Сакьо Комацу
Денят на възраждането (4)

Ню Йорк, 55 улица, хотел „Сейнт Режис“

На вратата на един от луксозните апартаменти в хотел „Сейнт Режис“ се почука. Показа се здрав, набит мъж и покани вътре госта — човек с конска физиономия и глуповато изражение на лицето.

— Кога е тръгването? — попита човекът с конската физиономия, хвърляйки шапката си на канапето.

— В девет часа.

— Има още два часа.

— Събличай се — здравенякът се приближи до масата, където бяха сложени бутилки, и рече: — Пийни си. Тук няма подслушвателни устройства.

— Може ли някой да гарантира такова нещо? Момчетата, които поставиха подслушвателните устройства в стаите на съветското посолство във Варшава…

Здравенякът се усмихна и му подаде чашата.

— Наздраве!

— По дяволите!

Двамата пиха. Здравенякът кихна и от устата му се разхвърчаха пръски.

— Заразил си се в Близкия изток — засмя се гостът.

— В Армения… — здравенякът докосна лицето си с ръка. — Как беше във Виетнам?

— Грип няма — конската физиономия свъси вежди. — Но във всеки случай превратът не успя. Главният беше бесен. Боса го смениха, а аз от идния месец съм в Африка.

Обитателят на апартамента наведе глава.

— Аз също не успях да получа премия.

— Говорят, че в Турция сте си съперничели с ония типове от Министерството на отбраната?

— Те първи започнаха — макар вече да се бе зачервил, здравенякът продължаваше да отпива. — Отделът на ЦРУ за Близкия изток беше пренебрегнат. Те там положиха повече усилия за свалянето на правителството в ОАР, отколкото за сделката…

— Сделка ли?

— Даа, по искане на шефовете от армията онези от Разузнавателното управление на отбраната опитаха да се свържат с групата на промишления шпионаж — интересуваха се дали ще могат да получат…

— Какво да получат? — Мъжът с конската физиономия си наля малко сода и повечко бърбън. — Едва ли ще е информация за ядрените ракети? Сега, във века на всеобщото разоръжаване, премахването на ядреното оръжие…

— Бил… — здравенякът, чиито очи бяха зачервени още преди да почне да пие, вдигна глава. — Ти мислиш ли, че действително е възможно такова всеобщо разоръжаване?

— Президентът е със сериозни намерения — онзи с конската физиономия присви очи. — Разоръжаване! Ами военните, дето ще ги уволнят, ами големите фирми — какво смятат да правят? Ами ние?…

— Не, такова нещо е невъзможно! — Мъжът удари с юмрук коляното си. — Президентът е червен. Хванал се е на въдицата на руснаците.

— Затваряй си устата, Брет!

— Казвам, че няма да стане! И преди се е случвало. Имаше един президент, който бълнуваше подобни неща. Обаче не можа да ги осъществи.

— Това, ти…

— И главният е против, и Министерството на отбраната, и Държавният департамент, сред тях има много хора, които са против. Така е и в Сената. Вицепрезидентът е бесен. Не е възможно, Бил. Ние няма да позволим. Например в Тексас…

— Брет! — Мъжът с конската физиономия, когото наричаха Бил, се намръщи. — Много дрънкаш, Брет!

— Е, добре… за какво говорехме?

— Какъв беше обектът на сделката?

— Аа, за това ли? — Брет се засмя. — Как мислиш, откъде беше открадната тайната?

— От Чехословакия?

— От Англия… — Брет отново се засмя. — Имам много приятели от МИ–6. Заедно сме работили. Бих искал сега да им видя физиономиите.

— А какво беше това?

— Чакай малко! Отначало разбрахме, че тия от Разузнавателното управление на армията подготвят нещо. Но не знаехме с каква цел. Обаче там пристигна един човек и започна да работи заедно с тях. Тогава си съставихме горе-долу представа.

— Кой беше той?

— Професор Майер — Брет намигна, — от института във Форт Детрик.

— Бактерии ли бяха?

— Да, от съветски източници прехванахме информация, че навярно във Военния вирусологичен институт във Великобритания са създали нещо ужасно. Обаче имаше причини да се погорещим малко с военните. Така или иначе, тези бактерии ли, вируси ли са откраднати от Форт Детрик.

— Аха!

— Аз го чух от един приятел от ФБР. Изглежда, в началото това са били някакви странни бактерии, които специалистите от Авиационния институт в Брукс открили в Космоса.

— А, ония ли, дето се размножавали в неограничено количество и било трудно да бъдат унищожени?

— Да, те са. Навярно във Форт Детрик са ги изследвали, но точно преди една година ги откраднали оттам. Положението е такова, че ако разберем къде са продадени, англичаните ще се успокоят.

Брет пак кихна.

— И тогава? — Бил си наля трета чаша бира.

— Преговорите вървяха успешно, или поне така ни се струваше. Но по едно време ония вдигнаха цената. Докато в Разузнавателното управление на армията се мотаеха, ония ни ги предложиха.

— За колко?

— 130 хиляди лири стерлинги…

— Попрекалили са! — Бил се намръщи. — Трудна работа. Ония са разбрали, че вие си съперничите с Министерството на отбраната, и са вдигнали цената.

— Естествено, ние питахме боса. Той рече „не се безпокойте, в Берлин ще ги изхитрим, преди да им ги дадем“.

— В брой ли приготвихте сумата?…

— Разбира се, ония не са Цицерон^[1], а компанийка, която трудно ще излъжеш.

— Цицерон… — Бил се засмя. — Това е стара история.

— Тогава в Разузнавателното управление решиха да сключат сделката в Истанбул. Ние пък чакахме в Анкара. Партньорите твърдяха, че вече взели стоката. В Англия още не беше се вдигнал шум. Изглеждаше, че всичко върви както трябва. Ние все пак следяхме тия от Разузнавателното управление, имахме намерение здравата да ги изиграем. Обаче…

— Провалиха ли се нещата?

— Партньорите в сделката изведнъж заявиха, че се отказват. Помислихме, че разузнаването има пръст в тая работа, но не беше така. В края на краищата нещата се потулиха.

— Да не би комунистите да са им предложили по-добра цена?

— Не бяха от тези, дето ще тръгнат с червените. Първо, защото ще подронят авторитета на професията, освен това…

— Какво?

— След като са били заставени да чакат напразно, някои се стремят вече само към парите. Но тези не бяха от отчаяните. Пък ако са го продали на руснаците, нямаше да ни правят предложение.

— Да, така е.

— Два-три дни след това Карлски от Военния вирусологичен институт в Брайтън, Великобритания, се самоуби. Може би се е случило нещо и аз предполагам, че макар и да са го откраднали, е станал някакъв провал…

Този път кихна Бил с конската физиономия.

— Хей, да не съм се заразил?! — засмя се гръмко той. — Да не би бацилите на „тибетския“ грип, който сега е на мода, да са онези, откраднатите, а?

— Едва ли… — Брет също се засмя. — Едва ли грипът има такава сила, че да се използува за бактериологична война. Ако все пак решат да го използуват, ще раздадат на войниците по бутилка с нещо загряващо, и готово.

И двамата се засмяха в един глас.

— И заради това не получихте премиални? И сега вместо отпуск те чака операция срещу Куба. — Бил се почеса по врата и разтърка зачервеното си лице.

— Мога да отида в Маями. Зле ли ще е?

— Отсега нататък там ще са само горещини — Бил с недоволна физиономия разхлаби вратовръзката си.

— А ти къде отиваш?

— В Канада, Пъгуош…

— На странно място отиваш.

— Учените по целия свят, дето са ги купили левите, се събират там на конференция. Прекратете войната, дайте гласност за тайните оръжия за масово поразяване… нима не си чувал за Пъгуошката конференция. Учредена е през 1957 година по призива на Бертран Ръсел и Айнщайн. Сега ще се състои двадесетата поредна конференция.

— Този Ръсел не е ли бащата на Олдърмастънските походи^[2] — кимна Брет. — Ще следиш тези, „розовите“^[3], от Пъгуош?

— Само ще ги поизучим малко. Може би ще настъпи разкол и сред тях… Старият номер…

— Те издават най-секретните тайни за отбраната на страната — Брет затвори очи и задиша тежко. — Да се следят учените… Само че този път дали ще мине номерът?

— Ще им покажем — рече Бил. — Ей, какво ти става? Висока температура ли имаш?

— Изглежда, пийнах повече, отколкото трябваше — Брет стана, поклащайки се леко. — Ще отида да си по-разхладя главата.

Брет се запъти към банята, разположена срещу спалнята, а Бил се замисли дали да пийне още малко, или да спре дотук. В банята заплющя душът. Бил усети, че носът го смъди. Това не е шега! Дали наистина се е заразил?

Изведнъж от банята се разнесе някакъв шум.

— Ей, Брет, какво става? — извика Бил с пиянски глас. — Падна ли?

Отговор нямаше. Само водата продължаваше да шурти. Бил неволно вдигна глава. Стори му се, че чува, стон. Скочи и тръгна към банята.

— Брет — заблъска по заключената отвътре врата. — Брет, какво се случи? Брет…

Шум от течаща вода… Бил наостри уши. Освен шуртенето на водата от душа, шум се чуваше и във водоотводната тръба. Бил отстъпи малко, а после блъсна вратата с все сила. Тя не се поддаде. Тогава Бил извади портфейла си, измъкна от него целулоидна пластинка, пъхна я в процепа, ключалката щракна и вратата се отвори. Първото, което видя, бе едрото тяло на Брет, паднал по долни дрехи във ваната.

Без да спира душа, Бил хвана Брет за рамото, но той се свлече на пода. На лицето му бе застинала гримаса, зъбите бяха здраво стиснати. Пулсът не се усещаше. Бледен като платно, Бил се изправи и тогава забеляза, че неволно бе извадил пистолета си.

Мъртвият Брет беше откаран с линейка, а докато качваха тялото в колата, двама полицаи го придържаха изправено, за да създадат впечатление пред зяпачите от хотела, че е още жив Смъртта му беше причинена от внезапно спиране на сърдечната дейност.

— Беше ли болен от грип? — обърна се към Бил лекарят, който изготвяше медицинското заключение. — Днешният грип е много опасен. Изглежда, засяга и сърцето. Ти също, ако боледуваш от грип и решиш да пийнеш и да се поразхладиш… — лекарят кихна.

— Не знам. Ако съм болен от грип, ще имам поне малко спокойствие — Бил също кихна.

В края на краищата Бил не замина за Пъгуош. Но причината не беше в грипа. Шефовете го извикаха на разговор, тъй като бяха възникнали някои съмнения относно смъртта на Брет.

Щата Мериленд, Форт Детрик

Черният крайслер се движеше величествено покрай високата бетонна ограда. Когато стигнаха до вратата, пред която дежуреше едър войник, трябваше да изчакат, докато охраната провери документите на офицера и огледа колата отвътре.

— Това какво е? — обърна се подполковник Ф. (офицерът в колата бе той) към шофьора, който също работеше в Разузнавателното управление на армията.

От другата страна на пътя стояха седем-осем души, вперили погледи в централната врата. Някои бяха млади, но повечето бяха на средна възраст и старци. Виждаше се дори и една жена с обувки с нисък ток.

— Тези са наблюдатели, господин подполковник.

— Наблюдатели?

— Да, господин подполковник.

Подполковник Ф. хвърли смразяващ поглед към групата. Трима стояха прави, други двама се бяха облегнали на оградата, двама разговаряха, а един се разхождаше напред-назад. Сега всички гледаха колата. И това пред вратата на Вирусологичния институт на армията на САЩ…

— Но какво правят тези?…

— Нищо, господин подполковник. Само наблюдават.

— Наблюдават ли? Какво?

— Това здание.

На челото на подполковника набъбна една вена. Шофьорът продължи:

— Вече седем-осем години само наблюдават, нищо друго.

— Това е враждебно отношение към армията.

— Изглежда, не е така. Не правят нищо особено, не вдигат лозунги. Само…

— Само… какво само?

— Може би просто са разтревожени.

Подполковник Ф. още веднъж погледна към наблюдателите. Те не говореха, а само наблюдаваха внимателно вратата. Приближи се дебела старица с шапка със смешни украшения и се присъедини към групата. От безмълвието им, от втренчените погледи човек наистина започваше да се притеснява.

— Защо не ги изгонят?

— Колкото и да ги гонят, пак идват. Освен това само наблюдават. Не може да ги спреш.

— Проверени ли са досиетата им?

— Трябва да са проверени. Обикновени хора… Чувал съм, че дори нямали ръководител…

— Това са червени — рече подполковник Ф. с решителен тон. — Или най-малко „розови“.

Подполковникът все повече се разгневяваше. Нима няма закон, по който тези типове да бъдат подведени под отговорност? Ако сред тази компания се породят някакви бунтовни настроения… Подполковникът затвори очи и се замисли как да разпръсне групичката. Та работата на института е нужна за отбраната на страната. Почти в целия свят се вършат подобни неща. Ако Америка изостане в изследванията, ние, военните, няма да можем да изпълним своя дълг. Какво трябва да се направи, за да се накарат тези сантиментални типове да го разберат? Тия пацифисти, обичащи красивите думи…

Изведнъж му се стори, че някой изрече „убийци“. Подполковник Ф. се стресна. Не, само му се е сторило. С крайчеца на окото си забеляза момиченце с руси разпуснати коси, което тичаше. Той нервно приглади мустаците си. Чувството, че в тила му са се впили погледите, проникващи и през стъклото на колата, не изчезваше.

Войникът даде знак и колата влезе през вратата. Хората продължаваха мълчаливо да гледат.

В една от стаите на зданието, където бяха окачени табелки „Влизането забранено!“ и навсякъде стояха на пост войници, подполковник Ф. се срещна със заместник-директора на института, висок, плешив мъж. Беше военен лекар със звание бригаден генерал.

— Аа… — рече заместник-директорът. — Казаха, че си заминал.

— Само около месец бях на инспекция в Африка — отговори подполковникът и на лицето му се изписа отвращение. — Там си е същото както и преди. Същинска кочина. — Той кихна.

— И тебе ли те хвана — засмя се заместник-директорът. — Ваксинирал ли си се?

— Да, но не действува. Сегашният грип е опасна работа.

— При вас чу ли се… — заместник-директорът свъси вежди. — Навсякъде говорят, че „тибетският“ грип се причинявал от вирус, създаден в някаква страна за водене на бактериологична война…

Подполковник Ф. поклати глава.

— Сред гражданското население ли са плъзнали такива слухове?

— Не, вероятно сред специалистите, но…

— Това е злоумишлена демагогия — подполковник Ф. си спомни групата пред вратата на форта. — Нима може да има такива, които говорят подобно нещо? Ще проверим. Първо, вирусът на грипа не е пригоден за водене на бактериологична война.

— Не — заместник-директорът преплете пръстите на двете си ръце и се втренчи в подполковника. — Пригоден е!…

Ф. се смръщи.

— И вие тук ли изследвате тия неща?

— Разбира се… вирусът на грипа е удивително творение. Може да мутира колкото си искаш.

— Едва ли сегашният „тибетски“ грип е нещо такова!

— За съжаление не сме го създали ние. Но може би грипът е предизвикан при някакъв съветски експеримент. И във всички случаи този нов вид страшен вирус има неоценима стратегическа стойност — изричайки това, заместник-директорът извади един вестник. — Погледни! От два-три дена на нюйоркската борса курсовете на акциите постоянно падат. В Лондон е същото. В Токио поради масовото отсъствие на служещи борсата е временно закрита. Няколко хиляди предприятия са прекратили работа поради грипа. Сред тях седемнадесет от най-големите заводи. Дори и операторите на автоматичното производство боледуват. Седемстотин и осемдесет учреждения също са прекратили временно работа. Шестдесет процента от въздушните полети на гражданските авиолинии са отменени. Подобно е положението и при железопътните превози. Само тази седмица транспортните произшествия са се увеличили със седемдесет и два процента. Виждаш ли? Нищо и никакъв грип, а цяла Америка е вече парализирана.

— А отбраната — промълви подполковникът и с досада добави. — О, това е моя работа.

— Нима не е време вече постепенно да свикате и запасните — иронично подхвърли заместник-директорът. — Какво става с НОРАД^[4]? Има ли достатъчно хора, способни да заместят служителите от Системата за ранно оповестяване на ракетно нападение, които излизат от строя?

Подполковник Ф. пребледня. „Тия от Министерството на отбраната как мислят да се справят с положението? Доколко са осъзнали сложността на ситуацията?“

— Нима именно вие нямате план как да се справим с такова положение? — започна да отбива атаката подполковникът. — Нима това не би могло да се сравни с бактериологично нападение на предполагаем противник? Нима от всичките двеста милиона долара, които ви се дават всяка година, тук, във Форт Детрик, няма отделени средства за борба с такова нещо?

— Така или иначе, това е само грип — смутено отвърна заместник-директорът. — И заводите в щата Индиана са започнали производството на ваксина за служещите в отбраната на страната, но не знам по каква причина тази ваксина почти не действува на вирус „минус А“. Затова трябва да я произвеждаме в количества три пъти по-големи от обикновено.

— И какво, ваксината не действува резултатно, така ли? — пак кихна подполковник Ф.

— Впрочем ти по каква работа си дошъл? — попита заместник-директорът, като глътна някакво лекарство в капсула.

— А, да. Бих желал да се срещна с Майер.

— Аа, по онази работа. Казва, че се е провалила — рече иронично заместник-директорът и натисна копчето на вътрешната телефонна уредба. — Майер май започва да развива невроза.

— Той едва ли има вина за това…

— Но, изглежда, носи моралната отговорност.

— Морална отговорност ли?

— Ами… — по лицето на заместник-директора се изписа смущение. — Точно преди една година бе откраднат болестотворен материал, който той изследваше.

— Да, да — подполковник Ф. направи кисела гримаса. — Случаят с асистента, който беше изнесъл култивационен материал, а после изчезна. Тук се намеси групата, занимаваща се с промишлен шпионаж, проследихме го чак до Мексико, обаче накрая не успяхме да го хванем.

— Майер смята, че бацилите, които трябваше да бъдат изнесени от Великобритания, са подобрен вид на този материал.

— Какво? — подполковник Ф. се вцепени. — В такъв случай този материал е бил продаден на Великобритания, не е ли така?

— Извикайте Майер — нареди по телефона заместник-директорът и се изправи. — Аз имам малко работа. Ако ще разговаряш, използувай тази стая. Да, освен това — заместник-директорът посочи под масата, — ако искаш да ползуваш магнетофона, копчето е тук.

Подполковник Ф. тъжно се усмихна: „Знае, че Майер ми е племенник, затова се подиграва. Нима мисли, че съм дошъл да разследвам дейността на племенника си?“ Докато чакаше, подполковникът разгледа стаята. Зданието беше доста старо. Във всеки случай на повече от двадесет години. Бе построено още през 1943 по време на Втората световна война. Първоначално бюджетът му бе 42 милиона долара, а броят на служителите в института — около 4 хиляди души. А сега годишният бюджет възлизаше на 200 милиона долара, а работещите тук бяха повече от 15 хиляди. Притежаваше експериментални бази край Мисисипи и в щата Юта, предприятия в щата Индиана, а съвсем неотдавна бяха построили и нов, секретен завод някъде в пустинята.

В стаята влезе Майер. Още млад, около тридесетгодишен, блед, висок и тънък, с нервно изражение на лицето, с вид на човек, обсебен от една-единствена мисъл:

— Оо, Ед… — с топлота рече подполковникът. — Здрав ли си? Не боледуваш ли от онзи страшен грип?

— Какво има? Чичо… — Майер огледа стаята и се поправи — …господин подполковник…

— Не се безпокой, заместник-директорът ми обясни как се включва подслушвателното устройство.

Майер болезнено се усмихна:

— След случая от по-миналата година ние непрекъснато сме под наблюдение. Тези, които знаят или се досещат за това, си мълчат и все още са добре. Но онези, които не знаят, критикуват началството и роптаят срещу Министерството на отбраната, без да се досещат, че по този начин им се трупа „досие“.

— Това е неизбежно. Такива са задълженията на органите за безопасност. Аз сам го предложих.

Майер затвори очи:

— И за какво си дошъл?

— Във връзка с онзи случай, който завърши с провал — стисна зъби подполковникът. — Исках да чуя мнението ти. Дали не се налага да опитаме още веднъж?

— Защо трябва да питаш мене? — отвърна Майер, извръщайки се встрани. — Нима не каза сам, че това е информация от групата, занимаваща се с промишлен шпионаж?

— А тогава, когато те запитах дали трябва да се купува онзи болестотворен материал, нали ти сам ни го препоръча и каза, че ще участвуваш в операцията.

— Мислех, че ако нещо се обърка, ще стане много опасно. С такива материали трябва да се занимава специалист…

— Ти май си знаел, че този материал е подобрен вид на бактерии, откраднати по-миналата година от лабораторията.

— Не съм сигурен в това. Когато ти проверяваше информацията и предполагаше, че са откраднати от Съветите, само си мислех дали наистина е така — Майер разгорещено размаха ръце. — Макар и да нямах точни сведения, веднага разбрах, че този материал е откраднатият. Има същите особености…

— Да опитаме ли още веднъж, Ед — подполковникът захапа мустака си. — Това са страшни бактерии, които трябва да притежаваме в името на безопасността на Америка, нали? Ако трябва да ги имаме, ще го направим, съществуват начини…

— Спри, моля те! — извика Майер и удари по масата. — Ако влезеш във връзка с ония в Англия, непременно им кажи да спрат всякакви изследвания с това, веднага! Да изгорят всичко, нищичко да не изтича навън. Не, изобщо да прекратят тези ужасни изследвания.

— Успокой се, Ед!

— Но, чуй! Чичо, тия бактерии са страшно нещо, зъл дух. Те не са творение на земната природа — Майер пристъпи към масата. — Нали знаеш, от 1963 в продължение на четири години изкуствени спътници на Земята са събирали тези микроорганизми от Космоса, на височина от 300 до 500 километра.

— Знам — отвърна леко смутен подполковник Ф. — Преди няколко години чух, че в Авиационния медицински институт в Брукс се съхранявали някакви бактерии, които притежавали огромна размножителна способност.

— И след това в космическото пространство бяха открити и взети още шест вида подобни микроорганизми. Два от тях са бацилни спори. Тяхна обща черта е, че живеят в безвъздушното пространство при температура, равна на абсолютната нула и постоянни радиационни бури, а размножителната им сила в земна обстановка надминава представите на разума.

Тръпки побиха подполковник Ф. Това едва ли се дължеше само на високата температура. Стори му се, че във въздуха шават насам-натам невидими микроскопични вируси.

— Откраднатият материал РУ–308 е подобрена форма на един от тези космически микроорганизми. Но тук се крие още една наистина страшна тайна.

