Сакьо Комацу
Денят на възраждането (3)

2
Първата седмица на април

През месец април в северното полукълбо идва пролетта, в южното — есента, а на Южния полюс започва подготовката за зимата.

— За кого залагаш? — машинният инженер Тацуно потупа Йошидзуми по гърба.

— Какво?…

— Как какво? Кого виждаш на първо място? Вече приближава краят на сезона.

— В лига „Пасифик“ — „Тоей“, а в „Централната лига“ — „Ханшин“.^[1]

Тацуно се усмихна и вписа нещо в бележника си. Той отговаряше за забавната и спортната страница във вестник „Новини на база «Шова»“. Притежаваше квалификацията на радист и затова винаги бързаше да узнае по радиостанцията вестите от страната.

— Е, какво ли ще стане с „Ханшин“… — рече той, пристъпвайки. — Тази година май че пак „Кьоджин“^[2] ще излезе начело.

Йошидзуми не се интересуваше от професионален бейзбол и изобщо не разбираше как стоят нещата там. Мислеше единствено за предстоящата подготовка за зимуване и за това, как трябва да монтира различните уреди за изследване на литосферата. Нужно бе навсякъде да се поставят и сеизмографи. Те имат автономно батерийно захранване и през цялата зима ще записват и ще пращат сигнали, благодарение на които ще могат да се узнаят много неща. Само че се налага бързо да се реши къде трябва да бъдат инсталирани тези уреди и да се извърши операцията по тяхното разполагане.

— Нищо ново ли няма? — тихо попита Йошидзуми, когато Тацуно вече се разминаваше с него. Тацуно държеше в ръка току-що напечатани на кана^[3] листи. Докато приемаше информацията по радиото, Тацуно ги бе печатал с една ръка.

— Няма нищо важно и съществено — отговори Тацуно, показвайки листите. — На общите избори правителството пак е извоювало победа. Ширят се грип и детски паралич. Освен това… аа, да, тази година се забелязват признаци на епидемия от кучешка псевдочума или поне нещо подобно…

— Кучешка чума ли! — разсмя се Йошидзуми. — Това някаква кучешка болест ли е?

— Да! От края на март в западната част на страната са заболели всички кучета и котки. Аз също имам три прекрасни ловджийски кучета. Какво да се прави, тревожа се за тях.

„Кучета ли“ — замисли се Йошидзуми неочаквано за своето куче. То беше някаква кръстоска с акитаину^[4], изобщо не лаеше и не се отличаваше с особен ум или смелост. Но с Йошидзуми се разбираха прекрасно. Бе доста остаряло и се движеше едва-едва. С удоволствие се приличаше на слънце. Странно, когато си спомни черния нос и влажните очи на това глупаво куче, в съзнанието на младежа изплуваха кучешката колибка и оградата до нея, старият покрив на родния дом, надничащ сред сливовата горичка, израснала на склона на един хълм, дребната, спретната фигурка на побелялата му майка. Той беше оставил кучето, наречено със смешното име Гомбе, на грижите на майка си и на племенника си — ученик в началното училище. Ако някой непознат му заповяда нещо, то ще се престори, че нищо не разбира и че е съвсем глупаво, и дори ще започне да прави точно обратното. И това лошо куче, освен Йошидзуми, слушаше само майка му и племенника му…

— Значи се говори, че имало кучешка чума — рече той. — Действително ли е толкова страшно?

Тацуно изведнъж прихна.

— Ето, виж датата във вестника! Първи април! — смеейки се, той размаха страницата. — Кое тук е истина, кое не е, опитай се да разбереш!

Но и след като Тацуно отмина, в съзнанието на Йошидзуми продължиха да витаят кътчета от родния край, нагиздени в пролетна премяна. Навярно сега на онзи стъпаловиден хълм са разцъфнали всички дървета, а вишните от двете страни на пътя, който води до потока, вече са се разлистили. Но вишните на хълма все още са обсипани само с цвят. И водата на потока тече чиста и прозрачна, и планината, и къщата са обгърнати от лека пролетна мъгла. Бледосиньото небе, ярките багри на прасковените дръвчета, пеперудите… Изведнъж на Йодшидзуми му се стори, че чува как топлият пролетен дъжд ромоли и оросява младите зелени тревички, израснали на необятната земя, но, естествено, всичко бе илюзия. През малките прозорчета на дъгообразния проход можеше да се види как навън безшумно, бавно над Южния полюс започва да се сипе сняг.

Йошидзуми пристъпи към малкия двоен прозорец, добре уплътнен и от двете страни със силиконова материя, и надзърна. Сутринта небето бе толкова ясно и чисто, та на човек му се струваше, че чукне ли го, то ще прокънти, а сега цялото се бе забулило от сиви облаци и падаше ситен като прах сняг, който неусетно се трупаше. Засега нямаше вятър, но по-късно, както често се бе случвало, вероятно щеше да се разрази и буря.

Зимата на полюса и пролетта в родните места — онази японска пролет, която може да стопли всяко човешко сърце, ако измериш разликата между тях в градуси тя е сто градуса, а ако я измериш в разстояние — повече от десет хиляди километра. И тъй пролетта е почти на противоположната страна на земното кълбо, точно под краката ти.

Един свят на летящи като снежинки вишневи цветчета; гъмжило от хора, дошли да се полюбуват на гледката; пролетно настроение, обзело големите градове; новия учебен срок и откриването на сезона на професионалния бейзбол — каква е в действителност връзката между онзи енергичен, обикновен свят и тукашния суров живот на почти безлюдния, безплоден континент, затрупан със скърцащ сняг и лед?

Освен малцината, които мислят и се безпокоят за шепата хора на полюса, колко ли процента от останалите сто милиона японци сега, в разгара на пролетта, се интересуват от тях? А колко ли хора четат статията, която се появява приблизително един път на две седмици във вестниците в раздела за научни изследвания и която разказва за живота на Южния полюс?

— Ех, хора — рече си Йошидзуми, удряйки леко по алуминиевите стени на прохода. Това, че дори през деня си мислеше за тези неща, се дължеше навярно на разстоянието…

Тъй като той си спомни и за кучето си, и за японската пролет, и накрая за жената, която така обичаше пролетта.

…Негова позната от детските години, неомъжена жена, която работеше като кореспондент и бе дошла непосредствено преди заминаването му, за да направи материал за вестника си. Истинска столичанка, с изискани маниери, с вкус, която обичаше безлюдните нощни ресторанти и шумните барове повече отколкото скитникът суровата природа тук.

„Даа, тя сега — разсеяно си помисли Йошидзуми — навярно си е облякла изискана пролетна рокля. Накичила се е с украшения и вероятно има среща с някой също така изискан столичанин в скъп ресторант. Йошидзуми? Аа, този, който замина за Южния полюс ли? Но дали и това ще може да си спомни за мене? Едва ли!“

И Йошидзуми, усмихвайки се горчиво на собствените си несвързани мисли, се отдалечи от прозорчето.

Да, така е. Хората са разделени един от друг много повече, отколкото биха могли да предположат. Действително международните средства за съобщения са обхванали всичко и тяхната мрежа се е разпростряла навред. Съобщителните спътници с лекота предават в Ню Йорк картини от живота в Европа. Само за двадесет и четири часа може да се прелети със самолет до столицата на която и да е държава. Огромни потоци от стоки текат от север на юг, от запад на изток и обратно. В крехката остъклена сграда на ООН представителите на повече от 90 страни ден и нощ обсъждат различни събития от четирите точки на света. Ако Франция направи стъпки за сближаване с Куба, в същия момент в Камбоджа неутралното правителство ще е свалено с военен преврат на десните сили. Дори и да идват от неофициални източници на Белия дом, слуховете, че митата в САЩ ще се вдигнат, водят до спадане на индекса на Доу^[5]. Ако митата в действителност се вдигнат, вие оставате без работа, но дори и да не се стигне дотам, най-малкото губите премиалните.

Ако сте в Роппонги^[6] в Токио, имате възможност да научите за вчерашните спортни победи на Дожърс, а ако живеете в Кайро, можете да узнаете още същия ден за земетресението в Аляска.

Но макар човечеството на XX век да живее сред мрежата на съобщителните средства и да може да научи за всичко, което се е случило по света, в самата информация съществува определен ред и структура и съществува опасност всичко, което не съответствува на тях, да не попадне в съобщителната мрежа.

Ако някоя сутрин намерите в клетката вашата здрава довчера пойна птичка паднала по гръб и вече изстинала, дали ще можете да свържете смъртта на любимката си с произшествието отпреди десетина дни, подробно описано във всички вестници — гибелта на Антонио Северини, кумира на момичетата по целия свят.

Не, това може би е безсмислен въпрос. Да вземем тогава друг случай. Узнавате, че след като вчера сте пийнали заедно с един ваш познат и сте се разделили с него, по пътя към къщи той се е качил в автобуса и още там, на стъпалото, внезапно е паднал и умрял. Разбира се, като осъзнавате тленността на живота и си припомните дружбата с този човек, навярно ще си кажете, че и вие самият трябва да се погрижите за своето здраве.

Но едва ли ще свържете тази случка с една кратка статия, отпечатана на втора страница на сутрешния вестник, статия, в която се говори, че в Тайбей^[7] се е появила странна болест — масова сърдечна парализа. Едва ли някой би помислил да направи такава връзка.

