Катрин Каултър
Херцогът (26)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

— Ти си много по-смел от мен, братовчеде! — Джил потупа Ян по ръката и напусна стаята.

Херцогът се опита да си представи кой може да е убиецът, но откри, че мисли единствено за Бранди.

— Каква бъркотия — измърмори накрая.

Джил намери Фелисити сама във всекидневната. Предположи, че е имало и други, но тя ги е прогонила. Попита го с досада:

— Е, Джил, как е негова светлост? Ще слезе ли днес долу?

Той изгледа стиснатите й от раздразнение устни и присвитите й очи.

— Намерих Ян доста по-добре, скъпа моя. Оставих го в сръчните ръце на Мабли, който трябва да го избръсне и да го изкъпе.

— Да, той е толкова мургав — повече на себе си каза тя.

— Ян иска да те види. Когато приключат с Мабли, ще те отведа при него. Не трябва да се учудваш от нищо. Треската и болките са го променили малко.

— Бих желала да разбера кой от тези отвратителни мъже е отговорен за стореното. Но знаеш, че никой няма да каже и дума. Дори и когато се обиждат по такъв вулгарен начин, те продължават да се защитават. И този малък доктор? Толкова е смешен! Ти видя, Джил, как ме обиди той?

Той си спомни колко загрижен беше Малкият Робърт за нервите на Фелисити.

— Не можеш да отречеш, че положи много грижи за Ян, скъпа. — Измъкна малка кутийка с емфие и смръкна. Кихна деликатно и изчисти ръкава си. — Горкият Мабли! Изглежда толкова изтощен. Грижил се е по цял ден за Ян. Трябва да се благодари и на Бранди, която…

— Този старец не проявява уважение към господарите. Но ще се погрижа да бъде изхвърлен от къщата ми. Какво искаш да кажеш, че се е грижил за херцога през деня? Какво искаш да ми кажеш за Бранди? Сигурно тази грубиянка не е решила да идва в Лондон? Казвам ти, Джил, няма да понеса това! Тази нещастна малка развратница няма да остане в къщата ми и минута, когато стана херцогиня на Портмейн!

— Споменах ли Бранди? Не си спомням! — Джил хвърли разсеян поглед към гайдите, провесени над камината. Между тях беше закачен флагът на семейство Робъртсън.

Но Фелисити беше усетила измамата.

— Ти си единственият, който не трябва да пази тайни от мен, Джил! Тя ли е била с него през нощта?

— Да, но не виждам причина да бъдеш разстроена от това. Ти не изяви желание да го направиш, нали? Няма съмнение, че добре се е грижила за него.

— Ха! Мога да си представя какви грижи е положила!

— Може би си спомняш, Фелисити, че херцогът беше ранен. Не мисля, че е имал сили сам да се нахрани, какво остава и да се въргаля с жена в леглото! Не мисля също, че Ян ще хареса думите, с които наричаш това момиче. Като неин настойник, той няма да позволи да я наричаш развратница. Длъжен съм да те предупредя, че годеникът ти не иска да се връща в Лондон. Опитах се да го разубедя, но е непреклонен. Твърди, че тук го чака още много работа.

Фелисити ядосано се изправи.

— Но това е смешно! Сигурно не е на себе си, за да каже такова нещо. Надявам се да си му обърнал внимание на този факт?

— И двамата знаем, че веднъж взел решение, Ян не го променя. Опитах се да му поговоря, но не се получи. Досега трябва да си разбрала, че годеникът ти е доста упорит човек.

— Знам, че е такъв — изсъска тя. — А мен за каква ме мисли? За някаква безволева глупачка като първата му съпруга Мариан? Бъди сигурен, че ще му дам да разбере! Аз няма да допусна да ме командва! Решителен бил! Ще видим тази работа!

— О, Господи! — възкликна Джил, когато тя хвана полите на роклята си и направо излетя от стаята. Досега не я беше виждал да се движи толкова бързо. Правеше го доста изящно.

След няколко минути тя почука на вратата на херцога. Отвори й Мабли, който зяпна от изненада. Фелисити изглеждаше така, сякаш беше решила да го убие.

— Лейди Фелисити?

— Не ме зяпай така, сякаш съм лейди Адела — сряза го тя. — Моля, предай на херцога, че искам да го видя! На коридора става течение, така че не ме дръж дълго отвън, Мабли!

— Негова светлост ви очаква, лейди Фелисити — каза той и бързо се отстрани от пътя й.

