Дъглас Адамс, Тери Джоунс
Титаник — звездният кораб (19) (По идея на Дъглас Адамс)

XVIII

— Кой е подпалил пердетата?! — кресна Болфас в мига, в който нахлу в каюткомпанията. Кимна и двойка ясакански майстори веднага изтича да ги смени. Болфас беше повел Специалния си нападателен отряд по един заден сервизен коридор към каютите на екипажа, докато Йелин и Асмал предвождаха фронталната атака по главните артерии на кораба.

На Болфас страшно му хареса как бяха успели да дооформят тавана на сервизния коридор. Той се преизпълваше с тихо задоволство, докато сред нощния мрак съзерцаваше майсторството и висококачествения материал, щедро използвани дори в сервизната площ на огромния кораб.

— Никога в цялата история на нашия народ не е имало друг подобен строеж! — разказваше той на внуците си, насядали вечер около камината, докато си хапваха яхнийката с галушки и снорковите пръжки. — Дори и пердетата в каюткомпанията са изтъкани от космите на копринен канадил, който живее високо в планините Мерлор и може да се улови само с любов и доброта. Косъмът на канадила е толкова фин, че може да се тъче само на светлината на луните, защото огрее ли го слънце, се топи като сняг. — Децата обичаха тези приказки за майсторството и храбрите подвизи на инженерството.

И щом Болфас видя как някой е поругал подобна изпипана работа, направо нещо го преряза. Всъщност наистина страшно се вбеси.

Точно в този миг една фигура с ВР-шлем се препъна в прага, последвана от още двама — единият от които съвсем явно беше блеронтинец предател. Черен гняв погълна Болфас и в следващия миг вече бе извадил своя СР-пистолет и попиля тримата новодошли на космически прах. Телата им избухнаха като свръхнови и навсякъде пръснаха черва и разкъсана плът, която бързо се нажежи и пламна радостно, преди да успее да оплеска или опетни прекрасните, лакирани на ръка стени.

Ужасна какафония изпълваше ушите на Люси, бяла завеса от нажежена светлина забули очите й. Тя изпищя, вкопчи се в Журналиста и се строполи на пода в безсъзнание. Толкова ужасно беше.

Болфас се ухили и духна дулото на СР-пистолета си. Гневът му утихна, той завъртя оръжието на пръста си и го пъхна обратно в кобура.

Тук му е мястото да се обясни, че ясаканците бяха много добра и трудолюбива раса, предана на занаятчийското майсторство. Мнозина от тях обаче се поддаваха на сляп, кръвожаден гняв при сблъсък с определени неща, като например претупана през пръсти работа или неуважение към изящната изработка. В далечното минало подобни яростни изблици бяха водили до страшни разрушения, засягащи и живот, и имот. Но тъй като тези настроения им минаваха също толкова бързо, колкото и ги обземаха, следваха непоносими угризения за тези иначе мили и любезни хорица. Ето защо ясаканските учени бяха разработили СР-оръжието, което за разлика от хардуера, разработван от повечето военни учени, беше предназначено по-скоро за намаляване на смъртта и разрушенията, отколкото за увеличаването им. Оръжието за Симулирано Разрушение — или СР-оръжие — създаваше на онзи, който го използва, временното впечатление за кървава мъст, без всъщност да причинява никаква реална вреда. Това неизменно изненадваше и шашваше врага, но само толкова.

Люси не знаеше нищичко за това и беше повече от шашардисана, щом разбра, че все още е жива — и то в достатъчна степен, за да чуе как водачът на нашествениците изкомандва:

— Вие сте арестувани! А къде са другите?

— Хей! Ама това е страхотно! Вървя по един от киберневтичните неврални пътища! Все едно се плъзгам по вода! И-хуууу! Разкош! — възкликна Дан.

— Махнете това тъпо нещо от главата му! — кресна Болфас Ясаканците нямаха време за упражнения във виртуалната реалност. Те си имаха работа изключително с материята. Двама от нашествениците награбиха Дан и дръпнаха шлема от главата му.

— Ей! Ама на мене ми харе… Леле-мале! К’во става?! — облещи се Дан, подложен на ВВМ — Внезапно Връщане в Материята.

— Къде са другите, казах? — повтори Болфас.