— Аз нищо не разбирам от вашите изследвания — прекъсна го подполковник Ф. Не искаше тук, от устата на племенника си, да научи за някакъв „секрет“, тъй като в тази непозната стая можеше да бъде скрито още някое подслушвателно устройство. Но Майер не спираше:

— Лекарите от нито една страна не знаят колко е страшно това, не знаят какво представляват тези бактерии. А пък и учените от този институт, като изключим хората от моята секция… Никой… Поради наложената секретност в цялата армия също никой не знае за микроорганизмите, взети от Космоса. И ние, при нашите изследвания, се занимавахме само с два вида. Правилно ли е това? Учените от целия свят не знаят нищо за микроорганизмите от тази група…

Подполковник Ф. неспокойно огледа стаята. Трябва по някакъв начин да го принуди да спре, достатъчно е това, което каза досега.

— Обаче — продължаваше да говори Майер, гледайки втренчено със зачервените си очи — истинският секрет на РУ–308 е не само в това, че вследствие на някои подобрения размножителната му способност се увеличава три пъти, а че се използува явление, неизвестно на никого от микробиолозите и генетиците. На пръв поглед РУ–308 е само вид коки, които са обикновени и безвредни, но на които не им действуват антибиотици. Фактически истинската болестотворна, ужасяваща същност на РУ–308 е прикрита.

— Едуард! — повиши глас подполковникът. — Достатъчно, млъквай!

— Ако те — продължи Майер, почти разплакан от силното вълнение — бъдат изпуснати или пък се използуват действително за военни операции, причинителят, неизвестен на никого от лекарите по света… при това истинският причинител няма да може да бъде разпознат. Ако не се познава механизмът на скритото болестотворно действие на РУ–308, вирусът изобщо не може да бъде разкрит… Ако бях съобщил на научния свят за този феномен, щяха да ми присъдят Нобеловата награда.

— Обаче — рече подполковник Ф., като се стараеше да го успокои — поне за армията е създадена ваксина, нали?

— Още не е — Майер закри с ръце лицето си. — Проведохме различни култивации, но перспективата да се произвеждат промишлени количества ваксина е още далече. Засега сме на етапа на експериментите. Тук, в института, малцина знаят за страшната сила на вируса. Засега още не сме провеждали полеви изпитания. Ами ако случайно изпуснем РУ–308 или по време на полевите изпитания стане изтичане, какво ще се случи тогава…

Изведнъж подполковник Ф. си спомни приказката за джина от „Хиляда и една нощ“, която беше чел в детството си. Някакъв човек взел захвърлената на морския бряг малка бутилка, отворил я, а отвътре излязъл пушек и се превърнал в страшен дух — джин, който се нахвърлил върху спасителя си.

Чутото го разтревожи, обаче му се стори, че бледният, изнервен Майер преувеличава. Джин, да, така е. И когато в Лос Аламос успешно бе проведен първият ядрен взрив, и когато на атола Ениветок^[5] избухна първата водородна бомба, подполковник Ф. пак си бе припомнил приказката за джина. И при изпробването на първите балистични ракети, и при създаването на антиракетната радарна мрежа… Но в края на краищата човечеството намира начин да контролира тези средства. Освен всичко друго равновесието на силите е и израз на волята на провидението, което създава контрола…

— Ала и Великобритания вече притежава това — каза подполковникът. — Съветският съюз също изпрати няколко изкуствени спътника на Земята. Ако успеят да се сдобият с микроорганизми от същия вид, може би ще създадат по-страшно бактериологично оръжие от нашето. И така най-мощното нападателно средство едновременно се превръща и в отбранително оръжие. С други думи, работата, изпълнявана от тебе, служи за отбраната на родината…

— Мене вече ме е страх. Чичо, говориш за отбраната на родината, за равновесието на силите… Това няма край. Действително няма край. Ядреното оръжие вече достигна точката на насищане. Затова САЩ, СССР и Великобритания пристъпиха към преговори за неговото премахване. И защо в такава епоха нашата ужасяваща работа трябва да продължава? Ядреното оръжие достигна точката на насищане, обаче тук при нас е бездънно блато. В бактериологията могат да се разработват все повече и все по-страшни оръжия. Даа, действително… съвременната бактериология от времето на Пастьор насам служи за създаването и усъвършенствуването на отвратителни средства за убийство на хората. Цялата тази наука, чието истинско предназначение е да спасява хората от болести и смърт… и да се бори със смъртта, трябва да бъде разкрепостена, за да можем ние да използуваме най-новите, най-важните открития. Обаче никой не може да научи колко е ужасно онова, което сме създали в името на защитата на родината.

Майер започна да хлипа. Подполковникът го гледаше мрачно.

— Ние получаваме доста средства от военния бюджет, разполагаме с по-съвършена апаратура от обикновените лекари и създаваме най-съвременните унищожителни оръжия. Създаваме нови, невиждани досега бактерии. Грипният вирус Ф–12, получен от нас, притежава къде-къде по-силно действие от разпространяващия се сега вирус „минус А“. Навярно си чувал за ботулизма, при който смъртта настъпва двадесет и четири часа след заразяването. При новата мутация ботулизъм К, една унция от който може да убие 220 милиона души, се преодоля недостатъкът на ботулизма, познат досега — неговата анаеробиоза^[6], и той вече може да се размножава и да живее в атмосферата. Кой от лекарите в света знае за това? За петнадесет години антраксът и всякакви други бацили увеличиха токсичността си и размножителната си способност неколкократно. Днес съществуват около осемдесет и шест вида бактерии и вируси, които не се използуват като бактериологично оръжие — много са силни и действието им е непредсказуемо. Но най-малко шестдесет от тях, пък и повече, могат да бъдат култивирани по всяко време.

Подполковникът незабелязано натисна бутона под масата. Майер, хапейки ръце, продължаваше да говори.

— Като използувахме научните изследвания в областта на раковите заболявания и молекулярната биология, въведохме в употреба четири нови бактериологични оръжия. Изследванията на бактериологичното оръжие В от групата вируси са същинско блато. Докато биологията и терапията напреднат дотам, че да се справят с тях, унищожителната им мощ ще се увеличи. Аз…

Вратата се отвори и влезе заместник-директорът. Той студено погледна Майер и попита:

— Какво има?

— Племенникът ми, изглежда, се е преуморил — рече подполковникът. — Бих искал да ви помоля да му дадете малко отпуск.

— С удоволствие — отговори заместник-директорът. — От нашата работа човек се пренатоварва психически И е опасна, и е секретна, моите нерви също не са много в ред.

— Ед, върни се в стаята си — каза подполковникът — и напиши молба за отпуск.

— Аз… — Майер се надигна, като сподави вика си.

— Е, добре, остави всичко на мен! — високо отвърна подполковникът и сложи ръка върху рамото на племенника си. Заместник-директорът отвори вратата и рече:

— Починете си добре! Може да отидете на риболов в Маями.

Щом Майер, навел глава, излезе от стаята, подполковникът се обърна, към заместник-директора.

— Заповядай на хората си от полицейския отдел да следят Ед!

— Защо?

— Трябва още отсега да започнат наблюдението.

Заместник-директорът натисна копчето на вътрешния телефон и даде кратко нареждане. Подполковникът се бе изправил до прозореца и гледаше навън. Някъде пееха птички.

— Какво се е случило? — угрижено попита заместник-директорът.

— Не чу ли какво си говорихме?

— Мислех, че са семейни работи… Подполковникът бе зареял поглед навън и сякаш не се решаваше да започне.

— Ти какво мислиш за този РУ или как ги наричате тези бактерии?

— Откраднатите ли? Това е материалът, който беше взет от Космоса и донесен от института в Брукс, а Ед го изследваше — заместник-директорът сплете пръстите си. — Няма нищо особено. Ако действително англичаните са откраднали от нас тези нови видове бактерии и, както твърди Ед, по-късно са ги усъвършенствували, това означава, че нашият институт не може да мери сили с Англия. Май трябва да понаплескаме Ед. Но е възможно, поради неврозата си, Майер да преувеличава застрашителната им сила. Защото се чувствува и виновен, че ги е откраднал асистентът му…

— Той ли е най-отговорното лице в тази секция?

— Да! Макар да ги наричаме секции, ние сме само опитен институт и хората, които работят тук, не са много. Защо?

Подполковникът се обърка. „Може би нарочно крият от мен действителния резултат от опитите? Или пък Ед поради неврозата си преувеличава и бълнува.“

— Във всеки случай… — събрал решителност, подполковникът се обърна. — Ако говорим открито, Ед е във влошено психическо състояние.

— „Опасна и секретна работа“… Разбираш ли, подполковник? Няма нищо странно в това. Ти работиш от доста време в Министерството на отбраната. Нима не знаеш, че на психологическите тестове, които се провеждат всяка година, пропадат повече от десет процента от персонала, обслужващ ядреното оръжие? А мнозина отпадат и при тестовете за преминаване в по-висок чин. И тук е така. Ако провеждахме строго тестуване, може би повече от половината служители тук щяха да бъдат признати за опасно болни.

— В такъв случай необходимо е това положение да се узакони и всички, които работят по създаването на отровни газове и бактериологично оръжие, да преминават през тестове — каза подполковникът. — Но във всеки случай засега не бива да оставяме Ед без наблюдение. Може да направи нещо.

— Ще го следим известно време.

— Не! — подполковникът захапа мустака си. От високата температура лицето му се бе зачервило и изпотило. — Аз ще напиша вместо него молба за отпуск. А след това, по твоя заповед, искам да го оставиш да си почине тук.

С леко трепереща ръка подполковникът бързо написа заявлението. Хвърляйки бегъл поглед към листа, заместник-директорът присви очи и попита:

— Действително ли е твой племенник?

— Наистина ми е племенник и искам да го предпазя от опасност, докато не е още късно — отговори подполковникът. — Рийгън… приятели сме от много години и затова послушай какво ще ти кажа. Честно казано, от гледна точка на опазване на държавната тайна би трябвало аз да издам заповедта непосредствено на моите подчинени. Но не бих искал това да се разчува. Ето защо ти подготви заповед за неговото излизане в отпуск.

— Добре — заместник-директорът сви рамене, — доколкото имам такива права, ще заповядам на нашия полицейски отдел.

— Със съпругата му ме остави да поговоря аз — извърна лице подполковникът. — Ще кажа, че е изпратен със секретна задача в Занзибар.

Заместник-директорът натисна бутона на вътрешния телефон:

— Повикайте началника на полицейския отдел Куинланд!

В това време подполковникът вдигна слушалката на телефона.

— Военната болница… — изрече той и мъчително се закашля. — Свържете ме с психиатъра Бароуз!

 

 

Майер влезе в стаята си, която се съобщаваше с лабораторията на секцията, ръководена от него, и се отпусна омаломощен на стола, държейки главата си с ръце. Възбудата му бе попреминала, но главата му все още беше замаяна. Сам той си даваше сметка, че нервното напрежение, продължило повече от година и половина, може всеки миг да сломи съпротивителните му сили. Вдигна глава и погледна ръцете си. Те слабо трепереха и помръдваха, като че ли не му принадлежаха.

„Аз не съм виновен!“ — простена той. И този стон бе израз на обзелата го истерия. Втренчи се във вратата, която го отделяше от лабораторията. Зад тази обикновена сивозелена стоманена врата беше неговото работно място с разпръснати колби, микроскопи, електронноизчислителни машини, електронни микроскопи и всякакви други уреди. Там работеха стари моми и млади асистенти. Зад лабораторията се простираше помещението за култивация с две отделения — в едното се култивираха вируси, а в другото — бактерии. В различни стъкленици, пълни с култивационен материал и изкуствено размножени клетки, се създаваше различна по своите видове и форми ужасяваща смърт. Вирусите биваха подлагани на радиационно облъчване, на обработка с различни химически препарати, по изкуствен начин се предизвикваха резки изменения в структурата им и тяхното унищожително действие ставаше все по-страшно. Погледната отвън, лабораторията приличаше на всяка друга медицинска или биологична лаборатория, чието предназначение е да се бори със смъртта, но тук зад строгата завеса на секретността се създаваше все по-бърза и неизбежна смърт.

„Аз не съм виновен!“ — извика още веднъж Майер. Идеше му да закрещи с цяло гърло. Искаше му се да разсее напрежението си. Психическото напрежение, продължило повече от година, се дължеше не толкова на факта, че от лабораторията, чийто ръководител бе той, са откраднати бактерии, а на това, че като служещ във военния институт близо една година нарочно бе избягвал да публикува истинските резултати от своята работа. Най-добрият му асистент бе откраднал вид бактерии от серията РУ–300 може би защото по-рано от него самия бе осъзнал опасността от тях. Но за истинската заплаха, скрита в тази серия бактерии, не се досещаха нито помощникът му, нито останалите учени. Единствен Майер ги бе изследвал професионално и неведнъж, вледенен от страх, бе мислил за тяхното ужасяващо действие.

Но причината не беше само в това, че в началото той съзнателно избягваше да напише доклад. До този момент, когато докладваше за резултатите от своите експерименти, винаги бе изключително стриктен. Обаче изведнъж усети, че се движи по ръба на страшна пропаст. Ако… ако тази група бактерии действително притежава такива ужасяващи свойства, каквито бе предвидил той, и ако военните обърнат внимание и ги признаят официално за бактериологично оръжие, тогава какво ще стане? Ами ако още по време на полевите изпитания не всичко мине гладко и нещичко бъде изпуснато…

За характера на тези бактерии не бяха известни още много неща. Затова Майер нарочно не включваше в своите доклади данни, които биха развихрили въображението на ръководителите на института и биха породили у тях желанието да притежават този вид. Във всеки случай от него не се очакваше кой знае какво — да развива нови видове. Той отговаряше само за част от общата работа — отбираше подходящи бактерии, рикетсии и вируси, подобряваше структурата им и ги наблюдаваше как действуват. Приятна и не толкова тежка работа, а ако от сто опита един бе успешен, това се смяташе за добро постижение. В докладите си той натрупа толкова лъжи, че заприлича на крадлив касиер, който, за да оправи баланса на едно място, взема от друго.

Едновременно започна да се пробужда и съвестта му. Ако изготви доклад с верни данни, военните направо ще подскочат. Така ще ги зарадва новото оръжие, по-страшно от водородната и неутронната бомба, а отгоре на това тайно. Обаче през тези четири години, докато живееше в лабораторията и се срещаше с различни военни, той започна да се съмнява дали те биха могли да осъзнаят докрай последствията. Наистина не бяха лишени от смелост, но служеха на „необходимостта“ на своето време и безумно биха се зарадвали, ако получеха оръжие, хилядократно по-евтино от ядреното, но притежаващо същото и дори по-силно действие. Защото досегашните бактерии като цяло също бяха известни и на врага и въпреки шумната реклама при тяхното приложение не се получаваше очакваният ефект. Чума? Холера? Всичко това е известно. Съвременната медицина знае да се бори с тях…

Но този вид е различен. Дяволско творение, открито в Космоса.

Без да усети, Майер бе изпохапал ръцете си до кръв. Преди малко, когато вече не бе в състояние да запази гнетящата го тайна, се бе раздрънкал за неща, които не би разкрил пред никого, дори пред чичо си, консервативен военен от разузнавателните служби на Министерството на отбраната. Внезапно Майер осъзна какво бе сторил и го обля студена вълна на ужас. Какво ще стане? Дали чичо му ще съобщи на заместник-директора? Как ще възприеме той всичко това? Заместник-директорът беше хладнокръвен тип и приличаше по-скоро на ловък бюрократ, отколкото на учен. А по отношение на действителното, т.е. военното използуване на подобни резултати притежаваше по-скоро интуиция, отколкото въображение. Като ръководител на института няма да пропусне шанса да си припише заслугите. Нима, изпаднал във възбуда, Майер беше извършил нещо непоправимо? След като само той знае за действието на тези вируси, дали ще е възможно тайната да се запази? Обаче сега, след като се е разприказвал, заместник-директорът с тънкия си нюх едва ли ще остави нещата така.

Майер се изправи и закрачи из стаята като звяр в клетка. После изведнъж се втурна към бюрото, нервно издърпа едно чекмедже, извади лист, изписан с цифри и знаци, и започна да пресмята. Но щом написа две-три цифри, моливът се счупи. Колкото и да пресмяташе, излизаше все същото! Колкото и да събираше, да разделяше, броеницата от цифри очертаваше образа на страшно чудовище, уголемяващо се безспир. От доста време той хвърляше всичките си сили да проучи изцяло този въпрос. Като взе предвид възможностите на епидемиологичната система в целия свят, скоростта на разпространение на епидемията, различните случайности, които можеха и да бъдат избегнати, историята на борбата с епидемиите, сведенията на специалистите-стратези на бактериологичната война, и на специалистите по обществена хигиена и огледа всички известни фактори, Майер успя да създаде приблизително вярна картина на онова, което би могло да се очаква от резултатите на неговата работа. Освен токсичния си характер причинителят на болестта вследствие на различни други фактори е способен да предизвика редица проблеми. Първо, той не е известен на никого. Следователно навременното му откриване ще се забави. Неясни са и пътищата на разпространение на епидемията. Известните досега лекарствени препарати не са ефикасни. И в резултат вирусите от групата РУ–300 са безкрайно опасни.

„А може би аз съм песимист — се питаше стотици пъти на ден Майер. — Единствено аз познавам страшния характер на този вид и може би това ме кара да преувеличавам опасността? Но възможността всички фактори заедно да предизвикат най-лошото е много голяма. Ала дори и да не съществуваха всички тези фактори, дори и да не се случи най-лошото, достатъчно е да бъде задействуван само един от тях, за да се включат и другите като лавина… Чичо ми твърди, че съществува възможност и Великобритания да притежава подобен вирус. А може би и Съветският съюз…

Ако е така, опасността нараства три пъти. Ами ако и в някоя друга страна под прикритието на военната тайна се правят същите опити… Какво съм създал?! О, наистина…“

Майер бе от семейство на квакери, но не вярваше в бога. Ала сега за първи път му се прииска да се обърне към бога, за да се успокои и да вземе решение. Той се облакъти на масата и сплете пръсти. Но божественият образ така и не се появи. Вместо него в съзнанието му изплува бездънна пропаст. Стиснал зъби, Майер заплака.

Докато хълцаше, си спомни за Ферми и Айнщайн. Дали тези емигрирали от Европа учени биха участвували в разработката на проекта „Манхатън“^[7], ако са осъзнавали какво ще стане само петнадесет години по-късно? Когато над Хирошима и Нагасаки са били хвърлени бомбите, могли ли са те да си представят ясно и пълно разрушенията и страданията? Но нима за всичко това трябва да се обвиняват само политиците и тези, които са използували оръжието? Наистина Германия, която притежаваше Хайзенберг, Германия, която бе завладяла завода за тежка вода в Рюкан^[8], е имала възможност първа да създаде атомната бомба Но нима учените, до които се е допитало правителството и които са създали оръжието, могат да избегнат отговорността? Науката е нож с две остриета. Нима учените, давайки оръжието в ръцете на Марс, не са чувствували угризения на съвестта? Колкото и да са безмилостни законите на войната, а може би именно поради тях, учените трябва да забавят предаването на това оръжие в ръцете на политиците, докато настъпят други времена.

Когато, разкъсван от душевни терзания, Майер стигна до този извод, той изведнъж осъзна какво желае и какво чака. Мечтаеше за договора за съкращаване на оръжията, който през лятото или най-късно до есента трябваше да бъде подписан между САЩ, Великобритания и СССР на Общото събрание на ООН. Въпросът за пълното съкращаване на въоръженията, чието разрешаване дълго време се люшкаше ту в една, ту в друга посока, сега, въпреки съществуването на реакционни сили в САЩ, а и в много други страни на света, особено във Франция и Китай, изглежда, щеше да бъде решен съгласно курса от 60-те години, предложен от СССР още по времето на Кенеди и Хрушчов. Дълбоко в душата си Майер бе запазил спомена за предложението на Хрушчов, направено през септември 1960 година по време на петнадесетата сесия на Общото събрание на ООН. Онова предложение, което предвиждаше тристепенно пълно разоръжаване. Отначало отказ от ядреното оръжие и от неговите носители, след това от бойните отровни вещества и другите видове химическо оръжие, както и от бактериологичното оръжие. Ако тази есен бъде подписан договор за всеобщо разоръжаване, бактериологичното оръжие ще потъне в забрава, а сам Майер ще се освободи от тежестта на държавната тайна. Тогава ще може да публикува данни за двойния механизъм и за изключително интересната, но застрашителна способност за размножаване на вирусите от групата РУ–300. Този двоен механизъм беше непознат и не се срещаше при нито един друг вирус на Земята. Освен това Майер щеше да изкаже предположение относно произхода на вируса, който не би могъл да съществува извън живата клетка, и това навярно щеше да предизвика високата оценка на научния свят.

Още когато беше заплетен в онази шпионска история, той вече съзираше надежда. Ако не беше избързал да разкаже на чичо си, който работеше в разузнаването на Министерството на отбраната, ако беше издържал още малко, сега всичко щеше да бъде добре. Но, изглежда, вече бе късно. Щом шефовете веднъж са се заинтересували от РУ–300, те ще забележат пропуските в неговите доклади и навярно ще наредят да се започнат полеви изпитания. Ако стане така…

Майер се озърна с отчаян, безумен поглед. Преди време, още съвсем млад, той беше заминал за Южна Америка, за да се бори със заразните заболявания, и тогава успя да придобие пълна представа за ужасната трагедия, която би могла да се случи. Дори такива познати болести като жълтата и тропическата треска, едрата шарка и някои други, за които съществуват и лекарства, и методи за лечение, могат да разклатят равновесието в човешкото общество и да причинят невъобразими беди. Добре знаеше това. Там, в джунглите на Боливия, избухна епидемия от парахолера и за една седмица бяха обезлюдени три индиански селища. За да спре настъплението на болестта към града, трябваше да се води истинско сражение с ваксина и лекарства, донесени със самолети от много страни на света. А тези РУ–300…

Той впери поглед в отвореното чекмедже. Преди малко, докато вадеше оттам листите, се показаха някои документи, които лежаха на дъното. Беше брошурата с материалите на петата Пъгуошка конференция от август 1959 година. Даа, 1959-а — вече бяха минали близо десет години оттогава. Бе получил този документ от един мълчалив студент, от онези, „наблюдателите“, които дежуряха пред института, а после го бе оставил в чекмеджето. С треперещи ръце взе брошурата.

Пъгоушката конференция… в отговор на призива на Бертран Ръсел и Айнщайн, които бяха вдигнали глас против опасността от ядреното и другите видове оръжия за масово поразяване и припомниха отговорността на учените, в Пъгуош, Канада, периодично се свикваха конференции. Първата бе посветена на проблема за уврежданията, причинявани от радиационното облъчване при използуване на ядрената енергия, на въпросите за контрола над ядреното оръжие и отговорността на учените. Втората конференция също бе свикана в Канада. Третата се проведе във Виена, където се прие известната Виенска декларация за историческата отговорност на учените пред човечеството. В брошурата се припомняха тези факти, а после се разглеждаха материалите от петата Пъгуошка конференция, чиято главна тема бе въпросът за химическите и бактериологични оръжия. А ето и съдържанието:

„Днес вече не е тайна, че в много страни на света се провеждат изследвания и експерименти с химическо и бактериологично оръжие.

