Катрин Каултър
Херцогът (18)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Лейди Фелисити направо побесня от яд.

— Не искаш да ми кажеш, че ти, херцог и граф си се забавлявал да бъдеш овчар? Купувал си овце, обикалял си по дараците?

— Да и не ми беше никак скучно да го правя — потвърди хладно Ян. — Разбираш ли, искам Пендърлей да се издържа сам! Има много суровини. Необходим е само капитал, за да станат полезни.

— Прав си! Убедих се с очите си, че тук има доста суров материал — сряза го Фелисити. Чувстваше се изморена, мръсна, направо не на себе си. Изгаряше от желание да изкрещи на херцога какво мисли за абсурдните му задължения. Тогава видя как се стесняват очите му. В тях се появи онзи упорит поглед, който й беше направо омразен. О, веднага щом се оженят, тя щеше да избие тези глупости от главата му. Щеше да смаже тази негова упоритост. Сега й се налагаше да смекчи тона: — Това, което искам да кажа, скъпи, е, че ужасно ми липсваше! Не ми ли е разрешено да тъгувам за бъдещия си съпруг?

За добрите думи беше възнаградена с усмивка.

— На мен също не ми беше лесно, Фелисити! — лаконично отвърна той.

Джил се прокашля. Ян се обърна. В гостната величествено влизаше лейди Адела. Той бързо скочи на крака.

— Лейди Адела, позволете да ви представя братовчед си, господин Джил Бредстън и годеницата ми, лейди Фелисити Трамърли.

Старицата изгледа елегантния Джил и веднага го хареса. Ето, това беше истински джентълмен! Не като херцога, който обикаляше из имението по цял ден. Оцени одеждите на лейди Фелисити. Реши, че Бранди щеше да научи много за модата, ако живее под един покрив с това момиче. Тя поздрави гостите с леко кимване на главата и разреши на Джил да целуне съсухрената й ръка.

— Очарован съм, лейди!

Когато се приближи до лейди Фелисити, тя се усмихна със стиснати устни. Каква смешна, стара реликва, мислеше младата жена. Тази овехтяла черна рокля и прическата й сигурно са били на мода преди тридесет години? Буйните къдрици върху челото й караха човек да мисли, че е с перука. Пръстите я сърбяха да провери дали са верни догадките й.

— И кога ще се омъжиш за Ян? — попита лейди Адела без излишни предисловия.

— През август. На деня на Сейнт Джордж в Хановер Скуеър.

— И всичко ще бъде пищно? Одобрявам! Ще ви разреша едно сватбено пътешествие, преди да изпратя Бранди при вас! Какво ще кажеш за октомври, Ян? До тогава ще сте се върнали, нали?

Фелисити зяпна. Опита се да говори, но от устата й не излизаше нито дума. Само гледаше годеника си и едва се сдържаше да не се разкрещи. Херцогът в този момент откри, че връзката му е изкривена.

— Всъщност, лейди Адела, Фелисити току-що пристигна. Още не съм имал възможност да разговарям с нея.

— Не мога да разбера защо не го направи, Ян? — Гласът на Джил беше самата благост. Тя е тук вече петнадесет минути и успя да се запознае с Бранди.

Той не обърна внимание на думите му и стана.

— Лейди Адела, коя стая ще приготвим за госпожица Трамърли? Тя е изморена от пътуването и трябва да си почине преди вечеря.

Възрастната графиня кимна и изрева:

— Краби! Домъкни дъртите си кокали веднага, пропаднал пияницо такъв! Имаме гости и трябва да се погрижиш за тях!

Фелисити потръпна. Ноздрите й се разшириха. Това преди беше много приятно на Ян, но сега не му харесваше ни най-малко. Тя презираше лейди Адела и Пендърлей и не криеше чувствата си.

— Да, госпожо? — Краби изгледа въпросително господарката си. Искаше му се да огледа това превъзходно създание, което сякаш изпитваше някаква болка. Колкото до господина, той беше изключителен. Без съмнение принадлежеше към класата на Пърси. Вероятно бяха приятели на херцога? Изглеждаха вкочанени като мумии.

— Нека Марта приготви две стаи. Повтарям: Марта, а не Мораг! Не искам гостите ни да започнат да се чешат като тая въшлива повлекана. Чакай! Ян, защо не настаним госпожица Фелисити в синята стая срещу твоята? Краби, за хубавия господин тук, избери нещо веселичко. Нещо, което да крепи високо духа му.

Ян потисна усмивката си и кимна на прислужника. После предложи ръка на Фелисити.

