Дъглас Адамс, Тери Джоунс
Титаник — звездният кораб (15) (По идея на Дъглас Адамс)

XIV

— Нети! — възкликна Дан. — Боже мили! Нети, това си ти! Какво е станало с тебе?! — Но Древното създание, на което Дан правилно бе поставил диагноза „Нети“, не можеше да им отговори. В мига, в който преминаха прага на Първа класа, тя припадна и се просна като труп. Тениската висеше върху спихнатото й тяло като пуловер, който й е твърде голям. Украшенията й изглеждаха глупави и не на място върху мършавите й китки и врат. Никой нямаше и най-малка идея какво ли й се беше случило.

А всъщност ето какво:

Звездният кораб „Титаник“ се задвижваше от последното и най-невероятно изобретение на великия гений Леовинус. Никой не знаеше как го е постигнал, а и той го държеше в абсолютна тайна, но някакси бе успял да озапти за Звездния кораб — обичния му шедьовър — най-огромния източник на енергия във вероятната вселена: бе хванал една черна дупка.

Естествено, с нещо толкова мощно като черна дупка трябваше да се борави внимателно и да се вземат невероятни мерки за безопасност. За лош късмет обаче безопасността беше нещо, което нито Скралионтис, нито Бробостигон бяха поставили на първо място, когато започнаха да орязват спецификациите за строежа на кораба.

— В Машинното никой няма да влиза — обясни Скралионтис, когато дори и Бробостигон се бе усъмнил дали е умно от тяхна страна да орежат и спецификациите на фирма „Невероятно силно стъкло“ за прозорчето за наблюдение на черната дупка.

— Но нали ги знаеш какви са черните дупки…

Всъщност Скралионтис не знаеше: той беше счетоводител, а не инженер. Във всеки случай Технологията на черните дупки беше чисто нова концепция, изскочила направо от мозъка на Леовинус.

— Просто вземете най-ниския параметър на Леовинус за стъкления щит! — беше отрязал той. — Повече пари не можем да дадем.

И точно Нети откри проблема, причинен от съкращенията на разходите. Силата на черната дупка просто я беше отскубнала от стълбата и я бе всмукнала през прозорчето, което трябваше да е обезопасено от фирма „Невероятно силно стъкло“.

След като веднъж попадна в черната дупка, тялото й бе започнало да навърта стотици календарни години и да изминава светлинни разстояния на малки кръгчета. За късмет си носеше Личната електронна джаджа, която прилежно бе записвала пропътуваните километри.

Самата Нети не знаеше как се е измъкнала. Явно черната дупка я беше изхвърлила в мига, когато Журналиста предизвика късо в рецепциобота. По чудо Нети беше останала жива, а още по-голямо чудо беше, че не си е загубила акъла чак дотам и е осъзнала, че е изминала милиони светлинни години космически километри — достатъчно, за да могат всички да бъдат прехвърлени безплатно в Първа класа.

— Остават по-малко от осем едо! — възкликна Журналиста. — И то ако приемем, че бомбата няма да ускори броенето!

— Какво мога да направя за Нети? — извика Дан, прегърнал патетично Древното създание.

— Остави я! Трябва да намерим спасителните лодки! — и Журналиста хукна покрай брега на Големия осов канал, Първа класа. Люси го следваше по петите.

— Хайде, Дан! — извика тя.

— Не мога да я зарежа току-така! — отвърна Дан. Но те завиха зад един ъгъл и изчезнаха. Дан се опита да вдигне на ръце одъртялата Нети, но въпреки че се беше смалила и съсухрила, изтощението си каза думата.

Огледа се и за първи път забеляза страхотната гледка, която предлагаше Големият осов канал — Първа класа. Ако думата „лъскав“ някога е означавала нещо, то явно беше именно разкриващото се пред очите му. Те това е Делукс. Те това е Скъпотия. И освен това го огласяше оперното пеене на гондолоботите:

Помогна й той с тебешир да натрие

въжето за ходене, та да не вземе

таз хубава дама да тупне, че то току-виж…

Дан открай време мразеше операта.

— Хайде да отидем някъде на по-тихичко — прошепна той на Нети, успя най-накрая да я вдигне на ръце и залитна към най-близката врата.