В последно време застрашителната сила на тези видове оръжия значително нарасна. Съществува бактериологично оръжие, създадено въз основа на най-новите открития в областта на микробиологията, генетиката и биохимията.

Например с лекота могат да бъдат изработени причинители, които са силно устойчиви към антибиотиците и проникват в човешкия организъм по начин, съвсем различен от познатите досега.

М. М. Каплан посочва, че като бактериологични оръжия могат да бъдат използувани причинителите на: едрата шарка, ботулизма, бруцелозата, заушките, жълтата треска, тифа, грипа, аденовирусите и др. Химическото и бактериологичното оръжие могат да бъдат произвеждани и от недотам развити страни. Следователно съвременното бактериологично оръжие не бива да се подценява. Не бива да се твърди, че днес то не може да се употреби срещу колониалните страни в борбата им за независимост, както и да се внесе отвън в случай на намеса във вътрешните работи или при вътрешни конфликти в страните от третия свят. Възможно е то да се произвежда в големи количеста при сравнително ниски цени. В случай че се намерят средства за неговото разпространение, смятаме, че то може да причини значителна вреда.“

Отдолу с едър шрифт бе отпечатано решението, прието от участниците в конференцията.

„I. Незабавно сключване на международен договор за забрана на химическото и биологичното оръжие. II. Отказ от секретните изследвания в областта на микробиологията, токсикологията, биологията, фармацевтиката и осъществяване на контрол над тези изследвания.“

Майер сам бе подчертал в брошурата най-важните точки, а в бялото поле беше написал: „Вие не познавате политиката и сте едни сантиментални идеалисти!“

Вгледа се в мастилените букви, поизбелели от времето. Преди десет години! Още преди десет години учените бяха предвидили създаването на непознато и страшно биологично оръжие. Сетне година подир година инвестициите растяха, а микробиологията и генетиката бързо се развиваха. Майер изведнъж осъзна, че с тайната на бактериите от групата РУ–300 в огромната организация, от която неговата секция бе само малка част, откритията не свършват. Сред тази гигантска военна изследователска система може би са направени много повече и много по-страшни открития, за които той от сравнително маловажния си пост дори не бе чувал.

Не, там, зад секретните стени на международната политика, които по целия свят стават все по-дебели, едно подир друго…

Майер неволно закри устата си с ръка. Изведнъж му се прииска да повърне. Спазъмът бе толкова силен, че той, без да мисли, се наведе над кошчето за боклук. Когато се успокои, изведнъж го обзе решителност. Взе брошурата, гледа я известно време, а след това я накъса на дребни парченца и ги хвърли в кошчето. Пръстите му леко трепереха. Избра от книжата, натрупани на масата, кафеникав блокнот и го отвори. Отпред имаше бележки във връзка с изследванията, а на гърба на страниците бяха изписани цифри — данните относно РУ–300, съкратени така, че да може да ги разбере само той. Майер се изправи. По време на отпуска ще замине за Канада. От сутрешния вестник беше узнал, че там ще се провежда поредната Пъгуошка конференция. Осъзна, че е решен да стане „сантиментален идеалист“, както бе написал преди години в полето на брошурата.

На вратата се почука Майер бързо затвори блокнота и нервно извика:

— Кой е?

— Вика ви заместник-директорът. — Беше Куинланд, началникът на охраната. Майер пребледня като платно.

„Защо е изпратил началника на охраната? Защо не ме повика по телефона?“… Без да разбира какво е станало, Майер бързо откъсна последните листа на блокнота, сгъна ги на четири и ги мушна във вътрешния джоб на сакото си, който се изду.

Отвън стоеше капитан Куинланд, едър мъж с малки очи и остър поглед. Майер нарочно не го запита за какво точно го викат. Когато влезе в стаята на заместник-директора, чичо му, подполковник Ф., вече го нямаше. Заместник-директорът го посрещна с иронична усмивка.

— Аа, Майер… — рече той, усмихнат все тъй недоброжелателно. — Сега говорихме с чичо ти и от този момент ти си в отпуск. Това е заповед. Заповед за отпуск.

— От този момент ли?

— А-а — заместник-директорът хвърли поглед към Куинланд. — Това също е заповед, по-напред ще отидеш във военната болница.

— Но аз съм добре — отговори Майер. — Неотдавна ни преглеждаха. Сложиха ми и ваксина против грипа…

Майер сравняваше изражението на заместник-директора, от чието гладко лице не слизаше усмивката, и на началника на охраната, който бе мрачен. Някои неща започваха да се изясняват. До какво ли ще доведе онова, което във възбудата си бе наприказвал на чичо си…

— Ясно — рече Майер. — Ще отида да се преоблека.

Той излезе от стаята, а началникът на охраната остана вътре. Но когато тръгна по коридора, някакъв тип с равнодушно изражение пое в същата посока. Щом се накани да влезе в тоалетната, там преди него се вмъкна трети от охраната, давайки вид, че това е случайно.

— Аа, доктор Майер — рече той с невинен израз на лицето. — Знаете ли, че тази година футболният мач между отборите на армията и флота май нямало да се състои. Половината от играчите умрели от грип.

Без да обръща внимание на тези глупости, Майер влезе в тоалетната и затвори вратата. Пусна водата, за да не се чува, накъса листите от блокнота на дребни късчета и няколко пъти натисна сифона, докато всичко изчезна в канала.

Когато излезе от тоалетната, мъжът от охраната, странно изкривил лице, стоеше пред огледалото над умивалника.

— Май че имам стомашно разстройство — престорено весело подхвърли Майер.

Докато се качваше в колата, притиснат от двамата охраняващи, Майер се почувствува обезсилен, досущ като мъртъв. А и картината на настъпващото лято му се стори изключително странна.

Докато пътуваха до болницата, покрай тях с вой прелетяха две линейки. Когато болничната кола спря до главния вход, те видяха как на три пъти отнесоха хора на носилки, а отзад вървяха близките им, притиснали кърпички до лицата си. Бяха станали две транспортни произшествия и това също изглеждаше някак странно.

— Напоследък зачестиха катастрофите — обърна се към шофьора единият от охраната. — Да не би да има някаква връзка със слънцето?

Случаят с Майер завърши без всякакви последствия. Заместник-директорът Рийган почина внезапно на следващия ден в собствената си баня.

Подполковник Ф. почина пет дена по-късно вследствие на заболяване от грип и пневмония.

Вашингтон, щата Колумбия, Белият дом

Докато откарваха Майер във военната болница, президентът слушаше със сериозно изражение доклада на министъра на отбраната. Присъствуваше и министърът на финансите, който също бе угрижен. „Тибетският“ грип бе нанесъл неочакван удар на отбранителната система на страната. Поради заболяванията от грип една пета от силите на армията и флота бяха небоеспособни. Производството на ваксина също не бе достигнало необходимите размери. Вирусът бе нов вид и за него нямаше ефикасна ваксина, а поради слабото действие на съществуващата бяха необходими три пъти по-големи количества, но тя пък често предизвикваше алергия…

— Само с усилията на медицинските армейски части няма да успеем — мрачно говореше министърът на отбраната. — За производството на ваксина само армейските съоръжения и лаборатории не са достатъчни. Една част от работата поверихме на гражданските служби и на университетите, но вследствие на епидемията от псевдочума по кокошките положението с яйцата е изключително тежко…

— Даа, в това отношение нещата са зле — намеси се министърът на финансите. — Ако не отпуснем незабавно парична помощ на производителите на яйца и птици, до лятото четиридесет процента от американските птицевъди по всяка вероятност ще фалират. А и в промишлеността ще настъпи хаос.

— Тук бих искал само едно — да се осигурят някои специални съоръжения за производството на ваксина за армията — обади се пак министърът на отбраната. — Донесъл съм списъка на всички лаборатории за производство на ваксина в страната. Ако предоставите на армията само толкова.

Президентът и министърът на финансите се спогледаха. Това, което искаше министърът на отбраната, представляваше повече от половината от всички налични американски, университетски и граждански лаборатории за производство на ваксина.

— Не — с мъка изрече президентът. — Това е невъзможно. Държа на армията, естествено, ала нося отговорност и за живота и капиталите на цяла Америка. Щетите, причинени на гражданското производство, на транспортната мрежа са огромни. Знаете ли колко начални училища са затворени, толкова са много, че дори не мога да запомня цифрата. Сред децата до десет години смъртността също е много висока. Непрекъснато получавам писма от майки и деца от цялата страна, натрупа се цяла планина. Пишат ми: „Господин президент, дайте ни ваксина“…

— Но сега не е време за сантименталности — отчаяно рече министърът на отбраната. — Помислете! Ние можем по някакъв начин да попълним сухопътния и флотския състав. Обаче какво ще правим с пилотите от военновъздушните сили?

Президентът притисна с ръце слепоочията си.

— Ако имат температура, те не могат да управляват самолетите — продължаваше министърът на отбраната. — Неотдавна ми докладваха, че НОРАД, противовъздушната отбрана и службата за оповестяване не могат вече да поддържат предишния ритъм на работа. Говори се, че дежурните бомбардировачи, които трябва да излетят при обявяване на извънредно положение, ще бъдат съкратени наполовина от следващата седмица. Щетите, нанесени на сухопътните сили, вече са достигнали заплашителни размери. Действително е така, господин президент Боя се, че нарастването на заболяванията сред персонала, обслужващ антиракетните системи и системата за ответен удар, може да доведе до случаен инцидент.

Да, това действително беше нещо, за което президентът трябваше да помисли. Той веднага се сети за червения бутон, намиращ се на деветия подземен етаж на Белия дом. Този бутон, скрит в обикновен на пръв поглед панел, беше поставен по нареждане на предишния президент, който принадлежеше към групата на антисъветски настроените екстремисти. На настоящия президент, привърженик на разоръжаването, му бе неприятно дори да мисли за това. Той бе решил по време на своето управление да скъса с политиката на предишния курс. Само да успеят да подпишат договора за пълно и всеобщо разоръжаване… Но ако преди подписването на договора отбранителната система се намира пред голяма опасност, волю-неволю президентът трябваше да мисли и за този вариант. При нападение от Космоса или пък при атака с отровни газове, вследствие на което би загинал целият персонал, отбранителната система се превключваше на автоматичен режим за нанасяне на ответен удар срещу врага.

— Наскоро получих доклад — продължаваше министърът на отбраната. — В една стратегически важна радарна база в Аляска за една седмица са заболели двадесет и трима души от обслужващия персонал. Четирима от тях са починали. Базата фактически е прекратила своята дейност. Но положението е такова не само там и най-важното е, че и другаде нещата се развиват в тази насока със застрашителна бързина. Като вземем предвид разпространението на грипа сред гражданското население, свикването на запаса също не е в състояние да оправи положението. Ако не се предприемат някакви срочни мерки…

— Изглежда, председателят на Комитета на началниците на щабовете^[9] доста ви е уплашил — рече министърът на финансите.

— Тези заплахи от известно време се прекратиха — кисело се усмихна министърът на отбраната. — Сам председателят на Комитета на началниците на щабовете заболя от грип.

— Какво е положението по света? — попита президентът. — Държавният секретар също е болен и поради това нямам съвсем точна информация. А в последно време информацията от вестниците придоби странен характер…

— Доколкото ми е известно, епидемията от „тибетски“ грип върлува по целия свят — отговори министърът на финансите. — Особено тежко е положението в Югоизточна Азия, Индия и Близкия изток. Изглежда, тези райони са в близост до мястото на зараждането на епидемията и са били засегнати най-бързо. После се нарежда Далечният изток, включително и Китай, сетне Африка — обхваната е цялата й територия, от крайбрежието до вътрешността. Ситуацията в Европа е почти същата както и в Америка. В Съветския съюз епидемията нахлува на вълни от четири страни — от Европа, от черноморските и прикаспийски райони, откъм Улан Батор и откъм прилежащите към Азия крайбрежни райони. В Централна и Южна Америка положението постепенно се влошава. Скоро ще стане неспасяемо.

— А Австралия?

— От времето на „азиатския“ грип отпреди десет години тамошната епидемиологична мрежа е една от най-добрите в света. Но този път и те имат трудности. И в Нова Зеландия, както в Австралия, епидемията е избухнала и в градовете, и във вътрешността на страната. Говори се, че едно от племената на моарите е измряло от грип.

Зазвъня зумерът на видеофона, намиращ се върху бюрото на президента.

— Обажда се Маклийн, заместник-председателят на Сената — чу се гласът на секретарката, госпожица Мейпъл.

Президентът включи екрана и на него се появи белокосият заместник-председател на Сената Маклийн, който в този момент силно се закашля.

— Джордж — рече президентът, — гледай да не ни заразиш по видеофона. За щастие благодарение на ваксината аз още съм здрав.

— И на мене ми биха ваксина — отговори Маклийн, като си изтриваше носа с кърпичка. — По дяволите! Биха ми, но не действува. Да не би производителите да са я разредили с вода, а?

— За съжаление не се ли приложи тройно повече от общоприетото, сегашната ваксина не действува — засмя се президентът. — Три пъти ли ти слагаха ваксина?

— Лекарите ме увещаваха, но на мен и един път ми беше много. Аз пия лекарство срещу грипа, което е тайната на нашия род.

— Яйца, разбъркани в ракия?

— Откъде знаеш? — ококори се заместник-председателят на Сената.

— По каква работа ме търсиш, Маклийн? — попита президентът.

— Вече издадох заповед за увеличаване на производството на ваксина. Министърът на отбраната е дошъл да попречи на това, но възнамерявам да го помоля да изчака малко. Как се използуват обществените сгради, пригодени за временни болнични заведения?

— Като се има предвид броят на нуждаещите се от хоспитализация, тези болници съвсем не са достатъчни. Започна да се чувствува и недостиг от лекари. Та и лекарите, и медицинските сестри също боледуват от грип — добави навъсено Маклийн. От миналата седмица той изпълняваше длъжността председател на Сенатския комитет за борба срещу грипа. САЩ бяха първата страна в света, където в отговор на декларацията на Световната здравна организация незабавно бяха взети административни мерки. Но въпреки това положението далеч не беше цветущо.

— Има и нещо друго, Ричардсън — рече Маклийн. — Получих поверително съобщение от Рокфелеровия институт. Там учените смятат, че сегашната епидемия може би не е само грип.

— А какво, полиомиелит ли е?

— Не, наистина има нещо друго. Погледнато статистически, смъртността е много висока. Над двадесет процента от заразените умират. Обаче се говори, че едновременно се проявява и непозната болест, чиято смъртност също е висока.

— Каква е тя? — намръщи се президентът. — Чух, че сегашният грип предизвиквал пневмония с крупозен характер.

— Учените и лекарите твърдят, че не е само това. Ако погледнем как нарастват случаите на внезапно спиране на сърдечната дейност, става ясно, че зад „тибетския“ грип се крие някаква нова, абсолютно непозната епидемия…

Иззвъня прекият телефон, поставен до видеофона.

— Джордж… извинявай. Ще отложим разговора за по-късно. Звънят по прекия телефон.

Президентът изключи видеофона, грабна слушалката и лицето му тутакси придоби сурово изражение.

— Каквоо? Кой е разрешил тази глупост? — извика той. — Веднага ме свържете с губернатора на щата. Ако го няма, щом се върне, веднага ме свържете! В никакъв случай няма да позволя такова нещо! Ако е нужно, ще вкарам в действие и армията. — Хвърляйки слушалката, президентът рече с мрачен вид: — В Алабама е избухнал бунт сред чернокожото население.

— Защо? Какво е станало? — попита министърът на финансите.

— Правителството на щата провежда дискриминационна политика при ваксинацията. Щатската полиция е стреляла, за да разгони струпалите се пред здравните центрове чернокожи.

— Ваксината не стига — каза министърът на отбраната.

— И така да е, няма да допусна чернокожото население да бъде дискриминирано.

— Президенте — с хладен тон се обади министърът на финансите, — вероятно ще трябва да предприемем още по-сериозни мерки.

— Даа — президентът се втренчи в министъра на отбраната. — Повикайте веднага заместник-председателя на Комитета на началниците на щабовете. Отсега нататък искам той да присъствува на всичките ни заседания. В случай че въведем военно положение.

— Нима специалните части на армията за водене на бактериологична война не са подготвени за епидемиологична защита? — попита министърът на финансите. — Навярно сте мислили не само за нападения, но и за защитни действия?

— Да, но ако тези части бъдат задействувани, ще се вдигне голям шум — отговори министърът на отбраната. — Без специална заповед от президента… Освен това, когато започне принудителното изолиране на болните…

Отново зазвъня прекият телефон. Този път бе шефът на ЦРУ. Президентът бавно вдигна слушалката, сякаш се боеше от разговора.

— Аз съм, Ричардсън. Какво има?

Президентът пребледня.

— Действително ли? А какво става в съветското посолство. Отклонили са предложението за среща? А Европа?

Затаили дъх, другите двама бяха вперили погледи в президента.

— Разбрах. Продължавайте да следите и проверявайте. Ако е истина…

Изричайки тези думи, президентът изведнъж превключи копчето:

— Приведете в готовност прекия телекс с Кремъл. Приемаща страна — заместник министър-председателят Годунов. Повикваща страна — моето име, бързо…

Сетне, докато позвъни още два пъти, президентът бързо каза на другите двама:

— Съливан ме осведоми, че според неофициални източници председателят на Върховния съвет на СССР е починал тази сутрин от грип.

— Председателят на Върховния съвет ли? — извика министърът на отбраната.

— Още не е ясно. Навремето по лъжливи сведения от Западна Германия беше обявено, че Хрушчов е убит. Но този път ситуацията действително е странна. При това… — рече президентът и се обърна към телефона.

— Нямате ли отговор от Кремъл? Приемащата страна не отговаря? Добре! Продължавайте опитите за свързване.

Президентът остави слушалката и се облегна уморено на стола.

— Какво става! — едва доловимо прошепна той. — Нима надеждите, мечтите на Америка от десет години насам, вековните надежди на целия свят ще се провалят само на крачка от тяхното осъществяване!

— Не падайте духом — рече министърът на финансите. — В СССР отдавна вече е завършила епохата на еднолично управление и колективното ръководство има дълга история. Вярвам, че ще намерите общ език с Годунов, който ще поеме навярно върховната власт.

— Нищо не може да се каже — президентът закри лицето си с ръце. — Не би следвало да се мисли, че той е настроен просталинистки или пък, че ще действува като китайското ръководство. Но във всеки случай, ако стане председател на Върховния съвет, все пак ще е сравнително непознат, което ще изисква по-специални отношения на първо време.

— При това — намеси се в разговора министърът на отбраната — този подобен на чума грип може би ще засили международното напрежение. Какво ли ще стане на Общото събрание на ООН през есента?

— Мис Мейпъл — омаломощен, президентът извика по интерфона секретарката си, — обадете се на вицепрезидента в Париж и му предайте да се връща колкото се може по-бързо.

— Да, може да се предполага, че Годунов ще има свое виждане за нещата, което би се отличавало от досегашното — промърмори министърът на финансите. — Въпреки че остават само четири месеца, нима ще се наложи да отложим подписването на договора за съкращаване на оръжията.

— Дали причината е само в грипа? — въздъхна президентът.

2
Англия
Лондон

В един от кабинетите на Министерството на отбраната седяха висок слаб старец и нисък пълен мъж на средна възраст. Старецът имаше рядка брада и бе облечен със строг черен костюм, с черна шапка, с чадър-бастун в ръката, накратко — класически образ на английски джентълмен. Мъжът на средна възраст носеше костюм от туид, над разтворената яка на ризата му се виждаше разхлабена вратовръзка, а самата риза не бе много чиста.

Старецът бе директорът на Научноизследователския институт за водене на бактериологични операции към армията на Великобритания лорд Артър Е. Линдънел, а пълничкият мъж бе началникът на наскоро създадения Отдел за специални изследвания, наречен П–5, професор Джеймс Рандън.

Вратата се отвори и влезе министърът на сухопътните сили лорд Кронин, едър здравеняк, придружен от дребен, съвсем обикновен на пръв поглед мъж.

— Майор Стенли Грей… — представи министърът дребния мъж, а след това добави: — Лорд Линдънел и професор Рандън, майор Грей е от Разузнавателното управление на сухопътните сили и желае да узнае някои неща за професор Карлски.

Майор Грей^[10] беше облечен изцяло в сиво, което напълно отговаряше на името му. Той имаше навик да крие лявата си ръка зад гърба и вгледаше ли се човек, забелязваше, че средният пръст на тази ръка нямаше връхче.

— Става дума за професор Грегъри Карлски, който се самоуби… — подхвана веднага майор Грей с безизразен глас.

— Колко пъти вече говорихме за него — с раздразнен тон отговори лорд Линдънел. — Самоубил се е по време на отпуск в дома на сестра си в Брайтън. Дадохме му отпуск, тъй като бе много изморен психически и нервите му, изглежда, вече не издържаха. Поне така беше заявил в своя доклад доктор Рандън, въз основа на който аз издадох заповедта за отпуск. Поради тази причина навярно се е и самоубил. И преди сме имали два подобни случая.

— И при предишните ли два случая не бяха оставени предсмъртни писма?

— Преди да умре, единият бе написал несвързани глупости за някакъв млад монах. Другият самоубиец ми се обади по телефона пиян, късно през нощта, и ми рече „Линдънел, сега ще си пръсна черепа…“ — Линдънел придоби мъченическо изражение. — Самоубийците не са нормални хора. И този навярно беше полудял от изпития джин. Надрънка ми всякакви мръсотии и ругатни, сякаш говореше каубой. Затова му казах „Е, добре, Питър, ако искаш да го направиш, то направи го по-бързо!“

Министърът със странен страдалчески вид се извърна встрани.

— Доктор Рандън, вие сте били непосредствен началник на професор Карлски — обърна се майор Грей към доктора.

— Бяхме по-скоро колеги, отколкото началник и подчинен — премигна с големите си, по детски наивни очи доктор Рандън. — Ние си сътрудничехме, създадохме онази нова изследователска група.

— Това изключително важно изследване ли бе?

— Тук няма маловажни неща — отговори раздразнен лорд Линдънел. — Ти нали си чел доклада на Отдела по безопасност при института?

— Да, четох го — отговори търпеливо майор Грей. — Бих искал доктор Рандън да разкаже по-подробно, е, това се отнася повече или по-малко за специалните неща…

— Работата на група П–5 — започна смутено доктор Рандън, поглеждайки към лорд Линдънел — е не само важна, но и много опасна. Още не се знае какво точно ще излезе от нашите изследвания. От няколко десетки хиляди болестотворни вируса откриваме онези, които притежават нови свойства. Не, по-скоро не откриваме, а създаваме.

