Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Регентството (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Generous Earl [= The Duke], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 67 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Бард“

Редактор: Лилия Анастасова

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Навела глава, Фелисити беше самото олицетворение на скромността.

— Ще изпълня своето задължение, разбира се!

— Твоето задължение — повтори Ян. Гласът му беше равен като брега пред тях. Господи, как е могъл да бъде толкова сляп? Как само се беше заблудил относно същността й!

— Ти трябва да имаш наследник. Дори мама е съгласна с това. Всеки господар трябва да има на кого да предаде титлата и името си. Такъв може да бъде и Джил, но той е само с две години по-млад от теб. Надали ще те надживее дълго, за да запази наследството. Не се съмнявай в мен! Ще направя всичко, което се очаква от мен!

— Обичаш ли ме, Фелисити?

Тя беше толкова изненадана от въпроса му, че дръпна юздата. Конят стъпи близо до бездната. Ян бързо го върна обратно. Фелисити се изсмя. Намести се отново удобно на седлото.

— Започвам да се съмнявам, че умът ти малко се е помрачил в тази изостанала провинция. Разбира се, че зачитам теб и твоя произход. Точно това се очаква от една бъдеща херцогиня на Портмейн. Не съм запленена както в някой романтичен роман, пълен с глупостите на жени от долната класа?

— Значи херцогът и херцогинята са различни от обикновените хора?

Фелисити го изгледа. В погледа й имаше презрение.

— Херцогът и херцогинята трябва да служат за пример на родените без титла. Сълзливите сантименталности нямат място сред нашите кръгове. Не мога да си представя херцогинята на Портмейн да ти се хвърля на врата и да прави сцени, достойни само за театъра! Имам друго възпитание и никога няма да направя нещо толкова безвкусно!

Ян я гледаше натъжен. Може би някога щеше да се съгласи с нея, но не и сега. Изведнъж осъзна, че Фелисити е права. Беше се променил и не беше сигурен, че разбира хората около себе си. Може би винаги е бил такъв? Въздъхна тежко. Дори и да не беше херцог, той все пак беше джентълмен. Въпреки че не можеше да си представи да прекара остатъка от живота си до тази жена, не би могъл да развали годежа си. Това беше една от най-големите грешки в живота му. Беше виждал у нея онова, което му се искаше да види. Направил грешен избор, сега трябваше да си плаща. Защото тя никога нямаше да се промени.

— Мисля, че е време да се връщаме в Пендърлей — изрече той.

Фелисити се усмихна и кимна величествено. После го последва.

 

 

Пристигането на Пърси не подобри настроението на Ян. Все пак беше изненадан. Пърси изглеждаше безкрайно щастлив. Съобщи, че вече не е копеле, а истински Робъртсън. Шотландският съд с упоритото съдействие на Макферсън го беше признал предния ден в Единбург.

Ян видя, че Бъртранд пребледня, като чу новината. Колкото до Клод, той изсумтя сърдито и обърна сълзливия си поглед към лейди Адела. Тя изглеждаше много доволна. Удари силно Пърси по рамото и се обърна към Клод:

— И твоят ред ще дойде, не се тормози — каза старицата. В гласа й звучеше подигравка. — Една седмица или месец по-късно, какво значение има? Старият Макферсън не може да върши по две неща наведнъж.

Отношението на Фелисити към Пърси най-много изненада Ян. Беше очаквал да вирне своя аристократичен нос, отвратена от факта, че трябва да стои в една и съща къща с копеле. Но не стана така. Пърси беше поел малката й ръчичка. После беше произнесъл нещо несъмнено ласкаво и беше я целунал леко. Фелисити беше поруменяла. Ян не можеше да повярва на очите си. Той самият винаги беше внимавал да не нарани невинността й. Но явно Пърси би могъл да я целуне и по устните. Тя щеше да отговори на целувката и да му благодари за това.

Джил беше приел поздрава на Пърси съвсем нормално, но несъмнено беше впечатлен от успехите му сред жените.

С изключение на една, помисли Ян и погледна към Бранди.

На вечерята новодошлият с удоволствие им разказа за посещението си при бащата на Джоана, Конан Макдоналд.