При това смъртта няма чак толкова голямо значение за обществото, както си мислите. Да оставим настрана убийствата и покушенията. Дори когато става дума за някой международно известен лидер, определи ли се краят му като „естествен“ — или „поради болест“, хората само леко свеждат глава, а после вместо причините за смъртта обсъждат кой ще заеме освободеното място, как ще се изменят нещата сега, с една дума, вниманието се съсредоточава върху „живата страна“ на въпроса. Когато смъртта не е насилствена, дори и да става въпрос за човек, държал в ръцете си ключовете на световната политика, просто се казва „това ни чака“ или „жалко, беше още млад“. Нещо повече, във времето на бурното цивилизоване на света за смъртта се говори като за нещо най-обикновено. Опитайте, вземете някой вестник и погледнете долу, в раздела „Новини“. Колко са там обградените с черно некролози — и то само тези, които съобщават за смъртта на една или друга известна личност само за един ден. А след това хвърлете поглед и по-нагоре. Катастрофите, пожарите, престъпленията — може да преброите и жертвите. Обърнете на другата страница, вижте статиите за войната в Югоизточна Азия^[8], за превратите, от данните там може приблизително да пресметнете броя на загиналите. Във всеки случай това ще са данни само за жертвите в един ден. Прибавете и броя на онези, умрели от старост или от болест, умножете всичко в световен мащаб. Искам да си представите и условията в изостаналите райони на горещия пояс, където няма нито болници, нито лекари. А в развитите страни сърдечните болести, дължащи се на нездравословния начин на живот, и ракът, причинен от замърсяването на въздуха, станаха новите гибелни болести на цивилизацията. От цялото население на Япония, наброяващо около сто милиона души, всяка година умират близо осемстотин хиляди човека — жителите на един голям град — административен център. От няколко милиарда души, които живеят днес в целия свят, всяка година умират 50 милиона — населението на Англия.

Такъв е човекът. Когато от средата на месец март до април тази година в известния оризодобивен район — Ломбардската равнина в Северна Италия — започна масово измиране на полски мишки, това се обсъждаше само в страната. В Япония само в един вестник на селскостопанска тематика се появи съобщение в раздела „Вести от чужбина“. Там се казваше, че „река По е препълнена с плаващи по течението трупове на мишки“, но и тук имаше малко преувеличение.

Обаче малко по-късно в същата рубрика дори не бе споменато за забелязаното подобно масово измиране на полски мишки от Вроцлав до Познанската равнина. Щом хората в Северна Италия чуха за смъртта на мишките, веднага си спомниха за страшната чума. Както е известно, в прочутия „Декамерон“ Бокачо описва Флоренция, най-нещастния град през 1340 година, когато се развихрила страшната чумна епидемия, отнела живота и на близо 25 милиона Души в Европа — една четвърт от населението на континента по онова време.

Съответните здравни служби в Северна Италия успокоиха духовете, като публикуваха съобщение, че епидемията явно се разпространява само сред полските мишки и че не е опасна за хората.

Но в същата тази Италия никой не можа да свърже смъртта на полските мишки и факта, че в Алпите, при изворите на река По, върлува непознат досега мор сред селскостопанските животни — овце, кози и крави. Колко ли пастири простенаха: „Ех, свърши се вече с овчарството, трябва да се ходи в града!“

„Овцете ми, без да са били болни, без да са яли някаква отровна трева, изведнъж подгъват крака и издъхват! — би добавил друг. — Днес загубих повече от двадесет глави. Без съмнение това е работа на сатаната.“

Болестта по животните в Швейцария и Австрия, странното измиране на добитъка в Холандия, Германия и Франция привлече вниманието на ветеринарните служби в страните от Общия пазар едва към края на месец април. Обаче при първоначалните изследвания не бяха открити симптоми на вече известните болести като холера по говедата и птича чума. Във всеки случай до средата на април тези проблеми се разискваха само в страните от Общия пазар и при това главно от стопаните животновъди. Същата болест, разпространила се сред овцете на Австралия и млечните и месни породи говеда в Югозападната част на САЩ, поради неголемия брой на случаите още не се бе превърнала в сериозен проблем.

Ала в замяна още от средата на месец март в Южна Америка, Европа и Централна Азия възникнаха проблеми, свързани с грипа и детския паралич. Колкото и странно да изглежда, но такива болести като грипа, детския паралич и чумата, които бяха ограничени в района на Централна Азия, т.е. подножието на Хималаите, постепенно започнаха да простират своите черни криле и на Изток, и на Запад. В началото на април пострадали от първите две вирусни заболявания имаше в Хонконг. А от Хонконг до Япония ден и нощ сноват кораби и самолети.

3
Втората седмица на април

— Госпожо! — извика завеждащият отдел „Общество“ във вестника. — Нали отивате към Акасака?^[9] Ако ви е удобно, бихте ли се отбили в Министерството на здравеопазването да научите нещо за сегашната епидемия от грип и детски паралич?

— Това пък какво е? Аз се занимавам с култура — извърна глава Норико.

— Е, нали преди това работехте по здравното застраховане? — сви устни завеждащият отдел „Общество“. — Моля ви! При нас двама млади излязоха от строя. Единия го блъсна кола, а вторият отишъл на ски и там си строшил крака.

— А Таме сан?

— Неговата командировка в Кансай^[10] е продължена. Ще се върне чак довечера със самолет. А в страниците за моята рубрика има още малко място. И тъй като няма нищо друго ново, ще мине и вестта за епидемията от грип.

— Не избързвате ли? — поклати глава Норико. — Епидемията е все още само в Тайван.

— Не, стигнала е до Хонконг и скоро ще дойде тук. В северната част на Кюсю вече се забелязват масови заболявания. При това тази година ще бъде година на епидемиите. Така се говори.

— Колко неприятно — нацупи се Норико, — времето от ден на ден се оправя и пак грипна вълна!

— Моля ви — може само четиридесет реда. Ако има нещо по-интересно, обадете се по телефона.

Навън беше топло и слънчево, пролетният вятър вдигаше вихрушки прах по паважа. Хората, вече с по-леки дрехи, бързаха, радвайки се на слънчевите лъчи.

Отвратително. В ясното време изгорелите газове от колите се издигаха към небето и при тази гледка Норико се намръщи. „Пак ли грип, аз съм податлива към простудни заболявания.“

Тя си спомни как преди няколко години боледува тежко от грип. Главоболие, хрема, кашлица, треска с 40° температура. И лекарствата, и инжекциите с антибиотик, нищо не помогна. Цели десет дена лежа.

Когато си помисли за мъките през онези дни, сърцето й се сви с тъгата на самотника.

„Толкова прах! — Норико затвори прозореца на колата и все така намръщена, задържа дъха си. — Отгоре на всичко и тези бензинови изпарения. Говорят, че смогът в големите градове е причината за белодробния рак, но колкото и да вдигат шум, нещата не се променят. Май че светът изобщо не е напреднал.“

Тъй като имаше още време, докато отиде в Акасака, тя се отби първо в Министерството на здравеопазването и поиска среща със специалиста, от когото по-рано често бе вземала интервюта.

— А — усмихна се той, обръщайки към нея бялото си лице с тънки, нежни черти — досущ като на ученик. — Пак си се върнала на старата работа?

— Днес е извънреден случай — отговори Норико, — дошла съм да поговорим за грипа и детския паралич.

— Аа, за това ли — рече специалистът, сякаш ставаше дума за нещо съвсем маловажно. — Заразата вече е в Токио. В Шинагава^[11] има четирима болни.

— Болни от какво?

— От детски паралич, а грип се е появил на остров Кюсю.

— Какви мерки сте взели?

— За детския паралич имаме подготвена жива ваксина, но за грипа работата е някак…

— Какво е това „някак“? Работата си е работа…

— Да, но трябва да установим точно какъв тип е вирусът на сегашния грип — специалистът криво се усмихна. — Дали е грип тип А, дали грип тип Б, още не сме изяснили. Този път се разпространява много бързо…

— А не може ли да се подготвите и срещу двата?

— И от това може да няма полза. Вирусът е устроен много просто и лесно се изменя. Може да се каже, че се изменя още докато се разпространява епидемията. Спомняш ли си голямата грипна епидемия през 1957 година?

— Аа, „азиатския“ грип ли!

— Да. Той не беше нито тип А, нито тип Б. Беше някакъв нов тип и го нарекохме „Токио А–57“. Заради това беше много трудно да се изработи ваксина. И сега в университета в Кумамото^[12] се правят изследвания за вируса на грипа. В института за кръвни изследвания също се занимават с това.

— Май че цената на яйцата пак ще се вдигне — кисело рече Норико. — Въпреки че сега, в началото на пролетта, би трябвало да поевтинеят…

— Пролетните грипове трудно се лекуват.

— „Азиатският“ грип не върлуваше ли също по това време?

— Да, тогава, за да подготвим 500 литра ваксина, купихме 3 милиона и 200 хиляди яйца. Ваксина, ваксина, но да се приготви тя изобщо не е лесно. В яйцето трябва да се посеят различни култури и докато се приготви ваксината, са нужни сто дни. Е, сега възможностите ни за производство нараснаха, но дори и да използуваме всичките мощности на Япония, дали ще стигне и за една трета от населението…

— Петстотин литра ваксина, това за колко човека ще стигне?

— За 500 хиляди възрастни… — специалистът забарабани с пръсти по бюрото. — Болните от „азиатски“ грип бяха 5 милиона.

— Значи искате да направите от нищо нещо — наведе глава Норико. — Но ако е така, ако е грип, за да се спасим от смъртта, трябва да набавим колкото се може повече аспирин.

— Без шеги — специалистът се намръщи. — Как може да говори така човек като тебе, който е запознат със здравеопазването. Смъртността при грипа се мени през различните години. Особено сред старците и децата, чиито съпротивителни сили са слаби. Пък и при възрастните трябва да се внимава — за сърдечно болните или пък за тези, при които се появяват допълнителни усложнения като пневмония. Ето, при А–57 също имаше голяма смъртност.