— С една дума, „търсене на съкровище“.

— Е, не чак дотам. Всъщност създаваме определен ред и система. Във всеки случай в последно време епидемиологичните и генетичните изследвания направиха голяма крачка напред. А също и изследванията в областта на раковите заболявания…

— Рак ли? — майор Грей изглеждаше смаян. — Как могат да се използуват тези изследвания при евентуална бактериологична война?

— На съвременната медицинска теория са необходими всякакви изследвания — отговори доктор Рандън с невинна усмивка. — Когато се установи причината за дадена болест, тя може да се използува и за да предизвика тази болест. Защото от само себе си се разбира, че предизвиквайки по изкуствен път някаква болест, патологията изяснява причините за нея. Специално ние много уважаваме новите теории, новите изследвания. Колкото по-непозната е болестта, колкото повече време е необходимо за откриването на нейния причинител — толкова по-нужна е тя за стратегическото биологично оръжие. С една дума, това означава, че стратегическото биологично оръжие притежава огромна мощ. Например измежду новите подобрени бацили, които сега са в стадий на експериментално изследване, има такива, които при обикновен преглед дават картина на бързоразвиващ се катар или рак на стомаха. Но фактически това е заразна епидемия с коефициент на смъртност шестдесет процента.

— Но изследванията на рака… — опита се да възрази майор Грей. — Сега, когато в света са хвърлени толкова средства да се намерят начини за лечение на рака, последната неизлечима болест, нима вие…

— Ее, когато се осъществи пълно разоръжаване, може би нашите изследвания и резултатите от тях също ще се използуват в тази насока — със задоволство рече доктор Рандън. — Но засега нещата не се развиват така. Заради вас. Изследванията ни са свръхсекретни, с други думи, военна тайна. Сега открихме няколко много ефективни начина за лечение на раковите заболявания, но това са второстепенни открития, които са далече от целите на военните изследвания. И те са свързани с някои изключително важни особености на новите видове бактериологично оръжие, затова не е възможно да публикуваме резултатите от нашата работа. Какво да се прави, всичко е в името на отбраната на страната.

— За какво могат да послужат изследванията на рака при воденето на биологична война? — попита този път министърът, който, изглежда, се бе заинтересувал.

— За създаването на „нуклеиново оръжие“… — отговори доктор Рандън с тон, в който се прокрадна чувството за превъзходство на специалиста, който не би искал да издава професионални тайни. — Причините за рака дълго време не бяха изяснени. Съществуваха две теории, едната от които обясняваше всичко с изменението на клетката, а другата — с болестотворния причинител. А именно в един момент клетката сама започва да действува разрушително върху организма и бързо да се размножава. Това е едната теория. А другата обяснява нещата с това, че вследствие на неизвестен болестотворен причинител, например при заразяване с вирус, в клетката настъпват промени. При опитите с животни се установи, че заразяването с различни вируси като полиома-вируса и някои други може да предизвика рак. Но не бяха открити вируси, които да могат да предизвикват рак у човека. Между впрочем вирус СВ–40, който поразява и маймуните, предизвиква рак в специално отделени и култивирани клетки от човешки бъбрек. Но експериментите с човешки индивиди са неосъществими, тъй като заболееш ли от рак, невъзможно е да бъдеш излекуван — доктор Рандън стисна устни. — От една страна, отдавна е известно, че нуклеиновите киселини, т.е. генетичният материал, от който е изградено ядрото на вируса, са просто химическо съединение и ако с него се зарази жива бактерия, той предизвиква заболяване от вирусен характер и поява на нови живи вируси. С една дума, вирусът, т.е. нуклеииовата киселина, е трудно да бъде запазен „жив“ и ако не бъде внедрен в жива клетка, където би могъл да се размножава, скоро умира. Ако клетката загине, нуклеииовата киселина също се разрушава и загубва заразните си възможности. По този начин вирусът е напълно пригоден за биологично оръжие. Обикновено при бойните отровни вещества е необходимо определена степен на насищане, за да се получи смъртоносна концентрация, а освен това действието им е продължително. Например официално използуваните сега в някои страни бойни нервнопаралитични газове при концентрация сто милиграма на един кубически метър въздух притежават стопроцентово смъртоносно действие само тридесет секунди. Да, те са много опасни, но пък им липсва способността за заразяване. В противоположност на бойните газове, нуклеиновите киселини, дори да са само няколко унции блестящи кристали, херметически затворени в малко шишенце, щом влязат в контакт с живо същество, разрушават живите клетки и едновременно създават неограничени количества вируси причинители. С една дума, нуклеиновите киселини са химическо отровно вещество, което притежава способността за саморазмножаване.

Атмосферата в стаята бе напрегната. Оживеният, висок глас на доктор Рандън като че ли внасяше допълнително напрежение. Но докторът, изглежда, не забелязваше нищо. Ситуацията ставаше гротескна. Обзет от мрачни мисли, лорд Линдънел беше стиснал устни. Майор Грей бе вперил безизразен, оловен поглед в доктор Рандън, но не беше ясно дали изобщо разбира думите му.

„А да не би случайно доктор Рандън психически да не е добре — мислеше министърът, докато наблюдаваше самодоволното изражение на учения. — Дали психическото му разстройство не се дължи на това, че както Хеката в «Макбет», която непрестанно се занимава с магии и приготвя отрови, така и той вече дълги години се занимава със зловещата работа по създаването на оръжие за масово поразяване.“ По време на Втората световна война министърът отговаряше и за производството на бойни отровни вещества. Известен му бе случаят, при който един от ръководителите на секретен завод бе полудял, като заболяването му се проявяваше чрез странно веселие. Или пък психическото разстройство на доктор Рандън бе причината той да се заеме с подобна работа?

— Аа, Карлски, такъв достоен мъж изгубихме — впусна се изведнъж в хвалебствия доктор Рандън. — Във всички тези неща той беше най-добрият специалист… но…

— Професор Карлски с такива изследвания ли се занимаваше? — просветнаха очите на майор Грей.

— Да, с такива. Той работи известно време като помощник на известния молекулярен генетик Лудвиг Райзенау в института „Макс Планк“. Преди четири години Райзенау изчезна във Виена и оттогава нямаме вести от него. Карлски беше гениален. Ако бе продължил да се занимава с мирни изследвания, сигурно щеше да получи Нобелова награда.

— А каква по-точно беше работата на Карлски?

— Под ръководството на Райзенау той изследваше хромозомата на рака. А това има практическо приложение при използуването на нуклеиновите киселини като бактериологично оръжие — доктор Рандън хвърли бърз поглед към лорд Линдънел. Лордът бе застинал с недоволно изражение на лицето.

„Дали ще мога да разкажа още нещо — помисли доктор Рандън. — Все пак и министърът присъствува.“

— Единственият недостатък на бактериологичното оръжие е, че то все пак е нуклеинова киселина, която, щом се разтвори във вода, губи свойствата си, и зарази ли се човек, то се появяват първоначалните вируси. Така или иначе, характерът на заболяването се изяснява с появата на вируса, тъй като той може да се култивира и да се наблюдава с електронен микроскоп. По симптомите на заболяването и от наблюденията се определя какъв е вирусът. Даа, днес вирусологията доста напредна. Съществуват предварително подготвени ваксини срещу редица вируси. Ако се познава ходът на протичане на болестта, също могат да се подготвят различни начини за лечение. Коефициентът на размножаването на вируса, пътищата, по които той прониква, също са известни. Така че, дори и да заболее, човек може да бъде изолиран и по този начин да се спре разрастването на епидемията. Обаче при раковите заболявания, дори и да са предизвикани от вирус, щом здравата клетка се зарази, вирусът често изчезва. Нещо повече, при рака, предизвикан от вируси, те изобщо могат да не се появят. Но се случва след облъчване с рентгенови лъчи от раковата клетка да се появи първоначалният вирус. През 1963 година учените Рубин и Темин проведоха известния експеримент, с който доказаха това. Професор Ниши от Вирусологичния институт в Киото, Япония, и професор Фриман от Калифорнийския университет защитават хипотезата, че ракът възниква вследствие на заразяване с нуклеинови киселини, а не при възпроизводството на вирусите. С помощта на статистически методи този факт е почти изцяло потвърден. Как мислите, какво значение има това за създаването на оръжие на основата на нуклеиновите киселини?

Личеше, че слушателите, макар да се стараеха да гледат като хора, разбрали за какво става дума, не бяха проумели нищо.

— Професор Карлски дори допускаше възможността за създаване на оръжие, при което размножаването се осъществява, без да се използува болестотворен материал, тоест живият вирус. И тогава от новия болестотворен материал, който ни бе заповядано да изследваме, случайно създадохме нещо невиждано.

— Имате предвид — промълви майор Грей — бактериите от групата „ММ“ ли? Доколкото ми е известно, те са откраднати отнякъде и са ни продадени. От СССР или от САЩ?

— Сега това няма връзка с нещата, които ви интересуват — обади се министърът.

— Казват, че тези бактерии са открити в Космоса. Цялата серия бе наречена „ММ“ именно поради тази причина. „ММ“ означава „марсиански убийци“^[11].

Изведнъж доктор Рандън прихна. Съчетанието „ММ“ може и да бе забавно, но в напрегнатата обстановка високият смях прозвуча нагло.

— Това е страшно нещо. Да, в Космоса действително са открити изключителни бактерии. Най-обикновени коки, съвсем като жълтите стафилококи, които причиняват гноен процес. Обаче в земни условия те се размножават с ужасяваща скорост, неколкостотин пъти по-бързо, отколкото стафилококите. При това притежават две особености. Ако при бозайниците — за нашите опити ние използувахме морски свинчета, хамстери, котки, кучета, маймуни, коне и говеда — бактериите проникват през респираторните органи, — те се разтварят изключително бързо и от тях като че ли не остава и помен. Освен това, ако се поставят заедно с други стафилококи, то и последните придобиват способността да се размножават със същата ужасяваща скорост, както тези от серията „ММ“…

Доктор Рандън си пое дъх и понижи глас, сякаш се готвеше да сподели някаква страшна тайна.

— Въз основа на това явление Карлски отначало смяташе, че серията „ММ“ са просто вид профаги. Знаете ли какво представляват профагите?

Министърът и майор Грей поклатиха отрицателно глави.

— А знаете ли какво представляват тъй наречените бактериофаги? Вируси с размери от 300 до 21 милимикрона. Това е равно приблизително на една стотна част от големината на обикновена бактерия. Сред тези мънички вируси има и такива, които изяждат обикновените бактерии. Много известен е вирусът Т1-Т2, който поразява бактериите в дебелото черво на човека. Ето защо тези вируси са наречени „бактериофаги“. Обаче сред бактериите се срещат и някои, които се заразяват от бактериофагите, но не са изяждани от тях, а продължават да се размножават. Бактериофагите са с форма на пипетка. Главата им съдържа генетичен материал — нуклеинови киселини. Към нея е прилепена тръбичка, подобна на опашка. В предната част на тръбичката има пипалца и израстъци. Когато с помощта на пипалцата бактериофагите открият и се прилепят към някоя бактерия, те пробиват с израстъците си дупка в клетъчната обвивка на бактерията и генетичният материал от главата на бактериофага се впръсква вътре. Бактерията изведнъж променя своето „поведение“ и започва ненаситно да приема хранителни вещества от околната среда. Хромозомите на самата бактерия мутират и тя вече произвежда само нуклеиновите киселини на фага. Оттук нататък целият обмен на веществата при бактерията фактически се използува не за възпроизводство, а за създаването на нуклеиновите киселини на коренно различния фаг. Щом се започне производството на нуклеиновата киселина на фага в голямо количество, като се използува белтъкът на клетката, около тази нуклеинова киселина се образува „пипетка“, подобна на първоначалната, нападнала бактерията. Нуклеиновата киселина на един фаг може да създаде в една бактерия неколкостотин нови фаги. След използуването на енергията и генетичния й материал бактерията гостоприемник се разпада и умира. В случая с Т2 бактерията, приела неговата нуклеинова киселина, живее само петнадесет минути, създава неколкостотин нови бактериофаги и след това се разрушава.

Лорд Линдънел леко се изкашля, но макар и поизморен, доктор Рандън продължи да говори:

— Обаче съществуват положения, когато, макар и заразена със същия този фаг, бактерията не произвежда новата нуклеинова киселина, не се разрушава, просто се развива както обикновено. При този случай нуклеиновата киселина на фага не разлага хромозомата на бактерията, а се влива в нея и вирусите се скриват. Но колкото и поколения да възпроизведе такава бактерия, тя предава на „децата“ и на „внуците“ си нуклеиновата киселина на фага. Ала ако заразените бактерии бъдат подложени на някакво въздействие, например рентгенови или ултравиолетови лъчи или химически препарати, макар до този момент да са изглеждали здрави и без особености, изведнъж се разрушават и от тях се раждат неколкостотин бактериофаги-вируси. С една дума, тези бактерии съдържат в себе си гена на възпроизводство на фагите във формата на наследствено предавана зараза. В такова състояние бактериите се наричат профаги.

— Е, тогава тази серия „ММ“ са били профаги, така ли? — попита министърът.

— Не, не са били — светнаха очите на доктор Рандън. — Колкото и да проверявахме с електронния микроскоп култивационната среда на серията „ММ“, не успяхме да открием вируси. Въпреки това, когато заразявахме култивационен разтвор на обикновени, земни стафилококи с безклетъчен филтрат на тяхната култивационна среда, стафилококите показаха признаци на заразяване с „ММ“ и коефициентът на размножаване рязко се повишаваше. Карлски, който под ръководството на Райзенау се бе занимавал с изследване на рака, щом видя това, веднага се досети. Защото при рака, предизвикан от вируси, съществуват случаи, когато клетката се е превърнала в ракова и макар сама да не възпроизвежда заразния вирус, нейният безклетъчен филтрат предизвиква рак в здрави клетки. Това явление, открито от Райзенау, се наблюдава при така наречения ЛР–12, вирус, който предизвиква рак. Райзенау го е нарекъл „заразяване посредством нуклеинови киселини, притежаващи способност за размножаване“. — Доктор Рандън си пое дъх. — Съществуват две теории за възникването на вирусите. Според първата организмът, приличащ на вирус, който не е могъл нито да се възпроизвежда, нито да съществува извън живата клетка и е паразитирал в нея, използувайки собствения й механизъм на размножение, е възникнал едва след появата на живата клетка. С една дума, това е теорията за възникване на вируса от клетката, според която след появата на първоначалните организми вирусът се е създал вторично в резултат на отклонения в ядрото на хромозомата. Според втората теория паралелно с възникването на първоначалните прости клетъчни организми се е появил и вирусът със специфичен генетичен материал, т.е. така наречената теория за първоначалната поява на вирусите. Опирайки се на първата теория, Райзенау създаде хипотезата за еволюцията на вируса. В нея се разглеждаше въпросът в каква насока ще се развиват вирусите, доколкото те са и продължават да бъдат в тясна връзка с живите организми, дали ще изберат пътя да се размножават не чрез формиране на напълно развил се вирус, а само чрез нуклеиновата киселина, носител на наследствеността? Накратко, според теорията на еволюцията на Райзенау, вирусът, който е възникнал от клетката вторично, като паразитираща форма на живот, в следващия етап от своето развитие вече не минава през формата на напълно развит вирус, а приема трети начин на развитие и размножаване, само чрез нуклеиновата киселина. Тази негова хипотеза бе отпечатана преди пет години в списание „Сайънс“ под заглавие „Химически съединения, притежаващи способност за саморазмножаване“. Но научният свят не й обърна внимание, защото я сметна за изключително дръзка.

Навън облаци закриха слънцето. В Англия бяха настъпили ясните дни от лятото, но този ден бе ветровит и облачен. А и слънцето вече клонеше на залез. Притъмня и стаята изведнъж се изпълни със сиви сенки, мрачни, като падаща нощ. Напрежението, което досега сякаш се бе таило в ъглите, изведнъж изпълзя и протегна лепкавите си пипала.

От дългия монолог на доктор Рандън тази потискаща атмосфера ставаше все по-мрачна.

Министърът взе от бюрото цигара с позлатен мундщук и я запали. Стаята се изпълни с аромата на тежък ориенталски тютюн.

— Преди да дойде тук, Карлски беше работил с Райзенау и затова, щом видя странния начин на заразяване при серията „ММ“, веднага си припомни теорията на Райзенау. Той допускаше, че серията „ММ“ не са просто бактерии, а в тяхната хромозома под формата на профаг се крие нуклеиновата киселина на още някакъв вирус или пък самите „ММ“ са болни от своеобразен бактериален рак. Болните от рак клетки имат значително по-голяма размножителна способност, отколкото здравите. Та нали със стерилизирания култивационен филтрат на „ММ“ се предизвиква рак сред обикновените стафилококи, което доказва, че той съдържа вещества, способни да предизвикат рак сред бактериите. Ракът сам по себе си бива злокачествен и доброкачествен. В този случай навярно е доброкачествен, понеже бактериите се размножават необичайно бързо, но не се разрушават. Как ли не обработвахме ние с Карлски серията „ММ“, за да се появят вируси. Използувахме и рентгенови лъчи, и химически препарати, и много други неща. Но нищо не се получи. За тези бактерии, открити в Космоса, на неколкостотин километра от Земята, където се разразяват страшни радиационни бури, земните рентгенови лъчи навярно не представляват нищо. Така че в края на краищата от серията „ММ“ не се появи никакъв вирус.

Майор Грей слушаше търпеливо. Макар навремето, през войната, да бе служил в полева болница в Нормандия, той не разбираше почти нищо от тези обяснения и все пак не можеше да се отрече, че не бе заинтригуван. Значи „яйцето“ на вируса се крие в хромозомата на бактерията, чака своя час и щом се появи някакво сътресение или дразнение, веднага се преобразява и се превръща в нов вирус. Изяжда и разрушава бактерията гостоприемник и излиза навън. Действително това е много интересно. Ами ако се приложи като бактериологично оръжие…

— Ала още едно интересно свойство стана ново доказателство за „теорията на Райзенау“. Когато се инжектираха на бозайници или птици, и бактериите от серията „ММ“, и обикновените стафилококи, заразени със секрет от „ММ“, отначало се размножаваха ужасно бързо, като при гноен процес. Но скоро след това изчезваха. Странно, нали? Щом влязат в човешкото тяло, бактериите „ММ“ се саморазрушават и изчезват.

— Това означава ли, че в човешкото тяло се появяват антитела?

— Не е толкова просто. Естествено, в серума на заразения жив организъм възникват някои антитела. Обаче се наблюдава странно явление — щом бактериите от серията „ММ“ изчезнат, изчезват и антителата. Може да се предположи, че след като в живия организъм бактериите „ММ“ изчезват, то при животните са абсолютно безвредни. Но ако бактерии „ММ“ се инжектират на животни, макар да изчезват напълно, за кратко време — при мармозите около двадесет и четири часа след инжекцията, при кучетата от четиридесет и осем до шестдесет часа, при маймуните за около седемдесет часа, приблизително в шестдесет процента от случаите настъпва внезапно спиране на сърдечната дейност и животните умират. В останалите четиридесет процента поради частичната парализа се увреждат обменните процеси и скоро след това също настъпва смърт. С една дума появяват се бързи масирани увреждания на симпатикуса и блуждаещия нерв. Такива състояния се наблюдават в редки случаи, като например при контакт с нервнопаралитични газове, т.е. съединения, съдържащи органичен фосфор. Но в повечето от тези случаи се наблюдават увреждания при предаването на импулсите по нервите. Когато се опитахме да разберем какъв е процентът, оказа се, че всъщност изцяло се уврежда синтезът на ацетилхолин, което означава, че механизмът на предаване на нервните импулси по сърдечните нерви се разрушава напълно. Използувахме и фелитинови антитела и след опита установихме, че нервните клетки са се саморазрушили… Карлски измисли един много подходящ термин — „клетъчно самоубийство“…

Когато майор Грей чу думата „самоубийство“, в очите му се мярна сянка. Но той премълча, заслушан в доктор Рандън.

— Ала има още един случай, когато клетките на живите организми се „самоубиват“ под въздействие на собствения си механизъм на размножаване. Да, това е ракът. Раковите заболявания от вирусен характер протичат при следната схема. Нуклеиновата киселина на вируса влиза в хромозомата на клетката и в резултат на предаването на тази генетична информация здравата дотогава клетка се превръща в ракова клетка-убиец, застрашаваща живота на организма. Раковите заболявания от вирусен характер се предизвикват само от нуклеиновата киселина. Искам да попитам, дали разбирате горе-долу какво искам да ви кажа? „Марсианският убиец“, тоест бактерията „ММ“ изважда от строя нервните клетки, а нуклеиновата киселина, която ги превръща в клетки-самоубийци, щом проникне в животинския организъм, веднага се освобождава от клетките.

Доктор Рандън като че ли едва сега осъзна ужаса на онова, което бе казал — пребледня и по брадичката му избиха капчици пот.

— Именно чрез този механизъм на заразяване с „ММ“ Карлски успя да потвърди правилността на теорията на Райзенау за размножаване чрез нуклеинови киселини. Той взе гръбначномозъчна течност от умрял вследствие на заразяване с „ММ“ хамстер, филтрира я, доказа, че в нея няма вируси, и я инжектира на хамстер, отгледан в стерилна среда. И така, без да се взема под внимание времето, за което бактериите изчезнаха, всичко останало протече по същия начин и у хамстера се появиха същите симптоми на заразяване. Същата тази течност бе вкарана и в култивационната среда на обикновени стафилококи и те показаха еднаква с „ММ“ способност за размножаване. А когато с тези стафилококи бе заразен здрав хамстер, те предизвикаха разтваряне, разпадане и скоростна заразителност както при „ММ“. Обаче през това време не бе открит никакъв вирус. Единственото обяснение е, че процесът на заразяване, размножаване и възникване на болестта е предизвикан от нуклеиновата киселина…

Рандън си пое дъх и извади кърпичка, за да изтрие изпотената си брадичка.