— Трябваше да видите лицето на стария чешит, когато му казах, че умишлено досега не съм го посетил. Стана направо лилав, но не можеше да ми откаже ръката на дебелата си дъщеря. Сега съм истински Робъртсън, а това означава много.

— Нима не ухажвате госпожица, на която се възхищавате? — попита Фелисити.

— Веднага ще отгатна — подметна Джил със светнали очи. — Тази госпожица е богата наследница?

— Така е — съгласи се Пърси, като се смееше доволен. — Освен това е дебело, малко гълъбче, което мисли, че въртя света на малкия си пръст. Разбира се, за цялото си богатство Конан Макдоналд още носи мириса на магазин, но ще се примиря с това.

— И с обожанието — подметна Джил.

— Поне за известно време.

Колко странно, че Фелисити без никакво затруднение разбираше тежкия шотландски акцент на Пърси, чудеше се Ян. Все още не проумяваше защо е бил толкова заслепен по отношение на тази жена.

— Значи Макдоналд те прие, момчето ми? — попита лейди Адела.

— Съмнявате ли се, лейди? Старият Енгъс може и да гори в пъкъла, но името му все още се тачи сред шотландските благородници. Сигурно се досещате, че не се въздържах да не похваля достойнствата и титлите на новия господар на Пендърлей. Дъртакът онемя, като разбра, че господар на имението е английски херцог.

Лейди Адела размаха пръст срещу него.

— Не си му казал, че си негов наследник, нали, мошенико?

„Това беше най-важното“ — помисли Ян. Едва не счупи чашата, когато я остави на масата.

— Наследникът на херцога предстои да се роди. Надявам се да се появи още следващата година!

Джил измърмори към Фелисити:

— О, ще бъдеш много ангажирана, скъпа моя! Господарят пусна директивата. Ще ти се наложи да станеш разплодна кобила, но това няма да е за дълго!

Думите му накараха Бранди да изпита силна ревност.

— Внимавай какво приказваш, Джил — сряза го ядосан Ян.

Но братовчед му само му се усмихна и вдигна чашата си.

— Предлагам тост, Ян. Може би този път ще извадиш по-голям късмет?

Момичето вдигна глава и забеляза, че Ян пребледня. Какво ли искаше да каже Джил с това „този път“?

Констанс, която седеше мълчалива до Бранди, захвърли демонстративно салфетката си върху масата и изхвърча от трапезарията.

— Какво му става на това дете? — попита лейди Адела. — Проклети момичета! В един момент плачат, а в следващия се кикотят като луди. Това ме изнервя. Със сигурност не съм го правила, когато съм била на техните години.

— Кой ли ще си спомни — обади се Клод и се ухили. — Било е толкова отдавна!

— Ще се погрижа за нея — съобщи Бъртранд и напусна стаята.

От стаята точно зад дневната се чуваха несдържани хълцания. Вратата беше открехната и той я отвори. Констанс се беше проснала върху канапето и ридаеше безутешно.

Изглеждаше толкова красива с разпилените си тъмни къдрици. Искаше му се да я прегърне и да я целува, докато започне да отвръща на целувките му. Вместо това седна до нея и каза нежно:

— Не плачи, момиче. Няма причина за сълзите ти!

— Ти ли си Бъртранд — каза тя и изтри очите си с ръка.

— Аз съм. — Искаше му се да го види с нови очи. Така, както той гледаше на нея.

— Баба и чичо Клод ли те изпратиха при мен? — Момичето изхълца, а той се усмихна.

— Не! Дойдох, защото съм загрижен за теб. — Измъкна кърпичка от джобчето на жилетката си. — Ето, Кони, избърши сълзите и ми кажи какво те е разстроило толкова!

Тя изтри очите и страните си. После извъртя глава, като мачкаше кърпичката в ръце.

— Хайде, момиче, може да ми се довериш! Знаеш, че винаги сме били приятели!

Констанс не видя неодобрение в очите му, а само любезност и бързо изрече:

— Пърси ще се ожени за онази ужасна Джоана, а аз ще умра от мъка! Знаеш, че не обича нея, а парите й! Колко е жалък! Като си помисля, че му вярвах, възхищавах му се, исках го!

