

— Щом се върна в Япония, веднага ще започна друга работа. Ще водя лекционен курс — малко тъжно каза Тагучи. — А после една година ще бъда на друг военен кораб. Вече няма да съм на „Ширетоко“.

— В такъв случай сега се прощаваме, така ли? — попита Йошидзуми със съжаление. Двамата мъже се познаваха от около десет години и въпреки че имаха голяма разлика във възрастта си, бяха като братя и на кораба, и в морето. — Тогава ще се видим в Япония, аз се връщам веднъж на четири години.

— Ако през това време не се срещнем — каза през смях Тагучи, — ще се видим в XXI век в старчески дом. Според новините тази сутрин, изглежда, че са открили ефикасно средство против рака, така че ще доживеем може би до сто години, дори и като пенсионери.

— В такъв случай… — Йошидзуми се засмя — до XXI век.

Те си стиснаха ръцете. Йошидзуми се обърна и се затича към хеликоптера, под чийто корем висеше контейнер.

Когато четирите колела се отделиха от площадката и хеликоптерът излетя, Тагучи видя как на прозореца се показа Йошидзуми, който все още държеше лулата в ръка. Тагучи помаха, а после прекоси юта, където суматохата продължаваше, и се насочи към каютата.

Там, в далечината, край Принц Улаф облаците се разпръсваха. Бе станало страшно студено, атмосферното налягане започна рязко да се понижава и това се усещаше с кожата. Преди да влезе в каютата, Тагучи се обърна. Видя как хеликоптерът наближи базата. Под силните лъчи на прожектора се развяваше японският национален флаг. Като се поклащаха на плъзгачите си, към хеликоптера приближаваха три снегохода, а от наподобяващите бели мехури куполи излязоха изпращачите. Много добре се чуваше високоговорителят на снегоходите, звучеше мелодията „Светлината на светулката“. Тагучи леко се усмихна и влезе в каютата.

Отново изсвири сирената на „Ширетоко“ — до отплаването оставаха тридесет минути.

3
72° 24′ източна дължина

Това се случи, когато „Ширетоко“ се отдели от брега на остров Онгул и навлезе сред дрейфуващите ледени блокове.

Нощният влак, който идваше от Франция, премина през тунела „Монсни“ и навлезе в Италия. Точно преди Торино помощник-машинистът видя как в планините на север проблесна ярка светлина, последвана от силен взрив. Той веднага уведоми по телефона полицията в Торино.

Разследването бе проведено на следващия ден, когато вятърът утихна. Мястото на катастрофата беше в Алпите, на около тридесетина километра от Торино. Предполагаха, че полетът е бил извършен през нощта, при силна снежна буря, и тъй като вятърът изведнъж бе променил посоката си на югозапад, самолетът се е отклонил от курса си и е бил отнесен на север, където се е разбил над превала на Алпите. Намериха обгорелите останки от самолета и тримата пътници. Двигателят и другите части на самолета бяха разпръснати по снега в радиус един километър от мястото на катастрофата. Целият самолет беше изгорял, но по останките от корпуса бе установено, че е бил дървен. Когато се разбра, че боядисаният в черно самолет не се засича от радарните вълни, секретните служби във всички страни се разтревожиха. Бяха отправени запитвания в различни европейски страни, но никой не бе чувал за такъв самолет. Съмненията се подсилваха и от факта, че самолетът беше от неизвестна националност. Специално за случая бе пристигнал офицер, отговарящ за информационната работа в НАТО. Дали това не беше придобилият печална слава шпионски самолет „Ю–2“? Но в края на краищата нямаше никаква нишка, за която човек можеше да се хване.

Точно по същото време стана известно, че професор Грегъри Карлски, работещ в секретната служба при сухопътните сили, се е самоубил в дома на своята природена сестра, като прерязал вените на лявата си ръка. Хората от службата МИ–6 веднага започнаха разследване, но на никого не дойде наум да свърже самоубийството на професора със самолетната катастрофа, която беше станала на място, отдалечено на петстотин километра от Брайтън. Обаче службата МИ–6, която по упоритост не отстъпваше на израелската тайна полиция, започна внимателно и бавно да разплита нишките.

Близо до останките на самолета се търкаляха парчета от куфарчето от дуралуминий, което без съмнение се бе ударило в скалата. Капакът му беше откъснат, а самото то — очукано. Изглежда, всичко, което е било вътре, бе изгоряло. Няколко десетки метра по-нататък лежеше тънка, покрита с олющена синя боя, метална пластина, запазила първоначалната си цилиндрична форма. А наоколо, по снега и по скалите, ослепително блестяха разпилени стъклени късчета. От време на време те поскръцваха под обувките на следователите и на любопитните зяпачи, дошли да видят останките от катастрофиралия самолет. Когато хората слязоха от планината, тези стъклени парченца се стриха и се превърнаха в ситен прашец, който се смеси със снега. Не след дълго връхлетя последната за годината студена вълна. Останките от катастрофиралия тайнствен самолет бяха взети за изследване, а стъкленият прашец беше затрупан под снега.

Отмина лютата зима. Над Алпите зачестиха слънчевите дни. Снеговете от планинския проход, затворен между двата снежни върха Монблан и Монте Визо във Франция и Италия, лека-полека започнаха да се топят. Водите от разтопения сняг се събираха в река По, пресичаща от запад на изток плодородната равнина Ломбардия, и на юг от Венеция се вливаха в Адриатическо море. Железопътната линия, която прекосяваше град Торино — вратата към Северна Италия, минаваше на запад през Милано, Венеция, Триест, Белград, София и свързваше през Истанбул Европа с Азия. На югозапад — през Генуа и италианското крайбрежие, тя достигаше Рим и Неапол, а на изток — през Лион, Дижон и Париж, проникваше в сърцето на Европа.

Все още беше рано за топенето на снеговете. Сред космическия мрак Земята за кой ли път продължаваше, пътешествието си. Тя бавно се въртеше и около Слънцето и така приближаваше към пролетното равноденствие…