— Я не ме плаши — Норико запали цигара. — Питали са ме дали не съм болна от Уилсънова болест на сърцето, а аз не знам що за болест е това…

— Добре е да внимаваш — пошегува се лекарят. — Този път грипът идва заедно с детския паралич и ако получиш някаква смесена инфекция, ще стане страшно.

Норико му подаде кутията с цигари, но той отказа с глава.

— Оставих ги — обясни той. — Ти нали също беше ги отказала?

— Щом престанах да работя в здравната рубрика, веднага пропуших пак. — Норико се засмя високо. — Освен това и шумът, който бяха вдигнали около белодробния рак, нещо позатихна…

— Ако средствата за масова информация пишат само за това, ме им стане трудничко. Ти знаеш — пошумят малко и после всичко бързо се забравя. Излиза друга главна тема и старата поизбледнява, само някои неща продължават да се публикуват.

— Но нали говорят, че в Щатите най-сетне открили някакво специално лекарство против рака?

— А, да, в „Кетлинг“, нюйоркския Център за борба с рака, са изнамерили някакво средство — отговори специалистът с безразличие, сякаш ставаше дума за нещо незначително. — Сега обаче се правят проби — не е ясно нито колко време трябва да се употребяват тези лекарства, нито страничното им действие. Най-малко още две-три години трябва да се внимава.

— Чудесно, писано ми било да живея дълго… — Норико се надигна. — Ще се излекувам и от рак, и до сто години ще доживея, и на Марс ще отида.

— Тръгваш ли си? — попита лекарят с леко съжаление. — Почакай, имам още нещо интересно.

— Какво?

— Още не са направени ясни заключения, но в последно време расте така наречената „внезапна смърт“.

— „Внезапна смърт“ ли? — Норико замислено наведе глава. — Е, това не е ли нещо от много отдавна? Говореше се, че напълно здрави хора внезапно умират нощем.

— Да, дължи се на преумората при по-заетите хора, нещо подобно на парализа на сърцето на нервна почва. И тази пролет рязко нараснаха подобни случаи.

— Пак ще дойда. А сега трябва да вървя — Норико кихна. — Ах, отвратително! — Тя изтри носа си с кърпичка. — Дойдох, само чух за грипа и вече се заразих.

— Свръхчувствителна натура си.

— Слушай — Норико се обърна на прага. — Измислили сме лекарство срещу рака, осъществяваме телевизионни предавания в световен мащаб, а срещу някакъв си грип не сме намерили защита, какво е това?

— Такъв е светът. Въпреки че изпращаме ракети и до Марс и изразходваме толкова средства, как мислиш, колко процента от населението на Земята е осигурено с медицинска помощ? В Непал върлува едра шарка. — И специалистът с ирония добави: — Ако се отделят само половината от военните разходи, които се правят всяка година, каквато и епидемия да избухне, ще покажем, че можем да я спрем.

Когато излезе навън, журналистката имаше чувството, че навсякъде гъмжи от вируси. И при грипа, и при детския паралич заразата се предава по въздуха. Мухите, комарите и мишките — защо тези малки животинки, които разпространяват болестите, не изчезнат? Ала топлите лъчи на пролетното слънце и мисълта за интервюто в луксозния хотел бързо я накараха да забрави тези ужаси. За да се успокои съвсем, тя се обади по телефона и предаде информацията за грипа, а после се отправи към хотела на срещата с прочути културни дейци от Кансай.

Късно през нощта, доста пийнала, Норико се върна в квартирата си, която бе недалече от центъра на града. Докато се качваше по стълбата на втория етаж, тя чу тихо скимтене. Беше толкова тъмно, че мракът сякаш ставаше осезаем. Норико отключи и тъкмо се канеше да влезе в стаята, когато нещо дребно зашава по пода. Присвивайки помътнелите си очи, Норико впери поглед в неясното мърдащо петънце и от гърлото й се изтръгна остър писък. Страшно пребледняла, тя с трясък хлопна вратата и побягна към телефона. След като звъни дълго, от отсрещната страна вдигнаха слушалката и на Норико й олекна.

— Аз се върнах — рече тя.

— Какво се е случило? — обади се с пиянски глас телевизионният директор, с когото току-що се беше разделила.

— Моля те, ела веднага! — отговори Норико, потискайки повдигането, което стигна до гърлото й.

— Какво има, какво се е случило?

— Бързо… — след последната дума тя вече не сдържа стона си.

— Ей! — изненадано извика гласът отсреща. — С една дума, ка…

Норико окачи слушалката и се подпря на стената… До стъпалата върху килима беше това нещо. Даже две…

 

 

— Нищо и никакви си мишки — усмихна се мъжът.

— Но аз не мога да ги търпя, при това са мъртви, виж — умрели са.

— Ти слагала ли си отрова за мишки? — попита мъжът, отваряйки капака на шахтата за смет.

— Измий си ръцете! — извика Норико. — Отгоре на умивалника има крезол, извинявай, но не би ли поръсил тук и там?

— Много си чувствителна — засмя се гостът, докато изпълняваше молбата й.

В стаята замириса на болница.

— Е… — огледа се той, триейки ръце в панталона.

— Благодаря ти за помощта. Почакай малко… — Норико свали палтото си.

— Ще пийнеш ли чай… Или по-добре бренди? Да го опиташ?

Мъжът смутено и неловко седна на стола.

— Може да пийна.

Беше тиха пролетна нощ. Чуваше се само тиктакането на часовника.

Норико постави на масичката бутилка и две чаши. На себе си сипа вода във висока чаша.

Звукът от изливащата се вода и звуците от отварянето на шишето ясно се откроиха в нощта. Те бяха подходящ фон, а и удобен повод да се подхване разговор.

Двамата бяха седнали един срещу друг и мълчаливо вдигаха чашите. Мъжът усети как острият аромат на алкохола го щипна по ноздрите и кихна.

„Грип!“ Норико се вцепени. „Грип…“

Изведнъж някъде започна да вие куче. Вой, който навяваше отчаяние и скръб… О-ооу, ооо-оу!…

— Отвратително — без да иска измърмори Норико. — Отвратителен вой…

— Свършва-ам, свършва-ам! — Засмя се мъжът. — Това не беше ли от Хагивара Сакутаро^[13]?

Изведнъж проточеният вой секна.

— Умря! — Норико стисна чашата. — Това куче умря!

— Едва ли… — мъжът вдигна вежди. — Какво става тази нощ с тебе?

— Чу ли, изведнъж спря да вие. Различаваше се от обикновения кучешки вой…

Мъжът вдигна чашата и като че ли нарочно погледна ръчния си часовник:

— Един часа през нощта.

— Виж… — Норико стисна здраво облегалките на стола и без да поглежда към мъжа, рече:

— Не се връщай… остани тук… страх ме е.

Той я изгледа бавно, сякаш предчувствуваше нещо или пък я преценяваше. След това също тъй бавно стана, заобиколи масата и седна до нея, поставяйки ръка върху рамото й. Норико трепна.

„Макар че се страхува от мишки, май разигра театър, като ме извика тази нощ — помисли си мъжът. — Стара мома, ако не излъже нещо, няма да има с кого да спи. Давай, давай…“

Норико хвана мъжа за ръката. Суха, безчувствена ръка — този директор нищо не струва. Допреди малко се тревожеше, а сега я гледа със самодоволна физиономия, с вид на покорител на женските сърца, който й прави благодеяние. Но дори и да е така, тя бе доволна. В сърцето й се впи някакво предчувствие, някакъв първобитен ужас.

„Страх ме е… — помисли си неволно Норико, — мишките, кучешкият вой, нощта с бледата луна — когато надвисва бедствие, когато дъхът на някаква епидемия струи от тъмнината, така се притискат един към друг мъжките и женските животни. Този, който е тук, не е телевизионният директор — голокожо животно без муцуна, а самец.“ А от дълбините на съзнанието й на цивилизован човек се надигаше предчувствието на самката, предчувствие за беда, която приближава…

„Трепериш ли… — каза погледът на придобилия добро настроение мъж. — Не се бой, в близките няколко години ще се грижа за тебе.“

„Прегърни ме силно… — мислеше си Норико, склонила глава на гърдите на мъжа. — Глупак! Не искам да се бавиш… само силно ме прегърни и ще престана да треперя…“

В спалнята мъжът откри снимка на поставка.

— Чия е?

— А, тази ли? — промърмори Норико, забелязвайки интереса на мъжа. — На един човек, който сега е на Южния полюс…

Мъжът изсумтя и понечи да обърне снимката.

— Не пипай! — извика Норико изпод тялото на мъжа.

— Това възлюбленият ти ли е?

— Не, просто приятел.

Когато нощта започна да избледнява, Норико изплашено отвори очи. Чаршафът се бе усукал и двете й рамене бяха голи и ледено студени.

„Що за глупост“ — помисли си тя, спомняйки си за нощта.

Безсрамно голият гръб на мъжа беше точно пред очите й. Норико сви устни и напрягайки рамене, се повдигна.

Ужасът още беше там. Едва доловим мирис на крезол в стаята, празнота в стомаха, свиване на сърцето, стягане под лъжичката — и ужасът започна да изплува, подобно на студена смърт.

Изведнъж я обзе нов ужас. Не се чуваше дишането на мъжа, той бе изстинал и лежеше неподвижно, като умрял.

„Освен това се разпространява и «внезапна смърт»“… — спомни си Норико…

Ако е умрял на това място, в този вид, в нейното легло… — и като си припомни, че този мъж има жена и деца, тя потрепера.