Междувременно Люси и Журналиста бяха открили, че строителна компания „Звездострой Инкорпорейтид“ не беше спестила от табелите „Спасителни лодки (Първа класа)“. Накъдето и да погледне човек, все се натъкваше на табели, които сочеха къде са лодките. Табелите светеха, а някои бяха и с мигащи стрелки. Вследствие на това двамата пристигнаха при Монтажната станция на спасителните лодки за няма и минута.

— Имаме седем инима! — задъхан рече Журналиста.

И щом го каза, двамата с Люси откриха, че „Звездострой Инкорпорейтид“ може и да не бяха спестили от табелите, но пък бяха икономисали от самите лодки. Всъщност бяха ги икономисали напълно, изцяло и докрай.

— Ами то какъв смисъл от спасителни лодки — бе изтъкнал Скралионтис пред крайно изнервения Бробостигон, — щом няма да има пътници?

— Копелета гадни! — изстена Журналиста.

— Е, това беше — рече Люси.

— Дотук бяхме! Сега ще се превърнем в малки парченца блуждаещ космос точно след шест едо и четирийсет и пет инима! — Журналиста се свлече на колене. Бойният му дух се беше изпарил. Изглеждаше толкова безпомощен, така изоставен. Люси не можа да се сдържи. Мисълта за неизбежното разрушение измести цялата й обичайна предпазливост. И тя изведнъж стигна до извод, за който нямаше да се досети при нормални обстоятелства.

— О, Боже! — извика тя. — Обичам те!

И преди Журналиста да разбере какво става, Люси се хвърли върху него, зацелува го по устата и започна да го роши.

— О! Оуу! — викна Журналиста. — Внимавай, раната ми!

— Съжалявам! Съжалявам! — изкрещя Люси. — Но ни остават само шест едо! Каквото и да е това! Никога не съм изпитвала нищо подобно към никого… В мига, в който те погледнах… О, Боже! Никой никога няма да разбере! Вече нищо няма значение! Но побързай! Направи нещо! — и тя започна да се бори с дрехите му. — Не мога да ги разкопчая!

— Нали ти казах! Разкопчават се с мисъл! — Дрехите му изведнъж изсъскаха и паднаха, а в следващата минута Люси метна раирания делови костюм върху празната рампа за спасителни лодки. Прокара пръсти по тялото на извънземния и се хвърли отгоре му.

— О, Боже! — извика тя, щом усети как кръвта й нахлува към долната част на корема като ято чайки, връхлитащо върху последната останала херинга. — Сигурно са ни останали само пет от ония неща, как бяха там!

— Едо! — Журналиста се опита да не изкрещи — раната го болеше. — Останали са ни пет едо! Но това е невероятно! — възкликна той. — Ние на Блеронтин не правим така!

— Защо не? — на Люси изобщо не й пукаше.

— Незаконно е! — Журналиста се ухили до уши. — Позволява ни се само поза „енорк“. Нали знаеш — обратното, аз отгоре!

— О, млъкни! — Люси го целуваше. — Трябваше да ти го кажа! Трябваше! Обичам те! И винаги съм те обичала! Точно това ми липсваше! Ох! Ох!

— Бързо! — извика Журналиста. Оставаха им само шейсет инима преди бомбата да избухне.

— Да! Да!

Търкаляха се и се целуваха, без въобще да усещат студения метален под на рампата под голата си плът.

— Животът е толкова кратък! — изведнъж Люси сграбчи ръката му и погледна часовника. Хич не можеше да схване какво показва. — Колко сочи? — попита тя.

— Трийсет инима!

— Само толкова ли? — попита тя.

— Да! — извика Журналиста. — Да!

— Обиииичам тееее! — изкрещя Люси.

— Оооооооох! — изкрещя Журналиста и двамата се строполиха заедно на пода, а часовникът отбеляза нула…

Лежаха и чакаха взрива, който щеше да сложи край на вечността и да прекъсне кратката им любов. Но за разлика от двамата любовници нищо друго не свърши.

— Какво стана? — първа проговори Люси.

— Знам ли? — рече Журналиста. — Знам ли?!