Бъртранд мислено благослови Пърси.

— Може и така да е, Кони, но трябва да го разбереш. Той обича безгрижния си живот в Единбург. Без пари трудно би могъл да се забавлява и със сигурност ще бъде нещастен. Избрал е брака с богата наследница и това ме кара единствено да го съжалявам.

— Но аз го мислех за по-благороден — изхълца отново тя. — Сега го защитаваш, Бъртранд? Никога не си го правил преди. Винаги си казвал, че не е добър човек и не заслужава вниманието на никоя жена!

Това беше истина, но как би могъл да си позволи да бъде честен относно Пърси?

— Не, момичето ми! Трябва да знаеш, че никога не съм одобрявал действията му. Аз просто разбирам мотивите. Трябва да го забравиш, Кони! Той никога не е заслужавал твоето добро отношение!

За момент Кони замълча. Дали вече не мислеше за Пърси? Искрено се надяваше да е така.

— Все пак не е честно!

— Животът не винаги ни носи това, което искаме, Кони! Знаеш го добре. Живяла си тук шестнадесет години. За всички нас беше ужасно, докато беше жив Енгъс. Сега с лейди Адела може да не е по-добре, но поне е по-различно.

— Но защо Бранди трябва да замине за Лондон, а аз да не мога да отида дори до Единбург?

Не я обвиняваше за тъгата й.

— Бранди е по-възрастната, Кони. Разбирам и тези, които мислят, че ти си повече жена от нея.

— Точно така е!

— Все пак не мисля, че ще замине за Лондон. Херцогът го иска, но не и тя. Допускаш ли, че след сватбата лейди Фелисити ще иска някоя от вас в дома си?

— Прав си, Бъртранд. Тя е истинска кучка. Горкият Ян! Защо ще се жени за нея? Та на него не са му необходими пари, нали?

— Не знам. Вероятно всички дами в Лондон са като нея, а тя е най-добра от тях? Не мога да си представя, че ще се забавляваш в нейната компания. Единбург е друго нещо. Знаеш ли какъв хубав град е? Сигурен съм, че ще можеш да отидеш там, Кони. Ян ми каза, че Лондон не предлага по-добри магазини и забавления отколкото нашата столица.

Тя не изглеждаше много убедена в думите му, но не му възрази. Стана и оправи роклята си.

— Много си мил, Бърти! — Тя вдигна лице към неговото. — Личи ли, че съм плакала?

Той взе кърпичката от ръцете й. Започна да изтрива сълзите от нежните й страни.

— Не, хубава си както винаги. Ако някой пита, ще кажем, че си имала главоболие.

— Благодаря ти, Бърти!

Когато се върнаха в трапезарията, никой не направи коментар относно внезапното напускане на Констанс. Само Ян забеляза как лейди Адела намигна на Клод.

Бранди изгледа сестра си. Знаеше, че Пърси е причина да бъде толкова разстроена. Надяваше се най-сетне да е видяла истинския му лик. Изглеждаше хубава и спокойна. Какво ли беше казал Бъртранд?

След вечерята Пърси галантно успя да убеди Фелисити да седне до пианото. Тя умело засвири една соната от Моцарт. Тогава Бранди събра кураж да говори с Джил. Въпросът й го накара да поклати глава.

— Бедната ми Бранди! Нима не знаеш за Мариан?

— Не.

— Когато му пожелах повече щастие този път, имах предвид първата му съпруга. Тя загина на гилотината и той не можа да направи нищо, за да я спаси.

— Мариан е била французойка? От тези Дьо Во?

— Имаш отлична памет, скъпа. Да, тя беше едно нежно, малко създание, което обожаваше родителите и съпруга си.

— Разбирам.

Само беше направил нещастни тези нейни красиви очи. По дяволите, Бранди обичаше Ян! Но философски заключи, че тя все пак е млада. А младите сърца не се разбиват. По тях остават само малки белези.

Припомни си своя последен белег, оставен в сърцето му преди две години. Сега не можеше да си спомни дори името на момичето.