— Хей! — решително бутна тялото и главата на мъжа се свлече от възглавницата. За миг сякаш заляха Норико със студена вода. „Едва ли…“

— Ее… — изстена мъжът. — Остави ме да поспя още малко.

— Връщай се вкъщи! — вече успокоена, Норико леко побутваше мъжа от кревата. — Връщай се, без да те види някой. Развиделява се!

Мъжът, мърморейки, се надигна. Свъси вежди и започна да се оплаква от главоболие.

На излизане каза с тон на вече отдавнашен любовник:

— През деня ще ти позвъня в службата.

„Страшна глупост се получи“ — помисли си Норико. Бе се загърнала с чаршаф и се подпираше на вратата. Да се среща с този безчувствен, самодоволен мъж, когото тя не може да търпи. Ако му откаже, вероятно ще раздрънка на онази мръсна компания… какво да направи? Нали ще й се обади през деня по телефона. Да, нейна си беше вината, обаче действително толкова се бе изплашила тази нощ… Просто ще избяга от работа и той няма да я намери…

Но не се наложи да бяга от работа. Мъжът така и не позвъни въпреки обещанието си. Като се връщаше с колата си от квартирата на Норико, той направи фатална грешка при кормуването и загина…

4
Втората седмица на април (продължение)

Рано сутринта на 10 април Том Уос, надзирател в птицефермата „Фил енд Фил“, намираща се недалече от Канзас Сити, откри, че шест пуйчета от седма хранилка на седми корпус са паднали на пода и дишат тежко.

— Ах, ах… — промърмори Том Уос. — Без да дочакат и Великден, ще предадат богу дух.

Отваряйки мрежестата врата, Том Уос тръгна сред пуйчетата, които писукаха и се блъскаха в краката му, и вдигна шестте болничета.

— Преяли са и сигурно ги болят коремчетата. И какво? Да ги дам на ветеринаря да им бие инжекция и да влязат в карантинното отделение ли? Или да ги опека? Ще бъдат вместо великденска пуйка.

В този момент едно пуйче изпърха, като че умираше. Другите дишаха тежко, едва-едва отваряйки клюнове. Том Уос ги хвана с дебелите си пръсти за крилцата и рече:

— Ех, толкова сте слаби, че и за ядене не ставате. Ще питам ветеринаря…

Изведнъж Том Уос се втренчи. В ъгъла на хранилката забеляза паднали още две пуйчета. Взе болните и се приближи.

Тези двете бяха вече мъртви. Том силно се развълнува, като си припомни, че сутринта на излизане, до живия плет видя останки от гълъб. Тогава си помисли, че е бил нападнат от куче или котка, и не обърна внимание, обаче…

Щом излезе от хранилките, срещна своя млад колега — рижия Уили Поткин, който, задавайки се откъм инкубатора, записваше нещо, без да се спира. Лицето му бе угрижено.

— Уили — извика Том. — Какво се е случило? Какво има?

— Тази сутрин количеството на излюпените пуйчета рязко е спаднало — рече Уили, по чието луничаво лице се стичаше пот. — Напоследък се забелязваше известен спад, но тази сутрин не са се излюпили повече от една четвърт. А пък и тези, които се излюпиха, имат много странен вид… Мисля да извикам доктора да ги види.

Щом зърна пуйчетата в ръцете на Том, Уили замига:

— Ще си имаме неприятности… — промърмори Том и също ги погледна. Те нямаха сили дори да изписукат. — Виж, още едно умря.

— Има и пуйчета с диария — мрачно отговори Уили. — По-бързо да викнем доктора.

— Рано е, той сигурно още спи — почти изстена Том.

— Ей, Том, ти отглеждаш птици от доста време, нали? Какво мислиш, че е това? Пак ли чума по кокошките…

— Не, малко се различава — каза Том, гледайки пуйчетата. — Сега може да се размине. Първо, те нямат температура…

— Ще отида да позвъня по телефона — рече Уили и погледна часовника си. — Рано е, но какво да се прави.

Уили се запъти към административната сграда, а Том галеше пуйчетата, за да ги накара да писукат.

— Ще се моля на господа!… При това положение за Великден няма да стигнат яйцата. — Том силно кихна.

— О, мили боже! — простена той, изтривайки носа си с опакото на ръката, в която държеше пуйчетата.

— По дяволите!

Тази сутрин само в околността на Канзас десетина ветеринарни лекари бяха събудени рано-рано от собствениците на птицефермите. Фактът, че това се случи около 10 април, беше невероятно съвпадение.

— Псевдочума по кокошките ли? — ядосано каза ветеринарният лекар, когато собственикът на птицефермата го осведомяваше по телефона за болестта.

— Мислите си дали не е „болестта от Нюкасъл“? Що за глупост! Всички мои познати собственици на птицеферми са длъжни да слагат ваксина във водата на пилетата. Някаква нова болест е.

Щом остави телефонната слушалка, лекарят прокара ръка по дрехата си и отново придърпа телефона, за да набере номера на Института по ваксини за домашни животни.

Старецът Ли Сюи Лао, който живееше в селцето И Хан, разположено в оризовия пояс, недалече от град Йенчоу, провинция Цзянсу в Китай, винаги ставаше много рано. Беше прехвърлил осемдесетте, но сам не знаеше точния брой на годините си. Старецът вече бе съвсем изнемощял и почти не чуваше. За да не пречи на жена си и внука си, който беше член на селсъвета, той сядаше пред къщи и се отдаваше на единственото си удоволствие — да пуши, придремвайки.

И този ден — 10 април, старецът стана още по тъмно. Запали лампичката пред таблиците с имената на своите предци и като държеше още незагасналия въглен, излезе на прага. На изток небето постепенно изсветляваше. Над залетите с вода поля се надигаше млечнобяло утро и подобно на нарисувана с въглен картина започнаха да се очертават съседните къщи и плачещите върби.

„Вече е пролет — помисли си старият селянин, всмуквайки дълбоко тютюневия дим. — За старците пролетта е благодат, за старците дори лятото е студено… но щом е пролет, всичко ще се оправи.“ С треперещи ръце Ли Сюи Лао натъпка пак луличката, вдигна тясната си брадичка, обрасла с редки косми.

„Светът става все по-добър. Ето внукът се издига. Дори и гладът не е толкова страшен, и война няма. Лека-полека светът става по-добър. И сигурно ще видя лицата на моите правнучета…“

В този миг старецът забеляза, че нещо бяло се движи в рекичката пред него — една от многобройните рекички, които проблясваха нашир и длъж из полето. Течението й бе спокойно и толкова бавно, че не можеше да се разбере накъде отива. И там също тъй бавно плаваше нещо бяло.

— Какво е това?

Старецът бе оглушал, но зрението му се бе запазило. Той се втренчи в бялото петно. Изведнъж от мъглата изплува и друг предмет със същата форма. Скоро едно подир друго започнаха да се появяват все такива петна. Старецът се изправи. Лулата се изплъзна от ръцете му. Той се огледа и после тръгна към къщата. Влезе, падна на колене пред будисткия олтар и заплака.

— Татко, какво става? — чу плача снаха му, която току-що се бе събудила и разтъркваше очи. — Какво, става? Случило ли се е нещо?

— Лошо, много лошо! — отговори старецът, плачейки като дете. — Много лошо, много лошо нещо. Аз исках да поживея повечко и да погледам този свят, който става все по-добър. Да си хапвам вкусни ястия, подходящи за старите ми зъби. Исках да видя как ще се оженят моите внуци, исках да видя личицата на правнучетата си… Обаче това няма да стане. Лоши неща се задават. Усещам го.

— Какво се е случило? — събуди се най-сетне и внукът му.

— Патиците, всички са умрели… плават по течението — посочи старецът навън, като продължаваше да плаче. — Аз знам. Това е знамение, предупреждение, че ще се случи нещо лошо. Нещо по-страшно дори от това, когато японските войници взеха другия ми син. Аз знам…

Внукът му, облечен в работническа куртка, пъргаво изскочи навън и след минутка се върна.

— Действително! Татко! И в къщата на Ван, и в къщата на Чжан Си се вдига страшен шум, и у нас има умрели.

— Всичките ли?

— Повече от половината са още живи, но и те май са болни.

— Какво ли им е станало? — поклати глава синът на Ли Сюи Лао. — Нали вчера нищо им нямаше…

— Аз отивам в съвета. Бързо отделете болните патици!

— Лоши неща ще станат — старецът повиши глас, без да спре да плаче. — Това е предзнаменование, аз знам.

— Предзнаменование, няма такова нещо — святкаше с очи внукът. — Пак е работа на американския империализъм. По време на корейската война тези типове хвърляха от самолетите заразени насекоми и мишки. На североизток посипаха бактерии на различни болести. В Лео Дун и в Ляо Си мнозина умряха от гнойна пневмония.

— Лоши неща ще стават — старецът още плачеше. — Въпреки че сега светът е в мир, пак ще стават ужасни неща.

Внукът му изхвърча като куршум навън. Снахата бързо излезе, за да огледа патиците. В тъмната къща остана само старецът. Застанал на колене пред светилника, той продължаваше да плаче.

Три дни по-късно новата епидемия по домашните животни връхлетя със страшна сила и остров Кюсю в Япония.

От началото на втората седмица на април „тибетският“ грип (започнаха да го наричат така, защото се предполагаше, че заразата е тръгнала от този район) се превърна в световен проблем. Тъй като инкубационният период беше изключително кратък, стана ясно, че силата на заразяване бе огромна. Сравнително бавните темпове на разпространение при появата му през февруари до средата на март придобиха главоломна скорост.