— Разбрахте ли в какво страшно бактериологично оръжие могат да се превърнат „ММ“, а пък, ако публикуваме резултатите, те ще ни донесат Нобелова награда… Размножителната им способност е изключително висока, те притежават такива изумителни свойства, като издръжливост при минус 60°С. По форма приличат на обикновени стафилококи, но за разлика от тях антибиотиците изобщо не им действуват. Както вече ви казах, след като проникнат в човешкото тяло, „ММ“ се разтварят и изчезват, ала причината за това все още не е известна. Може би тук действува същият механизъм както при профагите, които в резултат на някакво въздействие започват да „раждат“ бактериофаги, а самите те се саморазрушават. Може би антителата, които се създават в организма на заразеното животно, оказват този тласък. С една дума, макар да се предизвиква бързоразвиващо се заболяване, в засегнатия организъм не могат да се открият нито бактерии, нито вируси. За да се разгадае причината за тази нова заразна болест, е необходимо време. Самите бактерии са непознати и на пръв поглед приличат на обикновените стафилококи, които са разпространени навсякъде. Освен това на никого не е известно, че нуклеиновата киселина, която се явява болестотворен носител, е скрита в бактериите и предизвиква сред тях изключителна размножителна способност, а сред животните — бързоразвиващи се увреждания на нервната система. Самата теория за размножаване чрез нуклеинови киселини не е призната официално от научния свят. Именно поради факта, че тази теория беше отхвърлена, доктор Райзенау се скри. Поне се говори, че това е причината. Така или иначе, но разболееш ли се, спасение няма. Причинителят на болестта е неизвестен. Механизмът на заразяване също. Антибиотиците не могат да помогнат. При заразяването чрез нуклеиновите киселини кръвните серуми не действуват. С една дума, не съществува начин за лечение. Какво ли би станало, ако такъв страшен болестотворен материал се използва като бактериологично оръжие?

— Действително, какво би станало? — попита министърът.

— Страната, срещу която би се употребило това оръжие, ще бъде изличена от картата — безгрижно отговори доктор Рандън. — Тя просто не може да бъде защитена. Бактериите „ММ“, които проявиха такива страшни свойства, са 80-то по ред поколение, култивирано в нашия институт, с една дума ММ–80. Трябва само да сме благодарни, че тези страшни бактерии са живели на неколкостотин километра над главите ни… След това по указание на лорд Линдънел започнахме да изследваме как от ММ–85 да получим материал с по-слаби болестотворни свойства.

— С по-слаби болестотворни свойства? — промърмори майор Грей.

— Да, точно така, Глен, е, извинете, майор Грей. Спомнете си ядреното оръжие. И СССР, и САЩ създадоха водородни бомби с бегатонна мощност. 1 бегатон е равен на 1 милиард тона тринитротолуол. Мощността на практически използуваната най-мощна атомна бомба, тази в Хирошима, е 20 килотона, което е равно на 20 000 тона тринитротолуол. Водородна бомба с мощност 1 бегатон е 50 000 пъти по-мощна от бомбата в Хирошима. Предполагаемата мощност на цялото количество взривни вещества, използувани във Втората световна война, е едва 5 мегатона (5 милиона тона тринитротолуол). Ако се хвърли една-единствена бегатонна бомба, това ще бъде повече, отколкото цялото количество взривни вещества по време на Втората световна война. Но стигне ли се до такова нещо, водородната бомба става практически неизползуваема. Въпреки че теоретически може да бъде създадена водородна бомба с неограничена мощ, практически вече не се създават свръхмощни водородни бомби. По простата причина, че ответният удар на всяка една атака би унищожил която и да е страна. Ако оръжието притежава свръхразрушителна мощ, отпада възможността за неговата употреба на практика. По време на десанта на съюзниците в Нормандия нервнопаралитичните газове поради опасните си свойства не бяха използувани от Германия. Тъй като бе достатъчно леко да се измени посоката на вятъра и те биха унищожили немските войници. Същото е и с бактериите. Ако серията ММ–79 се употреби погрешно, то едва ли би останало нещо от цялото човечество. Пък и не само от хората, а и от всички гръбначни животни… По тази причина след ММ–80 ние започнахме изследвания за създаване на материал, годен за „практически цели“.

— Е, успяхте ли в това начинание? — майор Грей реши незабелязано да тласне разговора в желаната от него посока. Многословието на доктор Рандън постепенно се изчерпваше. Сега беше ред на майор Грей да подеме разговора, за да поддържа темпото.

— Не, никак не беше лесно — замига доктор Рандън. — При ММ–84 понижихме в известна степен токсичния характер. Но с ММ–86 се получи точно обратното, токсичността рязко нарасна. Докато се занимавахме с ММ–87, нервите на Карлски се разстроиха. Даа, загина такъв забележителен човек. Той беше единственият, за когото тези проклети „ММ“ бяха ясни като на длан и той единствен знаеше как трябва да се действува с такива опасни неща. Според мене тъкмо защото знаеше твърде много, затова не издържа.

— Действително… — майор Грей беше готов веднага да превключи — …и тогава…

— Аа, след това ММ–87 прояви някои съвсем странни свойства — развълнувано добави доктор Рандън. — Умножителен ефект с другите вируси. През 1963 година съпрузите Ханабуса — изследователи от университета в Осака, откриват, че за развитието на някои вируси е нужен друг вирус-„помощник“. Ако живият организъм е заразен с други вируси, нуклеиновата киселина на ММ–87 ги пришпорва и тогава ефектът е значително по-силен, отколкото при заразяване с един-единствен вирус. А това са преди всичко съществуващите навсякъде миксовируси…

— Смятам, че това, което казахте за вашите изследвания, е достатъчно — недвусмислено го сряза този път майор Грей. — Сега бих искал аз да ви задам няколко въпроса.

На съдбата действително не й липсва ирония и често нещата се решават от случайността. Може би и този път стана точно така. Но във всеки случай майор Грей, който внимателно слушаше доктор Рандън, точно в този момент изгуби търпение и го прекъсна. Навярно това бе само една нелепа случайност. Ала доктор Рандън не бе прекъснал разказа си, следващият въпрос, който искаше да му зададе жадният за информация министър, щеше да бъде:

— А какво са това миксовирусите?

Както вече споменахме, вирусите на грипа, на „болестта от Нюкасъл“ са миксовируси. Ако доктор Рандън бе обяснил това, министърът и майор Грей щяха да извикат от изненада. Ако бяха открили връзката между върлуващите в момента епидемии, причинени от тези два вируса и откраднатите бактерии, може би щяха да се досетят колко сериозно е положението.

Доктор Рандън трябваше да отговори само на няколко въпроса относно неща, случили се преди и след смъртта на Карлски, и след това беше освободен.

Забелязал, че макар и да има широки пълномощия, докторът е прекалено словоохотлив, майор Грей почувствува известно недоверие към него. Затова той не се реши да съобщи на този мъж с детско лице и детинска психика, че Карлски може би е извършил предателство спрямо родината си. Не се знаеше как би реагирал Рандън и можеше да стане по-лошо Майор Грей му зададе само няколко въпроса във връзка с контрола над опасните „ММ“.

— Разбира се, по отношение на тях се упражнява в известен смисъл двоен контрол От една страна, да не се получи изтичане на болестотворни материали, а от друга — да няма изтичане на информация за „ММ“. От гледна точка на контрола и безопасността съхраняването на „ММ“, на всичките 87 вида, до „ММ–87“ включително, е окей. Най-уязвима в това отношение е експерименталната лаборатория. Преди да се самоубие, Карлски е работил по създаването на „ММ–88“ именно в нея. Затова „ММ–88“ още не е създаден, а съществуват само бележки по подготовката на експеримента — отговори доктор Рандън. — А що се отнася до подготовката на „ММ“ за практически цели, то тя временно е прекъсната.

После доктор Рандън бе освободен. Затова той не можа да узнае, че съществуваха съмнения, че „ММ“ може би са откраднати от професор Карлски. По този начин още веднъж бе пропусната възможността да се разгадае ужасяващата тайна, че зад пандемиите от „тибетски“ грип и „болестта от Нюкасъл“ се крият бактериите „ММ“.

Що се отнася до директора на института лорд Линдънел, той отдавна вече не бе съвременен учен в истинския смисъл на думата. Навремето, още като военен лекар, лорд Линдънел бе изследвал английски войници, пострадали от немски бойни газове. По-късно, през 1916 година, бе правил експертиза на бацилите на сибирската язва, които бяха открити в градината на германското посолство в Букурещ. Ала от съвременна микробиология не разбираше много и способностите му се заключаваха най-вече в качествата на стратег на бактериологичната война и на добър ръководител на института. Освен това той беше вече възрастен човек, който не се бе отърсил от предразсъдъците на консервативните слоеве в Англия от XIX век и който бе твърде далеч от проблемите на новото време, на новия свят. Лордът бе разгневен от безсрамното предателство, от недостойните, според собствената му оценка, приказки на неговия по-млад колега, който дрънкаше, сякаш бе някакъв търговец на дребно.

— Даа, изглежда страшно, Артър — изрече министърът, назовавайки по малко име приятеля си от детството, щом доктор Рандън излезе с радостно лице. — А и този мъж, и той е страшен тип. Прилича на ученик, който е изчел всички съществуващи научнопопулярни статии и сега иска да покаже какво знае, та дрънка ли, дрънка.

— Младите сега са такива — разсмя се лорд Линдънел. — И Карлски, когото мислех за малко по-умен, какво направи.

След това, обръщайки се към майор Грей, подхвърли заядливо:

— Намерихте ли неопровержими улики, че тоя тип е бил шпионин?

— Още не — отговори майор Грей. — Но определено съществуват съмнения. Три дни преди да умре, той си взел отпуск и се отправил към Брайтън, където живее сестра му. От службата за наблюдение, която го бе проследила, пристигнал доклад, че някъде по пътя той ги е измамил и се е отскубнал от тях, като се е разменил с друг човек.

— Какво правите вие от военната разузнавателна служба! — извика необуздано лорд Линдънел. — Що за хора са тези от службата за наблюдение!

— Малко са ни служителите, не стигат — кротко отвърна майор Грей. — Освен това, тогава го следяхме не ние, а полицията.

— Накъде е заминал Карлски, след като е заблудил преследвачите си? — попита министърът. — Нима на следващия ден не е бил в Брайтън?

— Ние също се питаме и направихме доста проверки. Вероятно след като е сменил колата си, се е отправил за Корнуел. Онази вечер имаше снежна буря и, изглежда, от Корнуел той е излетял със самолет на изток. Но всичко е в сферата на предположенията. Неясни свидетелства за дочут шум на излитащ самолет и непроверени слухове, че някакъв човек, който приличал на Карлски, се качил в един ролс-ройс и отпътувал към Девъншир… Ала каквото и да е било, в онази вечер радарните станции не са засекли самолет, летящ на изток.

— Всичко това има ли връзка с неговото самоубийство и с факта, че не е оставил предсмъртно писмо?

— Мисля, че може би има. Установено е, че един ден преди смъртта си той е бил с още някакъв човек в къщата в Брайтън. Само че засега не сме наясно дали този човек не го е убил, а после да е прикрил следите, за да представи убийството като самоубийство. По това време природената сестра на Карлски е отсъствувала от дома си. Той е знаел за това, пък и тя вече е била на възраст и е страдала от старческо слабоумие. Неотдавна и тя почина от „тибетски“ грип.

— Какво означава това? — ядоса се лорд Линдънел. — В края на краищата той бил ли е шпионин или не?

— Съществува голяма вероятност да е бил — безстрастно отвърна майор Грей. — В същата тази вечер, когато той отишъл до Корнуел и после се върнал, в италианските Алпи се е разбил самолет от неизвестна националност. Според информацията на нашите разузнавателни служби в чужбина на следващия ден в Турция — и в Истанбул, и в Анкара — тия от американското разузнаване са чакали някого. Сред тях са забелязани и такива, които се занимават с промишлен шпионаж. Ето това са фактите и ако човек иска да ги свърже, определено би могъл да го направи. Ала така или иначе не притежаваме категорични доказателства.

— И за да съберете тези сведения, ви бяха нужни три месеца? — саркастично попита лорд Линдънел. — Е, тогава е напълно ясно защо толкова често надхитряват МИ–6.

Спокойното лице на майор Грей се обля в червенина. Но той беше образец на човек, който умее да се сдържа, та макар и само външно.

— Не би трябвало да се говори така за нас. И ние имаме какво да изтъкнем в работата си. Именно ние проведохме успешно сделката с посредниците и успяхме да получим от САЩ тези „ММ“ или както ги наричат. Тук МИ–6 заслужава похвала. Ала същите вируси бяха откраднати от друг шпионин. При това САЩ са желаели да ги купят от него. Причината и следствието се редуват.

— САЩ ли? Пък аз си мислех, че Франция има пръст в тази работа — промърмори лорд Линдънел. — А да не би да са се намесили и от комунистическия лагер?

— Тук не можем да кажем нищо. Само едно леко ни безпокои. Скоро след като Райзенау, шефът на Карлски от института „Макс Планк“, изчезна, се разбра, че той работи под друго име в Чехословакия, в Пилзен, в тамошния институт за химическо и бактериологично оръжие. Може би е свързано с нашия случай, но самият Райзенау е починал преди седмица…

— Умрял ли е? — каза лорд Линдънел. — Навярно от грип?

— Ее, този път не е грип. Според една версия той се е заразил с някакви бацили, които изследвал в института. Има и още нещо. Лекарят, който извърши аутопсията, изказа мнението, че е възможно Карлски да се е самоубил неволно, като под влияние на нервното си разстройство е взел силно сънотворно.

— Е, в края на краищата как стои работата?

— Накратко, може би професор Карлски е бил шпионин. Или най-малкото е бил заплашван от хора, занимаващи се с промишлен шпионаж. Напълно е възможно. Ето това бих искал да кажа. Професорът или тези шпиони са предали важна тайна относно бактериологичните изследвания на Великобритания. И сега нямаме друг изход, освен да отвърнем със същото. Затова искам да ви попитам като специалист, изследванията на Карлски представляват ли сериозна ценност за отбраната на страната или не?

— Ако се съди по думите на Рандън, тези изследвания напълно си заслужават труда — обади се министърът — Ако бъдат използувани по време на война, ще стане страшно. Нещо повече, според Рандън те практически са неизползуваеми, тъй като притежават свръхунищожително действие. Нима не разбра това?…

— Не, не — прекъсна го лорд Линдънел, — неговият разказ трябва да се приеме с някои уговорки. Всички изследователи винаги са склонни да преувеличават практическия ефект. Позволете ми като директор на института да изкажа своето мнение. Мисля, че тези „ММ“ не са толкова страшни. Аз знам как протичат нещата в действителност. Учените предвиждат обстановката така, както е описана тя на хартия, при провеждането на експериментите. Но всъщност в резултат от струпването на различни случайни фактори ефектът е значително по-слаб, отколкото е изчислено по план. Например по време на войната на Корейския полуостров САЩ използуваха бактериологично оръжие. Но практическият ефект беше с няколко десетки процента по-нисък от предполагаемия. Въоръжените сили на комунистите не бяха разбити, както си мислеше генерал Макартър. И още един пример. Аз съм уверен, че ако беше използувана атомната бомба, както предлагаше Макартър, това не би оправило положението на фронта. Твърденията на Рандън, че чрез „ММ–87“ може да бъде унищожен светът, са само приказки. Човечеството да бъде унищожено само от някакви си там вируси, хе, хе, това са безсмислици от научната фантастика. По мое мнение, дори да се употребят и бегатонни водородни бомби, пак ще има оцелели и те ще бъдат победителите. Мисля, че е опасно да се преувеличава до такава степен значението на „ММ“, чието изследване току-що е започнало.

„Дали действително смята така, или пък заради провала, причинен от кражбата на вирусите, се опитва да омаловажи нещата — си каза министърът. — Както и да е, дори Карлски действително да е бил шпионин или пък самоубийството да е в резултат от неврозата му, нещата не могат да се върнат назад.“

— Ясно — каза майор Грей. — Във всеки случай това, което бих искал да съобщя, е, че въпреки всичко военната тайна се намира в опасност. Може и да не е доказано, че Карлски е бил шпионин, но имаме пълно основание да подозираме това. Лорд Линдънел, и ние, ако бяхме оставили нещата така, а то е въпрос на чест за Разузнавателния отдел, можехме да отричаме версията, че Карлски е бил шпионин. Обаче искам да ви помоля да направите всичко, което е в рамките на вашата власт и отговорност, за да засилите мерките за безопасност.

Подръпвайки увисналите си мустаци, лорд Линдънел се позамисли, а после се обади с хриплив глас:

— Разбрано. Ще засилим охраната и наблюдението над работещите в института. Но бих искал Разузнавателният отдел да ни съдействува по всякакъв начин за създаването на нова система за сигурност. А групата П–5 ще бъде разпусната.

— Прекратявате изследванията на „ММ“ ли? — попита министърът.

— След като Карлски го няма, групата П–5 не може да направи нищо сериозно. Пък и началникът на лабораторията, Рандън, сякаш е дете — не притежава политическо мислене и може да стане опасен. Ще го преместим на някаква незначителна работа. Изследването на „ММ“ ще поверим на друг човек. Така или иначе групата П–5 трябва да бъде изцяло преустроена…

Майор Грей погледна министъра така, сякаш разговорът бе вече привършил. Според него случаят Карлски бе приключил. Три месеца пета секция на Разузнавателния отдел при пълна тайна разследваше причините, тласнали педантът Карлски да постъпи по този начин, мъчеше се да установи коя е била групата за промишлен шпионаж, с чиято помощ бе извършена сделката с „ММ“, кой с целял чрез посредничеството на тази група да купи тайната и най-важното дали сделката е била успешна. Освен това, със съгласието на шефа на Разузнавателния отдел и на министъра, той възнамеряваше да „покрие“ този инцидент. Нямаше никаква полза да се дава гласност на провала на Разузнавателния отдел към армията. А пък и почти деветдесет процента бе сигурно, че сделката е провалена. Ако действително бе така, то на отбраната на страната не бе нанесена значителна вреда. Само че бе необходимо към института да се отправи сериозно предупреждение, за да не възникват повторно подобни случаи.

— По този въпрос поговорете с началника на отдела за безопасност в института — лорд Линдънел се надигна. — Е, с една дума, това е…

— Артър — изведнъж промълви министърът, загледан през прозореца. — В твоя институт какви мерки са взети в случай на крайна опасност?

Побелелите вежди на лорд Линдънел за първи път се свъсиха и като хвърли враждебен поглед към майор Грей, той полугласно започна:

— Ние живеем постоянно над тридесет и пет тона тринитротолуол — лордът се закашля. — Освен мен и началника на отдела за безопасност, за това знаят само още двама… Копчето се намира в моя кабинет.

— А какви са предохранителните мерки по отношение на бактериологичния материал?

— Преди да бъде взривен институтът, бактериите ще бъдат изгорени с напалм при температура 2000°С.

— Е, щом е така, добре — плахо каза министърът.

— Тук не трябва да ме питаш за това, Ричард… — лорд Линдънел отново хвърли поглед към майор Грей.

— Вярно, вярно, прав си — тихо промърмори министърът. — Артър, фактът, че тук се правят изследвания с „ММ“, може да стане известен и в други страни и за това трябва да се помисли. Представи си, че разберат какво става тук. Или пък, както каза Рандън, ако тези… бацили бъдат изпуснати по някакъв начин и избухне епидемия, ще бъде ужасно. Ще стане международен скандал. Ако СССР разкрие какво се изследва тук, вероятно ще си навлечем сума ти неприятности…

— Имаш предвид случая с Джефри Бейкън^[12]? — попита лорд Линдънел. — Тогава аз още не бях директор на института, ала всичко свърши с това, че журналистите нищо не успяха да разберат.

— Обаче представи си, че, както твърди Грей, тези „ММ“ са преминали от ръцете на Карлски в ръцете на група за промишлен шпионаж, а сетне са били изпуснати някъде по пътя. Тогава според онова, което ни разказа Рандън, ще пламне страшна епидемия от неизвестен характер. В такъв случай от хуманна гледна точка ние може би ще трябва да разкрием, да обявим публично какви са тези „ММ“.

Очите на майор Грей, който наблюдаваше министъра отстрани, за миг проблеснаха.

— Не говори глупости, Ричард Кронин — с рязък глас се обади лорд Линдънел. — Какво става с теб, що за малодушие проявяваш ти, който си на такъв отговорен пост в отбраната на страната? Ако направим подобно нещо, ще накърним честта на Великобритания и ще нарушим и закона за държавната тайна. Не си специалист по тези въпроси и, изглежда, глупавите фантазии на Рандън са те развълнували. Изобщо не се замисляй над такива глупости!

Набръчканото, жълтокафеникаво лице на лорд Линдънел в миг се обагри в червено от гневния изблик. За стария ограничен горделивец въпросът за престижа на страната беше болно място.

— Ако се случи такова нещо, именно ти заради престижа на Великобритания трябва докрай да отричаш, че сме отговорни за каквото и да било. И ако се наложи, дори ще затворим устата на Рандън и на тези от група П–5…

— Да, правилно, извинявай, май ме обзе малодушие — министърът се усмихна уморено. — Преди две седмици от „тибетски“ грип почина дъщеря ми… Ти какво мислиш, Артър, дали тази страшна грипна пандемия няма връзка с онова, което правите? Според сутрешното съобщение броят на починалите от грип е достигнал един милион.

Министърът срещна суровия поглед на приятеля си, който се бе втренчил в него злобно, с горящи очи, изпъстрени с червени жилки, и добави, сякаш искаше да се оправдае:

— Нямам никакво намерение да те критикувам и да съдя как изпълняваш дълга си към родината, Артър. Ние всички носим отговорност за това, което се върши тук…

3
Япония

Отмина Златната седмица^[13], заредиха се свежите, ясни и приятни дни. Само понякога валяха дъждове и после ставаше много задушно. Метеорологичната служба съобщаваше, че тази година сезонът на сливовите дъждове^[14] ще започне малко по-рано от обикновено… В една ранна сутрин към осем часа хората, които отиваха на работа с метрото по околовръстната токийска линия, изведнъж забелязаха, че гледката край тях е малко странна. Преди три, не, само преди два месеца по това време пътниците направо препълваха влаковете, а сега бяха намалели. И вратите на вагоните, които във върховите моменти сякаш всеки миг можеха да се откъснат, се затваряха с лекота. Като наблюдаваше пътниците, които слизаха или се качваха, човек виждаше не поток, а само отделни групички. Обикновено в прехода от зимния към летния сезон хората свалят дебелите зимни дрехи и се обличат по-леко. И сякаш тогава блъсканицата във върховите моменти намалява. Но в многомилионния Токио тези сезонни промени не се забелязваха. Почти никога. Ала през този май беше друго. И не защото усилията за намаляването на потока във върховите моменти, които представляваха истински кошмар и за столицата, и за самите железници, най-сетне се увенчаха с успех. Напротив, осигуряването на персонал за поддържането на безопасността на движението постепенно ставаше все по-трудно и държавните железници дори бяха принудени да преразгледат разписанието и да ограничат броя на композициите. Влаковете, които по-рано пристигаха на гарите на всеки тридесет секунди (това бе свръхчовешко натоварване), започнаха да идват с интервали от четиридесет секунди, после една минута и най-накрая от две минути. Можеше ли някой да си представи, че на гарите Шибуя, Шинджуку, Икебукуро, Акихабара, Юракучо около осем часа сутринта човек ще слиза и ще се качва спокойно, без да се блъска. Само преди три месеца можеше ли някой дори да помисли, че ще успее да седне във влака за Токио? Но въпреки че нямаше блъсканица, взреше ли се човек, щеше да забележи, че пътниците бяха неспокойни. Те сякаш постепенно бяха започнали да проумяват, че положението е особено тревожно. Въпреки че беше май, тук-таме се виждаха хора все още с дебели балтони и шалове. Много мъже и жени бяха с бели санитарни маски на устата. На човек му ставаше студено от тая гледка. И неволно му се струваше, че тръпките, които лазят по гърба му, са пипалата на страшния „тибетски“ грип.