— Краби ще се погрижи за тебе, Джил — подхвърли той през рамо и изведе годеницата си от дневната.

Поведе младата жена към синята стая точно срещу неговата. Когато беше оглеждал помещенията, тя му се беше сторила с малко бедна мебелировка, но по нищо не отстъпваше от другите стаи в замъка. Въпреки че изглеждаше стара и поизбеляла, тя никак не беше лоша. Имаше чар и в нишата на прозореца, както и в древния скрин с месингови дръжки. Сега, когато я гледаше през очите на Фелисити, виждаше колко се е заблуждавал. Всъщност стаята беше неуютна и занемарена.

Без да обръща внимание на предизвикателните въздишки, попита:

— Имаш нужда от баня, нали, скъпа?

Тя кимна, здраво стиснала устни.

— Ще бъде добре, Ян. Пътуването беше доста продължително и изморително. — После добави малко по-меко: — Не трябва да се безпокоиш за мен, скъпи херцоже! Водя камериерката със себе си.

— Би ми се искало да ме бяхте предупредили, че ще дойдете! Колко прислужници водите?

— Само Мария и Пелъм, камериерът на Джил. Сигурно ще се намери място в този ужасен замък и за тях?

— Разбира се! — Думите му изплющяха като камшик. Измъкна часовника и го изгледа многозначително. — Вечерята се сервира в шест, скъпа. Семейството се събира в дневната малко преди това.

— Толкова рано, Ян? У дома не вечеряме преди осем. Сигурно…

— Не си у дома, а в Шотландия! Лейди Адела живее в Пендърлей много преди майка ти да се появи на тази земя. Така желае тя и всички се съобразяваме с това. Сега ще дам нареждания за банята ти. — Обърна се да си върви. Гледаше на вратата като на спасение.

— Ян, какво искаше да каже онази отвратителна старица за идването на Бранди в Лондон? Сигурно не очакваш от мен да въведа това раздърпано момиче в английското общество?

— Бранди не е дете. Скоро ще навърши деветнадесет години. Колкото до външния й вид, тя прекарва доста време навън. Обича да лови риба и да плува в морето.

— Очакваш от мен да я превърна в порядъчна дама?

Беше направо нетърпима. Гласът на Ян стана студен като на баща му, когато се ядосаше.

— Тя вече е дама, Фелисити! Не забравяй, че е внучка на граф. Външността й бързо ще се промени с няколко красиви рокли!

— Сигурно ще трябва да я наглеждам, когато плава с лодка по Темза или язди някой от конете на цирк Астли?

— Не желая да обсъждаме повече този въпрос — заяви той. — Ако си се изморила да критикуваш всичко и всеки, ще наредя да приготвят банята ти!

Когато остана сама, Фелисити вбесена удари с юмрук леглото. Веднага се вдигна облак прах и тя кихна. Господи, що за място беше това? Започна да крачи из стаята. Как смееше да не се съобразява с чувствата й? Как смееше да се държи с нея като с натрапница? Смъкна яростно златистото боне от главата си и го захвърли върху един стол с избеляла тапицерия. Тя обикаля из неприветливата стая, докато се поуспокои. В края на краищата нямаше причина да бъде толкова разстроена. Какво значение имаше, че херцогът беше направо противен? Би могла да се справи с него. Ще се преструва и ще го ласкае, той ще се усмихва и накрая тя ще излезе победителка. О, да! Накрая ще победи!

Но какво да прави с това противно момиче? Била на деветнадесет? Това изобщо не личеше, слава на Бога!

След като помоли Краби да има грижа за банята на Фелисити, Ян слезе във всекидневната. Джил беше седнал до лейди Адела, която, изглежда, го беше обсебила изцяло. Чу старицата да се хили доволно.

— Наистина, момчето ми, старият Чарлз имаше една репутация в онова време! Няма да повярваш как постъпи с жената на свещеника. Как й беше името? А, да, Клоринда. Беше я притиснал гола в конюшнята до нейната кобила. Всички говореха само за това. Да, старият Чарлз беше негодник, но всички го обичаха. — Тя се изкикоти също като Клод. Ето от къде беше взел противния си навик старикът.

Ян се приближи до тях.

— Ще ме извините, лейди Адела, но трябва да заведа Джил горе. В противен случай няма да придобие ослепителния си вид за вечеря.

Старицата изпъшка недоволно.