Сред микроорганизмите със структура, приличаща на вирусите, подобно бързо изменение в темповете на разпространение на заразата е възможно, макар и не в такива размери, както в настоящия случай. Да разгледаме явлението, наречено „смяна на поколенията“. Нека вземем разпространението на „обикновения“ вирус на грипа — типа А. От 1945 до 1949 година (тогава хората по целия свят нямаха почти никакъв имунитет) болестта отначало премина през Европа и предизвика локални епидемии, които не бяха толкова сериозни. А през 1948–1949 година той се разпространи в Централна Европа, оттам през 1950–1951 премина в Северна Европа, в Скандинавския полуостров, а след това в Англия, придобивайки взривообразен характер. Може да се предположи, че отначало вирусът тип А не се е бил приспособил напълно към човешкия организъм, но тъй като заболяването се повтаряше, приспособимостта му бе нараснала и епидемията избухна като истински взрив.

По тази причина в първата половина на месец април и епидемията от „тибетски“ грип стана сериозен въпрос. По това време районите на заразяване се разпростряха на запад до Анкара — столицата на Турция, на изток обхванаха Сингапур и стигнаха до Хонконг. И тъй, вирусите на „тибетския“ грип, разпространявайки се по международните пътища, бяха хвърлили „семена“ по целия свят.

От доклада за случая в едно училище в Бомбай се изясни изключителната краткотрайност на инкубационния период — от група с един заболял сутринта до вечерта всички бяха заразени от грип. Инкубационният период бе само десет часа! Досега се смяташе, че най-кратък инкубационен период — 24 часа, е притежавала голямата грипна епидемия през 1918–1919 година. Но обикновено и той бе около четиридесет и осем часа. Сега изключително краткият инкубационен период свидетелствуваше за огромната сила на размножаване на вируса, а следователно и за огромната му заразност. Това означаваше, че за разлика от другите видове грип, които се повтарят всяка година в едни или други размери, сега бе налице съвсем нов вид, за който човечеството нямаше имунитет.

Когато хората четяха съобщенията за епидемията от новия вид грип, в съзнанието им изплуваха тревожните спомени за двете големи грипни вълни през този век. Първата, от така наречения „испански“ грип, бе през 1918 — последната година на Първата световна война, а през 1957–1958 година бе втората — от „азиатски“ грип, предизвикан от вирус тип А. Но тъй като вече малцина си спомняха ужасите на „испанския“ грип, повечето се сещаха за „азиатския“ грип, при който процентът на заболелите бе голям, но смъртността не бе чак толкова висока. И тъй, като четяха за „тибетския“ грип, хората се тревожеха, но не се страхуваха.

Обаче в това време в Световната асоциация на лекарите се запознаха с два доклада и изпаднаха в паника.

В първия беше посочено, че вирусът на „тибетския“ грип, изолиран и изучен в Италианския държавен научноизследователски институт, е съвсем нов тип — „минус А“, и неговата вирулентност може да се сравнява с тази на вируса на „испанския“ грип от 1918 година.

В другия доклад се съобщаваше, че почти едновременно с появата на „тибетския“ грип по целия свят е започнала да се разпространява със страшна сила „болестта от Нюкасъл“, или както я наричаха още „псевдо-чума по кокошките“. Както и грипа, тази болест се причинява от същия тип вируси — миксовируси. Болестта притежава огромна сила на заразяване и висок процент на смъртност — от двадесет до сто процента, а щом птиците се заразят, веднага престават да снасят през този период. Това, което учудваше лекарите, бе, че епидемията по птиците, появила се в различни райони, се разраства едновременно с епидемия от заушка, а с идването на пролетта започна да се разпространява из целия свят.

Обикновено през пролетта цените на яйцата бележат известен спад, но тази пролет, напротив, те се покачиха. И не само това Завеждащият отдел „Ваксини“ в японското Министерство на здравеопазването огледа цифрите в докладите, изпратени от различните птицеферми и остана поразен. От средата на месец март количеството на мъртвите яйца, заредени в инкубаторите, рязко бе нараснало сред общия брой на оплодените яйца.

— А какво значение има това?!

Отговорът бе много прост. За създаването на ваксина срещу новия тип грип бяха необходими няколко милиона оплодени кокоши яйца, които сега можеха да се набавят много трудно.

— Така не става! — мърмореше професор Каджи от Института по микробиология в Осака, докато се взираше в микроскопа.

Като контрамярка срещу разпространението на „тибетския“ грип университетите и научноизследователските институти в Япония разгърнаха трескава дейност по създаването на ваксина за типа „минус А“. Всъщност при настъпилите обстоятелства не създаването на ваксината, а съхраняването на необходимия за нея жив кокоши зародиш породи тази трескава дейност. Във втората половина на април общото количество на яйцата, събрани в страната, намаля с една трета и с разпространението на „болестта от Нюкасъл“ щеше да продължава видимо да пада. Цените на дребно на едно кокоше яйце се вдигнаха до 40 йени. Собствениците на птицефермите започнаха да се страхуват, че в близките десетина дни всичките им кокошки ще измрат.

Правителството съобщи, че възнамерява да внесе яйца от чужбина, но тъй като „болестта от Нюкасъл“ вече върлуваше в Европа и Америка и по целия свят се водеше борба с грипа, нямаше смисъл да се вдига шум заради вноса на яйцата. Отгоре на всичко при новата разновидност на „болестта от Нюкасъл“ дори яйцата от кокошките, които в началния период на епидемията бяха получили имунитет, в по-голямата част бяха мъртви или загиваха на четвъртия ден от инкубацията.

Както е известно, вирусът, за разлика от бактериите, не може да се развива извън живата клетка. И култивацията на грипния вирус също е абсолютно невъзможна, ако няма клетка на жив кокоши зародиш, който да е поне на десет дни. Свързвайки се с различни здравни служби, учените в Института по микробиология полагаха свръхчовешки усилия за откриване на ваксина, като използуваха и пачи, та дори и пъдпъдъчи яйца. Освен това изследваха възможностите за култивация на кокоши яйца в огромни количества. При култивацията може да се използува и жива клетка на човек или животно, която се развива в култивационната течност. Доста често за тази цел се вземат клетки от бъбрек на маймуна. Но работата с тях е трудна, а да се приготвят няколко милиона дози ваксина е немислимо.

Сред този хаос професор Каджи се опита да отдели вируса на „тибетския“ грип от белодробната система на човек, починал от грип първи в Осака. На третия ден от заболяването си четиридесет и две годишният мъж бе развил бързо протичащо възпаление на дихателните пътища, след което и пневмония и въпреки грижите на лекарите и масираното приложение на антибиотици не след дълго бе умрял. Тъй като беше получил съобщение, че особено в Азия „тибетският“ грип е с изключително висок процент на смъртност, а в някои места има смъртни случаи без почти никакви оплаквания от страна на болния, професор Каджи насочи цялото си внимание върху мъжа, починал в Осака. Той бе служител в някаква фирма, бе имал здраво телосложение и не бе боледувал от нищо. Вземайки проба от белия му дроб, професорът я центрофугира през специален бактериологичен филтър. След това той постави в култивираната, филтрирана от бактерии течност с температура 38°С клетки от бъбрек на японски макак^[14]. Четиридесет и осем часа по-късно вля човешка кръв и проследи скоростта на утаяването на червените кръвни телца. Ако вирусът на грипа достигне концентрация, по-голяма от един милион броя в един милиметър, появява се „верижна реакция“ и червените кръвни телца се утаяват.

Като се провери степента на разреденост на култивираната течност и скоростта на утаяване на червените кръвни телца, може да се уточни броят на вирусите. После към типа „минус А“ се прибавят антитела, създадени в лимфата на предварително заразена мишка, и се проверява тяхното неутрализиращо въздействие. Още докато измерваше скоростта на утаяване на червените кръвни телца, професорът капна кръв и в бъбречните клетки.

Но когато професор Каджи разглеждаше тази течност през микроскопа, от устата му неволно се изтръгна:

— Не може да бъде!

— Какво се е случило? — обърна се току-що влязла та студентка, която помагаше в лабораторията по няколко часа на ден.

— Червените кръвни телца се слепват…

Червенобузото момиче надничаше зад гърба на професора.

— Какво означава това? — простодушно запита то. — Вирусът на грипа заставя кръвната течност да се съсири ли?

— Не е просто съсирване. Слепване… погледни! На повърхността на бъбречните клетки червените кръвни телца са се слепнали.

— Действително… — удивено възкликна момичето, взирайки се в микроскопа.

— С една дума, това са особености не на вирус тип „минус А“, а на вирус тип „ХА“.

— „ХА“ — нацупи се студентката. — Има ли такъв вирус?

— Не знаеш ли? Това е източникът на грипа, който е наречен „парагрип“. Един вид от тези вируси за пръв път бе открит през 1953 година в университета Тохоку. Това е вирусът с наименование тип „Д“, или вирус „Сендай“.

— Тип „Д“? — от учудване момичето широко разтвори очи. — Пък аз мислех, че съществуват вируси само тип „А“ и тип „Б“!

Професор Каджи се вторачи в наивното момиче, което имаше още „жълто около устата си“, сетне поклати глава и рече с примирение:

— Виждаш ли, и при грипа има повече от два вида. Макар обикновено да се употребява само думата грип, съществуват три типа „А“, „Б“, „С“.

— За тип „С“ не бях чувала.

— Той причинява епидемии, които са само локални, тъй като по-голямата част от хората притежават имунитет против него. А от група „А“ се срещат най-различни мутации, които предизвикват епидемии сред хората, конете, свинете, сред патиците.

— А, и свинете ли боледуват от грип?