— Други няма — отговори Журналиста с най-грубиянски тон.

— Хайде, бе! Да не съм расъл в блеронтински държавни ясли^[1]!

— Кой управлява този кораб? — Болфас отново започваше да се дразни. Току-що бе забелязал окаяния вид на масите в столовата: блеронтинските дърводелци бяха използвали недосъхнал литински бор от Северен Блеронтин — долнокачествен дървен материал, който само след две-три десетилетия щеше да се изкоруби гадно и… Падението на Факник! Дори не бяха прикрили сглобките! Всъщност като се загледаш, се забелязваше, че цапфите са едва извити и отгоре ръбът е толкова тънък, че няма как да се захванат! Тези хора не бяха ли учили елементарни основи на изкуството на сглобяването? Болфас посегна към СР-пистолета си…

Ала преди да успее да излее ужасната си, разрушителна мъст върху извършителите на подобно немарливо и нескопосно дело, стана чудо.

Вратата на каюткомпанията се отвори и вътре влезе чудно видение — хубавица така неописуемо прекрасна, че Болфас се влюби, влюби се дълбоко и трайно. Животът му никога вече нямаше да бъде същият.

Той отпусна надолу СР-пистолета, обзет от детинско обожание.

Нети, която тъкмо беше минала през сеанса за подмладяване в необикновения разкрасителен салон на Леовинус, не само отново се бе сдобила е младежкия си тен, но и тялото й си беше върнало предишните пропорции. Всъщност ако имаше някаква разлика, тя беше, че кръстчето й бе станало мъъъничко по-тънко, гърдите — мъъъничко по-твърди, а коремът й — само една идейка по-закръглен. Беше по-красива отвсякога, защото въпреки разцъфналата свежест на младостта, която отново грееше на лицето й, то беше обляно и от мъдростта, която идва, след като си преживял няколко милиона светлинни години. Старият Леовинус явно си разбираше от работата.

— Нети! — измънка Дан.

— Кой, кой? — разсеяно попита Болфас.

— Здрасти на всички! — поздрави хубавицата. — Какво ще кажете да се запознаем, а? Аз съм Нети.

— Капитан Болфас на вашите услуги! — Болфас се изопна в стойка „мирно“. — А това са ефрейтори Яктрак, Едембоп, Рагултиен, Десембо, Лунтпаргер, Форцаб, Какит, Зимуиди, Дютерпрат, Катцитинкер-Ригипитил, Пурценхакккен, Рууфклийтоп, Спанглоуидин, Бюк-Хамадорф, Бунуливотер, Бруделхампон, Харцимволд, Унктимпотер, Голхолиуол, Диснитратън, Тидолофт, Косимиуип, Еднокрокодил, Ерклехамердрат, Инчбециглит, Самилифтодфт, Бюк-Уилинюджит (полубратовчед на Бюк-Хамадорф)…

— Здрасти, Нети! — обади се един от ясаканските нашественици.

— Барнципют — продължаваше Болфас — Спигхалиуилер, Мемсипортим, Иткип, Харлорфрейтор, Пулиджит, Бийкелмемсдорк, Упелсафтат, Букхумстер, Ринтиниейджълбън, Бутинтук, Пуудаласван, Сумпкрийторкателбурт…

— Вижте, много ми е неприятно, че ви прекъсвам — обади се Журналиста, — но на борда на този кораб има бомба, която ще избухне след… — той включи мобифончето.

— Десет… девет… — броеше бомбата.

— Врял Пангалин! — възкликна Журналиста.

— Тихо! Блеронтински доставчик на калпава стока! — кресна Болфас и грабна мобифона.

— Той не е доставчик на калпава стока! — възкликна Люси (която, да си кажем правичката, се чувстваше малко нещо като посечена след влизането на Нети).

— Осем… — продължаваше бомбата.

— Дай ми го! — изкрещя Журналиста и се метна към мобифона. Болфас го подхвърли на ефрейтор Инчбециглит.

— Седем… — броеше бомбата.

— Стигна до „седем“! — кресна Журналиста.

— Хвърлете този блеронтински мърляч в килия! — изкомандва Болфас и сержанти Спанглоуидин и Ринтинийгълбън сграбчиха Журналиста в полунелсън и го изведоха от каюткомпанията.