Според непубликуваните данни на Министерството на здравеопазването броят на болните в цяла Япония бе стигнал тридесет милиона. В големите градове и в гъстонаселените райони се очакваше заболелите скоро да достигнат до седемдесет процента от населението. Отговорните лица в министерството като че ли не можеха да проумеят ясно тези кошмарни цифри. През 1957 година в Япония имаше епидемия от „азиатски“ грип, която премина на две вълни. Тогава се разболяха три милиона души. Но тридесет милиона за два месеца! Това бе чудовищно. А и смъртността продължаваше непрестанно и зловещо да се покачва и скоро щеше да надхвърли двадесет и пет процента. И сега в почти празните влакове хората мълчаха, дори се страхуваха да се погледнат. „Тибетският“ грип като ужасна поличба бе разпрострял над тях своите злокобни криле. А в ясното майско небе още по-силно се усещаха признаците за страшното бедствие. И все пак тук-таме се чуваха и по-весели гласове. Но и в тях се чувствуваше празнота и само една въздишка или кихане бяха достатъчни да стреснат хората и те веднага заговаряха по-тихо. В душите растеше тревогата, но все пак на всекиго му се искаше да вярва, че положението е по-леко, отколкото е в действителност.

„Грип?!… Няма ли ваксина? Нали има лекарство, как му бе наименованието? Добри са и средствата на китайската медицина… Говорят, че антибиотиците не действуват. Хранете се добре, поставете си гореща грейка и всичко ще се оправи… Препоръчват се също така и сурови яйца, разбити в саке. Да се постъпи в болница? Преувеличавате! От нищо правите нещо. Няма нищо сериозно, само настинка! Грип. Просто грип.“

Но дълбоко в душите тази дума „просто“ бавно се превръщаше в „едва ли“. Едва ли е така невинно. Едва ли е грип. Най-малкото това е някаква нова непозната болест. И във вестниците статиите относно грипа преминаха незабелязано от думата „просто“ към „едва ли“.

В началото на април съобщенията за грипа се отпечатваха долу вдясно на страницата „Новини от страната“. Постепенно те се изместиха в горната част на страницата. От информации с третостепенно значение се превърнаха във важен проблем. След това „изплуваха“, погълнаха рубриките „Семейни“ и „Културни новини“ — отначало като кратки съобщения за ужасяващите събития в различни страни, а после заляха вестниците като безбройни грозни обриви:

„Накратко

«Тибетският» грип върлува из островите на Тихия океан.“

„Накратко

От смърт е застрашено цялото население на остров Фиджи.“

„Накратко

Командуването на НАТО съобщава, че грипът сред офицерите и войниците се е превърнал в стратегическа опасност. Парализирани са 40% от сухопътните, морските и въздушните сили.“

„Накратко

Френският президент издаде заповед за извънредни мерки спрямо «тибетския» грип. Предвижда се съвместна система за ваксинации и медицинско обслужване на страните от ЕИО.“

„Накратко

Броят на починалите от «тибетския» грип в Гоя достигна двеста хиляди души. Има съмнение и за появата на холера.“

Тези зловещи съобщения се разпространиха не само в рубриките за международна и икономическа информация, но и на страниците, посветени на спорта и на забавните страници.

Например:

„Десетата среща между отборите «Гиганти» и «Хирошима»^[15] се отлага поради заболяване от грип на основни играчи. Извънредно заседание на председателите на двете лиги и на капитаните на отборите относно времето на втората среща. Дали ще има промяна в програмата на срещите през този сезон като мярка на Министерството на здравеопазването за ограничаване на грипната епидемия?“ „Актьорите на киностудиото «Тоей» са болни от грип.“ „Внезапната смърт на вратаря на отбора «Сейтецу» по време на мач“. „В музикалния театър «С» поради отсъствието на повечето танцьори, изпълнители на главните роли, представлението няма да се състои. Още не е ясен репертоарът за юли.“

В последната десетдневка на май, след като пристигна и новината за внезапната смърт на председателя на Върховния съвет на СССР, всички съобщения за „тибетския“ грип до едно излязоха на първа страница и вече не слязоха оттам, като заглавията се отпечатваха с едър шрифт, използуван само при материали за международна информация.

Например:

„Правителството спешно свика заседание на кабинета на министрите по въпроса за «тибетския» грип. Извънредни мерки на администрацията за борба с «тибетския» грип. Министър-председателят се обърна към народа във връзка с опасността от разпространяването на «тибетския» грип. В Рим и страните на Бенелюкс се въвежда военно положение.“

Такива съобщения се появиха със светкавична бързина на първите страници на вестниците. Тази ужасяваща промяна показа страшната истина, която се таеше под думата „просто“…

Наистина йероглифите или готическият шрифт, подредени върху груба, сивкава вестникарска хартия нямат нито вкус, нито мирис. Също и новините, предавани сухо, механично по радиото ни показват световните факти като през стъкло. Те превръщат цялата информация в нещо далечно, омекотяват нейната безмилостност. Затова и съобщенията за транспортните произшествия, за самоубийствата, които изпълват страниците на вестниците, се възприемат покойно. Обаче за съжаление понякога настъпват моменти, когато реалността „крещи“ преди информацията и от вестникарската хартия с мирис на мастило, от радиото и телевизионните апарати идва направо при нас. В такива моменти страшното и далечното става близко и опасно, превръща се в твоя беда. Четете вестник — от атомната бомба, хвърлена над Хирошима, в миг са загинали седемдесет хиляди души, а ако се прибавят и умрелите след това в продължение на пет години, общият брой е над двеста хиляди. Добре! На 6 август 1945 година в 8 часа сутринта не сте били в Хирошима. Броят на загиналите е седемдесет, двеста или триста хиляди. Банални цифри. Като число не е чак толкова голямо. Може да се изрази само с няколко знака. По-малко от годишните доходи на мнозина от нас. Не е чак толкова потресаващо. Затова веднага се забравя. Било е толкова отдавна, нали сега, тук, гледайки тези цифри, знаем, че не сме включени в тях. Действително е ужасно. Наистина онази война е била жестока. Но ни провървя. И не искаме да размишляваме над тези неща. Защото имаме други грижи!

Четем коментар във вестника. От „испанския“ грип през 1918 година в целия свят са се разболели петстотин милиона души. Приблизително една трета от цялото население на земното кълбо по онова време. Двадесет милиона са умрели. Двадесет милиона?! Толкова, колкото сега са телевизорите в Япония. Или една пета от населението на Япония. А ако се сравни с населението на земното кълбо — капка в морето. Било е преди половин век. Оттогава медицината се развива бързо. Е, всичко е наред. Още сме млади, здравето ни още не е чак толкова разклатено. Има много неща да се вършат, още трябва да се живее…

Как би се почувствувал човек, след като прочете в някоя статия, че броят на заболелите от „тибетския“ грип вече е надхвърлил тридесет милиона души, а броят на умрелите се очаква да достигне двадесет и пет процента. Изведнъж разбираме, че тези цифри са напълно реални, конкретни и засягат и нас. Една трета от населението на Япония вече е болно, а от заболелите една четвърт вече ги няма, тоест ако се вземат дванадесет души и ако от тях четирима са се заразили, един от заразените умира. И изведнъж усещате болка в подутите си очи, усещате, че главата ви тежи, цялото ви тяло е изтръпнало, ставите ужасно ви болят, всичко говори, че вие вече сте попаднали в тази обречена четворка. Грабвате термометъра, температурата ви е само 37,5°. А имате хрема, главоболие, тресе ви.

Ето че пред вас се изправя голяма въпросителна… Все пак се надявате: „Едва ли!… Но всичко става…“ Но така или иначе сте обзети от безпокойство, искате да отидете до аптеката. Обаче на вратата се сещате, че вече сте пили лекарството срещу грип, пуснато на пазара. Може би си спомняте за някой от познатите ви, който също е вземал това лекарство, но то не му е помогнало. Обхванати от ужас, започвате да търсите наслуки лекари и болници. Където и да се обадите, дава непрекъснато заето. Трескаво хващате големия телефонен указател, отваряте раздела „Лекари, болници“. Започвате да набирате номерата поред. Навсякъде линиите са заети. Дори и в най-големите болници в града. Неочаквано от жилището на някакъв лекар, който живее много далече, ви отговаря женски глас. И точно в момента, когато искате да обясните за какво сте позвънили, женският глас, ужасно прегракнал, прекъсван от кашлица, ви отговаря рязко:

— Извинете! Сега имаме неприятности! Преди малко господин докторът почина. От преумора и грип…

Телефонът се затваря. Не издържате, тичате към близката болница. И какво виждате там? Болницата К. в района Шитамачи вече е обкръжена от тълпа хора, дошли за преглед. Имате чувството, че само да хвърлите камъче, сред тях изведнъж ще настъпи паника и всички, изплашени, блъскайки се за предимство, ще нахлуят в сградата. Но за голямо учудване става точно обратното, всички изчакват реда си, няма никаква паника, нито блъсканица. На човек му се струва, че този ред е въдворен от самите хора. Ако в края на опашката има майка с малко дете, веднага я отвеждат отпред. Ако притича задъхана жена с бебе, веднага от опашката се чува: — Хей, там отпред, пропуснете я. С бебе е…

Очите на повечето хора са насълзени, лицата са трескаво зачервени. Всички кашлят неприятно. Много мъже и жени носят санитарни маски на устата. За разлика от друг път хората не приказват помежду си. Сковани от ужас, те мълчат.

От сутринта до вечерта броят на болните се увеличава. От една седмица пред входа е опънат временен навес, поставени са и пейки. Сега всички места са заети от възрастни и деца, останалите стоят и търпеливо чакат под жарките лъчи на майското слънце. От време на време някои падат като от слънчев удар. И щом ги докоснат, разбират, че са мъртви. Без да вдигат шум, изпращат някого в стаята на сестрите, а лицата на умрелите покриват със случайно попаднала подръка носна кърпа.

В ясното майско небе, полюшвайки се от лекия ветрец, се носят коинобори^[16], постоянно се чува воят на полицейските коли и на линейките. По-възрастните мъже имат чувството, че започва война. А и вътре в болницата положението е същото както по време на война. Ваксинации, лекарства за сваляне на температурата, лекарства за поддържане на сърдечната дейност, инжекции с антибиотици — всяко кътче е претъпкано от болни в тежко състояние. Заети са всички помещения — от отоларингологията до хирургичното, родилното и отделението за очни болести. Дори диваните в коридорите са превърнати в легла. Почти всички лекари работят без почивка, поддържайки силите си с различни биостимулатори и витамини. Не спят по цели нощи, заети с прегледи на болните. В хирургичното отделение непрекъснато докарват пострадалите при автопроизшествия, чийто брой застрашително нараства. Затова хирурзите са заети, а в борбата с „тибетския“ грип се включват терапевтите, отоларинголозите, специалистите по кожни болести. От лекарите в болницата К. трима вече са починали. И сред сестрите има тежко болни, независимо че са ваксинирани. Оределият персонал е принуден да върши почти тройно по-голяма работа. Дори се налага да прибягват до помощта на доброволци и студенти медици.

Доктор Цучия, заместник-завеждащ терапевтичното отделение, докато инжектираше болните с лекарства за сваляне на температура, непрекъснато си повтаряше:

— Наистина това не е просто грип. Това е някаква нова, чудовищна болест.

Тази мисъл бе обсебила съзнанието му. Всички болни са с много висока температура — от 39 до 40°С, — един от признаците на „тибетския“ грип. Симптомите ужасяват хората. Отначало болните имат само хрема, после изведнъж вдигат много висока температура. Така продължава около две седмици. Постепенно състоянието се влошава и хората умират. Повръщане, разстройство, менингит, апатия, гърчове, сърдечносъдова недостатъчност, тромбоза — всичко това съпровожда основното заболяване. Увреждането на сърцето е един от признаците на „тибетския“ грип. Умрелите от сърдечна парализа надхвърлят седемдесет процента. Изглежда, ваксината не е ефикасна, защото и при ваксинираните състоянието не се подобрява. Така е и в тази болница, така е и според данните на Министерството на здравеопазването.

— В този грип има нещо странно — мислеше доктор Цучия, който сам се занимаваше с болните, инжектираше ги и ги преглеждаше. — Това, което познавахме досега, протичаше по съвсем друг начин. — От три дни преумореният лекар почти не бе спал. — Странно! Това заболяване не прилича просто на грип… — той по навик заби иглата и направи инжекция. — Следващият. Елате насам. Да, да, елате. Температура? Защо не сте я премерили вкъщи? Покажете си езика. Да видя и ръцете ви. Така… Следващият.

И докато следващият пациент сядаше, доктор Цучия остави спринцовката и започна леко да разтрива пръстите си. Не си спомняше колко болни бе инжектирал вече. Забрави. Но страшната болка, която го пронизваше от дясното рамо към тила, набъбналите и отекли пръсти, натежалите като олово ръце…

— Да — въздъхна той. — Следващият…

Фенацетин, камфор, еритромицин, хинин, кодеин, антихистаминни препарати… Едно и също… Ако наистина не е грип, не съществуват ли някакви други лекарства? Дали и тези не ги предписват само за успокоение на съвестта. Как може човечеството, което познава грипа от хилядолетия, да не открие най-сетне някакво ефикасно лекарство? И всичко, което е пуснато на пазара, е едно и също. Не действува на нито един от вирусите. Има само едно средство, създадено през 1962 година от Кауфман — 5-йодо–2-диоксилизин. А то действува само срещу вируса на херпеса. След това се появиха и няколко синтетични експериментални препарата, но всички излязоха несполучливи.

Каква е тази работа? Вече сме в края на 60-те години, а съществува едно-единствено лекарство. Наистина срещу вирусно заболяване — херпес на роговицата. Но то не се среща чак толкова често.

— Ваксината свърши! — отдалече се провикна с прегракнал глас санитарката. — Прекратяваме ваксинирането! Ще получим след три дни. Извинявайте.

Болните бяха прекалено много и ваксината не стигаше. Световната епидемия от кокоша чума нанесе голям удар върху яйцата — основната суровина за ваксината. Всички институти и лаборатории бързо се прехвърлиха на тъканни култури и всъщност бяха готови за масово производство. Но сега бе необходимо тройно по-голямо количество от обикновено. А пък нямаше ефект.

— Следващият!… Моля…

Следващият пациент имаше червен обрив около устата си. А по крайчеца на устните — пяна. Докторът се изненада, като видя пациент, болен от грип, с херпес. Херпесът е доста странно заболяване. Развива се независимо от това, че в кръвта има антитела, точно обратно на обикновеното заболяване. Щом е така, и при този грип ваксината може би няма да помогне…

— Докторе! — на вратата застана млада жена. — Вижте това детенце!

Тя внесе на ръце около четиригодишно момиченце с потъмняло лице и затворени очи. Цялата пребледняла, жената се подпря на вратата. По всичко личеше, че и тя самата е болна.

Докторът се стресна още щом докосна личицето на детето. То гореше.

— Откога?…

— До снощи само кашляше, а тази сутрин изведнъж легна и ето…

Пулсът бързо отслабваше, дишането беше тежко, с влажни хрипове. Гърлото просвирваше, от време на време ръцете, краката и устата се сгърчваха.

— Веднага в болнична стая — извика докторът към помощниците си. — И Такада веднага да я прегледа… Какво? Няма възможност ли? Тогава вие двамата я вземете и отидете веднага при него за указания. Не бива да се губи нито минута, това е дифтериен круп. Сърцето е засегнато сериозно. Веднага дайте витамини с камфор.

— Докторе! Моля ви! — гласът на майката трепна. — Какво ще стане сега?

— Да бяхте я довели малко по-раничко…

— Но, докторе… — майката започна да хълца. — Обаждах се, но телефоните на всички болници даваха заето. Не можах да повикам лекар вкъщи. И мъжът ми лежи и е в много тежко състояние. Аз също съм болна, с 38°С температура съм. Трябваше да се погрижа и за двамата. Всичките ни съседи също са болни…

— Разбирам ви. Сега се успокойте. Ще направим каквото можем В наше време пневмониите се лекуват… — той млъкна, защото знаеше, че положението на детето е много сериозно Но какво да й каже? Може би все пак ще успеят да спасят това детенце! В тази болница, откакто е започнала епидемията, са умрели повече ох петстотин малки деца. В родилното непрекъснато се увеличава броят на мъртвородените или умрелите веднага след раждането бебета. И какво могат да направят лекарите?! Та нали не са богове.

— Успокойте се, моля ви — изпрати я той, а после покани следващия пациент. Приготви се да го инжектира, но изведнъж ръцете му се разтрепераха. Все пак успя да забие играта. Погледна болния — съвсем млад, с късо подстригана коса, приличаше на гимназист. Цучия стисна силно устни и затвори очи. Когато изтегляше иглата, ръцете му отново затрепериха, като че имаше маларична треска. Сега не можа да ги овладее и спринцовката остана забита в ръката на момчето.

— Докторе! Починете си малко! — стажантът зад него приближи и сложи ръка на рамото му. И той беше небръснат, с хлътнали очи и мъртвешки бледо лице, уморено от безсънните нощи.

Цучия се надигна:

— Моля ви, преглеждайте вместо мене, ще можете, нали…

— Е, добре, не толкова бързо, както вие, но ще се справя.

Цучия бавно се изправи и костите на гръбнака и на кръста му изпукаха. Ръцете му затрепераха още по-силно. Болката от дясното рамо го прониза в тила. Огледа се. Една от сестрите забеляза неговото състояние. Бързо мушна ръката си в джоба на престилката му, извади смачкана кутия цигари, сложи една цигара в устата му и я запали. Работейки без сън и почивка, без да има време да се нахрани, той изведнъж рухна. А положението е такова не само в Япония, а и в целия свят…

Цучия затвори очи, въздъхна тежко и се замисли за своите колеги — дали ще издържат. Сега в Япония има двеста хиляди лекари. Само двеста хиляди на сто милиона души население! А като прибавим и болничните служители, стажантите и медицинските сестри, може би ще станат триста хиляди. Броят на болничните легла е приблизително един милион. На триста болни се пада по едно легло, а не е само грипът, има и други заболявания.

„Прекалено малко е — помисли си той. — Всъщност колко ли лекари са необходими сега? Твърде малко сме за такава епидемия.“

Умората стисна сърцето му. Той се прегърби, като целият трепереше.

— Няма ли да пийнеш поне чай? — от гръдното отделение надникна Танабе.

— Благодаря! — успя да отговори доктор Цучия.

При това положение за почивка използуваха малката, тясна канцелария. Всички други помещения бяха превърнати в болнични стаи… В канцеларията върху изподраскана, разклатена маса стояха железни кошници с множество нащърбени чаши, безредно бяха наслагани алуминиеви чайници и чаши с недоизпит чай. Имаше и две чинии с оризови питки, едната вече полупразна.

— Като че ли тайфун е преминал оттук. Всичко е ометено — Танабе взе една питка и леко се усмихна. — Питките ги приготвят жени от женското дружество и домакини активистки. И не само за нас, а и за хората, живеещи наоколо. И благодарение на тях много болни се спасяват от глад.

Лицето на Цучия грейна:

— Япония си остава все същата. Помня, майка ми разправяше как по време на голямото земетресение в района Канто^[17] за една нощ омесила три хиляди оризови питки. Ръцете й били отекли, изранени до кръв.

— А тогава те не са използували електрически тенджери — подхвана Танабе, — нямали са както сега удобствата на детските традини и училищата, където децата да могат да се нахранят.

Той взе още една питка:

— По време на война, пожари, наводнения тези питки сякаш създават чувство за сигурност… Няма ли да си вземеш една?

— Не, аз ще пийна кафе.

Цучия си наля кафе от червения чайник в чаша с утайка на дъното и пийна. Топла, сладникава, с вкус на мръсна вода течност. Но все едно, тя бе като благодатен дъжд за горещите му напукани устни.

— Чу ли обедните новини? — попита Танабе, отхапвайки от питката.

— Не.

— Казаха, че броят на умрелите вече надхвърлял десет милиона.

— Толкова?!… — ръката с чашата застина.

— Направо не е за вярване — промърмори Танабе — Тридесет процента. Това не е ли повече, отколкото загубите на Япония през миналата война?

— Повече — кимна Цучия. — Още малко и ще стане двойно повече.

— А не са минали и два месеца… — гласът на Танабе прозвуча сурово. — Колега, не е ли ужасно? Тази напаст, с която се борим сега, грип ли е?

Цучия замислено гледаше кафеникавата течност. После си доля още малко:

— Танабе, а жена ти как е?

— Какво да ти кажа, вече почти един месец не сме се виждали — сви рамене Танабе и напрегнато се усмихна. — Дежури постоянно в град Канагава.

— Един месец! — приглушено каза Цучия. — Личи си. По яката на ризата ти.

— И при теб не е по-добре — отвърна Танабе. — А синът ти?

— Изпратил съм ги в Ямагата — Цучия държеше здраво с две ръце чашата, сякаш се страхуваше да не я изтърве, и лекичко се поклащаше напред-назад. — И ние не сме се виждали близо един месец. Странно е… Когато започна всичко това, бях някак неспокоен. И ги отпратих — той млъкна неочаквано и след малко промърмори като че ли на себе си:

— А знае ли човек какво може да му дойде на главата, че да има повече деца…

— Ние преживяхме една война — намръщи се Танабе. — Тогава умряха много хора, деца също…

Цучия бавно поднесе чашата към устата си, но не можа да преглътне и кафето се разплиска, потече по брадичката му, заля врата и яката му. Но той не усещаше нищо.

— Къде си бил по онова време?

— На границата между СССР и Манджурия — Танабе разтърка очи. — После в плен в Сибир… Няколко години.

Цучия отново се заклати напред-назад. Танабе се учуди — колегата му изведнъж се състари с десет-петнадесет години. Прегърбен от нечовешката умора, стиснал чаша в ръце, той приличаше на маймуна. Кожата му бе придобила землист цвят, очите бяха потъмнели, а бузите му — хлътнали, обрасли с черна брада. Над мътните му очи нервно потрепваха клепачите.

— Защо не полегнеш малко — предложи Танабе.

— Не, така ми е по-добре.

— Да натроша ли гликоза?

— Не, благодаря.

Танабе запали цигара. Дръпна един път и я задържа в устата си.

— Знаеш ли — най-сетне замислено продума той, — и в лабораторията на медицинския институт Н. се занимават с проблема на грипа. В дробовете и в горните дихателни пътища на болните открили жълти стафилококи.