— Да. Грипът при свинете много прилича на този при хората, особено на типа „А“. По времето на „испанския“ грип са боледували и много свине. Освен това в групата на тип „А“ влиза и вирусът на кокошата чума.

— Аа, тази, от която сега боледуват кокошките ли?

— Не, това, от което сега боледуват кокошките, е „болестта от Нюкасъл“, т.е. псевдочума по кокошките. Макар и да са от една група, все пак се различават. Между другото вирусите от тип „А“, например типът „А“ от времето на Първата световна война, така нареченият „испански“ грип или пък разпространилия се през 1945–1946 година в Европа тип „А–1“, или пък „азиатският“ грип тип „А–2“, или пък сегашният тип „минус А“ — всички те се различават по структурата на антителата си.

Момичето учудено гледаше професора.

— При това и сред вируса тип „Б“, изглежда, също има два типа: „Б–1“ и „Б–2“. Сега при вирус тип „А“ като че ли се е появила нова разновидност. Съществува възможност и при вирус тип „Б“ да се появи мутация. А освен това има и тип II…

— Тогава… — заекна момичето. — Вирусите тип „ХА“ също така се различават, нали?

— Аа, както при тифа съществува подобен паратиф, така и при грипа има парагрип. Типът „А“ отговаря на парагрипа тип 1, вирусът „ХА–2“ и вирусът „Сендай“ — на вируса „ЦА“, който се е отделил от тип 2, парагрип 3 съответствува на вирус „ХА“ и на вируса на заразната треска при животните, парагрип 4 — на вирус М–25… сред тези вируси тип „ХА–1“ и „ХА–2“ предизвикват слепване на червените кръвни телца.

Момичето го слушаше със зяпнала уста.

— Това всичко са вируси на грипа, така ли? — рече то.

— Всичко това, а и причинителите на заушката, на „болестта от Нюкасъл“ са миксовируси от групата на вирусите…

Момичето потрепера от ужас.

— Нима съществуват толкова много видове грип?

— Аа… — професорът подсмъркна. — Защо е така, не знам, но миксовирусите, особено вирусите от групата на грипа се изменят много лесно и се появяват нови мутации. Вирусът на морбили, на дребната шарка, има само една разновидност, която не се изменя. След като в детството си преболедуваш веднъж от морбили и придобиеш имунитет, никога вече не можеш да се заразиш. Вирусът на детския паралич също притежава тип 1, тип 2 и тип 3, подобно на тези при грипа — докато върлува единият тип, се появяват и другите. Много бързо се изменя.

— Тогава този вирус — студентката посочи микроскопа — тип 1 от „ХА“ ли е? Или пък е тип 2?

— Още не знам — професор Каджи поклати глава. — Отсега нататък трябва да изследвам различни серуми, да проверя реакцията на неутрализация… да не се окаже, че е нов тип вирус.

— Ужасно — рече момичето, готово да се разплаче. — Нима пак върлува нов вид грип?

— Парагрипният вирус предизвиква крупозна пневмония сред по-голяма част от децата, много е възможно да се разрази нещо подобно и сред възрастните.

— А съществуват ли случаи на смесена зараза с тип „минус А“?

— Съществуват — отговори професорът. — Има случаи на заболяване едновременно от тип 1 и тип 2. Тогава силата на заразяване е голяма и процентът на смъртността е висок. Ваксината срещу тип „ХА“ и ваксината срещу тип „минус А“ са несъвместими. Тяхното действие е съвсем различно.

Момичето кихна.

„Това момиче май че е от свръхчувствителните натури — помисли си професорът. — За свръхчувствителните е достатъчно само да чуят за някоя болест и при тях веднага се появяват абсолютно същите симптоми.“

— Професоре, ще ми разрешите ли да си отида? — изчерви се момичето. — Боли ме главата, човек може ли да се зарази на такова място?

— Ти по време на епидемията от „азиатския“ грип боледувала ли си?

— Боледувах — отговори студентката, като се изправи. — Тогава още учех в началното училище. Бяха прекратили занятията, но аз пак се заразих.

— И този път трябва да внимаваш, даа — промърмори професорът. — Тъй като новият семестър…

 

 

Съобщиха, че вирусът, който бе открил професор Каджи, е съвсем нов тип. Класифицираха го като вирус „ХА–3“ и 6-и тип на паранифлуенца и го назоваха „вирус Каджи ХА–3“. Този вирус предизвикваше сериозни респираторни заболявания сред хората и притежаваше изключително голяма контагиозност. При съвместно заразяване с вирус тип „минус А“ смъртността възлизаше на седемдесет процента.

На 17 април научният институт по ваксините и серумите на Китайската народна република в Пекин, известен със забележителните си постижения в областта на вирусологията и в който навремето беше изолиран вирусът на трахомата, съобщи, че ваксината за вируса „минус А“ е изключително слаба. За да се създаде необходимият имунитет, били нужни от три до пет пъти по-големи количества, отколкото при ваксината за тип „А–2“. Освен това съществувала опасност и от повторно заразяване. Посочваше се и че оздравяването при заболяване от този тип вируси е изключително трудно.

Професор Лон Хайчян от същия институт излезе със съобщение, че типът „минус А“ не се развива добре в кокоши зародиш (т.е. не се развивал толкова добре, както досега известните вируси на грипа, и било по-подходящо вместо кокоши зародиш да се използува мембрана от овча плацента). Вирусът се развивал добре и в клетки от човешка плацента, и в клетки от костен мозък на маймуна. Макар от гледна точка на структурата на антителата да бе близък до вирусите тип „А“, оказа се, че е абсолютно нов тип, затова бе по-подходящо да се нарече тип „Е“. Бе допълнено и че вирус „минус А“ предизвиква не само респираторни заболявания, но и различни увреждания на нервната система. Вирусологичният отдел в научния институт на известната френска фармацевтична фирма „Рон“ се присъедини към казаното с мнението, че при сърдечноболните това „двойно действие“ на вируса в резултат на увреждане на симпатичната нервна система лесно може да предизвика сърдечна парализа.

На 20 април Световната здравна организация публикува официална декларация:

„Заболяванията от «тибетски» грип по всяка вероятност ще придобият характер на пандемия, подобна на тази на «испанския» грип през 1918–1919 година. Предполага се, че грипът, предизвикан от вирус тип «минус А», който се разпространява сега, ще предизвика ситуация подобна или даже по-тежка, отколкото по време на «азиатския» грип през 1957 година или на «испанския» през 1918–1919 година. За период от около една година «испанският» грип се прояви на три вълни и по време на най-силната от тях бе обхванал над една трета от населението на Земята, като починалите наброяваха близо 20 милиона. Така жертвите, взети от него, надминаха по брой загиналите в Първата световна война. В, това отношение той значително се различаваше от появилия се по-късно «азиатски» грип, при който броят на умрелите спрямо общото количество заболели бе сравнително малък.

Тип «минус А» е нов вид, който съвсем не прилича на известните досега вируси от типа «А». Поради това се смята, че в целия свят не съществува човек, който да притежава имунитет спрямо този вирус. От установените факти стана ясно, че самият вирус «минус А» има различни форми и притежава голяма способност за мутации. При това смъртността при регистрираните случаи на заболяване е средно петнадесет процента, а максимумът е тридесет процента, от което може да се заключи, че новият вид ще бъде много по-страшен от «испанския».

Опасността нараства и поради наличието на паралелна епидемия, причинена от вируса на парагрип тип 6, открит в Япония от професор Каджи, а също и поради трудностите по създаването на ваксина, тъй като по целия свят върлува нова болест по домашните птици, «болестта от Нюкасъл».

Вземайки предвид тежестта на ситуацията, СЗО организира щаб за борба срещу «тибетския» грип и реши да създаде единна световна система за борба с епидемията, като всяка страна е задължена активно да съдействува за получаването на точна и навременна информация.

Тук бихме искали да припомним, че обикновените хора по света смятат грипа за сравнително леко заболяване. Нужно е здравните служби във всяка една страна да употребят всички сили, за да обяснят сложността на положението, особено при сегашната епидемия, и да осигурят сътрудничеството на широките маси при вземането на защитни мерки. Поради трагичното стечение на различни обстоятелства «тибетският» грип вероятно ще се превърне в сериозно предизвикателство към цялото човечество.“

За разлика от публикуваните досега документи на СЗО тонът на декларацията беше изключително тревожен. Въпреки това представителят на Чехословакия в СЗО, професорът епидемиолог Ф. Копек, настояваше в съобщението да влезе и изразът: „Подобно на голямата чумна епидемия, която през XIV век унищожи една трета от населението на Европа, и «тибетският» грип ще се превърне в страшна болест.“ Естествено, като се имаше предвид, че подобно изявление може да предизвика паника, такива крайни формулировки не влязоха в текста, но епидемиолозите от целия свят се разтревожиха и погледнаха под съвсем друг ъгъл епидемията, причинена от вируса тип „минус А“.

„Като се вземе предвид паниката…“, да, в момента, в който се изправиха пред една действително огромна опасност, специалистите не се решиха да разкрият истинското положение. Ако сериозността на ситуацията, която можеше да бъде разбрана само от специалистите, се узнаеше от всички, в обществото щеше да се породи страшна паника и…

— Действително на епидемиологията бе нанесен силен удар — рече с мрачно лице Робърт Маклистър, млад служител в секретариата на СЗО, докато разгръщаше документа, събрал информацията за грипа от целия свят — Англия, Франция, Германия, Италия, Чехословакия, Унгария, Скандинавските страни…

— В Украйна смъртността надминава двадесет процента, после идва Перу… Мексико, Гватемала, а във вътрешността на Еквадор цялото индианско население е покосено… от грип.