— Шест… — обади се бомбата и ефрейтор Инчбециглит изключи мобифона.

— И тия двамата също! — Болфас сочеше Люси и Дан.

— Не! — развикаха се те. — Бомбата! — ала ги изблъскаха навън.

— Капитан Болфас — рече хладно Нети, — нямам време за обяснения. Моля ви, дайте ми мобифона.

— Боя се, че не мога да ви позволя да го използвате, Нети — отговори капитан Болфас. — От съображения за сигурност.

— Като например?

— Можете да извикате подкрепления.

— Капитан Болфас, имате думата ми, че на този кораб няма никой друг освен нас, доколкото знам. Освен това имате думата ми, че само след секунди една бомба ще ни разпръсне на космически прах, освен ако не ми дадете онзи мобифон.

Болфас се поколеба за частица от секундата, после кимна на ефрейтор Инчбециглит. Ефрейтор Инчбециглит се колеба дори по-малко и от частица от секундата и подаде мобифона на Нети. Тя го включи.

— Две… — обади се бомбата.

— О, бомбо! — каза Нети. — Нети се обажда. Помниш ли ме?

— Ъ-ъ… Едно… — рече бомбата.

— Колко по четири прави осем?

— Ъ-ъ… ъ-ъ… Нуу…

— Не… Колко по четири прави осем?

— Ъ… ъ… две? — обади се бомбата.

— А колко по две е шест?

— Три… — обади се бомбата.

— А колко по три е дванайсет?

— Четири… — обади се бомбата. Млъкна за миг, а после продължи: — Пет… шест… седем…

— Уф! — рече Нети. — Това ще ни спечели малко време…

— Защо сте сложили тази бомба на нашия кораб? — натъртено попита Болфас.

— На вашия кораб?! — възкликна Нети.

— Защо сте толкова изненадана?! — извика Болфас. — Да не смятате, че не сме достатъчно умни и не можем да построим подобно прекрасно нещо?

— О, не! — отговори Нети. — Не исках да кажа нищо подобно! Просто вие нападнахте кораба. Някакси не ми изглежда да е ваша собственост.

— Разбира се, че е наша! — на Нети й се стори, че капитан Болфас като че ли е възприел леко отбранителен тон. — По законно и морално право! Този кораб е справедливата компенсация за всички мъки и тегоби, които ни докараха блеронтинците!

— Вижте, не искам да изглеждам глупава, но…

— Вие никога не бихте могли да изглеждате такава, Нети — увери я капитанът.

— Благодаря… — Нети усети, че този нисък, русоляв непознат, в чиито ръце очевидно беше съдбата й, започваше да я очарова. — Но аз не зная откъде е започнало всичко това.

— За мен ще е истинско удоволствие да ви разкажа цялата история от самото начало, драга ми госпожице — поклони й се ниско Болфас. — Но първо имам едно неприятно задължение и то е да ви попитам: защо сте сложили бомба на този кораб?

— Не сме! — Нети се засмя лекичко и сърцето на капитана заприпка надолу към омекналите му колене. — На този кораб се оказахме по случайност… — и тя разказа на Болфас цялата история: как Дан и Люси възнамеряваха да превърнат с парите от „Топ тен травъл“ старата къща в хотел; как учтивият робот ги бе поканил на борда и всичко, което се бе случило до нахлуването на храбрите войници на капитана.

Щом млъкна, последва продължителна пауза, а най-накрая Нети добави:

— Ами това е всичко… честно!

Болфас сякаш изведнъж се стегна — докато тя говореше, май се беше замечтал. Сега скочи, изпъна се в стойка „мирно“ и тракна с токове по най-възпитан начин.

— Разбирам ви прекрасно, драга ми госпожице — той се поклони и й целуна ръка. Все повече придобиваше вид на герой, току-що излязъл от роман на Джейн Остин.

— Ние искаме просто да се върнем на Земята — рече Нети.

— Разбира се! — капитан Болфас отново тракна с токове и Нети потръпна вътрешно от възхита. — Изцяло на вашите услуги. Елате!

И Нети последва капитана, а високите й токчета тракаха по покрития с прекрасен паркет сервизен коридор.