Дъглас Адамс, Тери Джоунс
Титаник — звездният кораб (27) (По идея на Дъглас Адамс)

XXVI

Леовинус не беше в добро настроение. Въпреки всички области, в които го биваше — астрофизика, архитектура, молекулярна биология, геофизика, живопис, скулптура, проектиране на механизми, физика, анатомия, музика, поезия, кристалография, термодинамика, електромагнетизъм, философия и аранжиране на сандвичи — откак се помнеше, по езиците хич го нямаше. И вследствие на това, щом се намери на чужда планета без преводблистер, съвсем обяснимо се вкисна. Ето го него — Най-великия гений, познат в Галактиката, — а дори едно чайче не може да си поиска от тия извънблеронтинци със странни сини костюми!

— Според мен определено да, сержант — рече полицай Хакет.

— Какъв, гей ли? — попита сержант Страуд, който бе забелязал, че веждите на стареца са залепени за лицето му също както се лепят допълнителни кичури на темето.

— Не, ливанец — отговори другият полицай.

— Познаваме ли някой тук, в Оксфордска област, който да говори ливански?

— Ами той е горе-долу като арабския, нали тъй?

— Да бе, в университета сигурно бъка от такива, дето го говорят. — И така, обадиха се по телефона и не след дълго пред Леовинус се изправи едър мъж с нос като Африка, който му обясни на арабски, че се казвал професор Дансак. Ала напразно.

Леовинус вече беше започнал да се вбесява. Не стига, че никой не се държеше така, както би трябвало да се отнася една раса от явно по-низши умове към Най-великия гений, известен на Галактиката, но и сякаш час по-скоро искаха да се отърват от него.

— Арестувам ви по обвинение в нелегална имиграция — четеше сержант Страуд от официалния формуляр. — Налага се да ви предупредя, че всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас и че ще бъдете задържан под арест, докато правителството на нейно величество не ви репатрира в собствената ви страна.

— Ако случайно разберем коя е — измърмори полицай Хакет.

Професор Дансак им беше препоръчал някой си професор Линдстрьом, който бил шеф на катедрата по лингвистика. Професор Линдстрьом изслуша внимателно малкото неща, които Леовинус се бе подготвил да му каже, и заключи, че възрастният господин с бялата брада и фалшивите вежди вероятно си измисля езика, на който говори.

— Няма никакво сходство с никой език от индоевропейското езиково семейство — обясни професор Линдстрьом. — Ако изобщо е език, готов съм да твърдя най-категорично, че няма никаква връзка с уралската, алтайската и китайско-тибетската езикови групи. Не съм специалист по малайско-полинезийската, но бих се изненадал, ако има нещо общо и с нея. Що се отнася до ескимоско-алеутската и палеоазиатската, убеден съм, че няма. Накратко, господа, подозирам, че си имате работа с побъркан възрастен господин, който говори един твърде широко използван език, а именно: дрън-дрън-ярина. Най-вероятно той трябва да се върне вкъщи при семейството си или в съответната институция, където ще се погрижат за него.

В този миг Леовинус реши да изрецитира пред тези низши същества няколко избрани бисера от последния си труд „Закони на физиката“ — радикална преоценка на предмета, преобърнала цялата научна общност с краката нагоре. Може би това беше единствената и най-важна книга, написана някога в цялата Галактика, и просто да цитира пасажи от нея вдъхваше на великия мъж чувството, че си има дом, и му напомняше, че е изключително важен индивид — без значение как се държат с него на тая зальохана първобитна планета.

Тъкмо беше стигнал до своя Десети закон на термодинамичен стрес, когато сержант Страуд задумка по вратата на килията. Леовинус огледа новата среда, в която беше попаднал. Имаше силното подозрение, че не се намира в хотел. Входът като че ли се регулираше от съвсем просто заключващо устройство, а дефекацията се извършваше в кофа. Боже, в какъв дивашки свят се беше забил!

Само ако се беше свестил, преди корабът да се стовари тук! Да, ама не беше. След сбиването със Скралионтис бе прекарал в безсъзнание и излитането, и СМПС-то (Спонтанния Мощен Провал на Съществуването), и катастрофалното приземяване на тая забравена от Бога планета, където и да се намираше тя. Беше се освестил, чак когато онзи нещастник, Журналиста, разви пердето. И като си мислеше, че все още е сутринта преди излитането и че Скралионтис се е върнал вкъщи, за да злорадства над злите си козни, Леовинус бе окупирал товарния асансьор и се бе юрнал навън с боен призив за мъст на уста. В тъмното не беше успял да забележи, че вече не се намира на стартовата площадка в Блеронтис. Чак когато измина доста голямо разстояние, бе чул звука на съживяващ се мощен двигател. Беше се извърнал и бе изгледал опашката на великия си шедьовър, издигащ се в чуждото нощно небе. И точно в този миг бе схванал, че е изоставен сред неизвестен и незнаен свят.

Шокиран, Леовинус бе отворил вратата на малко превозно средство, случайно паркирано наблизо, и се бе качил вътре. Както се оказа, МПС-то вече бе заето от абориген с особено тъпоумен вид, който, щом съзря Леовинус, едва не се подмокри от ужас. А самият Велик мъж за първи път в живота си не се сещаше какво да каже, тъй като знаеше, че каквото и да е то, няма да го разберат. Ето защо си седеше и си мълчеше и позволи на аборигена да го закара във въпросната сграда, в която се намираше в момента и за която все повече се убеждаваше, че не е хотел.

Егати пълната и абсолютна каша.

— ЗА БОГА! ИСКАМ АДВОКАТ! — кресна Леовинус с всичка сила и по отколешна традиция разтресе решетката.

Сержант Страуд погледна полицай Хакет и двамата поклатиха глави. Тоя тук можеше и да е безобидно побъркано старче, но според тях докладът им щеше да изглежда много по-представителен, ако беше нелегален имигрант. Щяха да спечелят някоя и друга точка пред Министерството на вътрешните работи, стига да успеят да го отпратят нанякъде. Например в Чад или Зимбабве…