— Само от Китай още нямаме точна информация — прибави Маклистър, който изпитваше известна неприязън към комунистическите страни. — Но с Китай винаги е така.

— Що се отнася до епидемиите, Китай е страна, заслужаваща уважение — професор Албер Дюбоа погледна с укор младия служител. — Това е огромна страна и като се имат предвид големите разстояния, такъв доклад не може да бъде изготвен бързо. При това по време на Корейската война Китай бе атакуван от военновъздушните сили на САЩ с бактериологично оръжие. Съвсем скоро след основаването си КНР, разполагайки с оскъдни средства и малко хора, създаде Епидемиологичен институт. Известно е, че днес Китай е страната с най-малко комари и мухи. От 1952 година там започна патриотично движение за хигиенизиране. В Китай движението за унищожение на вредните насекоми възникна като противодействие срещу водената от САЩ бактериологична война. По онова време, за да разпространява бактерии, американската армия използуваше комари, мухи, полски мишки, паяци, бълхи и други преносители на епидемии, като ги хвърляше от самолетите.

— Вие говорите така, професоре… — без да скрива раздразнението си, възрази Маклистър. — Но имате ли конкретни доказателства, че по време на Корейската война САЩ са използували бактериологично оръжие?

Професор Дюбоа впери воднистите си очи в младия американец, който от желание да стане добър лекар известно време бе работил като стажант в болница, на никога не се бе занимавал с научна работа. Потомък на стар американски род от Мериленд, син на сенатор, той току-що бе навършил 24 години.

— Боб… — рече професор Дюбоа, с нотка на близост в гласа си — фактите са потвърдени деветдесет и осем процента. Не, какво говоря, учените, които по онова време извършиха проверката, бяха сигурни сто процента, че това е неоспоримо. Но като конкретни доказателства само два процента са недостатъчни. При това тогава САЩ и Китай бяха две воюващи страни. Поради политиката на САЩ в Общото събрание на ООН Китай се смяташе „враг на ООН“. Дълги години на тази страна не й позволяваха да стане член на ООН. По онова време комунистическият лагер се ръководеше от Сталин и ненавистта, зародила се между него и Труман, се разпространи из целия свят. Всъщност светът се подготвяше за война. Аз и сега съм склонен да мисля, че точно тогава, през 50-те години, бе Третата световна война. Макар и да не се стигна до действително използуване на оръжие, по своята същност това беше война. Каква стойност имат изявленията на учените в такъв период? По време на Втората световна война учените от неутралните страни излязоха със заявление, че желаят да проверят конкретните доказателства, че САЩ са завършили и се готвят да използуват атомната бомба, а Германия — ракетите ФАУ, но какъв ефект имаше това заявление?

— Професоре, провеждали ли сте проверки в Китай, на място?

— Тогава бях млад — професорът свали очилата си и разтърка очи. — През февруари 1952 година, след призива на китайския професор Го Мо Жо, Международната комисия на учените за проверка на фактите за използуването на бактериологично оръжие в Корейската пойна под ръководството на английския професор Нидъм се отправи на самото място. Тогава аз съпровождах френския представител господин Марте и поради известни причини носех друго име…

— И тогава?… — Маклистър гледаше професора изпитателно.

— Комисията публикува доклад от 700 страници — професорът замълча за миг. — Резултатите… пораждаха подозрение, Робърт Маклистър. Доказателства за някаква пряка връзка между нахлуването на американски самолети в Североизточен Китай и появата на огромно количество насекоми, носители на болести, нямаше. Но учените до един бяха сигурни, че САЩ са „подозрителни“.

— Нямаше преки доказателства — упорствуваше Робърт.

— Случвало се е да има. През януари 1952 година в Ансан в Северна Корея беше свален американски самолет Б–26 с двама пилоти на борда — лейтенант Инък и лейтенант Джон Куин, струва ми се, че така се казваха. На американската база „Ивакуни“ в Япония, спорел техните показания, те са били обучени да водят бактериологична война и в средата на януари 1952 година са хвърлили над Северна Корея общо около десет бактериологични бомби.

— Тези показания са резултат от „промиването на мозъците“ — нетърпеливо рече рижият Боб (казват, че рижият цвят на косата говори за упорит характер). — По онова време „промиването на мозъците“ стана известно по целия свят.

— По същия начин се оправдаха и съответните американски служби — кимна професорът. — Обаче имаше нещо, което изобщо не можаха да скрият. Преди всичко относно използуването на бактериологично оръжие. Струва ми се, по време на отстъплението на американската армия през 1950 година се разкри, че в лагера за военнопленници на остров Коче с пленниците са били провеждани опити, слагали им инжекции с чумни бактерии и ги освобождавали — това са факти. Изглежда, че от юни 1950 година до средата на 1952 година в големите градове и вододайни зони в Северна Корея и в селскостопанските райони на Североизточен Китай започнаха да се разпространяват различни видове болестотворни микроорганизми — на едрата шарка, на холерата, чумата… Като преносители се използуваха мишки, бълхи, плъхове, паяци, мухи, комари, миди, птици, картофи, бобови растения, дъбови листа, царевица…

— Кажете, професоре, вие наистина ли мислите, че това го е извършила американската армия? — Пребледнял, стиснал устни, Боб се бе втренчил в Дюбоа.

— Да, така мисля, Боб — промълви професорът. — След време ми попаднаха неоспорими доказателства. Съвсем случайно. Само че това беше много по-късно и поради тази причина не им дадох гласност. По време на Корейската война една част от бактериологичния материал се е изработвала в Япония, от лекари от бившата императорска армия, и част от учените са се занимавали точно с това.

На Боб сякаш му зашлевиха плесница. Младият американец с пуританско възпитание, потомък на стар род от Източните щати, изглежда, не желаеше да се разкрият миналите престъпления на неговата родина, пък ако е имало такова нещо, то за него си съществува сериозна причина — та комунистите са къде-къде по-лоши. Всичко е било извършено в името на справедливостта. По-големият брат на Боб, след като завърши Йелския университет, работеше по времето на Кенеди в Американския корпус на мира. Но той, най-малкият, галеникът в семейството, винаги се бе възмущавал от саркастичния, дори циничен тон, с който брат му говореше за политиката на своята страна.

— Не бих искал да говоря за мъртвите, но… — продължаваше професорът. — Казваха, че причината, поради която генерал Дъглас Макартър^[15] бе свален от поста си, била, от една страна, заплахата, че ще употреби и атомни бомби… но аз си мисля, че съществува и още една — та нали се изясниха фактите за провеждането и провала на бактериологичната война? Боб, не знам дали Макартър носи пряка отговорност за тази мръсна работа, но във всеки случай именно той отговаряше за всички действия на американската армия по онова време. И като си помисли човек, че Макартър нямаше намерение да води с Китай истинска война и да използува атомни бомби, което е къде-къде по-опасно от бактериологичната война. Ако на материка се стигне до решителна схватка, нима ще се ограничат само с използуването на бактериологично оръжие?

Робърт Маклистър вече не гледаше към професор Дюбоа, а навел глава, се взираше в ръцете си.

— Говоря ти тези неща, защото искам да разбереш, че дори в нашата работа, посветена на опазването на здравето на хората, е възможно да се поставят и политически препятствия, Боб. Отделните хора действуват по различни начини, пък и никой не е глупав. Дори и глупакът в някои моменти проявява ум. Но от гледна, точка на цялото човечество съществуват много неща, които са направо безумие. От една страна, медицината спасява хората, ала от друга, се използува при разработката на бактериологичното оръжие. Така е и с ядреното оръжие, и с промишлената електроника. Помагат на човека и едновременно съдействуват за неговото унищожение. Нещата са тръгнали към унищожение и кога най-сетне човечеството ще осъзнае, че е едно неделимо цяло? И ще е добре, ако дотогава унищожителните сили не предизвикат катастрофа. Ако политиците от всички страни погледнат трезво, реалистично, няма ли да се прекратят и ядрените опити.

— Доказано ли е, че САЩ са използували такова нещо? — с хриплив глас попита пак Боб.

— Нямам причини просто ей така да критикувам твоята страна — отвърна професорът. — Виж какво, по време на Втората световна война бях в плен, избягах и станах маки^[16]. Желаех да узная какво представлява войната. Мене са ме разпитвали в Гестапо. Имало е, естествено, разлика, но и ние разпитваме. И не само САЩ се готвят за бактериологична война. И СССР, и Великобритания също провеждат подготовка. И моята страна, Франция, също. И всякакви там незначителни страни в Южна Америка, в Източна Европа и в Близкия изток. И НАТО. Но само Япония по време на Втората световна война и САЩ по време на Корейската война действително са употребили бактериологично оръжие. Мисля, че и Франция е имала намерение да го използува по време на войната в Алжир. Изглежда, че на Източния фронт и нацистите са правили ограничени опити с бактериологично оръжие, но тъй като в Европа страните не са големи и е съществувала опасност заразата да обхване целия континент, те са предпочели отровните газове. Та нали и съюзните войски са пристъпили към употребата на отровни газове. Но във всеки случай днес няколко десетки процента от учените от целия свят пряко се занимават с разработка на оръжия за масово поразяване. В момента, когато ние се стремим да спасим света от епидемиите, други специалисти пък се занимават с проблема как би могло по-сигурно и по-бързо да се разпространяват страшните заболявания, как би могло да бъде унищожена епидемиологичната система на въображаемия противник. При това те получават много повече средства и разполагат с много по-съвършена апаратура, отколкото ние. Щом противникът притежава такова оръжие, трябва да го притежавам и аз. В такъв омагьосан кръг е и въпросът за ядреното оръжие. Затова в плана за триетапното пълно разоръжаване, предложен навремето от Хрушчов…

— Професоре… — мрачно рече Робърт. — Мислите ли, че днешният „тибетски“ грип също е резултат от подготовката на някоя страна за бактериологична война?