— Добре, момче, щом се налага. Предполагам, ще имаме достатъчно време? — Махна с кокалестата си ръка към Джил. — Искам да се съсредоточиш, момче! Трябва да ми разкажеш клюките от петдесет години насам. Каква утеха е, че си тук!

— Ще направя всичко, което е по силите ми, госпожо — заяви Джил с мекия си глас. После последва Ян. Когато се изкачваха по стълбите, каза: — Колко смешно, тя познава стария Ковънпорт. Жените и алкохолът са го погубили. Внукът му Алдос върви по същия път. Страхувам се, че ще свърши като дядо си. Имението Ковън е ипотекирано. Преди година му вървеше много, но напоследък постоянно няма късмет с жените.

Ян изсумтя. Чудеше се защо братовчед му трябва да предпочита компанията на такъв развратник.

Когато изкачиха стълбите, Джил внезапно спря и погледна надолу.

— Господи, Ян, какво странно място! С нищо не напомня за Кармайкъл Хол!

Херцогът си спомни за огромното имение в Съфолк. В него имаше четиридесет стаи и огромна бална зала. Кимна с глава.

— Пендърлей принадлежи на историята и традициите, Джил. Няма да отречеш, че изгледът към морето е прекрасен. Няма ги мръсотията и мъглите на Лондон, крадците и престъпниците. Тук няма опасност някой да те стисне за гърлото.

Джил го изгледа недоверчиво, но се задоволи само да каже:

— Сигурен съм, че си прав за себе си. Аз не виждам нещата като теб, но ти мислиш така. Все пак си херцог и всички трябва да се съобразяват с тебе!

— Пълен си с повече глупости, отколкото Мораг с въшки. Или… не са въшки, а кърлежи?

— Господи, каква ужасяваща мисъл! Кърлежи! Въшки! Моля те, Ян, ще направя каквото поискаш, но дръж тази жена далеч от мен!

Херцогът се изсмя. Побутна Джил към стаята му и попита:

— Какво, по дяволите, правите тук с Фелисити? Знаеш, че исках да остане в Лондон. Тук не е за нея и не се учудвам, че не й харесва. Защо дойдохте?

— Не ме обвинявай, моля те, Ян! Проклетото ти писмо е виновно за всичко. Всъщност нямах друг избор. Ти каза, че трябва да я придружавам навсякъде. Какво можех да направя?

— Моето какво?

Той поклати глава и се усмихна.

— Писмото ти, Ян. Господи, никога не бях виждал толкова думи на един лист! Тази Бранди стана обект на доста забележки. Скъпата Фелисити бе обзета от ревност. Всъщност… — Джил млъкна и погледна предупредително братовчед си. — Ако аз бях на твое място, бих помислил два, не, четири пъти, преди да изпратя и една дума на такава кавгаджийка. Тя изобщо не е това, за което я мислиш, Ян!

— Надявам се, Джил, че не си я подстрекавал към такива безсмислени идеи? Ти най-добре от всички знаеш, че не бих пренебрегнал задълженията си! Колкото до Бранди, като неин настойник искам да направя най-доброто за нея. Когато дойде в Лондон, Фелисити ще се отнася с нея, както трябва. Ще направи всичко, което се иска от нея.

— Бъди сигурен, че изобщо не съм я окуражавал в отвратителните й мисли! Истината е, че трябваше да понасям цялата й злоба и отрова, докато пътувахме към Шотландия. — Забърза, когато Ян отвори вратата на неговата стая. — Господи, искаш да кажеш, че тук ще спи камериерът ми?

— Върви по дяволите, Джил! Не разбираш ли, че нямах време да се погрижа за почистването на замъка? Тази стая си е напълно нормална, въпреки че и Фелисити реагира като теб. След като си тук, мисля да позволя артистичният ти талант да се развихри с пълна сила. Не че аз ще бъда до теб! С лейди Адела може да споделяте неукротимата си страст към сплетни.

— И аз ще се затрудня от къде да започна — каза Джил, като изтупваше праха от един стол. — На това място не му е достатъчен само добър вкус. Нужна му е армия от дърводелци и мебелисти…

— Стига си мърморил, Джил! Не ме е грижа какво ще направиш ти! Заповядай на Пелъм да оправи стаята. Ако искаш да знаеш, след първоначалния шок Мабли вече доста се забавлява.

Джил въздъхна и се приближи до прозореца.

— Не е чудно, че е дяволски влажно. Толкова близо сме до морето. Като си помисля само, че позволих на тази жена да ме довлече тук! Исках да откажа. Молех я да размисли, но тя знаеш ли какво ми каза?