— Влизай, Фелисити — извика Ян и тихо прошепна на Мабли: — Ти изчезвай! Може да изпиеш халба бира.

Камериерът се измъкна от стаята.

Фелисити огледа стаята. Срещу нея в огромна камина гореше огън. Леглото също беше огромно. Определено това беше мъжка спалня. В нея липсваха украси по стените или по-специални мебели. Стаята подхождаше на Ян, който беше в леглото, облегнал глава на изправената възглавница.

— Джил ми каза, че се чувстваш по-добре — каза тя. Стараеше се да говори спокойно. Майка й я бе учила, че да се приведеш малко, не е голяма беда. Да, но много болеше.

— Да — отговори той с шотландски акцент, който й беше противен. — Благодаря ти, че дойде, Фелисити! — В гласа му звучеше ирония. — Мисля, че трябва да поговорим.

— Джил вече ме информира, че не искаш да напуснеш Пендърлей. Не мисля, че ще е добре за здравето ти да останеш тук. Кажи ми, че Джил греши? Кажи, че ще си заминем веднага щом оздравееш!

— Както вече обясних на Джил, тук имам още много задължения — отговори бързо херцогът. — Нямам намерение уплашено да хукна към Лондон. Разочарован съм, че не разбираш мотивите ми!

Тя потръпна от резкия му тон. Какво ли го беше ядосало? Просто се опитваше да го накара да премисли отново, нищо повече! Ръцете я сърбяха да го удари, но дамите не постъпваха така. Но пък можеше да бъде по-язвителна.

— Аз те разочаровам? А къде остават моите желания? Сигурно не мислиш, че ми е приятно да живея с такива груби варвари? Не можеш да си представиш как крещят и взаимно се обвиняват! Знаеш много добре, че един от тях е убиецът!

Сега я виждаше в по-друга светлина. Беше злобна и с остър език. В тази жена нямаше благородство, нито мисъл за друг човек. Само злорадство и самодоволство. Трябваше много да внимава какво говори пред нея.

Заговори й със спокоен глас, като се усмихваше:

— Както виждаш, още съм жив. А когато наричаш членовете на семейство Робъртсън вулгарни и груби, бих желал да се замислиш над собственото си поведение. Откакто си пристигнала в Пендърлей, не съм чул да изречеш и една любезна дума. Гордееш се, че си дъщеря на граф, но се държиш като проста продавачка на риба.

— Продавачка на риба? Как смееш да критикуваш маниерите ми, Ян? А, сега разбирам! Ти мислиш, че онази малка развратница Бранди има по-добри обноски от мен?

— Не мисля, че в нашия спор трябва да намесваме Бранди, Фелисити! — Гласът му беше студен и той не криеше презрението си към нея. — Бранди — развратница?! Колко странно, че мислиш така. Какво ли е нейното мнение за теб?

— Това изобщо няма значение, защото е никоя! Тя е просто една развратница и нищо повече! — заяви Фелисити, разтреперана от гняв. — Трябва да знаеш, че Джил се изпусна. Каза ми, че се е грижила за теб през нощта. Приятно ли ти беше, сър?

— Бранди е благороден човек — отговори й, обзет от чувството на вина.

— Да не би да желаеш да гледам на тази малка развратница като на съперница? Или предпочиташ да търпя всичките ти смешни капризи като хрисимата Мариан?

— Отиваш твърде далеч, мадам! — Тя вече прекаляваше.

— Така ли? О, забравих, че ти отказваш дори да споменеш името на съпругата си пред мене! Нима наистина си вярвал, че ще бъда такава безмозъчна глупачка, за да не открия, че търсиш в мен приликата с нея? Знам още, че всичките ти любовници имат черна коса и зелени очи. Станал си доста известен с изискванията си. Добре, чуй ме добре, Ян! Аз не съм Мариан!

— Това е неоспорим факт, Фелисити. Какво целиш?

Студенината му съвсем я вбеси.

— Искам да кажа, че няма да играя ролята на втора Мариан! Вярвах, че си осъзнал какво дължиш на мене и на собственото си име, но явно съм се заблуждавала. Поведението ти подхожда повече на някой шотландски дивак, отколкото на английски благородник:

— Твоето поведение също не е безупречно. Всъщност много си права. Виждам, че нямам нищо общо с теб, Фелисити. Шотландците са ми по-приятни.