— Това вече е крайност — засмя се професор Дюбоа. — Едва ли някоя страна ще изследва грипа, за да го използува в бактериологична война. Но за да се твърди, че съществува възможност да се появи нов вид вирус, като този… не, почакай… почакай… — професор Дюбоа помисли малко. — Не че няма такава възможност… но… — професорът се засмя. — Мисля си, че едва ли… Първият грип…

Професорът се обърна към рязко отворената врата — младият човек вече бе излязъл.

Албер Дюбоа въздъхна дълбоко и започна да разлиства доклада, оставен от Робърт Маклистър.

Тази информация ще премине в ръцете на специалистите по статистика, ще се определи и характерът на днешната епидемия. Понятието „картина на пандемията“ представляваше новото мислене в епидемиологията, въведено от професора. Според него една епидемия носи не само характерните черти на причинителя, но и специфичните белези на дадено общество, като включва под определен показател съществуващата дотогава епидемиологична мрежа, общите познания за болестта, климатичните условия и други фактори. По такъв начин се определяше вида на самата епидемия и се изграждаха предположения. Също както при определяне на общата стратегия при война.

„Не… — помисли си мрачно професорът. — Този път може би действително ще бъде като война. Все пак е добре, че е само грип, ако беше нещо по-страшно, като например чума…“

Международната епидемиологична мрежа вече бе понесла силен удар. Този удар бе унищожителен за някои страни и безсилни да се справят с проблема, те оставяха нещата да се развиват без всякаква намеса.

Основаването на единна световна система за борба с епидемиите, която да притежава информационна мрежа и гъвкавост, позволяваща взаимен обмен на екипи от епидемиолози, в действителност все още бе само в проект. При създалото се сега опасно положение се предприеха бързи действия в тази насока, но всъщност учените по-скоро се страхуваха, че няма да успеят да спрат епидемията, и не бяха толкова подготвени за борба с нея.

„Странно нещо… — навел глава, мислеше професор Дюбоа. — Заушки, «болестта от Нюкасъл», парагрип «ХА–3», грип «минус А», а и миксовирусите — изглежда, те всички са започнали гигантска атака. При това почти всички са някакви мутации. Дали е случайно? И вирусите на «болестта от Нюкасъл» и на заушката си приличат. Ами ако случайно тук има обмен с типа «А»? Но вирусите на грипа се различават по големина и форма. Изглежда, че все още не е възможно да настъпи общо изменение. Ако е така, съвместното съществуване на двата вида случайност ли е? Или… има нещо, което е задвижило цялата система на миксовирусите?“

Професорът се надигна и погледна през прозореца, за да отпочинат очите му. Беше ясен следобед. Пролетното слънце лееше светлина.

„Да, човек не знае и все още не разбира толкова много неща. Но след време може би ще ги узнае. Като учен съдя по сегашното развитие на науката и съм напълно уверен в това. Обаче за да се изясни нещо, винаги е необходимо време. А пък днешното положение е нетърпимо. Дано докато все още не сме подготвени, да не връхлети някое бедствие, с което хората от нашата епоха не биха могли да се справят.“

Професор Дюбоа изправи глава и се надигна. Какво ли ставаше с него днес? Обзело го бе странно, фаталистично настроение. Изглежда, заради разговора с младия човек за бактериологичната война.

Противопоставяйки се на яростните атаки на новата разновидност на грипа, епидемиологичните екипи в света преминаха от изработването на ваксина с оплодени яйца към тъканните култури и започнаха решителна подготовка за тежка борба. Обаче те не забелязваха, че лека-полека страшната сянка на „тибетския“ грип плъзваше из целия свят.

Вирусът! Най-малкият жив организъм в този свят Една изключителна загадка, която е на границата между живата и неживата материя. Най-малките вируси са 21 милимикрона в диаметър, което е равно на 1/50 000 от милиметъра, а вирусът на тютюневата мозайка е с диаметър 15 милимикрона. И вътре в дупчица с диаметър 20 ангстрьома^[17] се съдържа рибонуклеинова киселина, в която са скрити механизмите на живота и наследствеността. От момента, когато Льофлер и Фрош^[18] доказаха съществуването на вирусите, вече близо век много учени се занимават с тяхното изследване. През 50-те и 60-те години появата на електронните микроскопи с разделителна способност над 5 ангстрьома, новите открития в областта на култивирането на микроорганизмите, кооперирането в различните отрасли на науката като биохимията, молекулярната биология, молекулярната генетика, изследванията на рака, използуването на компютри и изследванията в международен мащаб позволиха на вирусологията да извърши качествено нов скок.

Въпреки че отдавна се очакваше да се открият лекарствени средства против вирусните заболявания с широк спектър на действие — подобни на антибиотиците, които обаче са ефикасни единствено срещу бактериите, — досега официално бе съобщено само за две от тях (без да се брои създаденият през 1962 година от Кауфман 5-йодо–2-диоксилизин, влияещ само върху вируса на херпеса), като клиничното им действие още не беше потвърдено.

Клиничното приложение на веществото, намесващо се в процеса на развитие на вируса — интерферона, се намираше още в процес на експериментални изследвания. И тъй в борбата срещу вирусните заболявания не оставаше нищо друго, освен да се търси ваксина, създадена чрез разделянето и култивирането на болестотворните вируси — метод, известен още от времето на Дженер^[19]. Обаче при вирусите, от които днес са известни над 400 вида, а навярно съществуват и множество неоткрити, в рамките на един и същи вид лесно се появяват разновидности и е напълно възможно внезапно да се зародят мутации с непредсказуем характер на действие.

Случи се дори нещо повече. Разкриването на сянката на този загадъчен вирус, както и определянето на границите на неговото болестотворно действие значително се забавиха.

Не оставаше друго, освен да се твърди, че е трагична случайност. Ала колко такива „трагични случайности“ могат да се струпат наведнъж?

Тъй наречените „сериозни инциденти“ също са резултат от струпването на трагични случайности. Тогава различните устройства за безопасност едно след друго излизат от строя и в даден момент се стига и до инцидент. Да вземем например аварията в атомната електростанция в Канада през 1952 година, която е първото в историята произшествие с ядрено устройство. Или скъсването на една язовирна стена във Франция. Но защо да търсим примери толкова далече — припомнете си случая с голямата влакова катастрофа в Япония, който е още пресен в паметта ни.

А има и моменти, когато пак случайни обстоятелства могат да изиграят ролята на балансир и да предотвратят инцидента. Всички знаем как през 1957 година по време на тренировъчен полет бомбардировач Б–47 на американските BBC хвърли по погрешка водородна бомба над щата Северна Каролина. Тогава за щастие бомбата не избухна. Ала „погрешното“ изпускане на такова страшно оръжие в един толкова населен щат не е ли трагична случайност? При това впоследствие от проверката на водородната бомба се установи, че от шестте предпазни устройства пет са били повредени. Само благодарение на последното, шестото, взривът е бил предотвратен. Ако преброим „трагичните случайности“, включително и погрешното хвърляне на бомба дотук са се струпали шест. А фактът, че не се е прибавила още една, седма случайност, нима не може да се нарече щастие?

И освен това в света между природата и създаденото от хората безумно общество постоянно съществува опасност както между барута и огъня. Само благодарение на съдбата ли тези неща се срещат случайно. Та нали самият барут не представлява опасност — само едно химическо съединение, което може да промени състава си и да се превърне в най-обикновен прах. Пламъкът на кибритената клечка е само едно трепкащо огънче, горящо десетина секунди, и най-опасното, което може да стори, е да опари палеца ви. Обаче когато барутът срещне случайно огънчето на кибритената клечка…

 

 

Епидемиологичните екипи, повели отчаяна борба с вируса, все още не бяха забелязали пълзящата сянка. И както се случва винаги при големите трагедии, ако признаците за тях не бъдат открити навреме, в един миг става вече късно.

Заплахата на „тибетския“ грип започна да надига глава, когато в северното полукълбо настъпи най-приятният сезон в годината. Дните бяха слънчеви, духаше свеж, прохладен вятър, току-що раззеленилите се дървета и храсти радваха окото. Метеорологичните прогнози обещаваха хубаво време в целия свят. Туристите плъзнаха навсякъде — и в Европа, и в Азия, и в Америка и Африка. След тригодишната рецесия на западните пазари настъпи оживление. Заедно с подготвящото се съкращаване на въоръженията през тази година в търговските отношения между Изтока и Запада настъпи бум. Тема на месец април стана известието за големия космически успех на СССР — пилотиран кораб обиколи Луната. Всекидневниците непрестанно информираха за „космическия герой“. В една от развиващите се страни на Източна Африка при атентат бе убит президентът. Подписването на договора за прекратяване на военните действия във Виетнам бе осуетен от преврата, извършен от десните сили в страната. Разводът на най-известната телевизионна звезда Мей Розалин предизвика голям шум. В Япония аферата с корупцията по повод построяването на новата столица поизпоти правителството. Съобщенията за жестоки престъпления, за транспортни произшествия, за смъртността от „тибетския“ грип, за принудителната ваканция на училищата от първата страница преминаха на втора, на трета, на пета. Както и преди, в рубриката „За дома“ публикуваха призивите на Министерството на здравеопазването за борба срещу грипа: „По време на Златната седмица избягвайте многолюдните места.“ Ала все още хората не знаеха, дори и учените не се бяха досетили…