— Същото беше и при „азиатския“ грип — каза Цучия. — Тогава, ако си спомняш, грипът завършваше с пневмония и ние не можехме да направим нищо. Защото антибиотиците не действуваха срещу тези стафилококи.

— Изобщо странна работа — подхвана Танабе, — сегашните стафилококи действуват по друг начин, не се размножават до такава степен, че да предизвикат пневмония, и сякаш изчезват някъде. И все пак умрелите от пневмония изобщо не са малко.

Цучия леко кимна:

— Така е. Сегашният грип е някак си неразбираем. Има нещо неясно.

— Значи и ти мислиш така, колега — Танабе изгаси цигарата си и се изкашля. — Аз съм от ония, които смятат, че това е нова, непозната за нас болест. А ние я вземаме за грип.

— Идеята ти е интересна… — каза бавно Цучия. — Но все пак, ако е вирусно заболяване, трябваше досега да го разберем…

— Определено още от самото начало и у нас, и в чужбина възникнаха такива съмнения — продължи Танабе. — Ние притежаваме най-мощния в света електронен микроскоп с разделителна способност 2,35 ангстрьома. Аз вярвам, че ще открием причинителя на тази болест.

— Да, Япония е кралството на електронните микроскопи — промърмори Цучия със сънен глас. Клепачите му бавно се спускаха.

— А може да се окаже, че този причинител съществува заедно с вирусите на грипа и се крие под тях.

— Интересно — промърмори Цучия, а от крайчеца на устата му се проточи слюнка. — Интересно е…

— Не съм съгласен такова ужасно бедствие да се определя като грип и ние да стоим така безпомощни — повиши глас Танабе. — Трябва да се намери истинската причина…

— Не — прекъсна го Цучия, — при това положение ние вече нямаме време.

— Колега — силно обезпокоен, Танабе се приближи до прозореца. Чистото небе се заоблачаваше. — Как мислиш, колко още ще продължава всичко това?

Но не получи отговор. Извърна се и видя, че Цучия, както беше стиснал чашата, така бе и заспал, дишайки леко в съня си. Ноздрите му се повдигаха и се отпускаха като хриле на умираща риба. Изведнъж той ясно изрече насън:

— Всяко нещо има своя край. Но въпросът е какъв ще бъде този край.

Танабе изгледа Цучия и се измъкна от канцеларията.

„Въпросът е какъв ще бъде този край“ — така е. Ще дойде някога краят и на това бедствие. Но какъв ще бъде той? А болните и умрелите се множат. Докъде ли ще се разпространи епидемията? Може би тя като мека, зловеща пелена ще покрие цяла Япония и земното кълбо? Ако се приеме, че всички японци са заразени от този грип и че смъртността е тридесет процента, това са тридесет милиона… От гърлото на Танабе се изтръгна някакъв звук, устата му пресъхна. Бе потресен. Тридесет милиона?! Толкова. Усети как пред него зейва бездна. За миг му притъмня пред очите. Ако продължи така още два месеца, процентът на смъртността ще стане невероятно голям. Стреснат, Танабе по навик бръкна в джоба на мръсната си престилка и понечи да извади цигарите. Даде си сметка, че бе забравил кутията в канцеларията. Бързо се върна, за да я вземе, и забеляза, че доктор Цучия е в същата поза, стиснал с две ръце чашата. Искаше пак тихичко да излезе, но изведнъж усети нещо зловещо.

— Докторе — пошушна Танабе и му се стори, че ще стане по-лошо, ако го събуди, — може би ще е по-добре да наредим столове и да легнеш? Докторе?

Леко го докосна по рамото и разбра, че доктор Цучия вече не диша.

 

 

Когато настъпи юни и заваляха дъждовете, в квартал Гиндза^[18] започнаха да се забелязват много умрели мишки. Те лежаха като огромни сиви дъждовни капки в канавките, до отворите на канализацията. В крайните улички на Гиндза, където бяха струпали няколко хиляди малки къщички, барове и закусвални, мишките бяха нещо обикновено. Мръсните малки дяволчета намираха истинска райска градина в гъстата канализационна мрежа тук, защото тръбите й бяха пълни с хранителни отпадъци и имаха подходяща температура. Тук мишките се раждаха, създаваха поколение и умираха. Неведнъж се случваше да се шмугнат право в краката на хубавите жени, които излизаха от някой ресторант, понякога дори се опитваха да ги ухапят и цялата улица се огласяше от викове. Случваше се дори хората да се запитат дали човечеството днес няма да бъде унищожено от мишките. Но ето че скоро труповете на тези зловредни малки твари започнаха да се валят по улиците. Чистачите, които работеха рано сутрин или късно вечер, след затварянето на заведенията, се чудеха:

— Защо ли мрат така? — и дори не ги прибираха вече.

Един ден огромен плъх изскочи насред широкия булевард и издъхна. Същия следобед децата забелязаха на железопътната линия десетки мъртви мишлета… И от следващия ден броят на умрелите мишки започна бързо да се увеличава. Те изпълзяваха, клатушкайки се пред очите на хората, които чакаха да пресекат кръстовищата, изведнъж се преобръщаха, тънките им мустаци потрепваха няколко пъти и мишките издъхваха.

— Да не е чума? — чудеха се хората.

Министерството на здравеопазването проучи случая, но предположението за чума не се потвърди.

— Да не би случайно и мишките да са се разболели от „тибетски“ грип? — шегуваха се някои.

А в това време по улиците започнаха да се виждат и умрели котки и кучета. Една ранна дъждовна утрин в началото на юни добре облечен мъж на средна възраст се свлече на тротоара пред очите на минувачите. Същия ден бе намерена мъртва и една жена. И оттогава полицаите от служба № 110 трябваше да се нагърбят с още една задача — да прибират труповете по улиците. А те се увеличаваха с всеки изминат ден. Мъже и жени внезапно падаха и умираха по станциите на метрото, по автобусните спирки, по време на работа в канторите. Когато на последната станция служителите от метрото се мъчеха да събудят някой пътник, мислейки го за заспал, оказваше се, че е мъртъв. Вечер хората си лягаха с мисълта: „Дали ще се събудим живи, дали отново ще видим слънцето?“ Смразяващ ужас ги пронизваше до болка и не им позволяваше да заспят. За да избягат от страшната мисъл, те до късно се веселяха. Във всеки град в кварталите с увеселителни заведения светлините оставаха запалени много по-късно от часа, в който се прибираха полицаите от нощната смяна. Хората бягаха от съня и искаха да забравят за времето. Ограниченията, които се опитваше да наложи полицията, предизвикаха невиждани протести. Обаче когато тези лъжливи нощи свършеха, все пак трябваше да се заспи. Отново, както бе непосредствено след войната, настъпи бумът на биостимулаторите. Зачестиха случаите на отравяния с различни стимулиращи средства. Безсънието, преумората, злоупотребата с биостимулатори съсипваха хората и ги тласкаха към смъртта. Мнозина все още си мислеха, че причината за всичко е грипът. А и лекарите твърдяха, че това е специфично протичане на грипното заболяване. Вестниците започнаха да го наричат „скоропостижно смъртно състояние на «тибетския» грип“. В резултат се появи нова дума и „тибетският“ грип бе преименуван „скоросмъртен грип“. И в целия свят само неколцина учени отгатнаха истинската причина за болестта. Но дебелите стени, които пазеха „държавните военни тайни“, не позволиха тази информация да изтече навън, нито да бъде обнародвана. И така механизмът на предаването на болестта навлезе във втория етап от развитието на причинителя „ММ–88“ — неописан в нито една медицинска теория в света.

 

 

— Господа! — патетично започна министърът на здравеопазването. Провеждаше се извънредното заседание на кабинета на министрите, посветено на борбата срещу грипа. Поради заболяване тук не присъстваха министър-председателят, министърът на народната просвета и министърът на селското стопанство. — Днес аз ще ви дам нова информация за положението в страната и ще ви помоля за съвет и съдействие. Един нов проблем, пред който сме изправени сега, е прибирането на труповете.

Седнали един до друг, министрите изглеждаха тъжни и преуморени. Човек имаше чувството, че ако сега някой от подчинените им поиска министерските кресла, те веднага ще се съгласят да ги отстъпят, а самите ще избягат някъде.

— На 20 юни по сведения на полицията и на санепидстанциите само в Токио труповете, оставени по пътищата, са били 50–60 хиляди. Няма кой да се погрижи за тях. Полицията вече не е в състояние да върши тази работа. Близките на починалите не идват да ги прибират и всички полицейски участъци, всички болници са затрупани с мъртви тела. По мои предположения те са повече от триста хиляди. Капацитетът на крематориумите е стигнал връхната си точка, още повече че голям брой служители в крематориумите са умрели или са болни.

Министрите сякаш подушваха ужасната воня. Когато пътуваха в колите си, същата воня се носеше и от отворените прозорци на къщите. Пред очите им се мяркаха кални мръсни обувки, които равнодушно стърчаха изпод рогозките, и дълги, дълги ивици червеи — досущ меки, бежови шнурчета, които пълзяха по асфалта.

— Навсякъде из страната — продължи министърът — броят на труповете, които никой не прибира, достигна огромна цифра. Няма да ви говоря за тревогата, която предизвиква този факт. Като се има предвид дъждовният сезон, високите температури и влажността, труповете ще се разлагат още по-бързо. Съществува опасност да избухне холерна епидемия. Засега имаме информация, че в част от остров Кюсю и в района Кансай се е появила дизентерия и псевдохолера.

Министрите мислеха за умрелите, чиито близки не идват, за разстроените семейства, за самотните мъже и жени… Докато говореше, министърът на здравеопазването непрекъснато си припомняше ужасите от старинните свитъци от периодите Хейан и Камакура^[19], изобразяващи „Гладни духове“ и „Болести“.

Една част от нашите сухопътни войски вече е изпратена в подкрепа на полицията за поддържане на реда и за осигуряване на нормална работа на транспорта, но положението е извън нашите възможности. И да беше само прибирането на труповете, както и да е…

— Вие искате — с глас на мъченик се обади началникът на силите за самоотбрана — да се заемем и с кремацията?

Министърът без портфейл, който заемаше и длъжността председател на Комитета за държавна сигурност, се обърна към високия заместник министър-председател:

— Мисля, че преди да обявим обща мобилизация на сухопътните войски, трябва да получим разрешение от парламента.

— Искате да кажете да се въведе извънредно положение — заместник министър-председателят затвори очи.

— Досега редът що-годе се поддържаше. Но положението е критично. Вече има няколко случая на безредици. Това е голяма опасност. Породят ли се веднъж такива безредици, могат да се разпространят из цялата страна. В двадесет страни е въведено военно положение.

— Но — промърмори министърът по делата на местното управление — това може да оскърби народа. Вместо да обявяваме извънредно положение, по-добре е да съсредоточим силите за самоотбрана за поддържане на реда и ще постигнем каквото искаме.

— А вие как мислите! — обърна се председателят на Комитета за държавна сигурност към заместник министър-председателя.

— Да, положението е много трудно. И няма изгледи да се оправи.

— Ако е само грип, въвеждането на извънредно положение е прекалена мярка Мисля, че няма нужда да избързваме.

Заместник министър-председателят угрижено мълчеше. Министрите впиха очи в устата му. Най-сетне той продума:

— Уведомих преди малко за това министър-председателя. Както знаете, той е на легло. Когато му говорех за истинското положение на нещата, неговото състояние се бе влошило. И той самият ме помоли официално да съобщя това.

Сред министрите настъпи страшно объркване. Смъртта на един министър-председател все пак доста променя политическата карта. Всички те продължаваха да смятат, че това положение е временно. За половин, може би за една година този грип ще отмине и всички отново ще се върнат към политическото всекидневие.

— Министър-председателят смята — продължи заместникът му, — че рано или късно ще се наложи да се въведе извънредно положение. Но относно времето на тази мярка той беше доста предпазлив и…

— И сега дошъл ли е вече моментът? — попита председателят на Комитета за държавна сигурност. — Ние трябва да бъдем доста предпазливи, ако прибегнем към това. Трябва да се обясни добре на народа, че е само временна мярка и тя няма да заплаши демокрацията.

— И докъде ще се разпрострат пълномощията на правителството — попита министърът на правосъдието. — Мисля, че трябва да бъдат неограничени.

— Едва ли парламентът ще ни разреши подобно нещо — отвърна заместник министър-председателят. — Точно обратното, ще има много протести. Но… мисля, че осигуряването на снабдяването, контрола на цените, поддържането на реда, транспорта, съобщенията… Такива поне са преките задължения на правителството. И ние трябва да ги осъществим.

— И обработката на труповете — мрачно допълни министърът на здравеопазването.

— Както и да е Но какво е мнението на вашето министерство за тази болест? — надигна се министърът на търговията. — Аз разбирам, че епидемията е нанесла голям удар на държавата във всички области на живота, но как да обясним това, което става, ако е просто грип?

— Повечето специалисти твърдят, че е грип — отвърна министърът на здравеопазването. — Но той се различава от предишните епидемии. Точно тук напълно подхожда изразът „безпрецедентен в историята случай“. Само че освен грип сега има и опасност от други епидемии, като чумна и холерна.

— Вземат ли се мерки от министерството?

— Ако това беше позната заразна болест, още от самото начало щяха да бъдат взети необходимите мерки. Но тъй като това заболяване се смята за грип, ние не можем насилствено да прибираме и да изолираме пострадалите. Същото се отнася и за обработката на труповете — министърът на здравеопазването огледа колегите си. — И на всичко отгоре нямаме никакво определено становище на учените. И може да се окаже, че сегашната епидемия не е просто грип.

— Какво говорите?! — опули очи министърът на транспорта. — Нима специалистите още не са дали своето окончателно заключение! Какво правят тия хора!

— И те са преуморени — със слаб глас каза заместник министър-председателят. — И лекарите също…

— Господин заместник! — обади се председателят на Комитета за държавна сигурност. — Ако нещата се оставят така, положението само ще се влоши. Още няма никакви изгледи, че епидемията ще започне да затихва. Мисля, че дори и сега е вече доста късно. Освен това по време на такива, да речем, стихийни бедствия се прибавят и опасни безредици. Мисля, че в административните задължения на правителството трябва да влиза и вземането на извънредни мерки. Щом за това е необходимо и съгласието на парламента, трябва веднага да се свика извънредно заседание. Още утре.

— Не можем да разчитаме на това — промърмори заместник министър-председателят. — Вчера… едва се е събрал необходимият кворум, а за утре изобщо не можем да се надяваме.

— Тогава излиза, че ние тук сами незабавно трябва да вземем решението — каза председателят на Комитета за държавна сигурност. — Има моменти, когато ние като политици трябва да пренебрегнем формалностите и сами да вземем екстрени мерки. И ако евентуално последват обвинения, ще отговаряме всички. Може би някои от нас ще бъдат съдени, но все едно, сега трябва да се вземе решение.

Заместник министър-председателят затвори очи. Има моменти, когато държавниците са длъжни да поемат отговорността върху себе си. А дали в случая това се е налагало или не, може да се разбере само след като се видят крайните резултати. И няма друг начин, освен в трудния момент наслуки да се прибегне до действия, които ти сам смяташ за най-подходящи.

— Добре — каза той. — И така решаваме.

— Но… — обади се началникът на силите за самоотбрана. — Най-добрите ни войници са двеста хиляди и от тях са боеспособни едва половината. Войниците живеят в казарми, затова и процентът на заразяването е много висок. Нали „испанският“ грип отначало е пламнал сред войниците на действуващите армии…

На следващия ден в Камарата на народните представители все пак се събра необходимият кворум, защото дойдоха и депутатите, които бяха болни. Беше взет решение: „На правителството се дават извънредни пълномощия при създалото се особено опасно положение.“

Но в Камарата на съветниците кворумът не беше събран и правителството започна да действува само с одобрението на присъствуващите депутати. Но не можа да осъществи нищо особено, освен контрол върху снабдяването и стоките. Броят на болните бе надвишил броя на болничните легла тридесет пъти, а броят на лекарите, които бяха в състояние да работят, намаля наполовина. Затова колкото усилия и да полагаше правителството, всичко беше напразно.

Един ден в средата на юни служител от някаква фирма, който искаше да напусне полумъртвата столица и да отиде в родното си село, влезе в токийската гара. Вътре видя огромна тълпа хора с разтревожени лица, които се връщаха, защото не бяха успели да се качат във влака. Във въздуха се чувствуваше някакво необичайно вълнение.

— Влакът няма да тръгне — каза му един мъж със зачервени от високата температура очи. — На централната линия е станало произшествие, а линията Токайдо, кажи-речи, цялата била разкъсана. Преди малко чух на гарата в Уено, че линията Тохоку работела. Пък всички междуградски бързи влакове са спрени. Пътнически има по три на ден.

— Защо така?

— Питате ме защо — каза учудено мъжът. — Нима не знаете, че машинистите умират по време на пътуването и влаковете непрекъснато катастрофират. Още не е оправен пътят след една катастрофа, става друга. Поради опасността влаковете се движат едва-едва. И някой друг влак ги настига и ги блъска.

„След няколко минути ще замине извънреден влак за Офуна — екна високоговорителят на гарата. Гласът на говорещия беше прегракнал. — Няма изгледи за възстановяване на железопътната линия на запад от Офуна. По централната линия, на гара Хино в момента стана катастрофа…“

Тълпата се втурна към изхода. Виковете, стоновете се сляха с гласовете на служителите на гарата и се разнесе бучене:

— Ааа!…

Изведнъж отекна изстрел. Над тълпата се показа войник, който държеше димяща карабина, насочена към тавана. Тълпата за миг спря, а после се втурна в обратна посока. Някой хвърли бутилка от сок и тя улучи войника по главата. Каската падна и се показа загорялото, съвсем младо лице. Войникът леко се олюля, пребледня и отново хвана оръжието. Пак го насочи към тавана и стреля.

На осми юли по заповед на правителството бяха спрени всички търговски авиолинии. Поради внезапната смърт на пилотите и членовете на екипажа катастрофите бяха повече от дванадесет. Държавните железници, градският транспорт и извънградските линии работеха едва-едва. Но независимо че машинистите бяха винаги по двама, а за по-голяма сигурност влаковете се движеха много бавно, и това не можеше да предотврати злополуките. Навсякъде по пътищата горяха преобърнати коли. Шофьорите умираха зад кормилото. И тъй като нямаше кой да разчисти останките от изгорелите коли, пътищата постепенно бяха парализирани. Правителството прекрати продажбата на бензин, като по този начин целеше да нормализира движението. Сега главно транспортно средство станаха корабите. При тях опасността бе много по-малка, защото екипажът е голям, а скоростта на движението — ниска. Но възникна нов проблем — трудностите в пристанищата, затова движението през нощта беше забранено. Почти всички кораби се използуваха за транспортиране на стоки от първа необходимост и не превозваха граждани. В страната по чудо все още се поддържаше някакъв ред. Беше направо невероятно, защото се чуваше, че дори в Европа и Америка царяла анархия и хаосът, грабежите и паниката се увеличавали. В Япония такива прояви бяха незначителни и се изразяваха най-вече в сблъсъци между полицията, хората, които искаха да напуснат големите градове и да отидат в провинцията, защото смятаха, че там ще бъдат по-спокойни, и хората от провинцията, които не желаеха да ги приемат.

Лекарите най-после се увериха, че под названието „тибетски“ грип се крие някаква друга епидемия от непозната и наистина ужасна болест. Но сега трудно можеше да се създаде нова организация на медицинското обслужване. Две трети от специалистите вече ги нямаше и откриването на причинителя „ММ–88“, чийто механизъм за предаване на болестта беше неизвестен, стана безнадеждно. Но дори за късмет да го откриеха, какви ли мерки можеха да се предприемат? В Англия онези, които се занимаваха с бактериологичното оръжие и знаеха тайната, бяха починали в първата десетдневка на юни. По този начин както Япония, така и светът изгубиха шанса да узнаят за бедствието, което ги бе сполетяло. Безплодните, но героични усилия в това направление обаче продължаваха.

Опустошението настъпваше неумолимо. На 10 юни в няколко района на Япония се въведе режим на енергоснабдяването, а на следващия ден, 11 юни, режимът се въведе в цялата страна, като през деня беше спряно подаването на електроенергия за домовете. Поради това се вдигнаха цените на транзисторните радиоприемници и телевизорите. Във всички райони на големите градове бе ограничено и водоснабдяването, а на 14 юни бе спряно движението по всички железопътни линии. Вестниците, радиото и телевизионните станции отчаяно се стремяха да продължат своята работа. Вестниците, които само преди един месец излизаха сутрин и вечер и при това в обем от десетки страници, изпълнени с реклами и различни дребни съобщения, сега намалиха своя обем до осем страници сутрин и вечер. При това тиражът им бе съкратен наполовина, защото при доставянето им също имаше трудности поради намалелия брой на пощенските служители. Но все пак журналистите правеха всичко възможно непрекъснато да информират населението за създалото се положение. Като се започна от печатните органи, постепенно целият обществен механизъм загуби своя пищен външен блясък и се показа сухият функционален скелет, скелетът на тъй наречения екзистенц-минимум. Съобщенията, които пристигаха от всички краища на света, от всички райони на Япония, бяха отчайващи. И понеже всички падаха духом, бе предложено да се спре по-нататъшното издаване на вестници. Но журналистите се оказаха упорити. Те не само даваха информация и окуражаваха хората, но и вярваха, че сега вестниците играят изключително важна роля и независимо че се публикуват само песимистични новини, ако се спре тяхното издаване, хората ще изпаднат в пълно отчаяние. И докато те продължават да излизат, ще се създава впечатление, че „редът“ и „обществото“ съществуват, и това ще помага на хората, а вестниците ще се превърнат в символ на надеждата за оцеляване. Като живееха с тази почти инстинктивна вяра, журналистите, прекрачвайки труповете на колегите си, продължаваха своята работа.

„Япония сигурно ще загине“ — никой не изрече тези думи, но мнозина от журналистите, които бяха свикнали да мислят в по-широки мащаби, предчувствуваха най-лошото. Но както хората, които, претърпели корабокрушение, носени от вълните, биха предпочели да загинат, въодушевени от някаква идея, така сега и журналистите вярваха, че облекчават края на своите сънародници. И телевизията, и радиото също полагаха усилия да поддържат програмите. Макар че вече тридесет процента от местните радиостанции мълчаха и почти всички централни станции съкратиха своите предавания общо до 4 часа дневно, радиовълните продължаваха да се излъчват. Освен международните новини и новините от страната, радиостанциите непрекъснато предаваха развлекателни програми. Така както умиращият баща със сетни сили са мъчи да развесели някак своето детенце, което изстива до него.

В обществото, което от ден на ден обезлюдяваше, се разпространяваха най-различни религиозни учения. Хората се събираха в нечия къща и се молеха.