— Има един, който не ме намира толкова противна! Всъщност това е маркиз Хардкасъл. Един благороден, изтънчен джентълмен, на когото баща ми отказа заради твоето предложение. — Фелисити много театрално погали челото си. — Като си помисля само, че не му обръщах никакво внимание заради теб!

— Без съмнение Хорас ще се зарадва, като чуе това. Обзалагам се, че за теб той ще бъде най-привлекателният мъж до момента, в който дръзне да ти се противопостави. О, омръзна ми да споря с теб, Фелисити! Казах ти какви са плановете ми и нямам намерение да ги променям.

— Предполагам, че тази малка глупачка Бранди ти се подмазва и угажда на всеки твой каприз? Това искаш, нали? Една незначителна малка сополанка…

Това преля чашата на търпението му.

— Внимавай с приказките си, мадам — изрече остро. — Разкриваш черти от характера си, които дори маркиз Хардкасъл няма да може да понесе!

— О, колко съм се заблуждавала спрямо теб! Съгласих се на този годеж единствено заради титлата и ранга ти.

— Фелисити, започваш да ми досаждаш — прекъсна я ледено херцогът. — Всъщност стана ми досадно още като влезе в стаята ми. Сега ме ужасяваш. Джил може да търпи сцените ти, но не и аз!

Тя се изправи.

— Обиждаш ме и няма да търпя това! — Гласът й стана студен и високомерен като на кралица. — Искам да се върнеш с мен в Лондон час по-скоро! Ако откажеш, трябва да знаеш, че годежът ни е развален!

Искаше му се да танцува из стаята и да пее. Не изпитваше никакво чувство на вина, само огромно облекчение. Любезно, но категорично й заяви:

— Отказвам да се върна с теб в Лондон.

Фелисити го гледа известно време смаяна. После се обърна и с гордо вдигната глава тръгна към вратата, подхвърляйки през рамо:

— Желая ти щастие, с всичките ти шотландски роднини! Предполагам, че няма да възразиш, ако изпратя съобщение в „Газет“ за прекратяване на ангажиментите ни един към друг?

— Ни най-малко. Обясни каквото желаеш на родителите си. А, Фелисити, не презирай титлата маркиза! Дори и да ти я даде Хорас, въпреки че е глупак. Маркиз следва веднага след херцог.

— Върви по дяволите! — изкрещя бившата му годеница и силно затръшна вратата.

Малко по-късно Джил влезе в спалнята на братовчед си, за да разбере как е протекла битката.

— Да бъда проклет! Изглеждаш толкова доволен! Какво си направил?

— Поздрави ме, Джил! Вече не съм сгоден мъж. Фелисити прекрати годежа ни. Надявам се горкият Хорас, маркиз Хардкасъл, съвсем скоро да попадне в мрежите й.

— Не съм мислил, че ще стигне толкова далеч. О, скъпи Ян, толкова съжалявам! Но ти се смееш!

— Скъпи мой приятелю, винаги си ми казвал, че у нея няма и капчица от нежността и отстъпчивостта на Мариан. Сега виждам, че си бил прав. Не се ли радваш, че се отървах от нея? Господи, колко заслепен съм бил! Не мога да върна миналото, особено след… — Ян замълча. Очите му грееха.

— Особено след какво, Ян?

— Няма значение, Джил. Просто мислех на глас. Сега искам да ми направиш една огромна услуга. Отведи Фелисити в Лондон!

— Разбира се! — Сега и Джил се усмихваше. Представяше си какво го очаква през следващите шест дни в компанията на Фелисити.

— Лекарството ви, ваша светлост.

— А, Мабли! Виждаш ли, Джил, той не ме изоставя! Колкото и дълго да съм на легло, Мабли ще се грижи за мен като за крал. Затова не се безпокой. — Стисна ръката на братовчед си. — Благодаря ти, Джил! Грижи се за себе си. Скоро ще се видим в Лондон.

— Добре, Ян. Ще тръгнем с Фелисити утре сутринта.

— Надявам се да не те принуди да го направите още този следобед!

Джил изгледа братовчед си за последен път.

— Приличаш ми на дявол, Ян! Сега си почивай. Стига вълнения и прекратени годежи. Грижи се добре за господаря си, Мабли — добави, преди да се оттегли.

Херцогът се усмихна широко на камериера си.

— Знаеш ли, Мабли, страшно ми се иска да празнуваме! Донеси бутилка червено вино, човече! Сигурно има останало на тавана?

Когато излизаше от стаята, воднистите очи на Мабли блестяха радостно.