— Ние вършихме само лоши неща и ето че дойде краят на света. Всички ще изгорим в ада. Братя, ако се молим, ще се спасим.

И какво можеха да сторят те, освен да се молят. Навсякъде из страната димяха пожари и огънят пълзеше ден и нощ. Край пътищата, в къщите, по гарите, пред входовете на блоковете се търкаляха безброй тела, набъбнали и грозни. Дъждовете помагаха на червеите и бактериите и множество тела се бяха превърнали вече в скелети. Миризмата на трупове се носеше из градовете. Сянката на смъртта надвисна над страната. Жилищните комплекси се превърнаха в гигантски гробища. Около пясъка в градинките лежаха малки разложили се телца. Родителите на децата сигурно бяха умрели преди тях и сега нямаше кой да ги погребе. Трупове имаше навсякъде — и в колите, блъснали се в крайпътни стълбове, и по стълбищата, и по гарите, и във водата на оризовите полета.

Дванадесетмилионният Токио се превърна в град на мъртвите. Тук-там от вентилационните отвори лъхаше зловоние. То изпълваше целия град. Фигурите, които се движеха по улиците и които намаляваха с всеки изминат ден, бяха войници от силите за самоотбрана. Те продължаваха да изпълняват безполезната си задача. Когато вървяха из града, трябваше да си слагат противогази и с чудноватите гумени маски приличаха на дяволи. Отначало войниците вършеха работата си много внимателно, сякаш събираха трупове от бойно поле. Но скоро започнаха да не зачитат „общественото“ мнение. Изравяха дупки с багери и се залавяха с отвратителната си работа, която наричаха „тактика от Освиенцим“ или „бананова тактика“. Събираха труповете, струпваха ги на купчини, заливаха ги с бензин и ги подпалваха с огнепръскачки. Някога в пристанището на Кобе така изгаряли огромни количества банани, внесени от остров Тайван, където върлувала холера. Към покритото с облаци небе се вдигаше смрадлив черен дим. И гласовете на молещите се сякаш се сливаха с пращенето на горящите трупове.

Заваля пороен дъжд. Той започна да облива труповете и опустошената земя. Към 30 юни в цяла Япония бяха умрели осемдесет милиона души. Останаха още тридесет…

4
Южният полюс

— Изглежда, се е случило нещо лошо — промърмори Тацуно, който седеше до радиопредавателя в своята каюта. Тук имаше легло и малко бюро.

— Тая сутрин свърза ли се с някого? — обади се Йошидзуми иззад гърба му. Освен Йошидзуми в каютата бяха нахълтали още петима души от екипажа. Всички с нетърпение чакаха да узнаят подробности за положението в северното полукълбо.

— Вчера се чуваше някакъв шум от островите Фиджи, но връзката с Япония е лоша. — Тацуно захапа долната си устна, сякаш се молеше, и въртейки бавничко копчето на скалата, продължи да търси сигнали.

— JA7GK… — изведнъж се дочу силен глас с акцент. Всички се стреснаха, но после веднага се досетиха, че това бе радистът с прякор Ахав от австралийската база „Мосън“, която се намираше съвсем наблизо, и се разочароваха.

— Ало! JA7GK, „Джордж Кеплер“ — така се изговаряха позивните на японската станция, — хванахте ли нещо?

— Не. Връзката е лоша От вчера сме откъснати от всичко. А при вас?

— Сутринта в 5 часа и половина около две минути говорихме с един лекар от Уганда — чистият, ясен глас на радиста Ахав сега беше тъжен. — Изглежда, там е ужасно. В Централна Африка — така ни каза той — май всички загивали. И не само негрите. И лъвовете, и слоновете.

— И слоновете ли от грип?

— Сигурно! „Джордж Кеплер“, вие чухте ли за това? Върлува грип, а освен него още някаква непозната болест. Лекарят ни каза…

— Какво ви каза? Колко души са умрели приблизително?

— Каза, че не знае точно. Радио Кайро вече от 10 дни е замлъкнало. Прекъсната е също и връзката със Занзибар. Но според неговите предположения е пострадало половината от населението на земното кълбо.

— Половината?! — неволно извика Тацуно. — Един милиард и петстотин милиона души?! Какво означава „пострадало е“? Разболели са се? Или…

— Каза, че сигурно са мъртви… — гласът на Ахав беше отчаян. — А заболелите са повече от осемдесет процента от цялото население на земното кълбо. Можете ли да повярвате?

Всички, които стояха зад гърба на Тацуно, пребледняха, но не отрониха и дума. Вече няколко пъти бяха получавали подобна информация. Но въпреки това съобщението ги потресе.

— Този лекар май също е болен. Когато свърши, не каза дори „край“, а само едно „сбогом“. Е… — Ахав помълча малко.

Изведнъж в разговора се намеси малко носово, но на хубав английски радистът Франконе от френската база „Дюмон д’Юрвил“.

— JA7GK, сега хванах съобщение от Рио. Да ви го прочета ли?

— Какво се казва в него?

— „От радиолюбител от Рио. Навсякъде се издигат планини от трупове, токът е спрян, бушуват пожари, сред обезумялото население избухват безредици. Хората умират един след друг. В Рио са останали живи само около осем хиляди души. Съобщава се, че цялото население на Бразилия е загинало. Не може да се диша от нетърпимата миризма на труповете. В морето се изхвърлят безброй мъртви тела. Дойде краят на света. Амин. В Рио продължават пожарите. След малко батериите ми свършват. Нямам резервни. Жена ми се самоуби преди десет минути. Бог ни изпрати тази страшна болест, той иска да ни унищожи. Наоколо не се чува нищо, освен бушуващият огън. О боже, боже! Вземи ме при себе си. Амин…“

— Амин! — каза и Ахав, а после попита: „Джордж Кеплер“, дали работят още японските официални радиостанции? При нас в 13 и 15 часа слабо се чуваше Сидней.

— Връзката с международната станция е прекъсната — каза Тацуно. — Вчера в 14 часа установихме връзка с радиостанцията на базата. Май имат проблеми със зареждането на акумулаторите. Там сега могат да работят само осем души. Трима от тях били болни. Освен с тях не осъществихме друга връзка.

И Ахав, и Франконе замълчаха. Сред пукането на радиопредавателя долиташе воят на снежната буря, която постепенно утихваше.

— От 17 часа и 10 минути би трябвало да има връзка с Телстар 25^[20] — каза кратко Ахав. — Не ни остава друго, освен да молим космическата радиостанция на някоя страна да ни изпрати телевизионен образ. Е, край.

Ахав прекъсна връзката. Франконе също замлъкна. Петимата, които бяха слушали напрегнато, излязоха. Остана само Йошидзуми. Тацуно продължаваше упорито да изпраща позивни.

— Тацуно — обади се Йошидзуми. — Ти плачеш ли?

— Я ме остави — неочаквано рязко отвърна Тацуно и изведнъж се разрида. — Как мога да върша такива глупости — хълцайки, каза той. — Тези глупави разговори: „Няма да минат и два месеца и Япония ще загине, светът ще загине…“

— Тацуно — Йошидзуми сложи ръка на рамото му. — Слушай. Има някакви позивни.

Тацуно рязко се надигна и погледна апарата. През шума, който идваше на вълни, се чуваше някакъв глас. Той като че ли изричаше техните позивни, непрекъснато губейки се в шума. Понякога съвсем изчезваше.

— JA7GK… Ало! JA… K Тук е Кюсю…

— Станция QRZ ли е? — Тацуно усили докрай приемника и завика: — Ало! Тук е JA7GK!

— JA7GK — появи се тих глас, който долиташе едва доловимо по радиовълните. — Ало, JA7GK. Аз съм JA6YF.

— Кюсю е — извика Тацуно. — Ало, JA6YF, тук е JA7GK. Как ни чувате. Слушам.

— JA7GK. Тук е JA6YF. Как е ДХ^[21]. Слушам.

— Тук е JA7GK, DXFB.

Изведнъж от очите на Тацуно потекоха сълзи:

— Ало. JA6YF. От кое място на Кюсю предавате?

— Тук е JA6YF от… — гласът изчезна в шума и след това отново се появи — от Якушима. В цяла Япония не отговаря нито една станция. Ало.

— Тук е JA7GK, радист от базата „Шова“ на Южния полюс — продължаваше Тацуно, без да изтрива сълзите си. — Как е положението на Якушима и в цялата страна?

— За страната не знам. На хоризонта се вижда дим. Изглежда, на Кюсю има пожари. JA7GK, на Якушима вече са умрели около 90 процента от жителите. Има много самоубили се. Мнозина сега излязоха на крайбрежието и се молят.

Изведнъж радистът JA6YF страшно се закашля, кашляше ужасно, ужасно дълго.

— JA7GK, ало, чувате ли ме? На Южния полюс всичко ли е наред? Ало, моля повикайте…

— Ало!… Кого да повикам? — попита Тацуно.

— Някой лекар. След това предайте на радистите от всички бази. Моля, повикайте лекар, който да разбира английски. Свържете ме с радиста WA5PS… търся връзка с… WA5PS, той е учен… аме…

— JA6YF — почти викаше Тацуно. — Какво става. Не ни ли чувате добре? Ало? Ало? Тук е JA7GK.

— Изглежда, това е краят — гласът на радиста JA6YF стана мъченически. — Сърцето… Искам да предам нещо на WA5PS. Е, JA7GK благодаря за връзката. Тук е JA6…

От една точка на земята, отдалечена на повече от 19° географска ширина, от горещия, обрасъл с тропически криптомерии малък остров, се чу как от стола се свлече последният радист в Япония. Този звук прескочи повече от сто хиляди километра, прелитайки вода и земя, и стигна до далечния Южен полюс, като се предаде от високоговорителя, пред който бе седнал Тацуно.

— JA6YF — почти крещеше Тацуно. — Ало! JA6YF! Какво стана? Ало!

В това време в малка, грубо боядисана къщичка на един склон близо до пристанище Яку на остров Якушима един млад човек току-що бе издъхнал. Той лежеше до преобърнат стол. Пред него още светеше червената лампичка на стар модел високоговорител, поставен върху черен сандък, и заедно с шума оттам долиташе гласът на Тацуно…

— Ало!… JA6YF! Ало! Моля отговорете!

Но вече никои не чуваше думите му. Топъл ветрец повяваше от алеята с криптомерии. Скорпионът, който преди минута се бе излюпил от черупката си, пълзеше по бюрото. Една змия пропълзя пред стаята. Скорпионът полази по ръката на падналия младеж, но не заби жилото си в студената плът…

— Шт… — на Южния полюс, където цареше истинска зима, отдалечена с повече от 10 хиляди километра от юга, Тацуно напрегнато слушаше.

— Тихо. Нещо шуми.

— Сигурно са птички — каза Йошидзуми.

— Едва ли!

— JA6YF ни помоли да повикаме WA5PS — продължи Йошидзуми.

— Да опитаме. Да се обадим и на другите радисти.

— Може би този WA5PS ще ни предаде нещо важно?

— Добре — кимна Тацуно, съвземайки се. — Потърси Торикаи, той знае добре английски.

Тацуно започна да вика радистите от станциите на Южния полюс.

Скоро в модерната японска радиостанция, която се намираше в трети купол на базата „Шова“, се събраха ръководителите на японската научноизследователска група. След като се свързаха и с отговорниците на останалите групи — американската, английската, съветската и френската, започнаха спешно радиосъвещание.

Безжичната телефонна мрежа на Южния полюс беше завършена още през лятото. Тя свързваше всички бази. Временният транслационен център в западното полукълбо се обслужваше от американската станция „Макмърдоу“, а в източното — от съветската станция „Мирний“ и от австралийската „Дейвис“.

— Господа — чу се от говорителя леко носовият глас на командуващия американската станция на Южния полюс. — Извинете, че ви викам така неочаквано. Аз съм Джеймс Конвей, ръководител на американската група. Дали сега ще могат да се съберат ръководителите на всички станции?

Ръководителят на японската група Наканиши се наведе към микрофона, като че ли искаше да каже нещо. Обаче началникът на радиостанцията Камитани го спря. Защото от апарата се разнесе някакъв слаб глас, който бързо предаваше своите позивни. Някакъв глас се смесваше с шума:

— …5000 К. Приемам. Ало. Норвежката база „Модланд“.

— Да, адмирале, заповядайте — изкашля се вицеадмирал Конвей. — Обръщам се към всички ръководитети на станциите на Южния полюс. Темата на днешното съвещание е световното бедствие, епидемията, която обхвана нашите страни и петте континента.

— Готови сме. Окей — отново се чу гласът със силен акцент, несъмнено от станция „Мирний“.

— Извинете, трябва да уточним броя на хората, които ще участвуват в съвещанието — учтиво започна адмирал Конвей. — Имаме връзка с всички станции на Южния полюс. Налице ли е ръководителят на английската база „Шакълтън“ Бърнс.

— Присъствува — кратък, спортсменски отговор.

— Главният отговорник на съветската станция доктор Бородинов?

— До микрофона съм — пак прозвуча гласът със силен славянски акцент.

— Професор Бланшо от белгийската станция „Блейд“? Кинг, ръководителят на австралийската станция „Дейвис“? Капитан I ранг Блейн от новозеландската станция „Скот“? Професор Бьорнсен от норвежката станция „Модланд“? Професор Ла Рошел от френската станция „Дюмон д’Юрвил“? Капитан Лопес, представител на Аржентина на полуостров Палмър?

След като приключи проверката, адмирал Конвей продължи:

— Господа, причината за свикването на това екстрено съвещание е, че, както установихме, официалните връзки на всяка база със страната й са прекъснати напълно с изключение на Норвегия. Новозеландската и японската група успяват за кратко време да влязат във връзка със своите страни, но и това няма да е за дълго. Четиридесет процента от радиостанциите и предавателните устройства на всички страни по света все още продължават да излъчват, но никой не отговаря на нашите позивни. Няколко любителски станции, изглежда, също ще прекъснат скоро връзката.

— Южният полюс просто е забравен — каза английският представител с лека ирония.

— Не, помнят го, но за съжаление нямат време — каза с поверителен тон съветският представител доктор Бородинов — В моята страна станаха ужасни неща. Председателят на Върховния съвет и неговият заместник вече не са между живите. Аз не мога да повярвам, но при последната връзка ми съобщиха, че умрелите били сто милиона. Това е абсурдно. Всичко се преобърна, всичко се превърна в хаос. Не знам колцина са оцелели в моята родина. А дори и да има такива, ще можем ли отново да възстановим разрушеното?

— Както каза съветският представител — подхвана адмирал Конвей с тъжен глас, — трудно е човек да повярва в това, което става. Положението е ужасяващо.

— Най-важният въпрос е дали ще могат да оцелеят държавите — спокойно се намеси белгийският представител, професор Бланшо. — Но в края на краищата Европа ще оцелее.

— Адмирале — това беше гласът на треперещия от гняв професор Ла Рошел. — Френската станция преди другите загуби връзката си със своята родина. Ние не искаме да се надяваме напразно. Вие имате ли някаква достоверна информация?! Въобще какво става по света?!

Последва кратко мълчание. Шум. После отново се чу гласът на адмирал Конвей:

— Както вече е известно на всички групи, грип, който е започнал да върлува през март тази година най-напред в Азия…

— Но адмирале — прекъсна го Ла Рошел, — господа! Можете ли да си представите, че три милиарда и петстотин милиона души в света са измрели просто от грип. И при това само за три месеца!

— Преди около десет дни получихме съобщение, че в научноизследователския институт по заразни болести в Осло разбрали, че сегашната пандемия не е само грип, а непозната досега болест, която се развива успоредно с него. Това е главната причина — обади се професор Бьорнсен от Норвегия. — Както и да е — ужасна болест. По целия свят лекарските групи за борба с епидемията загиват, преди да са открили причинителя й.

— Каква е тази болест? Чума ли е?

— Не е толкова безобидна. Изглежда, се предизвиква от някакъв нов вирус, който по-рано не се е появявал на Земята?

— Възможно ли е съществуването на вирус, който за три месеца да унищожи човечеството?

— Вие не познавате силата на микроорганизмите — обади се доктор Бородинов. — При определени условия те могат да се размножават с ужасяваща бързина и да притежават невероятно действие. Капка млечнокисели бактерии при подходящи условия за едно денонощие може да произведе няколко тона млечна киселина. Лъжица ботулинови бактерии, които се използуват като бактериологично оръжие, може да унищожи населението на света. При това, както знаете, при големите епидемии хората умират не само от основната болест. В обществото възникват и други злини.

— Е — задъхано каза професор Ла Рошел, — тук, на Южния полюс…

— Да, ние сме затворени от ледовете и, с една дума, сме изолирани от света. Сега при нас е средата на зимата. Никой не може да приближи тук и вирусите не могат да проникнат. Дано да са вируси, които не издържат на студа.

— Съществува и друг проблем — обади се адмирал Конвей. — Вярно е, че Южният полюс се нарича „безвирусен континент“. При нас, на американската база, досега много стриктно се е спазвала хигиената. Но след половин година, когато настъпи лято, тук ще могат да проникнат и причинителите на болестта от северното полукълбо.

— А как тогава ще приемем плавателната база? — попита Бърнс.

— Това също е голям проблем — гласът на адмирал Конвей стана суров. — Може да се наложи ние тук, на Южния полюс, да живеем изолирани от целия свят неизвестно колко години.

Мълчание. Зад двойните стени на радиостанцията на базата „Шова“ бушуваше снежна буря.

— В случай на най-лошото — наруши мълчанието капитан I ранг Блейн, ръководител на новозеландската група — може би ще оцелеем само ние на Южния полюс.

— О, боже! — простена Кинг, ръководителят на австралийската група. — Сред тези ледове?!

— Аз вече допускам такава възможност — каза адмирал Конвей. — Всъщност ние почти не разбираме онова, което става по света, защото сме откъснати от всичко. Докато имахме връзка, получавахме информация по радиото. А сега с всеки изминат час положението се влошава. Сега сме в разгара на зимата. Още половин година всички пътища ще бъдат затворени от ледовете и ние няма да можем да се свържем с външния свят. Мисля, че трябва да уточним системата на съвместното сътрудничество на групите от всички страни, включително и по въпроса за карантината и снабдяването.

— Преди всичко снабдяването — обади се капитан Лопес от Аржентина.

— Да, така е. Положението е неясно, но очевидно ще трябва да поживеем няколко години на този континент. Как ще живеем? Ако се приеме, че можем да се изхранваме с пингвини и тюлени, е добре… За щастие САЩ, Съветският съюз, Франция и Англия са превозили тук атомни генератори. Така че електроенергията ще ни стигне за 3–4 години. Но какво ще правим с транспортните средства и другите машини? Трябва да помислим и как да използуваме залежите от каменни въглища на Южния полюс. Също и за рационалното оползотворяване на материалните ценности, които притежава всяка база.

— Всички може да се съберем и в една база — предложи доктор Бородинов.

— Да, така е. Господа, ние тук ще представляваме общество, което ще живее на континента, наречен Южен полюс, и ще бъде свързано с обща съдба. Обградени от ледовете, десетте хиляди души ще бъдат може би последните представители на човешкия род, а незначителният брой материални ценности, които притежаваме, ще станат последни ценности на човешката цивилизация. И затова отсега нататък трябва да живеем, като обединим нашите сили и си помагаме.

— Щом времето в района се подобри — за пръв път се обади ръководителят на японската група Наканиши, който не беше от приказливите, — ръководителите на всички групи трябва да се съберат някъде и да се проведе истинско съвещание. Налага се да помислим и за организацията, ако е възможно.

— Одобрявам — изрази съгласието си доктор Бородинов.

— Нека да донесат по възможност подробен списък на техниката, с която разполагат в базите, за да го прегледаме.

— След малко ще получим прогнозите на автоматичната метеорологична станция — каза адмирал Конвей. — До всяка база. Ще изпратим обща метеорологична карта, моля да се нанесат корекции. Закривам първото съвещание.

 

 

До предавателя в стаята на Тацуно младият лекар Торикаи, заместник-началник на здравната служба на базата „Шова“, записваше дългите изречения, изпращани от радиста WA5PS, и постепенно променяше изражението си.

Тацуно пренавиваше магнетофона и внимателно се вслушваше.

— Господи, странен човек е — промърмори Торикаи. — Иска да се съберат групите по здравеопазването и да проучим…

— Не, иска да се свържем с учените-микробиолози — обади се доктор Игучи, гледайки бележките на Торикаи. — Той говори за симптомите на заразяването с новия вирус, който се крие под жълтите стафилококи или бацилите на Майфел. Трябва да се свържем с всички бази, за да се съберат авторитетните микробиолози и те да направят изследванията.

— Доктор Бородинов се занимава с физиката на земното кълбо и освен това е известен учен в областта на биохимията и микробиологията — вметна Йошидзуми. — Бил е ученик на Опарин.

— Край — каза Тацуно и вдигна микрофона. — Ало. Обадете се. — Отговор нямаше. Но след няколко минути отново прозвуча гласът на радиста WA5PS и съобщението започна със същата фраза.

— Това е магнетофонен запис — досети се Тацуно, — WA5PS сигурно е вече мъртъв.

— Накрая искаше да ни предаде важна информация — Торикаи се изправи с мрачно лице. — Не знаем що за човек е бил… Но сигурно е бил голям учен…

 

 

Подводницата „Нереида“, снабдена с американски ракети „Поларис II“, спокойно лежеше на дъното на Северно море.

— Интересно — промърмори радистът Къртис. — Базата не отговаря.

— Дано само няма промени в заповедта, всичко друго е наред — каза капитанът на подводницата Маклауд с равен глас.

— Обаче — Къртис наведе глава — какво става с онзи ужасен грип. Преди един месец се разправяха невероятни неща. Казват, че имало планини от трупове.

— Да, в Гренландия — подхвана началникът на радиостанцията Слим. — Голямо нещо е да работиш в тази стоманена тръба.

— Дявол да го вземе. Точно сега в Маями е разгарът на сезона — обади се тихо Къртис и хвърли поглед към Маклауд, който стоеше гърбом. — А ние тук вече три месеца се задушаваме под водата. Каква е тази работа.

— Предпочитам да съм на Бермудските острови и да се гмуркам във водата — каза Слим със замечтан поглед. — Не е едно и също да седиш в тази „канализационна тръба“ или пък да си сам с някое момиче на острова… В лунна вечер да скочите голи във водата…

— Чисто голи… — Къртис преглътна.

— Я не говори такива неща.

Къртис обаче побутна лекичко Слим:

— Я разкажи… Наистина ли чисто голи?…

 

 

На морското дъно на около 2000 метра дълбочина сред морските водорасли дрейфуваше съветската подводница Т–232.

— Странно — промърмори капитан I ранг Зощенко, заместник-командир на подводницата. — Нещо странно. Щом се събуди капитанът, ще му съобщя.

— Ще вдигаме ли довечера плаващата антена?

— А? Да — каза Зощенко, — ще се посъветвам с капитана.